Хедър Греъм
Удоволствието на краля (17)

Глава 16

Дните в Авил се редуваха мирно и тихо. Колелото на живота се въртеше. Селяните обработваха полята и се грижеха за добитъка и птиците, а зидарите укрепваха стените. Жените раждаха деца. Старите боледуваха и умираха. Слънцето изгряваше сутрин и залязваше вечер.

Но всеки път, когато край замъка минеше пътник, всеки път, когато се появеше поклонник, жонгльор, поет, духовник или който и да било друг, Даниел се вълнуваше силно. Новините бяха обезпокояващи. Ейдриън бе казал, че войските на принц Едуард смятат да потушат въстанието. Положението изглежда се влошаваше, защото френският крал не възнамеряваше да отстъпи.

Младата жена знаеше, че войната убива не само с оръжие. Тя унищожаваше реколтата и животните. Всяка армия трябваше да се храни. Войниците често опустошаваха земите със стратегическа цел — за да докарат глад на враговете си. Понякога победителите постъпваха по-почтено и само разграбваха завзетите села. Но друг път измъчваха мъжете, изнасилваха жените и оставяха децата сираци. Такъв беше светът, когато кралете ламтяха за повече.

И сякаш тревогите й за имението и хората не бяха достатъчни, ами се измъчваше и за своя съпруг, колкото и да не й се искаше да го признае. В негово отсъствие животът привидно си течеше по нормалния начин, тъй като Авил бе като добре смазано колело вече от години наред. Още майка й се бе погрижила за това. После и Ейдриън. Авил бе погранична територия и английските крале отдавна предявяваха претенции за него, затова се молеше всяка сутрин да стане чудо и крал Жан и крал Едуард да достигнат до споразумение.

И съпругът й, когото не преставаше да обвинява, да се завърне.

Не можеше да се примири с факта, че страда за него. Усещаше отсъствието му през студените нощи. Лежеше будна и си припомняше хапливите му коментари, усмивката му и изражението, което придобиваха понякога очите му, докато я гледаше. Лежеше будна до късно в мрака, изпълнена с желание да почувства неговата топлина и докосване. Въпреки това ден след ден си налагаше да изглежда спокойна. Авил беше неин. И винаги щеше да бъде. Със или без него.

От тръгването му вече бяха изминали няколко седмици. Даниел седеше в голямата зала и слушаше обясненията на един от зидарите за укрепителните работи по бойниците, когато се появи Дейлин с новината, че се задава група под знамето на граф Ланглоа, един от поддръжниците на крал Жан. Веднага отидоха там, откъдето сър Джайлс наблюдаваше със сериозен вид приближаването на французите. Графът яздеше с още петима конници. По всичко изглеждаше, че идват като мирна делегация.

— Ще ги приемем ли? — попита Дейлин.

— Какво друго можем да сторим? — отвърна Даниел. — Очевидно идват да разговарят мен.

— Плантагенетите водят тези спорове с френските крале вече от десетилетия.

— Крал Едуард определено има известно право.

Графинята с горчивина се взира известно време в малката групичка. Защо Едуард не можеше да се задоволи с Англия? И защо и се струваше, че френските крале само търсеха повод да дразнят английските и да твърдят, че Франция е много по-велика и по-важна от „задния двор“, както наречаха Англия? Имаше усещането, че я разкъсват на две. И внезапно й се прииска Господ да порази с гръм и двамата крале.

— Не мога да откажа да приема пратеник на крал Жан — обясни простичко тя. И изгледа строго двамата мъже. — Вие го знаете не по-зле от мен!

Отвориха вратите. Даниел стоеше на входа на голямата зала, заобиколена от своите хора и от хората на Ейдриън, когато французите влязоха в двора на крепостта. Беше чувала за Ланглоа от Симон и от крал Жан, но не го беше виждала. Той беше висок и добре сложен, с тъмни пламенни очи, тъмна коса и безупречно оформен мустак. Слезе от коня си, приближи се и й се поклони дълбоко.

— Миледи! Признавам, чувал съм невероятни приказки за вашата красота, но те не могат да се сравняват с действителността. За мен е огромно удоволствие да бъда тук като пратеник на нашия суверен, крал Жан Френски. Той ви дарява топче коприна, пристигнало неотдавна от Персия, а на съпруга ви — меч от толедска стомана.

— Колко мило! Надявам се, че далечният ми братовчед Жан Френски е добре.

— Точно така, миледи.

— Граф Ланглоа, сигурно ви е известно, че в момента съпругът ми изпълнява дълга си към принц Едуард, но той би ви приветствал също като мен. Ще се присъедините ли към нас за вечеря?

— С най-голямо удоволствие.

— Заповядайте в голямата зала и се насладете на виното от нашите лозя. То е наистина изключително.

— Така съм чувал — отвърна любезно гостът.

Даниел ги поведе. Даде си сметка, че Дейлин стои плътно до нея, а сър Джайлс не се отделя от французина.

— Ще ни причини неприятности — прошепна Дейлин.

Ланглоа го чу, но очевидно не се обиди.

— Не, няма да ви причини неприятности! — промълви също така тихо той. Дейлин се изчерви, а Даниел не се въздържа и се усмихна. — Идвам с мир, за да напомня на графинята…

— А какво ще кажете за графа? — прекъсна го сърдито сър Джайлс.

Гостът се усмихна.

— Да напомня на графа и графинята, че Авил винаги е бил в приятелски отношения с Франция.

Сервираха виното, а Ланглоа извади прекрасната сребриста коприна и красивия меч, изпратени от крал Жан. Даниел седеше край огнището. Французинът се настани недалеч от нея. Докато графинята докосваше бляскавата материя и изказваше възхищението си, сър Джайлс се доближи, приведе се към огъня и прошепна:

— Не трябва да я приемате!

— Съветваш ме да откажа подарък от френския крал?

— Това е подкуп! Едуард също претендира, че е крал на Франция.

— Джайлс, не мога да проява такова неуважение. Трябва да приема подаръците. И надали някой може да бъде подкупен с топче коприна или меч.

Младата жена се изправи и пое красиво изработеното оръжие от ръцете на френския войник.

— Моят братовчед е мил и великодушен. Благодаря му, че се е сетил за нас. Но, граф Ланглоа, трябва да ви напомня, че съпругът ми е шотландец и…

— Служи на принц Едуард, въпреки че толкова шотландци от векове се отнасят с любов към французите! Но той е любимец на крал Едуард и благодарение на това бе уреден бракът му с вас. Непременно обаче, рано или късно, ще оцени всичко френско.

Даниел се усмихна благосклонно.

— Графе, вярно е наистина, че през годините шотландци и французи често са се съюзявали… срещу англичаните. Но моят съпруг притежава земи както в Шотландия, така и в Англия, затова разбира изпитанията, на които са подложени и шотландците, и англичаните, и французите.

— Едуард Английски се стреми към френския трон.

— Не знам какво става в кралските умове, граф Ланглоа. Моля се Едуард и братовчед ми Жан, които също са братовчеди, да намерят мирно разрешение на проблема.

Гостът я изгледа, след това обходи с поглед сър Джайлс и Дейлин и се усмихна дръзко.

— Господа, обещавам ви, че не съм дошъл да сея вражда, а да предложа приятелството на крал Жан. Мога ли да му кажа, че вие, миледи, оставате в сърцето си негова поданица?

— Можете да му кажете, че го обичам, както обичах баща му, и се моля за доброто му здраве. Аз управлявам това имение, всъщност управляваме го заедно с владетеля Маклаклън, сър, и двамата се молим за мир и благоденствие на целия френски народ.

— Ако земевладелецът Маклаклън е заминал да служи на английския принц, значи е изложен на опасност. Моля се, миледи, да остане жив, за да се наслаждава на големия си късмет.

— Всеки ден се моля за неговото здраве, сър.

Думите й като че ли се понравиха на французина, но тя не можа да си обясни защо. Стараеше се да му даде да разбере, че споделя във всяко отношение волята на своя съпруг, както и да не прави изказвания за вярност към когото и да било от двамата суверени. Както изглежда словата й не бяха подразнили дори сър Джайлс.

Вечерята беше сервирана. Ланглоа продължи да се държи все така очарователно. Но към края се приведе леко към нея.

— Ако някога се нуждаете от моите услуги, миледи, изпратете послание в кръчмата „Кривото дърво“. Кръчмата „Кривото дърво“, не забравяйте. Не мога да идвам повече тук. Заради крал Жан съм готов да ви служа по всякакъв начин, защото знам, че вие бихте рискували всичко, ако неговият живот бъде изложен на опасност.

После се отдръпна, така че Даниел се запита дали не си бе въобразила тези думи, защото гостът вече приказваше със седналия вдясно от него сър Джайлс.

Сърцето й затупка с всичка сила. Отчупи парче хляб, но не успя да го преглътне.

Въпреки късния час, французите си тръгнаха след приключването на вечерята.

След като се сбогуваха, графинята остана край портата на крепостта заедно със сър Джайлс и Дейлин.

— По-добре, че си заминаха! — заяви сър Джайлс.

— Е, сър Джайлс, трябва да се научим да живеем заедно, тъй като положението изглежда няма да се промени — промълви уморено младата жена.

— Той дойде с някаква цел — обади се Дейлин.

— Дойде да разбере дали Даниел би предала съпруга си и крал Едуард, ако френският крал поиска от нея да отвори тези порти — рече сър Джайлс и се обърна към графинята. Светлосините му очи я гледаха със задоволство и топлина. — Но миледи го постави на мястото му!

— Иска ми се да са се навоювали. Но… той явно дойде да види накъде духа вятърът тук.

— Може би трябваше да се държим по-студено. Все пак да не забравяме, че граф Арманяк плячкосва, граби, насилва, убива. А най-вероятно крал Жан стои зад него.

— Не вярвам крал Жан да насърчава безсмислените разрушения и хладнокръвните убийства! — възпротиви се графинята. — Всичко това са само предположения. Нямаме вести от Ейдриън… — започна тя, но не довърши мисълта си, тъй като бузите на Дейлин почервеняха.

Той вече се бе превърнал в красив млад мъж, но все още пламваше бързо и се издаваше лесно.

— Ти знаеш нещо за Ейдриън! — извика Даниел, като полагаше неимоверни усилия да контролира гнева и обидата.

— Преди няколко дни от фронта пристигна пратеник, но каза съвсем малко — побърза да се намеси сър Джайлс.

— Толкова малко, че никой не ме уведоми?

— Вестите нямаше да те направят щастлива, миледи.

— И затова Ейдриън е наредил да не ми се казва истината! Е, сега аз я изисквам! Каква е тя?

Дейлин сви смутено рамене.

— Ако не се постигне споразумение, ще се води страшна битка. Принц Едуард струпва войски на бреговете на Нормандия. Жан също подсилва армията си.

— Каквито и вести да пристигат в замъка, аз трябва да ги научавам!

Дейлин мълчеше и младата жена осъзна, че съпругът й е изпратил съобщение да не й казват нищо.

 

 

Даниел крачеше из стаята си и местеше поглед от кожата, просната пред огнището, към пламъците в него. Накрая седна върху кожата и обгърна с ръце колене. Припомни си как Ейдриън я бе заварил да спи тук и как я бе помъкнал към криптата, за да изтръгне тържественото обещание. Макар сега да кипеше от гняв, задето не й бе поверил никаква информация, искаше с цялата си душа да удържи дадения обет. Дори Едуард да не беше прав, както чувстваше със сърцето си.

Щеше ли някога да настъпи мир между Англия и Франция? А между нея и съпруга й?

Затвори очи. Проклинаше и двамата крале. Искаше й се да може да мрази Ейдриън. Много по-лесно щеше да бъде да го мрази, отколкото да го желае.

Накрая се изтегна пред огъня и заспа.

 

 

През следващите дни беше непрекъснато нащрек, в случай че се появи друг пратеник на Ейдриън или на принц Едуард. Но бденията й бяха напразни.

Беше изминала почти седмица, когато един ден, докато проверяваше в голямата зала сметките, влезе Монтейн. Съпровождаше я висок и красив свещеник. Искал да говори с нея. Тя освободи счетоводителя, тъй като гостът желаел да останат насаме. Монтейн понечи да протестира, но Даниел настоя.

— А, благодаря ви! — промълви младият свещеник и отпи голяма глътка от виното, което му бе поднесла. Двамата седнаха пред огъня и той се наклони напред. — Аз, миледи, съм далечен роднина на добрия ни крал Жан, също като вас. И съм разтревожен от цялата си душа и сърце.

— Войната вилнее и опустошава всичко.

— Алчността на англичаните няма край.

— Отче, майката на крал Едуард беше французойка — напомни му тя, — и той изглежда смята, че има права върху трона.

Младият мъж махна с ръка. Очевидно не приемаше становището й.

— Всъщност, отче — продължи тя, смутена, че й идват наум думите на Ейдриън, — кралете са по-близки роднини един с друг, отколкото вие и аз — с Жан.

— Майка ви бе разгромена от войските на Едуард. Тя прие да се омъжи за англичанин, но остана вярна през целия си живот на династията Валоа. За Бога, миледи, вие сте нейна дъщеря! Нима ще я предадете?

Даниел отпи от виното си и се усмихна, вперила поглед в лицето му.

— Отче, а нима бихте искали да предам мъжа, за когото съм законно венчана пред Божиите очи?

Той въздъхна.

— Никога, миледи. Но вие няма да предадете съпруга си, ако предупредите крал Жан за евентуалните намерения на англичаните спрямо него, като разберете за кога е предвидена битката и така спасите неговия живот. Ние не можем да контролираме огромната сила на армиите — мъже ще се бият срещу мъже и единият предводител ще победи, а другият ще усети вкуса на поражението. Но ако крал Жан бъде предупреден за най-големите опасности, той може да се надява да остане жив и свободен, за да спаси цяла Франция.

— Какво точно искате от мен?

— Да ни предупредите, ако животът му е в опасност. Ще намерите начин да се свържете с нас, сигурен съм в това.

— Не знам кой знае колко, отче. Аз съм тук, армиите — далеч.

— Съпругът ви несъмнено ще ви предупреди за опасността.

Младата жена сведе глава. Внезапно пожела с цялото си сърце да не е в подобна позиция. Но тя беше дала на майка си дума да почита френския крал. И Франция.

— Естествено, ако животът на крал Жан е заплашен… — промълви неуверено тя. А след това погледна свещеника. — Аз съм между чука и наковалнята, отче. Кълна се да направя всичко, което мога, за да предупредя крал Жан, ако науча, че англичаните замислят нещо срещу него. Но само веднъж.

— Веднъж ще бъде достатъчно.

Гостът се изправи.

— Този обет е даден пред Бога, дете мое. Бог да ви благослови! Един ден с майка си ще се наредите сред светците, миледи.

Даниел се изправи заедно с него. Как щеше да се нареди сред светците, след като съпругът й и Едуард щяха да имат основателна причина да й вземат главата за предателство?

Монтейн внесе поднос с агнешко и пресен хляб. Отец Пол й благодари, похвали храната, а после заговори непринудено за книги, музиканти и звезди. Щом се нахрани, понечи да си тръгне, но графинята го покани за през нощта. Божият служител й благодари с думите, че все още е рано и има намерение да поязди няколко часа, преди да преспи под открито небе.

След като си тръгна, Монтейн се загледа подозрително подире му. Даниел не разбираше защо — свещеникът се бе държал любезно и непринудено.

— Много е красив за свещеник.

— Свещеничеството е призвание.

Вярната компаньонка изпръхтя.

— Свещеници стават по-малките синове, докато големите си вземат съпруги, които им раждат много наследници.

Даниел сви рамене.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш. Отец Пол е наистина красив мъж и може би си права, че е малък син на някой богат благородник и не е имал кой знае какъв избор.

— Не мисля, че наистина е свещеник.

— О, Монтейн!

— Гледаше те някак си… странно.

Графинята въздъхна.

— Свещеник е. Не ставай смешна. Искам да кажа…

— Какво?

— Ами, свещениците дават обет за целомъдрие, но…

— Но е всеизвестно, че дори високопоставените служители на папата имат любовници и копелета. Какво променя това? Ако божиите хора кривват от пътя, кои пък сме ние, че да ги съдим? Освен това, красотата на отец Пол не го прави…

— Развратен — опита да й помогне Монтейн. — Е, ако не е…

— Да?

Внезапно вярната компаньонка се усмихна.

— Жалко, тъй като в противен случай би било истинска загуба, ако някое хубаво момиче не се наслади на такъв мъж.

Даниел вдигна раздразнено ръце във въздуха.

— Монтейн, хем го подозираш, хем го мислиш за неустоимо чаровен. Започвам да се тревожа за теб. Мисля, че чакахме прекалено дълго. Вече трябваше да сме ти намерили съпруг.

Монтейн се усмихна.

— Ох, Даниел, аз не съм богата наследница! Сама ще се погрижа за семейното си положение. Да повикам ли счетоводителя?

— Да, ако обичаш.

Монтейн се усмихна отново и излезе.

 

 

Същата нощ Монтейн крачи часове наред из стаята си. Искаше й се да е чула повече от онова, което свещеникът бе казал на Даниел.

Преди време графинята споделяше с готовност всичко с нея. Но вече не беше така. И това смущаваше вярната компаньонка.

Изпитваше дълбок страх, който не й даваше мира. Крал Едуард беше силен, а хората му — целеустремени. Ейдриън Маклаклън пък притежаваше особена смелост, чувство за справедливост и милост. Младият шотландец не бе пробол с меча си Симон, когато можеше да го направи на решето, без никой да го обвини. Беше се отнасял толерантно и с Даниел. Страхуваше се само от едно — да не го предадат отново. Тъй като в такъв случай…

Потрепера. Чудеше се какво да направи.

Никога не бе изпитвала такова безпокойство. Свещеникът беше… не беше истински свещеник!

Най-сетне спря да крачи напред-назад, излезе от стаята си и заслиза тихо по стълбите. Беше много късно, но знаеше, че някой от хората на Ейдриън дежури през цялата нощ в голямата зала. Не беше сигурна дали Даниел беше наясно.

Тази нощ на пост се оказа Дейлин.

Той се бе отпуснал на един стол пред огнището. Монтейн помисли, че е заспал. Ами ако грешеше? Ако се лъжеше. Чувстваше се глупаво, застанала насред залата но нощница и боса, докато дори пазачът спеше!

Обърна се, готова да изтича обратно нагоре по стълбите.

— Монтейн? Какво има?

Замръзна на място. Миг по-късно го усети зад гърба си. Постави длани върху раменете й и я обърна бавно с лице към себе си.

— Нищо. Аз…

— Не е нищо. Какво е станало? — Усмихна се и прибра падналия върху бузата й кичур коса. — Колко странно! Никога не съм те виждал такава. Толкова години се познаваме, а никога не съм те виждал с пуснати коси, толкова хубави и… необуздани.

Почувства топлина, напълно омагьосана от погледа му. Изгуби ума и дума. Трябваше да се измъкне! Да изрече някакво извинение! Да се върне в стаята си!

— Свещеникът беше толкова странен! — чу се сякаш отстрани да измънква. После събра мислите си. — О, Дейлин, притеснявам се. Днес следобед дойде някакъв свещеник…

— Насам често минават свещеници, монаси и поклонници — отвърна безгрижно той.

— Знам. Но този настоя да разговаря на четири очи с Даниел. Когато влязох да поднеса храната, видях, че е смутена. Свещеникът беше самоуверен, красив и говореше с лекота за какво ли не, но мисля, че докато ме е нямало, я е помолил за нещо. Според мен е имал някакво искане.

— А тя възнамерява ли да го изпълни?

— Беше определено нещастна. — Монтейн въздъхна и отвърна на погледа му. — Той каза, че бил роднина на династията Валоа. Не трябваше да идвам при теб. Но наистина съм много притеснена.

Дейлин кимна бавно.

— Времената са опасни.

— Какво ще правиш?

Той повдигна вежди.

— Още не съм сигурен… Ще говоря със сър Джайлс. А ти няма защо да се тревожиш. Ейдриън не е чак толкова далеч. Ако наистина има някакъв проблем…

Сви рамене.

— Какво? — прошепна Монтейн.

— Ще се върне.

 

 

Къщите горяха. Навсякъде се валяха мъртви и ранени. Хората на Арманяк опустошаваха селата, ограбваха малкото ценни неща, които успяваха да открият, и бързаха да изчезнат. Днес обаче воините на Ейдриън бяха предупредени за атаката и успяха да стигнат до селото навреме, за да предотвратят масовото клане.

От билото на хълма той изкрещя смразяващия кръвта военен призив и се спусна надолу към нападателите с изваден меч. Биха се безмилостно. Яростта му пламна още повече, когато видя сред убитите и деца.

От една горяща къща изскочи човек на Арманяк с намерението да се хвърли на коня си и да избяга. Забеляза обаче спусналия се насреща му Ейдриън и се спря, за да го съсече с бойната си секира. Маклаклън пришпори Люк, избягна удара и преряза гърлото на противника. В този момент проехтяха писъци. Обърна се и видя конника, препуснал към гората с някаква млада жена. Ейдриън се стрелна след похитителя, който се обърна и го видя. Спря за момент, пусна момичето на пътеката и продължи. Графът дръпна юздите. Искаше му се и някой друг да е забелязал французина, за да го последва, но очевидно беше сам. Надяваше се костите на девойката да не са се изпочупили при падането.

Слезе от коня си и й помогна да се изправи. Беше млада и хубава. Жива и здрава. Погледна го с тъмните си пълни с обожание очи.

— Благодаря ви, благодаря ви, милорд.

— Ранена ли си?

— Не.

— Значи всичко е наред.

— Вие ми спасихте живота.

— Може би само честта.

— Тя е ваша, милорд — обяви тържествено момичето.

— Е, аз не искам подобна цена. Хайде, ела да те върна при майка ти.

Тя обви ръце около врата му и той я отнесе до жребеца си. Щом се върнаха в селото, я пусна на земята, съпроводен от бурните приветствия и сълзливата благодарност на майката.

— Терез е най-скъпото, което имам, милорд! Готова съм да направя за вас каквото пожелаете. Искайте само!

— Моля ви, да сте верни поданици на Едуард. А като ваш херцог, мой дълг е да ви защитавам.

Усмихна се. Стараеше се думите му да не прозвучат назидателно. Мнозина от хората му го наобиколиха. Нареди да помогнат на ранените. Самият той слезе от гърба на Люк и в този момент видя с изненада препускащия насреща му сър Джордж, придружаван от Майкъл, един от младежите, които бе обучил и оставил да пазят Авил.

Когато се приближиха, забеляза, че туниката на Майкъл е изкаляна и изцапана с кръв. Пулсът му се ускори от страх. Авил беше безценна плячка и можеше да промени изхода на войната. Да не би хитрият французин Жан да бе намерил начин да го завладее? Авил обаче можеше да устои на всяка атака. Единственият начин да падне бе предателството.

Закрачи припряно.

— Случило ли се е нещо? — Посегна да помогне на Майкъл да слезе от коня си. — Къде си ранен, момче? Лошо ли е? Жено! — извика Маклаклън, като се обърна към майката на Терез. — Помогни ми за този човек! По-бързо.

Младежът трепна.

— Не е смъртоносно, милорд, но кървя като заклано прасе!

— Авил…

— Всичко е наред в Авил… Имам да разкажа само една странна история.

Жената се бе приближила заедно с дъщеря си. Двете действаха пъргаво. Момичето донесе вода, а майката свали туниката и ризата на ранения. След това измиха дългия прорез на гърдите му.

— Нямам търпение да я чуя — заяви графът и вдигна ръка. — Заведете го в къщата. Сега идвам.

Помоли сър Джордж да се погрижи за гасенето на пожарите, за превързването на ранените и погребването на мъртвите. След това се запъти към къщурката със сламен покрив, където бяха отнесли Майкъл.

Той лежеше на тежък дюшек, а прорезът беше наложен с билкова лапа и превързан. Ейдриън благодари на жените и ги отпрати.

— Кажи ми какво се е случило.

— Първо, милорд, пристигна граф Ланглоа с малка групичка и донесе дарове.

— За Даниел?

— Коприна за нея, меч за вас. Сър Джайлс ви уверява, че не са оставали насаме и за секунда. Графинята се държала учтиво и твърдо и заявила, че управлявате Авил заедно, но в момента вие сте с принц Едуард и тя желае от цялото си сърце да дойде краят на битката.

Маклаклън повдигна вежди, объркан от удоволствието, което изпита само при мисълта, че Даниел не е забравила обета си.

— После?

— После дойде свещеникът.

— Свещеник?

— Представи се като отец Пол дьо Валоа. Графинята се съгласи да говори насаме с него. Той не стоя дълго, но нейната компаньонка се притеснила от това посещение и отишла при Дейлин, който ми нареди да проследя отчето. Така и направих и го открих в колибата на един стар отшелник дълбоко сред гората. Имаше среща с други хора. Не разбрах каква точно е целта им. Изглежда трябваше да се пръснат из страната, да наблюдават силите на крал Едуард и да открият слабите им места. Забелязаха ме и ме атакуваха. Отвърнах на удара им, милорд, и не им останах длъжен, кълна се. Но се престорих на мъртъв, като паднах върху коня си и накарах доброто животно да бяга като вятър. За късмет бързо се натъкнах на хора на принц Едуард. Знаех, че раната ми не е толкова тежка, колкото изглежда, затова настоях да ме изпратят право при вас.

Ейдриън затвори очи и стисна зъби. Имаше чувство, че буйни пламъци обгарят крайниците му. Страшна горещина бе обхванала цялото му тяло. Тя се бе заклела да управлява Авил от негово име, а бе разговаряла тайно с един от шпионите на крал Жан.

Обърна се и се отдалечи на няколко крачки от леглото на Майкъл. Спомни си ужаса й в криптата. Колко нощи бе лежал буден, разкъсван от желание.

Какъв глупак! Беше се влюбил в Даниел!

Стегна рамене. Битката наближаваше, неумолима и неизбежна. Не смееше да я остави в Авил.

— Ще можеш ли да намериш къщата сред гората?

— Да, милорд.

— Веднага щом бъдеш в състояние…

— В състояние съм, милорд…

— Днес си почини. Потегляме вечерта.

— За свещеника ли?

— Да. — И с убийствено спокойствие, каквото не чувстваше, прибави: — И за съпругата ми.

 

 

Три нощи по-късно Даниел се събуди в паника от бясното отваряне на вратата на стаята си. Дървото се удари в камъка, потрепера, сякаш щеше да се разбие на хиляди парченца.

Младата жена скочи. Застана край леглото, все още сънена и ужасена. Опитваше да си спомни къде може да има оръжие. Какво ли бе станало? Да не би всички мъже да бяха хванати и избити? Как бе успял да нахлуе при нея този човек?

Мечът! Подаръкът от крал Жан за Ейдриън стоеше край леглото. Беше доста тъмно, тъй като огънят почти беше изгаснал, но тя коленичи пъргаво и заопипва пода. Изправи се отново, този път с оръжието пред себе си, както я бяха научили.

Примигна, тъй като рамката на вратата бе запълнена от едра заплашителна фигура. На фона на идващата откъм коридора светлина тя представляваше внушителен силует — поставил ръце на хълбоци, приличаше на гневен Зевс, готов да разтърси земята с гръм.

— Ейдриън? — Моментално я изпълни облекчение.

— Точно така. Ейдриън.

Тонът му върна напрежението в мускулите й. Тъкмо се готвеше да пусне меча. Сега го стисна по-здраво.

Ейдриън влезе в стаята и вратата се затръшна зад гърба му.