Хедър Греъм
Удоволствието на краля (16)

Глава 15

На другия ден реши да подслуша мъжете по време на заниманията им. Те се упражняваха с мечове в двора на замъка и тя си намираше безброй причини да минава покрай тях. На безопасно разстояние, разбира се. Но Маклаклън си даваше много добре сметка, че го наблюдава. Когато прекоси плочника с книга с поеми на латински, която смяташе да върне в библиотеката на параклиса — това бе може би шестото й появяване — Ейдриън й препречи пътя. Върхът на прекрасния му меч, изработен в Толедо, бе насочен към гърлото й. За момент я изпълни тревога, после я измести гняв и тя вирна буйно брадичка.

— Каква е тази нова игра, милорд?

Графът не отговори, а се обърна към хората си.

— Добри ми люде, сигурен съм, че моята съпруга мълча от уважение към мен, господаря на крепостта, неин наставник във всяко отношение, но тъй като тя наблюдава нашите тренировки така задълбочено, очевидно нещо не е както трябва.

Усмихна се, златните му очи блеснаха. Върхът на меча му се придвижи с невероятна точност и сряза едно от миниатюрните телени копченца на корсажа й.

Даниел се отдръпна.

— Така е, господа! Граф Гленуд допуска груба грешка, като ви учи да заплашвате невъоръжена дама!

— Да, миледи! — дочу се вик.

— Той е негодник! — обади се шеговито Дейлин. — Свалете го, миледи!

И й хвърли меча си. Хвана го сръчно и се извъртя към Ейдриън. Беше благодарна, че оръжието е с изключително добро качество и щеше да й свърши работа. При това бе изработено за по-дребен и лек човек.

Забеляза светлинките в очите на Маклаклън и разбра, че всъщност той е предизвикал този двубой. Пак бе станала плячка на предизвикателството му точно както го бе планирал. Това обаче нямаше значение. Беше готова. Стоеше абсолютно неподвижна и спокойна, за да го принуди да нападне пръв. Знаеше добре, че няма да използва всичката си сила, а тя се бе учила заедно с принца и беше добра с меча.

— Не се плашете от грамадния и тромав противник! — извика графинята към мъжете. После се приведе, извъртя се и прескочи пъргаво коритото с вода за животните, за да избегне удара на съпруга си.

— Тромав ли?

Той се спря, възмутен.

— Лишен от всякаква грация! — Тя набърчи нос. — А!

За беда Маклаклън се озова прекалено бързо от нейната страна на коритото. Тя го прескочи отново, като парираше ударите. Успя да мине зад него, но той се обърна светкавично. С ослепително бързо движение на меча си графинята достигна бузата му и върху нея се появи капчица кръв. Понесе се добродушен смях. Блестящият поглед на Ейдриън я погали. Той също се усмихваше.

— Браво!

Даниел наклони грациозно глава.

— Скоростта може да повали и най-силния мъж!

— Но силата може да повали и най-бързата жена!

Следващият му удар разсече въздуха и изби меча от ръцете й.

Тогава тя разбра. Той си бе играл с нея през цялото време досега.

Но и тя не се бе посрамила и се беше била здраво.

— Бих могла да победя повечето мъже.

— Но не и мен.

— Това на бузата ти не е ли кръв?

— Само защото ти го позволих.

— Кръвта обаче е толкова малко само защото не исках да пролея повече!

Ейдриън повдигна вежди. Даниел се завъртя и взе книгата си от човека, на който я бе дала преди малко.

— Ползотворен ден!

Мъжете отвърнаха в хор:

— Миледи!

В следващия миг се отправи с високо вдигната глава към параклиса.

 

 

На другата сутрин се събуди от експлозии. Скочи, уви се в чаршафа и притича до тесния прозорец. В двора се бе събрала тълпа, но не се случваше нищо особено. Червено-златната глава на Ейдриън се открояваше. Беше облечен с риза, къса туника и тесни бричове. Явно още не беше готов за изморителните тренировки по езда, предвидени за деня. В момента мъжете изглежда играеха на нещо. Ейдриън бе насочил някаква дълга пръчка към мишената на стената. После приближи към нея нещо като запален фитил, ако се съдеше по блясъка. Отново всичко наоколо се разтресе от експлозия. Даниел отскочи, останала без дъх. В този момент съпругът й вдигна поглед и щом я видя, се усмихна до уши.

— Ела тук! Или по-добре аз да се кача горе.

Даниел отстъпи от прозореца и се втурна към скрина, но още не бе избрала какво да облече, когато Маклаклън влетя. Пушещата пръчка от метал и дърво беше в ръката му.

— Това е пушка! — Усмивката му бе все така дяволска. — Приближи се. Ела да я видиш.

Беше чувала за подобни неща. Дори беше виждала метални оръдия, но не и нещо такова. Приближи се, изпълнена с любопитство.

— Дело на един от твоите ковачи.

— Тимоти? Той е страшно изобретателен. Работеше върху оръдия, които да се поставят на брустверите около подвижния мост.

— Работи здраво и с барута.

— Четири части селитра, една част въглен и една част сяра — изрецитира младата жена.

— Ммм! — прошепна съпругът й. — Трябваше да се досетя, че ще бъдеш на ти с оръжейното изкуство. Един ден подобни дребни творения ще надвият железните ни доспехи. Засега обаче всяко оръжие, което използва барут, е избухливо и опасно.

— Да не би да мислеше да вземеш… тези неща в бой?

— Интересуваш се от стратегията ми, така ли?

Оръжието вече не димеше и Ейдриън го остави на масата.

— Изумителен коментар от човека, успял да избегне всичките ми въпроси.

— Нищо не избягвам. Но не съм готов да обсъждам точно това.

— След като ми показваш оръжието, напълно естествено е да те попитам.

— Ммм! То наистина е избухливо и опасно, но не по-опасно от теб, любов моя.

— И какво означава това?

Ейдриън седна на леглото и тя усети, че придърпва несъзнателно чаршафа към раменете си. Съпругът й се разсмя, излегна се на една страна, подпря се на лакът и потупа празното място до себе си.

— Ела и ще ти покажа.

— Сутрин е! И много… светло…

— Светлината е нещо, което ще ми достави удоволствие. Ела! — усмихна се широко Маклаклън. — Господарят ти нарежда, съпруго моя. Уви! Някои негови части желаят най-пламенно твоето присъствие!

В очите му бляскаха дяволити светлинки, защото знаеше, че подобни изявления са й непоносими.

— Скъпи господарю! Внимавай какво ще правиш с гореспоменатите части!

Обърна се с царствен вид и тръгна към вратата, като се питаше дали ще се осмели да излезе в коридора само по чаршаф.

Беше уверена обаче, че няма да стигне дотам. Точно така и стана. Само след секунди се озова в ръцете му. Дивото усещане за напрежението и огъня в очите и докосванията му бяха достатъчни, за да разпалят жарта и в нея. Постави я по гръб на леглото. Даниел потрепера, когато започна да развива чаршафа от тялото й. Внезапно се почувства неудобно, тъй като сега по кожата й играеха ярките слънчеви лъчи. Погледна го, но затвори очи, щом усети неустоимото съвсем леко докосване на пръстите му. Лежеше абсолютно неподвижно. И тогава допирът изчезна. След малко отново отвори очи. Маклаклън се усмихна:

— Даниел, дойде ми наум, че теб всъщност не те смущава самото любене, а просто се ужасяваш да си признаеш, че то ти доставя удоволствие.

— О! — Стовари юмруците си в гърдите му, вбесена, че той лежи отгоре й напълно облечен, а тя се чувства толкова уязвима под ласките му.

Блъсна го отново, но в отговор усмивката му стана още по-широка. Опита да го удари за трети път. Този път я хвана за китките и се намести още по-плътно отгоре й.

— Избухлива и опасна?

— Много!

— Е, в такъв случай нека посрещнем опасността! Готов съм да рискувам в името на огъня и красотата.

Отново бе успял с няколко нежни слова да усмири гнева й. Сега вече не я държеше така здраво. Зацелува я по челото, по врата и най-накрая — по устните. Справи се бързо с бричовете си. Прониза я изгаряща топлина, когато езикът му проникна дълбоко в устата й. Дневната светлина ги обгръщаше отвсякъде. Тогава си помисли, че той има право: в никакъв случай не го смяташе за чудовище, нито презираше ласките му… а само собствената си реакция на тях. Но тази сутрин, след като страстта им бе задоволена и тя остана да лежи будна край него, както се случваше понякога и нощем, Даниел си даде сметка, че чувствата й към нейния съпруг стават все по-силни. Прекалено много се радваше на присъствието му в леглото. Чувстваше се като омагьосана, когато поставяше глава на гърдите му и усещаше силните удари на сърцето му. Обичаше неговата топлина, обичаше да чувства голата му плът, прегръдката му, проснатите небрежно крайници, докато спяха. Не помнеше някога да е била безразлична към него. Преди бе успявала да убеждава сама себе си, че го мрази. Сега го желаеше с не по-малка страст.

Той се беше оженил за нея по заповед на краля. Благодарение на това си бе подсигурил по-голяма власт и по-висока титла. Затова тя не трябваше да се привързва прекалено към него. Той не след дълго щеше отново да замине, за да изпълни задълженията си към господаря, който му бе дарил такива богатства… чрез нея.

Усети погледа му върху себе си. Едната му ръка я стисна собственически през кръста. Надигна се на лакът. В очите му блеснаха любопитни искрици.

— Ех, Даниел, какво не бих дал да мога да разчитам мислите в пресметливото ти мозъче!

Опита се да се извърти и да се отдели от него, но я държеше здраво. После се помъчи да избута ръката му, но той нямаше намерение да помръдне. Щом чу тихия му смях, разбра, че е безсмислено да продължава, и застина в негодувание.

— Какво би дал? Злато? Графство? Кон?

— Кон? Матю, Марк, Люк или Джон? О, никога, миледи, те ми служат толкова добре!

— И всеки един от тях е по-важен от една съпруга, която не е така добре обучена?

— Напротив, миледи, един лорд не би могъл и да мечтае да язди по-хубаво нещо от теб.

Графинята се изчерви от глава до пети. Изобщо не бе имала това предвид. Опита отново да му се изплъзне, но и този път безуспешно. Само го развесели. Тогава наведе глава и захапа силно възпиращата я ръка. Изпита истинско удовлетворение от изненадания му вик. Усмивката й обаче изчезна и долната й челюст увисна, когато дланта му се приземи звучно върху голия й задник. Блъсна го с такава ярост и сила, че Ейдриън я изпусна и падна по гръб, а тя се възползва от това, за да пропълзи отгоре му.

— Как смееш? Как смееш?

В отговор той се засмя и протегна отново ръце към нея. Едва сега Даниел откри грешката си, тъй като Ейдриън се надигна пъргаво и тя се озова върху слабините му, пленница на прекрасен нов изблик на страст. Обзеха я тръпки. Затвори очи, опитвайки да се пребори с глада, който се надигаше в нея с всяко следващо надигане и спускане, но след малко се озова по гръб под него. Обзеха я безкрайно разочарование и изумление, когато излезе от нея. Желанието й обаче пламна още по-силно, тъй като Ейдриън обсеби устата, шията и гърдите й със своите устни, език и зъби. Слизащите все по-надолу ласки създаваха истински водовъртеж в тялото й. Докосването му ставаше болезнено интимно, докато накрая я принуди да извика. Ейдриън се надигна и в мига, в който проникна отново в нея, й се стори, че светът се възпламенява и експлодира.

Усещанията започнаха да отзвучават. Той се отдели от нея. Щом усети хладния въздух в стаята, графинята си даде сметка колко лесно можеше да бъде прелъстена и колко силно го желае, затова провеси крака от леглото, готова да стане. Но дланта му се озова отново върху ръката й и я привлече към себе си. Изражението му беше истински озадачено, когато се надвеси над нея и попита:

— Какво, за Бога, направих пък сега?

— Освен че се държа като тиранин ли?

— Освен!

Ресниците й се спуснаха.

— Ейдриън, ще ме оставиш ли просто на мира? Моля те, злорадствай си сам. Ти спечели отново. Ти никога не губиш.

Отказваше да отвори очи. Усети погледа му, който се задържа дълго върху нея, а след това го чу как се облича, взема пушката и тръгва към вратата. Кой знае защо спря там.

— Ех, миледи, колко се лъжеш. Толкова пъти вече за малко не ме побеждават в схватките, че се чувствам направо безпомощен!

Даниел отвори изненадано очи. Но беше късно. Той вече беше излязъл. Не й оставаше нищо друго, освен да лежи и да размишлява.

 

 

Същия следобед воините отново тренираха на полето. Този път бяха на коне. Целеха се с копия с тъпи върхове срещу quintains — лост, на единия край на който се поставяше мишена, а на другия — тежест. Ездачите се приближаваха и, след като удареха мишената с копието, трябваше светкавично да се снишат, в противен случай биваха поваляни от тежестта. От крепостната стена Даниел наблюдаваше как съпругът й дава заповеди, как мъжете се смеят, когато някой не успее, как Ейдриън се грижи да му даде втора възможност. Изведнъж забеляза четирима въоръжени рицари, които препускаха по южния път. Водачът им носеше знамето на Едуард, принц на Уелс. Конниците се приближиха към Маклаклън и му подадоха подпечатан документ.

В този момент той вдигна поглед, сякаш инстинктът му го предупреди, че тя го наблюдава. Въпреки разстоянието графинята бе готова да се закълне, че усеща огъня в очите му. Най-после се обърна. Дъхът й секна, когато си даде сметка, че всъщност за тези усилени тренировки сигурно имаше основателна причина. Това послание вероятно беше зов. Маклаклън беше дошъл не само за да предяви правата си над нея, а и за да създаде по-голяма бойна сила в Авил, защото възнамеряваше да поведе хората й в битка за английския принц.

Младата жена се втурна към главната кула. Пътьом уведоми Рем, че внезапно й е станало много зле и тази вечер няма да слезе за вечеря. После буквално изчезна.

Нямаше да сподели компанията на пратениците на Едуард и не я интересуваше дали Ейдриън ще се почувства унизен от отсъствието й. Предпочиташе тази вечер да не предизвиква съдбата.

Монтейн изглежда повярва на версията й, че се чувства зле, толкова бе пребледняла. Разтри челото й с благовонни масла, нареди да донесат гореща вода, за да си направи топла вана, и изми косата й с розова отвара. Даниел й благодари и я помоли да я остави да поспи, като уведоми Маклаклън, че я измъчва ужасно главоболие.

Стъмни се. Младата жена седеше пред огнището, наблюдаваше пламъците и се изпълваше с все по-голяма омраза към него, задето щеше да поведе хората й да се бият за Едуард, краля на Англия. Нямаше право да прави подобно нещо! Но явно беше дошъл само за да си тръгне, след като се увери, че оставя зад себе си достатъчно силна английска част и повече няма опасност от вълнения срещу английското владичество тук в Гаскония.

Гневът й гореше със силата на огъня в огнището. След малко се изправи и закрачи напред-назад. Точно тогава вратата се отвори и затвори толкова тихо, че изобщо не я чу. Разбра, че е влязъл, едва когато се изправи пред нея и я загледа.

Най-после се обърна и замръзна, като го видя. Изражението му беше напрегнато и сурово, а очите — присвити и ядосани.

— Не изглеждаш болна, любов моя?

— О, лъжеш се. Кълна се, че не ми е добре. Повдига ми се от шотландци-предатели!

— Никога не съм имал нещо общо с предателите, Даниел. Заклел съм се пред Едуард III и служа на Уелския принц.

— И като нищо би разкъсал Франция на парченца!

— Не става дума за Франция. Воюваме срещу бунтовниците.

— През цялото време си знаел, че ще дойдеш, ще вземеш каквото искаш и ще си тръгнеш! Принуди мъжете да ти служат, без изобщо да се интересуваш кому са верни всъщност!

— Аз съм техният граф и техният господар, така че те ми дължат лоялността си.

— Те са мои хора!

— А ти си ми съпруга и, дяволите да те вземат, миледи, също трябва да ми бъдеш вярна!

— Нямаш право…

— Кампанията ще е кратка.

— Моли се на Бога да не свърши никога!

Маклаклън присви очи.

— Моли се на Бога, миледи, да не падна в боя, тъй като принцът, макар да те обича като брат, не ти вярва. Лично го сподели с мен. Ако останеш вдовица, последствията за теб може да не бъдат никак приятни.

— Така ли? Но поне няма да бъда повече пионка в твоите ръце! Съдбата ми ще зависи от мен самата. Може би ти, сър, би трябвало да се молиш Богу, тъй като ти грешиш. Авил е мой и може и да не ме намериш тук, когато се върнеш!

Моментално съжали за думите и безразсъдния си гняв, тъй като той я изгледа така ледено, че дъхът й секна, а след това се отправи заплашително към нея. Извика още, преди да я бе достигнал. Пръстите му се впиха грубо в ръката й; разтърси я с такава сила, че главата й се отметна назад и тя срещна погледа му.

— Даниел! — Очевидно водеше борба със себе си да не я удуши. — Току-що определи съдбата си!

После се извъртя, вдигна я и я хвърли върху леглото. Опита да се изправи. Задъхваше се. Очите й се напълниха със сълзи. Нямаше да му се даде! Господи, тази нощ нямаше да позволи да бъде прелъстена! Щеше да го мрази с всяка глътка въздух.

Но Маклаклън явно нямаше намерение да я докосне, защото прекоси ядосано стаята.

Току-що беше определила съдбата си…

Скочи и хукна след него. Вратата се затръшна в лицето й.

— Ейдриън! Ейдриън! Ейдриън, моля ти се…

Не я чу.

Заблъска с юмруци. Зовеше го. Думкаше отново и отново.

Кой беше господарят тук! Беше управлявала добре. И изведнъж се появява той! И онези, които я обичаха, сега почитаха и се подчиняваха на него.

Срита бясно вратата. Тя се разтресе, а пръстите на краката й загоряха от болка.

Закрачи напред-назад. Времето минаваше. Струваше й се, че ходи така цяла вечност. Представяше си какво ще му каже, ако се върне. После я обземаха отново ужас и отчаяние. Ако остане заключена между тези четири стени дни, седмици, месеци? Ако я изпрати в Англия, завързана и със запушена уста?

Въпросите я измъчваха безмилостно. Най-накрая се строполи върху проснатата пред огъня кожа, опитвайки да се стопли. Беше й много студено. Не можеше да си позволи да заплаче, тъй като нямаше да успее да спре. Не можеше и да признае, че се бе привързала към Ейдриън.

Взираше се в пламъците и очите й постепенно започнаха да се затварят.

Когато Маклаклън се върна, сърцето му замря, тъй като Даниел я нямаше — нито в леглото, нито на някой стол, нито край някой от тесните прозорци, нито крачеше из помещението. Изведнъж погледът му попадна върху проснатата пред огнището кожа. Свещите бяха изгорели и единствената светлина идваше от огъня. Кожата беше бяла, нощницата й беше бяла и разпиляната й коса създаваше силен контраст. Стори му се, че времето спира. Остана само пращенето на огъня, който мамеше с топлината си. И Даниел…

Затвори вратата, приближи се и застана над нея. Тревогата разкъсваше и крайниците, и слабините, и сърцето му. Достигаше чак до душата. Мили Боже! Когато бе дошъл тук, не си бе представял, че ще изпита подобни вълнения. Как е възможно да се чувства така силно обвързан и запленен от нея! Не предполагаше, че страстта, гнева и дори нежността, които предизвикваше тя у него, можеха да бъдат толкова силни. Беше обичал Джоана, но никога не бе изпитвал тази трескавост, тази изпепеляваща болка и, дяволите да я вземат, този страх! Никога досега не бе стоял в голямата зала на своя дом, докато всички заспят, докато дори вълците в гората замлъкнат, и, вперил поглед в пламъците, да се пита: „Какво, за Бога, да правя?“. Никога.

Клекна до нея. Почувства как всичко в него се свива, усети болката от напрегналите се мускули, долови оглушителните удари на сърцето си. Дори ако бе опитала да го прелъсти с някоя екзотична приумица, пак нямаше да събуди по-буен глад, жажда и терзания, отколкото като просто лежеше и спеше. Примигващата светлина на пламъците проникваше предпазливо през белия лен на нощницата й, очертаваше гърдите и ханша, потъваше в контурите на талията. Дясното й рамо се бе оголило и безупречната кожа подканваше да бъде докосвана от мъж. Единственото, което покриваше голотата на това място, бяха абаносовите кичури. Бе свила коленете си, така че се очертаваше дълъг, добре оформен, непоносимо изкусителен крак.

Гарвановочерните ресници хвърляха сянка над бузите й — алабастър със златен блясък, придаван от пламъците. Маклаклън не се тревожеше от силното си желание. Съдбата му я бе дала за законна съпруга, а горещината на страстта я бе направила негова любовница. Откакто бе погребал Джоана, не бе познал друго чувство, освен вина. Бе пристигнал, смятайки, че сега в живота за него имаха значение само силата, властта и притежанията. Предвиждаше да я има просто защото бе предназначена да бъде негова. Не бе предполагал, че всъщност тя ще го притежава.

Беше го нарекла тиранин и той наистина управляваше много неща. Докосваше я. Отново и отново… но изглежда никога не успяваше да достигне до съкровената й същност. Тя си оставаше негов враг, вярна на обета, който бе дала като съвсем малко дете, без да съзнава или разбира…

Но това нямаше да го бъде!

Най-сетне протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето й. Графинята се събуди. Тъмните ресници се вдигнаха и разкриха изумрудените очи. Съзерцава го известно време, след това се изправи припряно на колене и седна.

— Ейдриън!

Тогава младият мъж осъзна, че тя се радва да го види и че го е чакала. Вероятно имаше намерение да го прелъсти, за да потуши гнева му, защото знаеше какво е в негова власт и как може да я накаже за прибързано отправените заплахи. Със сигурност беше наясно, че е в състояние да я изпрати в Англия като затворничка.

Наложи си да обгради сърцето си със стени и да не позволи да го съблазнят.

— Ела! — Гласът му прозвуча така рязко, че в очите й се появи паника.

Хвана я за ръцете, помогна й да се изправи и я задърпа. Спря само колкото да вземе една от окачените й край вратата мантии и да й я наметне.

— Ейдриън, какво правиш?

Не отвърна.

— Това е лудост! — рече тя, когато я помъкна надолу по стълбите. Все така не й отговаряше. Поведе я решително през голямата зала. После на двора. Младата жена потръпна от студения нощен въздух. — Ейдриън! Дяволите да те вземат!

Беше се задъхала. Извика. Едва сега Маклаклън осъзна, че е боса. Незабавно го прободоха угризения. Но не спря. Не можеше да си позволи да й се извинява сега. Вдигна я на ръце. Щом стигнаха пред параклиса, взе една факла.

— Ейдриън, пред Бога…

— Точно така, миледи, пред Бога! — Постави я на земята. На призрачната играеща светлина статуите на светците и девите като че ли се движеха. Графинята отстъпи назад, но той я стисна по-здраво за китката и я поведе към олтара, а след това вляво от него, където широката стълба водеше към криптата.

— Ейдриън! — Яростно се съпротивляваше.

В гласа й долови дори нотка на отчаяна молба. Не й обърна обаче внимание. Факлата осветяваше пътя им в студената, черна като катран крипта.

От едната страна, върху легла от мрамор и камък, благородниците на Авил се разлагаха бавно в своите савани. Имаше и елегантни гробове, направени за онези, които можеха да си ги позволят.

— Ейдриън! — Даниел продължаваше да опитва отчаяно да се освободи.

Накрая я пусна. За негово изумление тя се втурна към стълбата с очевидното намерение да избяга. Настигна я, прихвана я с една ръка през кръста и я върна. Срещна погледа й. Беше подивял. Тогава осъзна, че случайно е открил ахилесовата пета на своята съпруга: тя се страхуваше от криптата и от телата в плащаниците. Нямаше намерение да я сплашва, но може би така бе станало по-добре.

— Страхуваш ли се?

— Не.

— Лъжкиня!

— Защо сме тук?

— Защо се страхуваш?

— Не се страхувам!

— Защо, дяволите да те вземат!

— Дойдох след смъртта на майка си… и вратите се затвориха… — Замълча. Облиза устни. — Стоях заключена тук в мрака часове наред…

Маклаклън тръгна замислено.

— Ейдриън, не ме оставяй, не ме заключвай тук!

Обърна се към нея. Беше пребледняла като платно, красивите й черти изглеждаха деликатни и уязвими. Не посмя да покаже, че никога не му е минавало през ум да я оставя. Приближи се припряно към нея, прегърна я през кръста и тя се разплака. Тогава я придърпа към гроба на Леноре в центъра на криптата. Даниел пак започна да се съпротивлява и да го налага с юмруци по гърдите.

— Ти няма да ме оставиш тук…

Обзеха го нови угризения. Тя както винаги опитваше отчаяно да скрие страха и емоциите си от него.

Разтърси я, твърдо решен да я измъкне от лапите на ужаса.

— Няма да те оставя! За такова чудовище ли ме смяташ? Дойдохме, защото си падаш много по обетите. — Хвана я отново за ръката. Без да обръща внимание на съпротивата й, постави дланта й върху гроба на майка й. — Тук лежи Леноре. Сега ще ми дадеш обет. Закълни се, че няма да избягаш от Авил, докато отсъствам, че ще ме чакаш като твой съпруг. Закълни се, че няма да приемаш враговете ми и че ще управляваш тази крепост вместо мен в името на нейния законен върховен господар Едуард Английски.

— Ейдриън…

— Закълни се!

— О, дяволите да те вземат! Кълна се!

Тогава изведнъж я разтресоха ридания и тя свря лице в гърдите му, за да се скрие от смъртта.

Боже мили, какви неща правеше с него тази жена! В момента бе готов да й прости всичко, дори да бе допряла нож в гърлото му. Вдигна я отново на ръце, грабна факлата и заизкачва стълбите. Прекоси бързо параклиса и щом излязоха, върна факлата на мястото й. Насочиха се към главната кула. Даниел продължаваше да се притиска безмълвно в обятията му. Щом влезе в стаята им, Маклаклън я постави в един от огромните тапицирани столове пред огъня. Наля й вино. Тя стисна чашата.

— Изпий го!

С тези думи коленичи пред нея, взе малкото й студено стъпало между дланите си и го заразтрива, докато топлината на живота започна да се връща в него.

— Откъде знаеше? — промълви внезапно тя. — Откъде е възможно да знаеш?

Вдигна очи към нея и смръщи чело.

— Какво да знам? — Съпругата му безмълвно отпи от виното си. Той въздъхна тихичко. — А, че се страхуваш от криптата?

Ресниците й трепнаха.

„Страхувам се“ не е сред любимите й думи — помисли си Маклаклън и се усмихна.

— Нямах представа. Ако знаех, нямаше да те заведа там.

— Наистина ли? — Очите й блестяха. Устните й бяха с цвят на роза на фона на подобното й на бял мрамор лице. Те потрепераха едва забележимо, когато проговори отново. — Но какво друго би могъл да направиш, за да…

— Не знам. Не знаех, че ще те принудя да ми дадеш този обет, преди да вляза в стаята ни — призна унило той.

Даниел го изгледа, отпи отново от виното, а след това му подаде чашата. Той също отпи и това му достави радост, прогонвайки мраза от нощта.

— Ти ми даде дума — напомни й тихо младият мъж. — Обет.

Съпругата му се изправи и прекоси стаята. Окачи пелерината си. След това се върна отново при огъня и известно време съзерцава пламъците, преди да се обърне към него.

— Дадох ти думата си — съгласи се тя. — Не съм сигурна обаче, че имаше нужда от нея. Заплаших те, защото бях ядосана. Но къде можех да отида? Да не би да съм подклаждала някакви бунтове преди твоето идване? Какво би се променило тук след заминаването ти?

— Даниел, ти ме заплаши. Нека не забравяме Симон. А и би могла да избягаш при френския крал.

— Обичам Авил. И не съм участвала в плановете на Симон, независимо дали ми вярваш.

— Даниел, ти заплаши да си отидеш.

— Никога не съм те лъгала през всичките тези години. Знаеш, че не мога да не бъда поне донякъде вярна на династията Валоа! Заклех ти се, че няма да замина и ще управлявам Авил от твое име и за твоя крал. Никога не съм имала намерението да те заплашвам. Просто се уморих от тази игра на война, не само между теб и мен, а и между Едуард и френския крал, моите сънародници и твоите сънародници. Толкова много мъже остават на бойното поле, толкова много рани, осакатявания, смърт. А ти трябва да заминеш…

Не довърши мисълта си. Вдигна рамене и му обърна гръб.

Маклаклън прекоси стаята, приближи се до нея и я завъртя отново с лице към себе си.

— Възможно ли е да се страхуваш за мен, миледи?

Не успя да отстрани подигравателната нотка от гласа си, за което се проклинаше.

Тя продължи да стои с наведена глава.

— Може би се страхувам от онова, което ще стане с мен, ако ти паднеш в бой и бъда оставена отново на прищевките на кралете. Един Господ знае какво би измислил Едуард. Ти вече ме предупреди, че е нещо ужасно.

— Но аз никога не падам, миледи!

— Никой не е неуязвим — ти сам го каза, когато ми демонстрира пушката.

— Казах, че един ден пушките могат да направят безполезни ризниците ни. Но това е далеч в бъдещето, миледи. А и засега само отбиваме атаките на онези, които нападат жестоко територията на Едуард. Не поемам особен риск… освен риска тук.

— Как мога да те заплашвам аз?

— Като не ме допускаш до себе си и до Авил.

— Но дори да ни загубиш, какво би променило това? Ти си граф на Гленуд, земевладелец в родната си северна страна. Дойде тук по нареждане на краля…

— Дойдох, защото ти и Авил сте мои и защото никога не отстъпвам нищо, което е мое.

— В такъв случай го имаш, за добро или зло. Успя да изтръгнеш от мен обещание.

„Спорът може да продължи безкрайно“ — помисли си Ейдриън. Наближаваше утрото. Въпреки напрежението, което усещаше в тялото й, я привлече към себе си, прегърна я и, като постави брадичка върху главата й, прошепна:

— Отново, графиньо, спечели свободата си. Крепостта е пак твоя. Единствено твоя. От дебелите стени, които я ограждат, до тази стая и това легло.

— За да ги управлявам от твое име!

Гласът й прозвуча приглушено, тъй като бе завряла лице в гърдите му, и затова младият мъж така и не разбра дали има горчивина в думите й.

— За да го управляваш от мое име! — съгласи се той и потръпна. — Но, за Бога, миледи, все още не съм тръгнал!

Отпусна се на колене върху кожата пред огъня и я повлече със себе си. Обсеби сладките й устни и я постави нежно върху меката постелка, в която потънаха и двамата. Лъскавите й абаносови коси се разпиляха. Ейдриън беше страстен и агресивен. Фините й пръсти докоснаха бузите му, впиха се в раменете, загалиха гърба. Устните и езикът като течен огън изгаряха плътта му. Чувстваше, че ще свърши всеки момент. Затова се отдели от нея и започна отново. Заслиза с устни надолу по тялото й. Разтвори бедрата й и продължи с все така бавни и безмилостни ласки. Чу шепота й, чу я как изрича името му, усети докосването й и разбра, че сърцето му бе обсебено. Най-сетне проникна в нея. Светът експлодира и лумнаха ослепителни пламъци. Когато напрежението се уталожи, се търкулна на меката кожа. Опиваше се от красотата на своята любима. Погледите им се срещнаха и той я прегърна.

— Управлявай всичко от мое име! — заяви буйно Маклаклън.

Даниел не отговори, но се сгуши в него. Заспаха прегърнати, осветявани от огъня.

 

 

Когато графинята се събуди, огънят бе почти загаснал. Потръпна, но видя, че завивката от леглото е метната върху нея.

Въпреки това стаята й се стори вледеняваща. Празна. И тогава разбра — Ейдриън беше заминал.