Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods Themselves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

САМИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.23 Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Александър ХРУСАНОВ [The God Themselves, by Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт ЕАД, Враца. Формат: 125×195 (20 см.). Офс. изд. Тираж: 2 400 бр. Страници: 267. Цена: 4000.00 лв. (4.00 лв.). ISBN: 954-8340-45-8 (грешен).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Один изчакваше Трит да направи нещо. Беше почти сигурен, че той няма да се втурне на повърхността да търси Дюа. За да го направи, трябваше да остави децата, а това винаги го затрудняваше. Трит почака известно време мълчаливо, а когато излезе, се отправи към нишата на децата.

Один изпита почти облекчение, когато Трит излезе. Не напълно, разбира се, защото Трит беше ядосан, затвори се в себе си, личният им досег отслабна и се надигна преградата на недоволството. Неволно Один изпадна в меланхолия. Сякаш ритъмът на живота стана по-бавен.

Понякога си задаваше въпроса дали и Трит изпитва същото чувство… Не, беше несправедливо. Трит имаше специалните си отношения с децата.

А що се отнася до Дюа, кой можеше да каже какво изпитва тя? Емоционалните бяха толкова различни, че караха левите и десните да изглеждат еднакви във всичко, освен по разум. Но дори и като се вземе предвид капризното им поведение, кой би казал какво чувствува Дюа… специално Дюа?

Именно поради това Один изпита почти облекчение, когато Трит излезе — защото ставаше въпрос за Дюа. Създаването на третото дете наистина се забавяше твърде дълго, а Дюа вместо да се поддава на убеждаване, ставаше все по-упорита. Один също започваше да изпитва нарастващо безпокойство, което не можеше точно да определи и може би се налагаше да поговори за това с Лостън.

Отправи се към пещерите на Твърдите, забърза, като превърна движенията си в непрекъснато преливане, което не беше така лишено от достойнство като странно възбуждащата смесица от поклащания и втурвания, характеризираща походката на Емоционалните или развеселяващото тежко преместване на Родителите…

(Представи си как Трит подскачаше след бебето-Разсъждаващ, което естествено, в тази си възраст беше почти толкова плъзгаво, колкото Емоционалните, и как Дюа трябваше да му прегради пътя и да го върне, а Трит се колебаеше дали да разтърси малкото късче живот или да го обгърне с веществото си. От самото начало Трит изредяваше по-ефикасно заради бебетата, отколкото за Один, а когато го подкачаше, той отвръщаше сериозно, защото, естествено, му липсваше чувство за хумор за тези неща. „Но децата се нуждаят повече от изредяването ми“.)

Один егоистично се наслаждаваше на собствената си лееща се походка, мислеше, че е грациозна и че прави добро впечатление. Беше го споменал веднъж на Лостън, на когото като на Твърд учител доверяваше всичко, а Лостън му отвърна:

— Не ти ли се струва обаче, че Емоционалните и Родителите смятат същото за собствените си походки? Щом всеки от вас мисли различно, постъпва различно, не трябва ли и по различен начин да изпитва удоволствие? Знаеш ли, триадата не изключва индивидуалността.

Один не беше уверен, че разбира какво е индивидуалност. Означаваше ли това да си сам? Твърдите, естествено, бяха винаги сами. При тях нямаше триади. Как го понасяха?

Один беше все още доста млад, когато се повдигна този въпрос. Отношенията му с Твърдите едва започнаха и внезапно го порази мисълта, че не знае със сигурност дали при тях няма триади. Този факт се разправяше сред Меките като обикновена легенда, но доколко вярна беше тя? Один поразмисли и реши, че трябва да пита, а не да приема нещата на доверие.

— Вие ляв ли сте или десен, сър? — попита той.

(По-късно Один винаги започваше да пулсира при спомена за този въпрос. Колко невероятно наивно беше да го зададе и твърде малко успокоение имаше във факта, че всеки Разсъждаващ рано или късно го задаваше на някой Твърд… обикновено по-рано.)

— Нито едното, нито другото, малък-ляв — напълно спокойно му отвърна Лостън. — Сред Твърдите няма леви и десни.

— Или средни… Емоционални?

— Или средни-брънки? — Твърдия промени формата на постоянната си сетивна област по начин, който по-късно Один бе започнал да свързва с развеселяване или удоволствие. — Не. Няма и средни-брънки. Твърдите са само един вид.

Один трябваше да попита. Изплъзна му се неволно, независимо от желанието му.

— Но как го понасяте?

— При нас положението е различно, малък-ляв. Свикнали сме.

Можеше ли Один да се примири с подобно нещо? Досега животът му се изплъзваше от семейната триада и твърдо знаеше, че в недалечното бъдеще щеше да образува собствена триада. Какво беше животът без триада? Понякога се задълбочаваше в този въпрос. Замисляше се дълбоко за всичко, което изникваше. Понякога успяваше да зърне вероятното му значение. Че например Твърдите имаха само себе си; нито ляв-брат, нито десен-брат, нито средна-сестра, нито сливане, нито деца, нито Родители. Притежаваха само разум, само изследването на Вселената.

Навярно това им беше достатъчно. Когато поотрасна, Один започна да разбира какво е задоволство от изследванията. Беше почти достатъчно… почти достатъчно, но тогава се замисляше за Трит и Дюа и решаваше, че дори цялата Вселена извън тях не би го задоволила.

Освен ако… Странно беше, но понякога му се струваше, че може да настъпи време, положение, условия, когато… Но мигновеният проблясък, или по-скоро проблясък от проблясъка, се губеше, изчезваше. И все пак след време се връщаше и напоследък му се струваше, че се засилва и че ще се застои почти достатъчно дълго, за да го улови.

Но сега нищо подобно не биваше да го занимава. Трябваше да се погрижи за Дюа. Вървеше по добре познатия път, по който най-напред го бе превел неговият Родител (както Трит скоро щеше да поведе собствения им млад Разсъждаващ, тяхното бебе-ляв.)

И естествено, веднага отново потъна в спомени.

Тогава се боеше. Имаше и други Разсъждаващи, всичките пулсираха, проблясваха и променяха формата си въпреки сигналите на Родителите, които се разнасяха от всички страни, да стоят непроменени и гладки, за да не посрамват триадата. Един малък-ляв, другар по игри на Один, бе изредял по бебешки и не искаше да се оправи въпреки всички усилия на ужасно смутения си родител. (След това стана напълно нормален ученик… Макар да не можеше да се мери с него, както Один несъзнателно установяваше със значително самодоволство.)

През този първи учебен ден се запознаха с голям брой Твърди. Спираха при всеки, за да може режимът на вибрации на младия Разсъждаващ да се запише по няколко специализирани начина и да се вземе решение дали да го приемат за обучение или да изчака още един интервал; а ако го одобрят, да се определи за какво обучение. Когато се приближи един от Твърдите, Один с отчаяно усилие се самоизглади и се задържа, без да се поклаща.

Твърдия каза (и първия звук на странните тонове в гласа му едва не разколебаха решението на Один да порасне):

— Този Разсъждаващ се сдържа доста здраво. Как се зовете, леви?

За първи път назоваваха Один „ляв“ без никакво умалително и той се почувствува още по-стегнат, когато успя да отговори:

— Один, Твърд сър — използувайки учтивото обръщение, както грижливо го бе научил Родителя му.

Один смътно си спомняше, че го разведоха из пещерите на Твърдите с тяхното оборудване, машини, библиотеки, безсмислени струпвания на образи и звуци. Спомняше си по-скоро вътрешното си чувство на отчаяние, отколкото действителните си усещания. Какво щяха да правят с него?

Неговият Родител му беше казал, че ще учи, но той не разбираше какво в същност означава „да учи“ и когато попита Родителя си, оказа се, че възрастният също не знае.

Измина известно време, преди да го разбере и да изпита удоволствие от ученето, голямо удоволствие, но примесено с известна тревога.

Твърдия, който пръв го бе нарекъл „ляв“, стана и първия му учител. Научи го да тълкува записите на вълните, така че след известно време неразбираемият на пръв поглед код се превърна в думи; толкова ясни като думите, които образуваше със собствените си вибрации.

По-късно обаче първият не се появи и го пое друг Твърд. Мина известно време, преди Один да забележи. През ранните дни трудно отличаваше един Твърд от друг, не правеше разлика между гласовете им. Но след това го установи. Малко по малко се увери и се разтрепера от промяната. Не разбираше значението й. Накрая събра кураж и попита:

— Къде е учителят ми, Твърд, сър?

— Гамалдан ли? Няма повече да се занимава с теб, леви.

За миг Один онемя. После каза:

— Но нали Твърдите не продължават пътя… — не успя да довърши изречението си, задави се.

Новият Твърд беше пасивен, нищо не говореше, нищо не му съобщаваше Один установи, че винаги беше така. Те никога не говореха за себе си. Свободно разискваха всеки друг въпрос. По отношение на самите тях — нищо.

От десетки косвени улики Один неволно стигна до заключението, че Твърдите също продължават пътя; че не са безсмъртни (а толкова Меки смятаха, че несъмнено са такива). Но никога Твърд не бе споменавал подобно нещо. Понякога Один и другите ученици Разсъждаващи обсъждаха колебливо, стеснително този въпрос. Всеки излагаше някакъв дребен факт, който неумолимо сочеше, че Твърдите са смъртни, но те се озадачаваха и не желаеха да стигнат до очевидното заключение, затова се отказваха да мислят повече.

Твърдите изглежда нямаха нищо против намеците, че са смъртни. Не правеха нищо, за да го скрият. Но никога не говореха за това. Ако им зададеха въпроса прямо (понякога неизбежно ставаше и това), не отговаряха; нито отричаха, нито потвърждаваха.

А щом продължаваха пътя, трябваше и да се раждат, но и по този въпрос не даваха никакви обяснения, а Один никога не бе виждал млад Твърд.

Один смяташе, че Твърдите получават енергия от скалите вместо от Слънцето — поне, че приемат в телата си стрити на прах черни скали. Някои от другите ученици мислеха по същия начин. Трети доста енергично го отхвърляха. Не можеха да стигнат до окончателно решение, защото никой никога не ги бе виждал да се хранят, а Твърдите въобще не говореха по този въпрос.

Накрая Один прие, че въздържаността им е присъща… част от самите тях. Навярно, мислеше си той, това е резултат от тяхната индивидуалност, от това, че не образуват триади. Около тях се оформяше някаква черупка.

Но тогава Один научи толкова важни неща, че въпросите за личния живот на Твърдите се превърнаха в нещо незначително. Научи например, че целият свят се свива… намалява…

Каза му го Лостън, новият учител.

Один го запита за незаетите пещери, които се простираха до безкрайност в дълбините на планетата, и Лостън изглежда изпита задоволство.

— Страх ли те е да питаш за това, Один?

(Вече беше Один, а не онова общо обръщение като към ляв. Почти се гордееше да слуша как Твърд го назова по име. Много от тях го правеха. Один беше извънредно паметлив и като го наричаха по име, изглежда признаваха качествата му. Не веднъж Лостън бе изразявал задоволство, че му е ученик.)

Один действително се боеше и след кратко колебание си го каза. Недостатъците винаги по-лесно се признаваха пред Твърдите, отколкото пред другите Разсъждаващи; много по-лесно, отколкото да ги разкриеш на Трит, беше немислимо да се изповяда на Трит… Това се случи в дните, преди да се появи Дюа.

— Защо питаш тогава?

Один отново се поколеба. После каза:

— Страхувам се от незаетите пещери, защото когато бях малък ми разправяха, че в тях се крият всякакви чудовища. Но не зная нищо от собствен опит; известно ми е само каквото са ми разправяли други младежи, а те също не могат да имат непосредствени познания. Исках да науча истината и желанието ми нарастваше, докато сега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.

Лостън изглеждаше доволен.

— Добре! Любопитството е полезно, а страхът — излишен. Вътрешното ти развитие е превъзходно, Один, и запомни, че само то е от значение във важните неща. Нашата помощ е допълнителна. Тъй като искаш да знаеш, не е трудно да ти кажа, че незаетите пещери действително пустеят. Празни са. В тях няма нищо освен някои незначителни предмети, изоставени в минали времена.

— Кой ги е изоставил, Твърд сър? — Один с неудобство се чувствуваше принуден да употребява почтително обръщение, винаги щом ставаше явно въпрос за познания, които му липсваха, а другият притежаваше.

— Хората, живели в тях на времето. В миналото, преди хиляди цикли, когато е имало много хиляди Твърди и милиони Меки. Сега ние сме по-малко, отколкото преди, Один. Понастоящем живеят близо триста Твърди и по-малко от десет хиляди Меки.

— Защо? — запита Один поразен. (Бяха останали само триста Твърди. Това представляваше явно признание, че Твърдите също продължават пътя, но сега не беше време да се мисли по този въпрос.)

— Защото енергията намалява. Слънцето изстива. С всеки цикъл става все по-трудно да се ражда и да се живее.

(Ами това не показваше ли, че Твърдите също раждат? Не означаваше ли, че и Твърдите разчитат на Слънцето за храната си, а не на скалите? Один скри тази мисъл в паметта си и престана да се занимава с нея.)

— Това ще продължи ли? — попита той.

— Слънцето ще се смалява, докато загине, Один, и някой ден вече няма да ни дава храна.

— Означава ли това, че всички ние — Твърдите и Меките, ще продължим пътя?

— А какво друго би могло да означава?

— Не можем всички да продължим пътя. Щом се нуждаем от енергия, а Слънцето наближава края си, трябва да намерим други източници. Други звезди.

— Но, Один, всички звезди ще загинат. Вселената загива.

— Щом звездите загиват, няма ли храна другаде? Няма ли друг източник на енергия?

— Не, всички източници на енергия в цялата Вселена загиват.

Один се замисли непокорно и после каза:

— Тогава да търсим други вселени. Не бива да се предаваме, само защото Вселената загива. — Трептеше, когато го изрече. Започна да се разплува с напълно непростима неучтивост, докато се изду полупрозрачен до по-големи размери от Твърдия.

Но Лостън изрази само изключителното си задоволство.

— Прекрасно, ляв-скъпи. Другите трябва да го чуят — заключи той.

Один спадна до нормални размери, обзет от смесица на смущение и задоволство, защото го бяха нарекли „ляв-скъпи“, обръщение, което никой дотогава не бе използувал към него… с изключение на Трит, разбира се.

Наскоро след това сам Лостън им доведе Дюа. Один си бе задал лениво въпроса дали няма известна връзка със случилото се, но след известно време интересът му прегоря. Трит често повтаряше, че неговото застъпничество пред Лостън е станало причина да се появи Дюа, затова Один се отказа да мисли по въпроса. Беше прекалено объркващо.

Но ето, че отново се отправяше към Лостън. Дълго време бе изминало от онези дни, когато за първи път научи, че Вселената загива и че (както се оказа) Твърдите полагат решителни усилия, за да запазят живота си. Сам той бе станал специалист в много области и Лостън признаваше, че в областта на физиката има твърде малко неща от полза за Мек, на които би могъл да го научи. Трябваше да се обучават и други млади Разсъждаващи, затова не се срещаше толкова често с Лостън, колкото на времето.

Один намери Лостън с двама полуизраснали Разсъждаващи в залата на излъчванията. Лостън веднага го видя през стъклото и излезе, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Ляв-скъпи — приветствува го той, като протегна крайниците си в приятелски жест (така че Один — както толкова често в миналото — изпита извратеното желание да го докосне, но се въздържа). — Как си?

— Не исках да ви прекъсвам, Лостън-сър.

— Да ме прекъснеш? Онези двамата ще се оправят много добре сами за известно време. Навярно са доволни от излизането ми, защото съм сигурен, че ги уморявам с прекалено много приказки.

— Глупости — възрази Один. — Винаги сте ме омайвали и съм уверен, че и с тях е така.

— Добре, добре. Много мило, че го казваш. Виждам те често в библиотеката, чувам от другите, че се справяш добре в напредналия курс и тогава започва да ми липсва моят най-добър ученик. Как е Трит? Все така родителски упорит ли е, както винаги?

— Става все по-упорит с всеки изминал ден. Той е силата на триадата.

— А Дюа?

— Дюа? Дошъл съм… Знаете, че тя е доста необикновена.

— Да — кимна Лостън, — известно ми е.

Този негов израз Один свързваше с тъга.

Той изчака малко, после реши да изложи нещата прямо.

— Лостън-сър, дали не ни я доведохте на нас с Трит, защото е особена?

— Би ли се изненадал? — попита Лостън. — Ти самият си твърде необикновен, Один, и многократно си ми казвал, че и Трит е такъв.

— Да — отвърна Один убедено. — Такъв е.

— Тогава не е ли редно триадата ви да включва и странна Емоционална?

— Има много начини да бъдеш необикновен — рече замислено Один. — В известно отношение странното поведение на Дюа не се нрави на Трит, а мен ме безпокои. Мога ли да се посъветвам с вас?

— Винаги.

— Тя не обича… да се слива.

Лостън слушаше сериозно; не даваше никакъв признак да е смутен.

— Прави й удоволствие, когато се сливаме — продължи Один, — но не винаги е лесно да я убедим.

— Какво мисли Трит по отношение на сливането? — попита Лостън. — Искам да кажа, с изключение на прякото удоволствие? Какво означава то за него освен удоволствие?

— Децата, разбира се — отвърна Один. — Аз ги обичам и Дюа ги обича, но Трит е Родител. Разбирате ли?

(Внезапно на Один му се стори, че Лостън не би могъл да разбере всички тънкости на триадата.)

— Опитвам се да разбера — увери го Лостън. — Струва ми се, че в такъв случай сливането дава на Трит нещо повече от чисто удоволствие. А какво е твоето отношение? Какво извличаш ти от него освен насладата?

Один се замисли.

— Струва ми се, че знаете. Някакъв умствен подем.

— Да, имам представа, но исках да се уверя, че и ти го разбираш. Да съм сигурен, че не си забравил. Често си ми разправял, че след сливане със странната загуба на време — когато, трябва да призная, понякога не съм те виждал за доста продължителни периоди — внезапно си започвал да разбираш много неща, които преди са ти изглеждали неясни.

— Сякаш в промеждутъка умът ми е продължавал да работи — обясни Один. — Като че ли това време — макар да не съзнавам как е минало и да губя представа за съществуването си — ми е било необходимо; време, през което съм могъл да мисля по-задълбочено и напрегнато, без да ме разсейва по-малко интелектуалната страна на живота.

— Да — съгласи се Лостън, — и се връщаш с количествен скок в разбирането. Нещо обичайно за младите Разсъждаващи, макар да се налага да призная, че никой не е напредвал с такива големи скокове като теб. Убеден съм, че никой Разсъждаващ в историята ни не го е постигал.

— Наистина ли? — попита Один, като се опитваше да не изглежда прекалено възгордян.

— От друга страна, мога и да греша… — Лостън сякаш се развесели от внезапното му избледняване, — но това няма значение. Важното е, че ти, също като Трит, получаваш от сливането нещо извън чистото удоволствие.

— Да. Напълно сигурно.

— А какво получава Дюа освен насладата?

Последва продължително мълчание.

— Не зная — призна Один.

— Никога ли не си я питал?

— Никога.

— Но тогава — продължи Лостън, — ако тя получава само наслада, а вие с Трит извличате и нещо допълнително, защо и тя да го желае така силно както вас двамата?

— Другите Емоционални изглежда не се нуждаят… — поде отбранително Один.

— Другите не са като Дюа. Доста често си ми го казвал и струва ми се, със задоволство.

Один се почувствува засрамен.

— Мислех си да не е нещо друго.

— Какво би могло да бъде?

— Трудно е да се обясни. Ние в триадата се познаваме; усещаме се; в някои отношения и тримата сме част от един единствен индивид. Някаква неясна личност, която се появява и изчезва. Това е по-скоро нещо несъзнателно. Ако мислим твърде съсредоточено, го загубваме, така че никога не успяваме да видим подробностите. Ние… — Один се запъна безнадеждно. — Трудно е да се обясни триадата на някого…

— Въпреки това се опитвам да разбера. Смяташ, че си доловил нещо от вътрешното съзнание на Дюа, което тя се опитва да крие, така ли е?

— Не съм сигурен. Впечатлението е съвсем неясно, само понякога го долавям с някакво кътче на съзнанието си.

— Е?

— Мисля си, че Дюа не желае да имаме бебе-Емоционална.

Лостън го изгледа трезво.

— Досега имате само две деца, струва ми се. Малък-ляв и малък-десен.

— Да, само две. Нали знаете, трудно се създава Емоционална.

— Известно ми е.

— А Дюа не желае да абсорбира необходимата енергия. Дори не се опитва. Излага различни причини, но не вярвам на никоя от тях. Струва ми се, че има някакво съображение да не желае Емоционална. Самият аз — щом Дюа не иска да имаме трето бебе за известно време, бих я оставил на спокойствие. Но Трит е Родител и иска бебето; трябва да го има; и някак си не мога да го разочаровам, нито дори заради Дюа.

— Ако Дюа има разумно основание да не желае създаването на Емоционална, това ще бъде ли от значение за теб?

— За мен — да, но не и за Трит. Той не разбира подобни неща.

— Но ще положиш ли известни усилия, за да го накараш да потърпи?

— Да, ще го направя — поне за колкото време успея.

— Не си ли се замислял — поде Лостън, — че никой Мек — той се поколеба, сякаш търсеше подходяща дума и все пак използува обичайният израз на Меките — никога не продължава пътя, преди да се родят децата… всичките… като бебето-Емоционална е последно.

— Да, зная. — Один се зачуди как Лостън може да сметне, че не му е известен толкова елементарен факт.

— В такъв случай раждането на бебето-Емоционална означава, че наближава времето да се продължи пътя.

— Обикновено настъпва едва след като Емоционалната израсне достатъчно…

— Но все ще се наложи да се продължи пътя. Не е ли допустимо Дюа да не го желае?

— Как е възможно, Лостън? Когато настъпи времето да се продължи пътя, то е същото както, когато дойде време за сливане. Как можеш да не искаш?

(Твърдите не се сливаха; навярно не разбираха.)

— Да предположим, че Дюа просто не желае никога да продължи пътя? Какво ще кажеш в такъв случай?

— Но нали накрая все пак трябва да продължим пътя? Ако Дюа само се стреми да забави последното дете, бих отстъпил и дори навярно ще убедя Трит да почака. Но ако въобще не го желае… това не може да се допусне.

— А защо?

Один се замисли.

— Не мога да кажа, Лостън-сър, но зная, че се налага да продължаваме пътя. С всеки изминал цикъл го осъзнавам все по-добре и го чувствувам все по-силно, а от време на време си мисля, че почти разбирам защо.

— Понякога ми се струва, че си философ, Один — рече сухо Лостън. — Нека поразмислим. Когато третото бебе се роди и отрасне, Трит ще е отгледал трите си деца и ще очаква да продължи пътя след запълнен живот. Ти ще изпитваш задоволство от наученото и също ще можеш да продължиш пътя след изпълнен с нещо значим живот. А Дюа?

— Не зная — призна Один жално. — Другите Емоционални цял живот прекарват заедно и сякаш извличат някакво удоволствие от празното си бъбрене. Дюа обаче не желае да го върши.

— Е, тя е особена. Няма ли нещо, което да я увлича?

— Обича да слуша, като й разправям за заниманията си — измърмори Один.

— Не се срамувай от това, Один — успокои го Лостън. — Всеки Разсъждаващ говори за заниманията си със своя десен и своята средна. Всички се правите, че не разправяте, но го вършите.

— Но Дюа ме слуша, Лостън-сър — настоя Один.

— Уверен съм, че е така. За разлика от другите Емоционални. А не ти ли се е струвало понякога, че след сливане тя разбира по-добре?

— Да, забелязвал съм го. Макар да не обръщах специално внимание, макар…

— Защото си уверен, че Емоционалните не разбират действително тези неща. Но по всичко личи, че Дюа доста прилича на Разсъждаващ.

(Один погледна смаяно Лостън. Веднъж Дюа му бе разправяла за нещастното си детство, само един път; за пискливите подвиквания на другите; за мръсния прякор, който й бяха измислили — лява-Емоционална. Нима и Лостън го е научил някак си?… Но той го гледаше спокойно.)

— И това съм си мислил понякога — каза Один и после избухна. — Гордея се с нея заради това.

— Няма нищо лошо — увери го Лостън. — А защо не й го кажеш? Щом иска да угажда на разсъждаващото в себе си, защо не я оставиш да го върши? По-интензивно я учи на каквото знаеш. Отговаряй на въпросите й. Ще се посрами ли с това триадата ви?

— Не ме е грижа и да се посрами… Но защо пък в същност? Трит ще го сметне за загуба на време, но с него ще се справя.

— Обясни му, че ако Дюа получи нещо повече от живота и изпита по-пълно чувство за достижение, може би няма да се страхува да продължи пътя, както се бои сега, и навярно ще прояви повече готовност относно бебе-Емоционална.

Силното предчувствие на Один за неизбежна катастрофа, сякаш се разсея.

— Прав сте — изрече той забързано. — Чувствувам, че сте прав, Лостън-сър, толкова много неща разбирате. След като ръководите Твърдите, как е възможно все още да не успяваме с проекта за другата вселена?

— Аз ли? — Лостън се развесели. — Забравяш, че сега ни ръководи Естуолд. Той е истинският герой на проекта. Нямаше да стигнем доникъде без него.

— О, да — за миг Один се обърка. Все още не беше виждал Естуолд. В същност не познаваше никой Мек, който действително да го е виждал, макар някои да разправяха, че понякога са го зървали отдалеч. Естуолд беше нов Твърд, нов поне в това, че когато Один беше млад, не бе чувал никога да го споменават. Дали това не означаваше, че Естуолд е бил млад Твърд, дете-Твърд, по времето, когато Один е бил дете-Мек?

Нямаше значение. Сега Один изпитваше желание да се прибере у дома. Не биваше да докосва Лостън от благодарност, но можеше отново да му благодари и да си тръгне бързо, изпълнен с радост.

В доволството му се примесваше малко егоизъм. То не съдържаше само далечната перспектива да се роди бебе-Емоционална и мисълта, че Трит ще бъде удовлетворен. Нито само възможността, че Дюа ще изпита чувството на запълнен живот. За него в този миг беше важна очакваната радостна, близка възможност. Щеше да преподава. Уверен беше, че никой друг Разсъждаващ не е в състояние да изпита подобно удоволствие, защото никой друг нямаше в триадата си Емоционална като Дюа.

Щеше да е прекрасно — само ако накара Трит да разбере, че това е необходимо. Трябваше да поговори с него, да го убеди някак да прояви търпение.