Хедър Греъм
Удоволствието на краля (26)

Глава 25

Принц Едуард, който също беше млад и романтичен, а освен това доволен, че крепостта е паднала така бързо, разреши веднага на Ейдриън и Даниел да си вървят. Предложи им да отидат в Авил, но тя настоя да се върнат в Лондон.

— Не мога да понеса раздялата с бебето, Ейдриън, дори то да е при кралицата, която е родена да бъде майка. Искам да продължа да го кърмя. Това е много важно за мен.

— Разбирам — отвърна той.

Гърдите й бяха болезнено подути. Ейдриън се радваше, че тя предпочита сама да кърми детето им, вместо да го остави на грижите на дойка, както правеха обикновено съпругите на аристократите. Някога Авил беше всичко за нея. За него пък най-важно беше да служи на английския крал. И двамата явно се бяха променили, но тъй като светът около тях си беше същият, без съмнение ги чакаха много каменисти пътища.

Веднага потеглиха с един от корабите на принц Едуард. Отстъпиха им дори кабината на капитана. И там, когато младият мъж опита да я привлече в прегръдките си, Даниел се отдръпна. Най-голямото й желание бе да го гледа и докосва.

— Какво има, любов моя?

— Изпълнена съм с благоговение и безкрайна благодарност. Все още не мога да повярвам, че си жив. Исках да умра. Видях, че те хвърлиха в морето…

— Но знаеш, че мога да плувам. Водата беше студена и ме върна в съзнание. Освен това имаме много добри приятели. Монтейн изскочила от стаята ни, крещейки за помощ, и хората ми бързо запалили огньове и организирали издирване. А Терез… да, същото момиче, с което ти така невъздържано реши, че се забавлявам, отишла при кралицата, в истерия, тъй като била принудена да осигури коне на Симон и граф Ланглоа.

— Ако е помогнала за спасяването на живота ти, ще й бъда вечно благодарна.

Маклаклън се усмихна.

— Тя и оръженосецът ми Люк искат да се оженят.

— И Монтейн и Дейлин чакат само първа възможност, за да се венчаят! Но все пак, как успя да…

— Принц Едуард тръгнал от Лондон в мига, в който чул историята на Терез, и се качил на една от малките лодки, с които хората ми кръстосвали брега, за да ме търсят. Той ме видя, когато вече наближавах скалите.

— Плантагенетите са наистина част от живота ни, а?

Ейдриън понечи да отговори, но в последния момент реши, че обсъждането на участието на Плантагенетите в живота им може да почака.

— Да, миледи.

Това бе всичко, което каза.

— Не мога да си обясня какво се е случило със Симон — промълви със съжаление младата жена. — Кълна се, той не беше такова чудовище преди. Но понякога хората се вманиачват. Той изглежда смяташе, че като Валоа има право на по-големи богатства. Може би тази мисъл не му е давала мира. Наистина, Ейдриън, той се оказа лош човек, но народът ни не е такъв. Французите са добри, талантливи, работливи, чаровни…

— Даниел, любов моя, спорът между крал Едуард и крал Жан няма да приключи, защото Едуард може би също се вманиачва! Аз имам много прекрасни съюзници-французи. Майка ти беше едно от най-красивите, интелигентни и мили създания, които съм виждал, а тъй като ти самата си французойка, любов моя, никой не може да ме убеди, че французите не са сред най-прекрасните хора.

Графинята се усмихна.

— Толкова се страхувах, че Симон…

— Изобщо не ме е докоснал! И аз никога не съм те предавала.

Ейдриън поклати глава.

— Изобщо не съм се притеснявал за това. Но ти наистина ли си го попарила?

— Да.

— След като съм се спречквал с теб толкова пъти, би трябвало да знам колко си добра. Държала си се умно… и глупаво. Той можеше да ти отмъсти по ужасен начин и аз да бъда напълно безсилен.

— Не го направих нарочно. По една случайност точно в този момент чайникът с врялата вода се оказа в ръката ми. Той беше убеден, че ти си мъртъв и че ще се ожени за мен. Тогава щеше да има възможност да ми отмъщава на воля. Но не желаеше съпругата му да бъде цялата в белези.

— Слава Богу, всичко свърши! И няма защо да тъгуваш. Повярвай ми, Даниел, Симон заговорничеше с Арманяк срещу Едуард. Изобщо не му пукаше какво причинява на собствения си народ.

— Трябва да ме разбереш, Ейдриън. Някога дадох обет на майка си и той е свещен за мен. Но вярвам, че съм го изпълнила, като предупредих крал Жан за планираното убийство.

— Едуард никога не е давал заповед на когото и да било да убива крал Жан.

Младата жена кимна.

— Страхувах се, че дори да можеш, не би дошъл да ме спасиш.

— Винаги ще те спасявам! Но изобщо не се бях сетил за възможността под крепостта да има тунели. Ако не беше казала онези думи за Авил, може би никога нямаше да науча за тях. Бях почти полудял от тревога и безсилие, тъй като не можех да се добера до теб.

— Разбрах, че отдолу има нещо, тъй като Симон все ми обясняваше как съм могла да бъда измъчвана там. Представяш ли си! Толкова години те мразих за случилото се в Авил. Но ако не беше Авил, майка ми никога нямаше да срещне Робърт, баща ми.

Сега беше подходящият момент да й каже, но не можа. Не още. Прекалено хубаво беше просто да бъдат заедно, облъхнати от една толкова дълбока и прекрасна любов. Не му даваше сърце да развали изпълнения с нежност момент.

Притисна я към гърдите си. Може би някой друг път. През някоя студена зимна вечер у дома в Шотландия или в Гаристън, седнали пред огнището…

Тогава щеше да й каже истината. Не сега. Сега искаше само да се наслаждава на присъствието й и да я обича.

— Всичко приключи, Даниел. Ланглоа вероятно ще си изгуби главата. Принц Едуард обаче ще бъде милостив към тези, които само са следвали заповеди. Симон вече е мъртъв.

Графинята потрепери.

— Не желая да говоря повече за него. Искам само да ме прегръщаш.

Любиха се по-интимно от когато и да било досега, тъй като този път си шепнеха и любовни слова.

Не отседнаха за през нощта, след като слязоха на английския бряг, а препуснаха веднага към кулата, в която живееше кралицата. Завариха я сама, с бебето на ръце.

Тя допря устните си с показалец и вдигна ръка.

— Вестта за поредната ти голяма победа, пристигна преди теб, владетелю Маклаклън. Ние, разбира се, сме благодарни, че ни служиш.

— Нямаше да го направя без моята съпруга — отвърна младият мъж.

Кралицата вдигна поглед и изви вежди, след това сведе очи към Робърт, който вече се унасяше. Заговори му, като продължаваше да го люлее.

— Баща ти мисли, че русите ти косички са от него! — възкликна Филипа, като се усмихна на момченцето, което изгука в отговор. — Тогава значи не е видял малкия белег на дупенцето? Разбира се, и двамата ти родители вероятно не са имали възможност да огледат задника на краля и следователно няма откъде да знаят, че този белег е наследствен. Не може да се каже, че майка ти прилича на Плантагенетите! Слава на Бога за дребните милости, които в някои случаи спасяваха гордостта ми!

Маклаклън погледна тревожно съпругата си. Вече се проклинаше, че не й беше казал истината. Последното, което бе предполагал обаче, беше, че кралицата ще заговори така прозаично по този въпрос веднага след завръщането им! Даниел обожаваше майка си и легендата за английския рицар, Робърт, когото смяташе за свой баща.

Графинята съзерцаваше кралицата с широко отворени очи и съвсем пребледняла.

Филипа й намигна, изправи се пъргаво с бебето в ръце, приближи се и го подаде на майка му.

— И двамата трябва да се научите да бъдете по-внимателни с подобни скъпоценности! — смъмри ги тя и целуна младата жена по бузата. — Бедничката, изглеждаш толкова шокирана! Мислех, че светът отдавна знае истината за твоето раждане. Кралят е много добър съпруг и ме обича. Но има своите слабости. Не познавах майка ти, а когато ти дойде да живееш при нас, тя вече беше мъртва, затова не беше възможно да я намразя. Ти израсна в семейството ми и си ми като дъщеря. Ейдриън, помогни на съпругата си. Долната й челюст почти падна. Настани я да седне и вземи бебето. Не й позволявай да го изпусне.

Графът пое Робърт. Кралицата го погали по бузката и се изнесе от стаята.

Даниел го изгледа. Започна да отстъпва. Цялата трепереше. Ейдриън побърза да остави сина си в люлката и я последва. Постави дланите си върху раменете й.

— Ти си знаел!

— Принц Едуард ми каза, когато преплавахме Ламанша на отиване към замъка Кардино. Той те обича. Имаше намерение да направи на пух и прах крепостта. Даниел! — Завъртя я, за да вижда очите й. — Даниел, знам колко те боли! Знам как си се съпротивлявала срещу Едуард през всичките тези години, как си го мразила, задето те е принудил да дойдеш в Англия и задето те даде на мен… Ти тачеше паметта на човека, когото смяташе за свой баща, беше лоялна на крал, когото смяташе за свой. Моля те, няма причина да страдаш толкова! Едуард е велик владетел, мъдър, смел и милосърден.

— Аз не мразя Едуард! — успя да промълви младата жена.

— Какво има тогава?

Тогава тя избухна в смях, което го разтревожи още повече. Притисна я към гърдите си, като опитваше да я успокои.

— Даниел, Даниел…

— О, Ейдриън! Аз съм добре! Добре съм! Само дето… Майка ми… Проклетият обет да почитам краля! Ейдриън, тя трябва да е имала предвид Едуард. Преди да умре, сигурно е искала да ми каже да отдам верността си на Едуард, моя баща! Ейдриън, просто толкова, толкова съжалявам! През всичките тези години… Всичко, в което вярвах… Всичко, което правих… Войната, която водих и с теб! А Едуард ми е бил баща! Ейдриън, като си помисля само за плановете и заговорите в името на крал Жан! Ами болката, която си причинявахме един на друг…

— Заслужаваше си! — промълви Маклаклън. — А на всичко това може да се гледа и по друг начин. Английските крале от векове имат земи и във Франция. Кралските семейства са вече така смесени, че е трудно да се каже кой какво има право да наследи!

— Не го вярваш! — възкликна Даниел, като се усмихна и разтърси глава. — Ти винаги ще се биеш за Едуард.

— Винаги ще се бия за теб!

В усмихнатите й очи блеснаха сълзи.

— В такъв случай, струва ми се, най-сетне можем да обявим примирие.

— Да, можем. Но трябва да знаеш, че сега повече от всякога съм благодарен на Авил. Че на времето падна и че те има теб.

Бебето се разплака, а младата жена се засмя.

— Ами аз колко съм благодарна! Без усилията на твоя военен ум Робин нямаше да съществува!

Сложи бебето в леглото при тях. То остана помежду им, докато заспа. Тогава Ейдриън го вдигна и рече:

— Струва ми се, че косата може и да е на Плантагенет.

— Очите със сигурност са на Плантагенет.

— Според мен в тях има и малко ярко френско зелено — произнесе се Маклаклън, докато поставяше внимателно спящото си дете в люлката.

След това легна отново при своята съпруга и я прегърна.

— О, Ейдриън! Колко пъти съм се разкъсвала между любовта си към теб и желанието да ти бъда вярна и дълга си към крал Жан. Не съм искала да предавам Едуард, но чувствах, че трябва да защитавам корена си. Представяш ли си! И през цялото това време всъщност съм… — Въздъхна тихичко. — Не можех да рискувам да убият Жан.

— Крал Едуард никога не би простил подобно хладнокръвно убийство. И ти го знаеш. А твоят Жан също е добър човек, благороден, мъдър и горд дори в пленничеството. Много му се възхищавам.

— И въпреки това… — Красивите й очи се втренчиха напрегнато в неговите. — Толкова често ти причинявах болка!

— Аз също. Но те обичам. С цялото си сърце. Разбира се, сега ми е приятно да знам, че всъщност си дала обет да пазиш крал Едуард. Би трябвало вече да се държиш много по-добре.

— Да се държа по-добре!

Очите й мятаха светкавици и Ейдриън се засмя. Изуми се, като усети, че трепери. Толкова беше благодарен, че я има, че е с нея и че тя го обича така, както той нея.

— Всъщност ти винаги ще защитаваш страстно това, в което вярваш!

— И лошо ли е?

— Не, това е едно от нещата, които обичам в теб. Наистина те обичам, Даниел. Толкова много.

— О, Ейдриън! Да знаеш само на колко неща у теб се възхищавах аз, за колко неща те уважавах дори когато опитвах да те мразя! Често те ревнувах, без да си давам сметка, желаех те, но не знаех как да те имам.

— Любов моя, имаш ме за цял живот.

Младата жена се усмихна подканящо. Той сведе глава, за да я целуне, и щом устните им се докоснаха, огънят лумна…

— Край на разговорите за крале! — рече Маклаклън.

— Миналото беше тяхно…

— А бъдещето е наше!

— Кралят си получи своето. След като се погрижихме за неговото удоволствие, сега ще помислим за нашето.

Даниел кимна. Усмивката й бе все така подканяща и изкусителна. Обви ръце около врата му.

И бъдещето им започна през тази нощ.