Айзък Азимов
Самите богове (33)

2

Естествено, жилището на Селена беше малко, компактно, но и доста сложно. Прозорците бяха панорамни — звездни сцени, които се променяха бавно и непоследователно, никога нямаха връзка с някое действително съзвездие. Когато Селена пожелаеше, всеки от трите прозореца увеличаваше телескопично изображението.

Барън Невил мразеше тази му особеност. Обикновено доста буйно налиташе да ги изключва и заявяваше:

— Как ги понасяш? Ти си единствената, която познавам с достатъчно лош вкус, за да правиш подобно нещо. Та тези мъглявини и звездни купове дори не съществуват.

А Селена повдигаше хладно рамене и отвръщаше:

— Какво е съществуването? Откъде знаеш, че онези навън действително съществуват? Освен това с тях изпитвам чувство на свобода и движение. Не мога ли да си позволя това в собственото си жилище, ако пожелая?

Тогава Невил промърморваше нещо и с нежелание се опитваше да върне ръчките за управление на местата им, а Селена подхвърляше:

— Остави ги!

Мебелите имаха гладки, заоблени линии, стените бяха боядисани абстрактно в дискретни пастелни тонове. Никъде не се виждаше изображение на нещо, което би могло да се сметне за живо същество.

— Живите същества принадлежат на Земята — обясняваше Селена, — а не на Луната.

Сега като влезе — както толкова често се случваше — завари Невил; Барън Невил, изтегнал се върху нестабилното канапе с един обут сандал. Другият лежеше край него, където беше паднал, а по корема му, точно над пъпа, където замислено се почесваше, личаха червени следи.

— Ще направиш ли кафе, Барън? — подхвърли тя и се измъкна от дрехите си с продължително и грациозно движение, придружено от въздишка на облекчение, остави ги да се свлекат на пода и с палеца на крака си ги ритна в ъгъла.

— Какво облекчение е да се освободиш от тях — каза тя. — Това е най-неприятното в работата ми — да трябва да се обличам като землянин.

Невил беше в кухненската ниша. Не й обърна внимание; и преди беше слушал същото.

— Какво става със запасите ти от вода — попита той. — Много са намалели.

— Така ли? — заинтересува се тя. — Предполагам, че съм ползувала повече, отколкото се полага. Имай малко търпение.

— Някакви неприятности днес?

— Не — вдигна рамене Селена. — Съвсем обичайното кръжене. Както обикновено да ги наблюдаваш как се препъват и се правят, че храната не им се струва отвратителна, да знаеш, че си задават въпроса дали няма да ги помолят да се съблекат, не бих се изненадала… Противна възможност.

— Нима започваш да ставаш благопристойна?

Той пренесе двете малки чаши с кафе на масата.

— В този случай благопристойността е наложителна. Те са набръчкани, отпуснати, с изпъкнали кореми и пълни с бацили. Нямам доверие в правилата на карантината, каквито и да са те — пълни са с бацили… Какво ново около теб?

Барън поклати глава. Беше доста едър за лунен жител и смръщеното присвиване на очите му се бе превърнало в постоянна особеност. С изключение на това чертите му бяха гладки и забележително красиви, мислеше си Селена.

— Нищо особено — отвърна той. — Все още очакваме смяната на представителя на Земята. — Трябва да разберем що за птица е този Готстейн.

— Възможно ли е да ви създаде затруднения?

— Не повече от сегашните. В същност какво могат да направят? Не ще успеят да се вмъкнат между нас. Землянинът се различава по външността си от лунния жител. — Но въпреки това той беше смутен.

Селена отпи от кафето и го изгледа.

— Вероятно някои лунни жители вътре в себе си продължават да бъдат земляни.

— Вероятно. Бих искал да зная кои са. Понякога си мисля, че не мога да се доверявам… Е, добре. Губя невероятно много време за своя проект със синхротрона и не стигам доникъде. Не ми върви с реда за чакане.

— Навярно нямат доверие в теб и не ги упреквам. Защо не престанеш да дебнеш с такъв конспираторски вид.

— Не върша нищо подобно. С голямо удоволствие бих напуснал залата на синхротрона и не бих се връщал изобщо, но тогава наистина ще започнат да ме подозират… Предполагам, че щом си използувала с такова разточителство водните си запаси, Селена, няма да можем да пием по още една чаша кафе.

— Не. Но щом стана дума за това, ти ми помагаш да прахосвам водата. Миналата седмица два пъти се къпа на душа тук.

— Ще ти прехвърля кредит за вода. Не знаех, че ги броиш.

— Не ги броя аз, а нивото на водата ми.

Тя допи кафето и се загледа замислено в празната чаша.

— Винаги се мръщят на кафето — сподели тя. — Туристите. А не разбирам защо. На мен ми е вкусно. Пил ли си някога земно кафе, Барън?

— Не — отвърна той кратко.

— Аз пих. Веднъж. Някакъв турист беше прекарал контрабанда пакетчета, които наричаше „Нескафе“. Предложи ми няколко в замяна… знаеш на какво. Изглежда си мислеше, че обменът е равностоен.

— И ти пи?

— Изпитвах любопитство. Беше горчиво и с метален вкус. Видя ми се отвратително. После му казах, че според лунните обичаи смесването на раси е недопустимо и той самият почувствува доста горчив метален вкус в устата.

— Не си ми разправяла никога за това. Не се ли опита да предприеме нещо?

— Май не е твоя работа, а? А и не направи нищо. Ако се беше опитал при необичайното за него притегляне, щях да го изритам оттук чак до първия коридор. — После продължи. — А, да. Днес ми се лепна друг землянин. Настоя да седне с мен.

— И какво ти предложи в замяна на собственото ти легло, което ти така деликатно наричаш „нали знаеш какво“?

— Просто поседя с мен.

— И зяпаше гърдите ти?

— Те са за това, за да ги зяпат, но в същност той не ги погледна. Разглеждаше плочката с името ми… Освен това какво общо имат с теб неговите желания? Желанията са свободни, а аз не съм длъжна да ги осъществявам. Какво си мислиш, че мечтая? Да легна със земен жител? С цялата му активност, която може да се очаква от човек, опитващ да се справи с необичайно за него гравитационно поле? Не казвам, че никой не е пробвал, но аз поне не съм, а и не съм чувала нищо добро по този въпрос. Разбрахме ли се? Мога ли да се върна към землянина? Който е на около петдесет години? И не е бил невероятно красив дори и на двадесет?… Макар външността му да е интересна, признавам.

— Добре. Мога да мина и без литературния му портрет. Какво за него?

— Попита за протонния синхротрон!

Невил се изправи и се залюля леко — нещо почти неизбежно след бързо движение при слабото лунно притегляне.

— Какво попита за синхротрона?

— Нищо. Защо си толкова възбуден? Помоли ме да ти разправям всичко, което изглежда необикновено, за всеки турист по всяко време и това ми се стори необичайно. Досега никой не ме е питал за синхротрона.

— Добре — той помълча малко, после продължи с нормален глас. — Защо се интересува от синхротрона?

— Нямам никаква представа — отвърна Селена. — Просто попита дали е възможно да го види. Навярно е турист, който се интересува от наука. Откъде да зная, може да е било само номер, за да се заинтересувам от него.

— И предполагам, че вече се интересуваш. Как се казва?

— Не зная. Не го попитах.

— Защо?

— Защото пукната пара не давам за него. А ти кое предпочиташ? Освен това щом пита, значи наистина е турист. Ако беше физик, нямаше да е необходимо да пита. Щеше да е там.

— Моя скъпа, Селена — рече Невил. — Позволи ми да ти обясня. При сегашните обстоятелства всеки, който поиска да види протонния синхротрон е специален човек, за когото искаме да сме осведомени. А защо теб ще пита? — той бързо пристъпи до другия край на стаята и се върна, сякаш изразходваше енергия. После продължи. — Ти си специалист по такива глупости. За теб представлява ли интерес?

— В полово отношение ли?

— Знаеш какво имам предвид. Не си играй, Селена.

Селена отвърна с явно нежелание.

— Интересен е, дори смущаващ. Но не зная защо. Нищо не каза. Нищо не направи.

— Значи е интересен и смущаващ? Тогава ще се видиш отново с него.

— И какво да правя?

— Откъде да зная? Това е твоя работа. Разбери името му. Научи всичко, което можеш. Имаш малко мозък, този път го използувай да подразбереш нещо на практика.

— Е, добре — съгласи се тя, — нареждания отгоре. Добре.