Хедър Греъм
Удоволствието на краля (14)

Глава 13

Не беше с всичкия си, щом се надяваше да измоли милост от него. Обърна се към огъня и се загледа невиждащо в пламъците, усещайки ледените тръпки на страха. Нуждаеше се от време, за да размисли и да се справи с ужаса.

Не! Не! Онова, от което имаше нужда, бе да се моли тази врата да остане затворена завинаги или внезапно да й се предостави възможност за бягство.

Ами Симон? Трябваше да му помогне.

В този момент обаче вратата се отвори с трясък. Дланта политна към гърдите й, сякаш опитваше да успокои сърцето си.

С ръце на хълбоците, Маклаклън запълни рамката. Даниел го съзерцава цяла вечност. Най-после той влезе и затръшна с всичка сила вратата зад себе си.

— Какво… какво направи? — попита графинята, полагайки усилия да стои неподвижно и с изправен гръбнак, за да изглежда силна и смела. — Какво смяташ… да правиш?

Гласът обаче й изневери.

— Би трябвало да те убия! Да обвия врата ти с пръсти и да те удуша. Но в такъв случай ще изгубя съпругата си. Най-малкото би трябвало да те налагам, докато започнеш да викаш за милост!

— Аз не се страхувам от теб! — В действителност се страхуваше. Сърцето й биеше неистово и трудно си поемаше въздух. — Престани да ме заплашваш и ми отговори! Какво направи със Симон? Ако си му сторил нещо…

Не довърши мисълта си, тъй като Ейдриън се отправи към нея с толкова заплашителен вид, че тя се вкамени. Пръстите му се заплетоха в косите й. После я стисна за раменете. Главата й политна назад. Когато срещна погледа му, й се прииска да се изпари. Никога не го беше виждала така вбесен, дори през онзи ден в гората.

Не знаеше дали да плаче, или да крещи. Пръстите му бяха безмилостни.

— Пусни ме! — Опита с всичка сила да се измъкне. — Арогантен, деспотичен, проклет англичанин!

— Шотландец.

Вдигна я и я хвърли на леглото. Прозрачната нощница се набра и я разголи от кръста надолу. Деликатните връзки на корсажа се разкъсаха и разкриха гърдите й. Опитваше да си поеме въздух. Успя да се надигне на лакът, но падна отново и срещна мрачната ярост в потъмнелия му поглед. Обзе я дива паника. Той самият бе полугол, тъй като подплатената с кожа роба се бе разтворила и извадила на показ бронзовата сила на ръцете и раменете му, широкия гръден кош, твърдите мускулести контури на корема. Даниел видя дори възбудения му член. Отмести поглед към очите му. Ейдриън се надвеси над нея. Направи отчаян опит да го отблъсне, но той беше толкова ядосан, че изглежда изобщо не я усети. Почувства дланта му върху краката си. Хвана коленете й, разтвори ги и се намести с цялата си тежест. С лявата ръка хвана китките й, за да ги притисне над главата й. Пръстите му докоснаха леко бузата й, после шията, после оголените гърди. Даниел дишаше пресекливо, едновременно уплашена и омагьосана от допира. Невероятните усещания, които предизвикваше в нея, увеличиха решимостта й да се бори.

Разтопеното злато в погледа му се впи в очите й.

— Бедно, проклето, сладко, невинно момиче! Време! Да й дам време! За да посрещаш френския си любовник на две крачки от моята стая!

— Лъжеш се! Не разбираш…

— Много добре разбрах. Ръцете му бяха на гърдите ти, устните му — върху твоята уста. Господи, способен съм да те убия! Май не ти беше зле, докато те мачкаше, а?

— Не го наранявай! Кълна се, ти не разбираш…

— Не! Ти си тази, която не разбира!

Даниел забрави какво смяташе да каже, само извика, изумена. Свободната му ръка се плъзгаше все по-надолу и по-надолу, стигна до корема, но не спря. Озова се между бедрата й. Докосваше. Галеше. Изучаваше… Потрепери цялата, когато усети невероятната интимност на допира му.

— Почакай! — Напрегна се цялата, за да се освободи, но Ейдриън стискаше безмилостно китките й, а тялото му беше прекалено тежко и твърдо, за да го отмести.

Лицето му внезапно се бе озовало съвсем близо до нейното, очите му я изгаряха. Дъхът му галеше възбуждащо устните й.

— Да почакам ли? За да може онзи французин да дойде пак?

— Не…

Членът му в цялата си дължина се заби в нея като нож. Болката прониза тялото й. Даниел потрепери и се блъсна с всичка сила в него в желанието си да се освободи от нашествието, но в резултат само се притисна по-плътно, за да му даде възможност да проникне още по-навътре и вероятно да я разцепи на две. Осъзна, че след поривистото начало Ейдриън замря. Усети ръцете си свободни. Кога ли ги беше поставила върху раменете му и бе впила нокти в плътта?

Младият мъж я съзерцаваше изумено.

— Мили Боже! — промълви сподавено той.

Изглежда изненадата бе изместила гнева му.

— Ейдриън! — Едва се сдържаше да не заридае и да започне да го моли.

— Не мога да върна стореното — заяви съкрушено той.

Даниел отвори уста да каже нещо, но Маклаклън я запуши с целувка, която я погълна цялата. Езикът му обсеби с неистова страст цялата й уста и сякаш достигна до гърлото й. По крайниците й се разля разтопена лава, която идваше някъде от слабините. Чуваше ударите на сърцето му. Не беше в състояние да се отдръпне. Усещанията бяха едновременно брутални и странно приятни, хипнотизиращи, толкова поглъщащи, че така и не разбра кога Маклаклън започна да се движи отново. Болката беше отзвучала. Устните му се отделиха за миг от устата й, после я докоснаха отново. Дланта му галеше бузата и гърдите й. Изгарящото чувство бе неустоимо. Не беше в състояние да се съпротивлява срещу Ейдриън, а само да се вкопчи в него, да се носи из бурята и червената мъгла, в която допреди малко агонизираше, да чува странен шепот, обещаващ удоволствие. Усещаше все по-ясно присъствието му, напрегнатите мускули на тялото му, плавните му движения, силни, грациозни, неуморни, неспирни… бързи… Той проникваше отново и отново в нея, докато тя изпадна в нещо като вцепенение. Беше се вкопчила в раменете му така, сякаш от това зависеше животът й, и бе завряла лице във врата му. Изведнъж цялото му тяло потрепери. После той застина върху й, а след това отново се раздвижи. Едновременно със стенанието, откъснало се от устните му, от неговото тяло в нейното потече огнена струя.

Даниел усети някакъв трепет дълбоко в себе си. С цялото си сърце желаеше да го отхвърли, да се освободи от нашествието, и в същото време й се искаше да докосне потръпващата му плът, да усети отново целувката му. Щеше й се да избяга колкото се може по-надалеч. Но си даваше сметка, че никога нямаше да може да избяга от копнежа си да го усети отново, да го докосне…

Младият мъж лежеше абсолютно неподвижно, но беше все така интимно свързан с нея. Даниел затвори очи. Опитваше да задържи напиращите сълзи.

— Погледни ме!

Беше готова да стори всичко, само не и това.

Но тъй като го познаваше, се опасяваше, че ще опита да отвори насила клепачите й. Затова се подчини, за да открие, че Ейдриън се взира напрегнато в лицето й.

— Ти ме убиваш!

За нейно изумление той се усмихна.

— Можех наистина да те убия, ако бях влязъл в тази стая минутка по-късно!

— Продължаваш да се заблуждаваш, англий… шотландско копеле! — опитваше се да си наложи да не заплаче. — Трябва най-сетне да си разбрал, че със Симон не сме били любовници…

— Трудно ми е да чувствам вина, че съм отнел буйно невинността на съпругата си, когато тя ме моли да пощадя друг мъж! Слава Богу, миледи, че не сте станали любовници. Поне сега не се изкушавам толкова да те удуша.

— Или да ме пребиеш?

— Според френските закони е разрешено да биеш съпругата си.

Даниел изскърца със зъби и опита да го блъсне. Той обаче й хвана ръцете. Бе произнесъл с привидна лекота последните думи, но сега присви предупредително очи.

— Както казах, графиньо, ако бях дошъл малко по-късно…

— Щеше да ме намериш сама! Нямаше да позволя нещата да стигнат по-далеч.

— Заради вчерашното ми неочаквано пристигане?

— Заради нашия годеж, който никога не съм възнамерявала да предавам. Нещо, което ти обаче си правил безброй пъти!

Маклаклън се усмихна.

— Аз съм с цели десет години по-голям от теб, миледи. И, страхувам се, не съм създаден да живея като монах.

— Може би пък аз не съм създадена да живея като монахиня!

Усмивката му тутакси изчезна и тя съжали моментално за думите си.

— В такъв случай благодари на Бога, че си избрала да живееш по този начин досега!

Усети как кръвта се оттегля от лицето й и се изпълни за пореден път с неустоим копнеж да го отблъсне. Непоносимо й беше да стои като в капан след интимния акт. Той явно не си даваше сметка за своята голота. Тя обаче усещаше горещина навсякъде, където тялото му се докосваше до нея. В очите й запариха сълзи. Сети се за любовните рицарски романи, които бе изчела. Симон я беше обичал. Други мъже също бяха влюбени в нея. А тя се бе омъжила за Ейдриън и брачната й нощ бе само гневна експлозия на един чужд мъж, който в момента се бе проснал отгоре й. Какво от това че имаше тяло на воин, закалено и красиво?

Даниел преглътна мъчително и примигна, за да задържи сълзите.

— Ти ми обеща време. Ти… нямаше право!

Маклаклън най-сетне се търкулна на една страна и стана. Робата все още висеше на раменете му. Приближи се до огъня, коленичи и започна да рови из жарта с железния ръжен. Младата жена опита да се увие с останките от нощницата и се облегна върху възглавниците. В това време съпругът й се изправи, все така без да отделя поглед от огъня.

— Имах пълното право.

— Но ти ми обеща…

— Време, което изтече, тъй като те заварих с любовника ти… Добре де! С особено близкия ти приятел, почти любовник. Ти ме предаде по няколко начина. А аз те предупредих, Даниел, предупредих те още отдавна да не очакваш нищо от мен, ако не удържиш на думата си.

— Но…

— Даниел! Не ти ли се стори странно, че твоят приятел е така твърдо решен да отидете на лов същия ден, в който те нападнаха бунтовниците?

Графинята ахна, надигна се и го изгледа, съвсем забравила голотата си.

— Грешиш! Симон не би ми изиграл такъв номер…

— Симон вече ти го изигра.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Изпратих Дейлин и твоя Рагнър в гората да намерят човека, с когото се бих. Той беше полумъртъв и агонизираше. Срещу грижите на доктор Кутен и шанса да остане жив, той сподели охотно с нас всичко, което ни интересуваше.

— Ако си изтръгнал признанието с мъчения…

— Мадам, кълна се, че никога никого не съм мъчил на тази земя.

Тя прехапа долната си устна.

— Освен мен!

Маклаклън повдигна вежди и се подсмихна едва забележимо.

— Какво направи със Симон?

Той мълча толкова дълго, че започнаха да се надигат най-големите й страхове. Скочи от леглото, изпълнена с ужас, че може да е убил братовчед й в яростта си. Пръстите й се свиха в юмруци и се стовариха върху гърдите му.

— Дяволите да те вземат, Ейдриън…

Маклаклън я хвана за китките и очите й се разшириха, когато я придърпа грубо към себе си. Беше го атакувала като полудяла. А сега зае отбранителна позиция, тъй като го почувства отново. Гъстите къдрави кестеняви косъмчета на гръдта му дразнеха гърдите й. Коремът и бедрата му притискаха тялото й. Бузите й пламнаха.

— Ейдриън… — започна тя, но спря, за да оближе устни.

Погледът му я пронизваше.

— Симон е жив.

— Но възнамеряваш да го убиеш…

— Възможно е да бъде екзекутиран.

— Защото ми е приятел…

— Защото възнамеряваше да те отвлече, да ти се наслади, да те изнасили, ако не се хвърлиш доброволно в обятията му, и да се погрижи заедно с Авил да се озовеш под властта на крал Жан. Е, не е чак толкова ужасно!

— Ейдриън, престани! Съдиш без доказателства…

— За глупак ли ме смяташ?

— Може би ме е обичал и желал! Не трябва да го съдиш така сурово…

— Върви по дяволите! — изрева така яростно той, че тя притихна. Гласът му трепереше, докато изричаше: — Миледи, здравият разум трябваше да ти пошепне, че както заради себе си, така и заради него, не биваше да го допускаш в спалнята си.

— Кажи…

— Имаш думата ми, че не съм го насякъл с меча си. Мили Боже, не настоявай повече или ще ме изкушиш да изскоча навън и да направя точно това!

Даниел замълча. Страхуваше се да не изпълни заканата си. Все пак бяха женени, а той бе хванал Симон да я натиска в семейната спалня. Всеки мъж щеше да оправдае беса му.

Маклаклън не я пускаше. А тя съзнаваше, че няма да се осмели да спомене отново името на братовчед си. Вдигна очи. Беше й трудно да диша и искаше да бъде сама, за да събере онова, което бе останало от достойнството й. Вирна брадичка.

— Ти се справи със Си… противника си. Отмъсти си и на мен. Моля те, умолявам те, сега си върви…

— Отмъстил ли съм си? Всяка младоженка прекарва подобна нощ!

— Не, сър! Знаеш добре, че ми дължиш извинение…

— Никога, миледи, няма да се извиня, че съм любил собствената си съпруга!

Тя сведе ресници.

— Ти не… не ме люби. Твоето беше бяс.

— Ето затова, Даниел, наистина съжалявам. Но стореното — сторено, а може би така стана по-добре, тъй като изобщо не бях щастлив от начина, по който бе наредила нещата.

— Аз пък не бях щастлива нито от твоите, нито от кралските изисквания!

— Аз пък съм особено щастлив, че това, което доставя удоволствие на краля, доставя удоволствие и на мен.

След тези думи ненадейно я грабна в обятията си. Даниел ахна и допря длани до гърдите му, докато той я отнасяше към леглото. Сложи я да легне и тя видя познатите пламъчета в златните очи.

— Ейдриън, моля те… Това е… агония.

— Не, миледи, вече няма да бъде така. Не прави опити да ме разубедиш. Сега, Даниел, ще те любя нежно и внимателно, страстно и съвършено. — Сръчно разкъса онова, което бе останало от копринената нощница, и тя усети хладен полъх по тялото си. Изви глава на една страна. Искаше й се да се свие на топка с гръб към мъжа, който се бе подпрял на лакът. — Лежи мирно!

— Аз… не мога…

— Ах, Даниел! Ти, която не се предаваш! Да не би да ме молиш за милост сега?

„Да!“ Но Маклаклън явно само я дразнеше и се шегуваше. Тази нощ нямаше да я пусне. Беше убедена. Затова отметна назад глава. И срещна погледа му.

— Никога! Върви по дяволите!

Младият мъж се усмихна. Обхвана с длан бузата й, устните му отново намериха нейните. Реши да не позволи тази целувка. И да не се поддаде на изискванията му.

Но тази целувка не изискваше. Устните му я докоснаха леко като перце, почти не усети езика му. Вече се бореше да си поеме въздух, а сърцето й биеше гневно. Едва тогава устата му се сля с нейната, а езикът му продължи да я милва.

Дланта му се движеше по едната й гърда. Обхвана я, сякаш опита да я претегли. Кой знае защо тя почувства това докосване като профучаване на светкавица из цялото си тяло, вътре и надолу… надолу… топлината плъзна странно, екзотично и настойчиво между бедрата й. Опита да се размърда, за да се обърне с гръб към него. Тогава устните му се отделиха от нейните. Тежестта му се премести. Устата му обхвана зърното на едната й гърда. Даниел преглътна вика, който напираше в гърлото й. Пръстите й се озоваха в косите му и задърпаха. Това обаче не го спря и усещането й за нещо горещо и сладко като мед се усили. Боже мили, не трябваше да става плячка на този рицар, който бе нахлул в живота й само за да й отнеме всичко…

Дори сърцето.

— Не!

Ейдриън обаче се смъкна още по-надолу. Опита да му се отскубне, но златисто-червеникавата глава вече беше между бедрата й, разтворени от тялото и тежестта му, и тя нямаше как да го спре. Целувката му беше бавна, неумолима, мъчителна. Докосваше, галеше, вкусваше, изучаваше.

От устните й се изтръгна вик. Даниел се извиваше, гърчеше, псуваше, заплашваше и оставаше без дъх. Блъскаше раменете му, дърпаше косите му. И тогава, след поредното изхълцване, престана да се бори, изумена от обсебващите я усещания. Започна да диша неравномерно и да се извива, а пръстите й се впиха в чаршафите. В нея забушува сладък глад, който затъмни всичко останало, освен болезненото желание да задоволи еротичното обещание. Изпъна се, напрегна се и най-сетне усети експлозията на мъчително удоволствие, вълна след вълна, докато й се стори, че умира.

И тогава Ейдриън се озова отново върху нея. Помисли си, че не е в състояние да понесе нищо повече. В очите й запариха сълзи. Стегна се цялата, сериозно притеснена от изблика на екстаза.

— Прегърни ме, Даниел. За Бога, престани да се съпротивляваш, престани да се бориш с мен!

Ръцете му я бяха обгърнали и той се движеше отново в нея. Бавно и внимателно. Изчакващо. Този път не усети никаква болка. Гладът, който бе помислила, че вече е задоволен, се събуди пак и започна да нараства. Не желаеше да му го позволи. Изви се, за да избегне следващия тласък, но не можеше да се бори със собствения си копнеж. В следващия миг невярващо установи, че се надига, за да го посрещне и да го усети по-дълбоко в себе си…

Това бе началото на вълшебството. После се вкопчи в Ейдриън, както й бе наредил. Бореше се за всяка глътка въздух. Постепенно ритъмът му се ускори, тласъците станаха по-дълбоки. Даниел беше като мека глина в ръцете му. Накрая дори извика, желаейки отчаяно да изпита още веднъж неустоимото опиянение.

Експлозията разтърси цялото й тяло. Потрепери. Отново и отново. Почти не си даваше сметка за Ейдриън, тъй като светът като че ли се бе превърнал в кадифен мрак и ярки звезди. Миниатюрните конвулсии постепенно преминаваха. Притискаше лице в мускулестата му гръд и впиваше пръсти в ръцете му.

Удоволствието бе непоносимо. Беше я разтърсило из основи.

Уплашило. Смутило.

— Даниел?

Маклаклън протегна ръка и я привлече към себе си. Тя отново се вцепени, щом я докосна. Остана със сведени ресници. Нежността, с която приглади косите й, я изненада и нервира.

— Агония ли беше?

— Не.

— А беше ли… толкова прекрасно, че не може да се опише, с думи?

— Не! — Трябваше да излъже, за да си спести поне малко от унижението.

Но дрезгавият му смях беше достатъчно красноречив. Той знаеше, че не бе изпитала болка.

— Уви, страхувам се, че не се представих както трябва пред теб. Но не се измъчвай. Просто ще продължа да опитвам, докато се получи… съвършено.

Даниел отвори притеснено очи.

— Не е вярно, че не си се представил както трябва. Ти беше… изумителен!

Ейдриън се усмихна отново и сведе глава към нея.

— Много си мила, а аз съм истински щастлив. Следователно вече няма да имаш нищо против консумацията на брака!

Даниел изпъшка тихо, прекалено замаяна, за да търси начин да го победи тази нощ. Притесняваше се от бързината, с която бе станала негова плячка. И от способността му да прелъстява и убеждава. Никога не бе предполагала, че може да изпита подобна… подобна страст, подобен отчаян копнеж.

— Ако само можеше да ме оставиш! Не съм в състояние да помръдна, нито да чувствам. Не мога… Не мога да направя отново това нещо!

Маклаклън не се засмя. Беше напълно сериозен, когато кокалчетата на пръстите му погалиха бузите й. Устните му се извиха почти незабележимо.

— А аз ти казвам, миледи, че можеш и ще го направиш. Все още съм твърдо решен да се стремя към съвършенство.

— Беше достатъчно съвършен.

— Уви, ти се съпротивляваш толкова, че ми е трудно да разбера.

— Със сигурност никой рицар не е бил по-съвършен.

— Какво сладко ласкателство! Ако само зад него се криеше частица истина!

— Ейдриън, кълна се…

— Не, миледи, аз се кълна. Ти си ми съпруга, затова ще правиш любов с мен и занапред. След тази нощ никога няма да забравиш, че сме мъж и жена във всеки смисъл. Няма да те оставя да спориш…

 

 

Призори Даниел най-сетне заспа. И в крайна сметка той отново бе постигнал своето.

Не бе успяла да се противопостави.

Нито пък някога щеше да забрави първата си брачна нощ със земевладелеца Маклаклън.