Айзък Азимов
Самите богове (17)

2а

По някакъв неясен и далечен начин Дюа долавяше недоволството на дясната-брънка от нея и упорството й се засили.

Ако единият, другият или и двамата идваха да я вземат, всичко свършваше със сливане и тя се бунтуваше при тази мисъл. Трит имаше само това наум, както и децата, разбира се; само това желаеше Трит, третото, последното им дете; и всичко се свеждаше до децата и до все още липсващото бебе. А щом пожелаеше сливане, Трит го постигаше.

Когато станеше упорит, Трит властвуваше над триадата. Залавяше се за някаква проста мисъл и не се отказваше от нея, докато накрая Один и Дюа отстъпваха. Но сега тя нямаше да се подчини, нямаше…

Дори не се почувствува нелоялна при тази мисъл. Никога не очакваше да изпита към Один или към Трит силния копнеж, който те хранеха един към друг. Тя можеше да се слива и сама; те постигаха сливане само чрез нейното посредничество (защо тогава това не я издигаше в очите им?) Изпитваше силно удоволствие от тройното сливане; естествено, че го изпитваше, щеше да е глупаво да отрича; но то наподобяваше насладата, която усещаше, преминавайки през повърхността на скала — понякога го правеше скришом. Трит и Один никога не бяха изпитвали и не можеха да изпитат такова удоволствие.

Не, почакайте, Один изживяваше наслада от учението — от интелектуалното си развитие, както той го наричаше. От време на време Дюа изпитваше нещо подобно и това й беше достатъчно, за да разбере значението му; макар да се различаваше от сливането, то можеше да служи като негов заместител, поне доколкото Один можеше да се лиши от сливане.

Но не беше така с Трит. За него съществуваха само сливането и децата. И когато ограниченият му ум се насочеше натам, Один отстъпваше и се налагаше Дюа да се примирява.

Веднъж тя се разбунтува.

— Но какво става, докато се сливаме? Минават часове, понякога дни, преди да се свестим. Какво става през цялото това време?

Трит придоби наскърбен вид.

— Винаги е така. Така трябва да бъде.

— Не ми харесва нищо, което се налага да бъде така. Искам да зная защо.

Один сякаш се смути. Половината си живот прекарваше в смущение.

— Слушай, Дюа — поде той, — необходимо е. Заради… децата. — Сякаш започна да пулсира, когато изрече думата.

— Е, не пулсирай — сряза го Дюа. — Вече сме възрастни, сливали сме се не зная колко пъти и на всички ни е известно, че се прави, за да имаме деца. Можеш направо да го кажеш. Защо отнема толкова време — това искам да разбера?

— Защото е сложен процес — отвърна Один, като продължаваше да пулсира. — Защото е нужна енергия, Дюа, необходимо е много време, за да се създаде дете, и дори когато се сливаме по-продължително, не винаги успяваме. При това нещата се влошават… Не само за нас — прибави той бързо.

— Влошават ли се? — намеси се Трит загрижено, но Один не им разправи нищо повече.

Накрая се роди дете, бебе-Разсъждаващ, което се носеше насам-натам, изредяваше, тримата се прехласваха и дори Один го вземаше и му позволяваше да променя формата си в ръцете му толкова време, колкото отпускаше Трит. Защото именно Трит, разбира се, го инкубира през дългия период на предоформянето; Трит го отдели от себе си, когато пое независимото си съществуване; и Трит се грижеше за него през цялото време.

След това Трит често не беше с тях и това, неизвестно защо, доставяше удоволствие на Дюа. Увлечението на Трит я дразнеше, но увлечението на Один — много странно — й беше приятно. Все по-ясно разбираше неговата… значимост. В Разсъждаващите имаше нещо, което им даваше възможност да отговарят на въпроси, а някак си у Дюа непрекъснато се пораждаха въпроси към него. Той й отговаряше с по-голяма готовност, когато Трит не присъствуваше.

— Защо продължава толкова дълго, Один? Не ми харесва да се сливам и след това да не зная какво е ставало в продължение на няколко дни.

— В пълна безопасност сме, Дюа — отговори й Один. — Хайде, нали никога нищо не ни се е случвало? Нали не си чула някога да е станало нещо с друга триада? Освен това не бива да задаваш въпроси.

— Защото съм Емоционална ли? Защото другите Емоционални не задават въпроси?… Ако искаш да знаеш, не мога да понасям другите Емоционални и искам да питам.

Напълно добре съзнаваше, че Один я гледа, сякаш никога не е виждал друга толкова привлекателна личност, и че ако Трит беше с тях, веднага щяха да започнат сливане. Дори си позволи да изредее — не много, но доловимо, със съзнателно кокетство.

— Навярно няма да разбереш обяснението, Дюа. Необходима е много енергия, за да се запали нова искрица живот.

— Често споменаваш енергията. Какво е тя точно?

— Ами онова, с което се храним.

— Защо тогава не казваш храна?

— Защото храна и енергия не са съвсем едно и също. Нашата храна идва от Слънцето и това е вид енергия, но има и други видове енергия, които не са храна. Когато се храним, трябва да се разстелем и да абсорбираме светлината. Най-трудно е за Емоционалните, защото те са значително по-прозрачни; с други думи светлината се стреми да преминава през тях вместо да се абсорбира.

Дюа си помисли, че е прекрасно да ти го обяснят. В същност знаеше онова, което й описваше, но не познаваше точните думи, дългите научни термини, известни на Один. С обясненията всичко, което се случваше, ставаше по-ясно и по-смислено.

Сега като възрастна вече не се боеше от детинските закачки, споделяше престижа като част от триадата на Один и понякога се опитваше да се присъединява към другите Емоционални, да издържа на брътвежа и стълпяванията им. Все пак от време на време изпитваше нужда да се нахрани по-обилно, отколкото обикновено, а и това спомагаше за по-добро сливане. Имаше някаква радост — понякога тя почти започваше да изпитва удоволствието, което другите получаваха — в това да се плъзгаш и наместваш, за да се подложиш на слънчевата светлина; в чревоугодническото свиване и уплътняване, за да абсорбираш по-ефикасно и по-пълно топлината.

Но Дюа се задоволяваше с малко, докато другите сякаш никога не успяваха да се нагълтат достатъчно. При тях се получаваше някакво лакомо гърчене, което Дюа не можеше да постигне и накрая въобще не можеше да понася.

Затова Разсъждаващите и Родителите толкова рядко излизаха на повърхността. Тяхната плътност им даваше възможност набързо да се нахранят и да се приберат. Емоционалните се гърчеха на Слънцето с часове, защото макар да се хранеха по-бавно, те в същност се нуждаеха от повече енергия от другите — поне за сливането.

— Емоционалната дава енергията — бе обяснил Один (като така пулсираше, че сигналите му едва се разбираха), — Разсъждаващия — семето, а Родителя осигурява инкубатора.

След като го разбра, в неодобрението на Дюа започна да се примесва известно забавление, когато наблюдаваше как другите Емоционални поглъщат червеникавата слънчева светлина. Тъй като те никога не задаваха въпроси, тя беше уверена, че не знаят защо го правят и не можеха да разберат, че има нещо неприлично в трептящата им кондензация и в начина, по който накрая с подхилвания се спускаха долу… на път към добро сливане, разбира се, с много излишна енергия.

Понасяше също раздразнението на Трит, когато слизаше без завихрената мъглявост — признак, че се е нахранила добре. И защо се оплакваха? Разредеността, която си запазваше, означаваше по-изкусно сливане. Може би не размъкнато и лакомо, както се получаваше при другите триади, но беше сигурна, че от по-голямо значение е ефирността. И все пак накрая малкият-десен и малкият-ляв се появиха, нали?

Разбира се, основният проблем беше бебето-Емоционална, малката-средна. За нея трябваше повече енергия, а Дюа никога нямаше достатъчно.

Дори Один започна да й го подмята.

— Не набираш достатъчно слънчева светлина, Дюа.

— Набирам — отвърна бързо Дюа.

— Триадата на Джиниа — съобщи й Один — току-що е създала Емоционална.

Дюа не обичаше Джиниа. Никога не бе изпитвала добри чувства към нея. Беше празноглава дори за една Емоционална.

— Предполагам, че се хвали — подхвърли надменно Дюа. — У нея няма никаква деликатност. Вероятно казва: „Не би трябвало да го споменавам, скъпа, но не можеш да отгатнеш какво взеха, че направиха моята лява-брънка и моята дясна-брънка…“ — Имитираше треперливото сигнализиране на Джиниа с превъзходна точност и Один се развесели. Но рече:

— Джиниа може и да е тъпачка, но е създала малка-средна, и Трит е разстроен. Ние се опитваме много по-отдавна от тях…

Дюа се извърна.

— Поглъщам толкова слънце, колкото успявам да понеса. Храня се, докато се натъпча и не мога да помръдна. Не разбирам какво искате от мен.

— Не се ядосвай — продължи Один. — Обещах на Трит да ти поговоря. Той си мисли, че ме слушаш…

— О, Трит смята за странно, че ми обясняваш науката. Той не разбира… Искаш ли средна-брънка като другите?

— Не — отвърна сериозно Один. — Ти не си като другите и съм доволен, че е така. А щом се интересуваш от онова, за което говорят Разсъждаващите, позволи да ти обясня нещо. Слънцето вече не ни доставя толкова храна, колкото в миналото. Светлинната енергия е по-малко и е необходимо по-продължително да се стои на нея. Раждаемостта намалява отдавна и населението на света е само част от предишното.

— С нищо не мога да помогна — възрази непокорно Дюа.

— Може би Твърдите ще успеят да направят нещо. Техният брой също намалява…

— Те продължават ли пътя? — прояви внезапно интерес Дюа.

Винаги си бе мислила, че Твърдите са безсмъртни; че не се раждат; че не умират. Кой например бе виждал някога твърдо-бебе? Те нямаха деца. Не се сливаха. Не се хранеха.

— Предполагам, че продължават пътя — отвърна замислено Один. — Никога не ми говорят за себе си. Не съм сигурен дори как се хранят, но все някак го правят. И се раждат. Има нов Твърд, още не съм го виждал… Но това няма значение. Важното е, че разработват изкуствена храна.

— Известно ми е — прекъсна го Дюа. — Опитвала съм я.

— Опитвала си я? Не знаех.

— Група Емоционални говореха за нея. Разправяха, че един от Твърдите търсел доброволци да я опитат и глупачките ги беше страх. Казваха, че навярно ще ги превърне завинаги в Твърди и никога повече няма да могат да се сливат.

— Каква глупост — възкликна енергично Один.

— Разбира се. Затова заявих, че съм готова да я опитам. Накарах ги да млъкнат. Толкова трудно ги понасям, Один.

— И каква се оказа?

— Отвратителна — отвърна Дюа с чувство. — Груба и горчива. Естествено, не го казах на другите Емоционални.

— Аз също я опитах. Не беше толкова лоша — сподели Один.

— Разсъждаващите и Родителите не обръщат внимание на вкуса на храната.

— Тя все още е експериментална — добави Один. — Твърдите работят усилено, за да я подобрят. Особено Естуолд… същият, за когото ти споменах преди, новия, още не съм го виждал… Той работи над нея. Понякога Лостън ми говори за него, сякаш е специален индивид; много голям учен.

— Как така никога не си го виждал?

— Аз съм само мек. Нали не мислиш, че всичко ми показват и разправят? Предполагам, че все някой ден ще го видя. Разработил е нов източник на енергия, който може да спаси всички ни…

— Не желая изкуствена храна — прекъсна го Дюа и внезапно се отдалечи.

Случило се бе толкова отдавна и Один не бе споменавал повече за Естуолд, но тя знаеше, че отново ще заговори за него и точно за това си мислеше горе сред светлината на залеза.

Веднъж видя тази изкуствена храна; блестяща сфера светлина, нещо като малко слънце, поставено от Твърдите в специална пещера. Още усещаше горчивия й вкус.

Щяха ли да я подобрят? Да я направят по-вкусна? Дори апетитна? И щеше ли да се наложи тогава да я яде, да се тъпче с нея, докато засищането предизвика почти непреодолимо желание да се слива?

Боеше се от това самопораждащо се чувство. По-различно беше, когато желанието възникваше от комбинираното трескаво стимулиране на лявата-брънка и дясната-брънка. Именно естествената му поява щеше да означава, че е узряла за създаване на малката-средна. А тя… тя не го искаше!

Измина доста време, преди да признае пред себе си. Не желаеше малката-средна! След като се родят трите деца, неизбежно щеше да настъпи времето да продължат пътя, а тя не искаше това да стане. Спомни си деня, в който нейният Родител я бе оставил завинаги и на нея това никога не трябваше да й се случи. Твърдо го бе решила.

Другите Емоционални не се безпокояха, защото бяха прекалено празноглави, за да се замислят, но тя се различаваше от тях. Беше странната Дюа, лява-Емоционална; така я наричаха; предпочиташе да е различна. Докато не се роди третото дете, нямаше да продължи пътя; щеше да живее.

Затова няма да има третото дете. Никога. Никога!

Но как да го предотврати? И как да не допусне Один да разбере? Ами ако Один се досети?