Айзък Азимов
Самите богове (16)

1в

Трит съзнаваше, че собственото му тяло е масивно. Не му се струваше грозно. Изобщо не мислеше за това. Ако се беше замислил, щеше да го сметне за красиво. Тялото му беше предназначено за определена цел и добре конструирано.

— Один, къде е Дюа? — попита той.

— Някъде навън — измърмори Один, почти сякаш не го беше грижа.

Трит се дразнеше, че отдават толкова малко значение на триадата. Дюа беше толкова капризна, а Один не даваше пукната пара.

— Защо си я пуснал да излезе?

— Как мога да я спра, Трит? И какво лошо има?

— Знаеш какво. Имаме две бебета. Нуждаем се от трето. Напоследък е толкова трудно да се създаде мъничко-средно. За да го получим, Дюа трябва да се храни добре. А ето, че отново скита по залез слънце. Как ще се нахрани достатъчно по залез?

— Не е от ящните.

— А пък ние си нямаме малко-средно, Один — гласът на Трит прозвуча като милувка, — как бих могъл да те обичам пълноценно без Дюа?

— Хайде, хайде — измърмори Один и Трит отново се озадачи от явното смущение на събеседника му от съвсем обикновено излагане на фактите.

— Спомни си — поде Трит, — аз доведох Дюа.

Дали Один си го спомняше? Дали въобще се замисляше за триадата и нейното значение? Понякога Трит се чувствуваше толкова разстроен, че можеше… можеше… В същност не знаеше какво да направи, но с положителност съзнаваше, че е разстроен. Също като по времето, когато искаше да намерят Емоционална, а Один не предприемаше нищо.

Трит знаеше, че не му се удава да говори с дълги, сложни изречения. Но макар да мълчаха, Родителите мислеха. Мислеха за важни неща. Один винаги разправяше за атоми и енергия. Кого го интересуваха атомите и енергията? Трит мислеше за триадата и за бебетата.

Веднъж Один му бе казал, че броят на Меките постепенно намалява. Това не го ли интересуваше? Не ги ли беше грижа Твърдите? Нима само Родителите проявяваха интерес?

В целия свят имаше само две форми на живот — Меките и Твърдите. И храната лъчеше върху тях.

Веднъж Один му бе казал, че Слънцето им изстива. Имало по-малко храна — бе обяснил, — затова и хората били по-малко. Трит не му повярва. Не усещаше Слънцето да е по-хладно, отколкото през детските му години. Просто хората вече пет пари не даваха за триадите. Имаше прекалено много погълнати от мисли Разсъждаващи, твърде много глупави Емоционални.

Меките трябваше да съсредоточат вниманието си върху важните неща в живота — точно така постъпваше Трит, Стремеше се да върши работата на триадата. Появи се бебето-ляво, после бебето-дясно. Те растяха благополучно. Но трябваше да си имат и бебе-средно. То най-трудно се зачеваше, а без бебе-средно нямаше да се оформи нова триада.

Защо Дюа беше особена? Винаги е била трудна, но напоследък ставаше нетърпима.

Трит изпита неясно чувство на гняв срещу Один. Один винаги се изразяваше със сложни думи. А Дюа го слушаше. Один с удоволствие говореше безкрайно на Дюа, сякаш и двамата бяха Разсъждаващи. А това не беше добре за триадата.

Один трябваше да постъпва по-разумно.

Винаги Трит поемаше грижите върху себе си. Той вършеше всичко, което е необходимо. Один беше приятел с Твърдите, но не им казваше нищо. Нуждаеха се от Емоционална, а Один не искаше нищо да им обясни. Разговаряше с тях за енергия, а не за нуждите на триадата.

Тогава Трит реши проблема. С гордост си го припомни. Видя Один да разговаря с един от Твърдите и се приближи към тях. Прекъсна ги, без да му трепне гласа, и каза:

— Нуждаем се от Емоционална.

Твърдия се обърна, за да го изгледа. Трит никога не се бе доближавал толкова до Твърд. Беше монолитен. Когато само част от него се помръднеше, цялото му тяло се завърташе. Имаше израстъци, които можеха да се движат самостоятелно, но никога не променяха формата си. Не можеха да се преливат, бяха неправилни и грозни. Твърдите не обичаха да ги докосват.

— Така ли, Один? — попита Твърдия.

Не заговори с Трит.

Один се сплеска ниско към земята: Трит никога не го бе виждал толкова сплеснат.

— Моята дясна-брънка е прекалено ревностен. Той е… — заекна, изпъхтя и не можа да продължи.

Но Трит не премълча.

— Не можем да се сливаме без Емоционална — обясни той.

Знаеше, че Один е онемял от смущение, но съвсем не го беше грижа. Времето беше настъпило.

— Е, ляв-скъпи — обърна се Твърдия към Один, — и ти ли изпитваш същото чувство?

Твърдите говореха като Меките, но по-грубо и с по-малко оттенъци. Говорът им беше неприятен за слуха. Трит ги намираше изобщо за груби, макар че Один изглежда беше свикнал с тях.

— Да — отвърна накрая Один.

Твърдия най-после се обърна към Трит.

— Припомни ми, младежо-десен. От колко време сте заедно с Один?

— Достатъчно дълго — заяви Трит, — за да заслужаваме Емоционална. — Решително запази формата си ъгловата. Не допусна да го уплашат. Въпросът беше прекалено важен. Добави: — Казвам се Трит.

На Твърдия изглежда му стана забавно.

— Да, изборът се оказа добър. Двамата с Один си подхождате, но това прави по-труден подбора на Емоционална. Почти сме взели решение. Или поне аз отдавна съм решил, но трябва да се убедят и другите. Имай търпение, Трит.

— Уморих се от търпение.

— Зная, но въпреки това потърпи — на Твърдия отново му стана забавно.

Когато си отиде, Один се надигна и от гняв изредя.

— Как можа да го направиш, Трит? Знаеш ли кой беше?

— Един от Твърдите.

— Това беше Лостън. Моят личен учител. Не искам да го ядосвам.

— Защо ще се гневи? Аз бях учтив.

— Е, няма значение. — Один зае нормалната си форма. Това означаваше, че вече не е ядосан. (Трит изпита облекчение, макар че се постара да не го покаже.) — Крайно неудобно е моят глупав-десен да дойде и да заговори с моя Твърд.

— Защо тогава сам не го направи?

— Има нещо като подходящо време.

— Но за теб времето никога не е подходящо.

После обаче отъркаха повърхностите си, преустановиха спора и скоро след това се появи Дюа.

Лостън я доведе. Трит нищо не разбра; въобще не погледна Твърдия. Взираше се само в Дюа. Но после Один му разправи, че Лостън я е довел.

— Виждаш ли? — каза Трит. — Аз го помолих. Затова я доведе.

— Не — възрази Один. — Настъпи времето. Щеше да я доведе дори и никой от двамата ни да не беше говорил с него.

Трит не му повярва. Беше напълно уверен, че Дюа е при тях само заради неговата постъпка.

Наистина, в света никога не е имало същество като Дюа. Трит беше виждал много Емоционални. Всичките бяха привлекателни. Би приел всяка от тях за правилно сливане. Но след като видя Дюа, разбра, че никоя от другите нямаше да им допадне. Само Дюа. Само Дюа.

А Дюа знаеше точно какво да прави. Точно. По-късно сподели с тях, че никой не й е показвал. Никой никога не бе говорил с нея по този въпрос. Дори другите Емоционални не бяха й разправяли, защото ги отбягваше.

И въпреки това, когато тримата бяха заедно, всеки знаеше как да постъпва.

Дюа изредяваше. Повече отколкото Трит бе виждал да изредяват другите, отколкото смяташе, че е възможно. Превръщаше се в някакъв оцветен дим, който запълваше стаята и го замайваше. Той се движеше, без да знае, че се движи. Потопяваше се във въздуха, който беше Дюа.

Не изпитваше чувство на проникване, нищо подобно. Трит не усещаше съпротивление, никакво триене. Само някакво изплуване навътре и бързо трептене. Усещаше как започва да изредява едновременно и то без страхотното усилие, което обикновено трябваше да полага. Когато Дюа го изпълваше, без усилие успяваше да изредява до плътен дим. Изредяването се превърна в нещо като разливане, в огромен, спокоен разлив.

Виждаше неясно Один да се приближава от другата страна, от ляво на Дюа. И той също изредяваше. После, също като при всяко разтърсване от досег, той се опря до Один. Но в същност не последва разтърсване. Трит чувствуваше без чувства, знаеше без познания. Плъзна се в Один и Один се вмъкна в него. Не можеше да каже дали е обгърнал Один или той него, или пък двамата се бяха обгърнали взаимно.

Накрая се разделиха и се заоглеждаха. Бяха се сливали в продължение на няколко дни. Разбира се, за сливането беше необходимо време. Колкото по-добро беше, толкова по-дълго траеше, макар че след това им се струваше като миг и нищо не помнеха. В по-късния им живот рядко им отнемаше повече време от първия път.

— Беше прекрасно — възкликна Один.

Трит само се взираше в Дюа, която го бе направила възможно.

Тя уплътняваше веществото си, завихряше се, трептеше. Изглежда сливането я бе засегнало най-силно.

— Ще го повторим — изрече тя забързано, — но по-късно, по-късно. Пуснете ме да си вървя.

Избяга. Не я спряха. Бяха прекалено замаяни, за да я задържат. Но след това неизменно ставаше все така. След сливане тя винаги изчезваше. Колкото и сполучливо да се оказваше сливането, тя ги напускаше. В нея изглежда имаше нещо, което я караше да остава сама.

Това безпокоеше Трит. Почти във всичко Дюа се различаваше от другите. А не трябваше да е така.

Отношението на Один беше друго. Често казваше:

— Защо не я оставиш на мира, Трит? Тя не е като другите и това означава, че е по-добра от тях. Ако им приличаше, сливането нямаше да е толкова сполучливо. Нима искаш облагите, без да заплатиш цената им?

Трит не разбра ясно думите му. Знаеше само, че тя трябва да се държи, както се полага.

— Искам да постъпва правилно — настоя той.

— Зная, Трит, зная. Но въпреки това я остави на спокойствие.

Один често сам смъмряше Дюа заради странностите й, но не желаеше Трит да го върши.

— Липсва ти такт, Трит — подмяташе той. Трит не знаеше какво точно е такт.

А сега… беше минало толкова време от първото им сливане, а бебе-Емоционална все още не се бе родило. Колко още? Бяха чакали доста дълго. А с течение на времето Дюа все повече се усамотяваше.

— Не яде достатъчно — уведоми го Трит.

— Когато настъпи времето… — поде Один.

— Винаги говориш за настъпване на времето, или че още не е настъпило. Най-напред все не намираше време да доведеш Дюа. Сега не намираш време за бебето. Дюа би трябвало…

Но Один се извърна.

— Тя е навън, Трит. Ако искаш да излезеш и да я прибереш, сякаш си й Родител, а не дясна-брънка, направи го. Но ти повтарям — остави я на спокойствие.

Трит отстъпи. Имаше много неща да каже, но не знаеше как да ги изрази.