Хедър Греъм
Удоволствието на краля (21)

Глава 20

Гневът на Ейдриън, който стоеше в коридора, избухна. Блъсна с рамо вратата и я събори, за да види боричкането на пода. Ако беше дошъл малко по-късно, злото щеше да бъде извършено. Инстинктите му крещяха да откъсне главата на французина. Но си наложи ледено спокойствие.

Графинята се съпротивляваше, а Ланглоа беше дотолкова обсебен от желанието да осъществи намеренията си, че изобщо не чу нахлуването на Ейдриън.

— Миледи, за Бога, защо не се усмирите? Няма да ви направя нищо лошо, само ми позволете да ви докосна…

Тогава го видя и не довърши мисълта си. Изумена от внезапното прекратяване на атаката, младата жена също погледна нагоре и лицето й придоби пепеляв оттенък.

Маклаклън не бе изпитвал никога нещо подобно. Никога. Струваше му се, че кръвта му ври и всеки момент ще експлодира. Само при мисълта, че Ланглоа я докосваше…

Как бе успяла да го омагьоса така, че да усеща едновременно изпепеляващ огън, любов, страст и желание да я удуши. Като последен глупак го болеше за нея, макар очевидно тя самата да бе организирала всичко това и да бе наговорила на французина всички тези лъжи, за да уреди срещата…

Наложи си да се овладее.

— Докосни я само още веднъж, добри ми човече, и ще клъцна онази издутина в долната част на тялото ти, която те кара да се държиш като последен глупак, преди да ти отсека главата! — Опря меча си в гърлото му. Ланглоа се изправи бавно. Стани и ти, Даниел — изкомандва Ейдриън, вперил внимателно поглед във французина.

— От колко… време си тук? — промълви тя.

Не я погледна. Не искаше да вижда изумрудените й очи.

— Достатъчно дълго.

— И го остави да ме мачка така…

— Ти очевидно се справяше добре и сама. Всъщност аз изобщо не бях сигурен, че желаеш да бъдеш спасявана, след като си си уредила тази среща.

— Точно така! — възкликна графът. — Аз съм мъжът, който трябва да се втурне да спасява дамата. Миледи, не се страхувайте! Кой е този тъпанар? Имайте предвид, че къщата е пълна с верни на френския крал хора, които ще пометат този английски обесник!

— Повикай ги — предложи Ейдриън почти шепнешком.

Помощта на Ланглоа обаче явно вече пристигаше, за щото в стаята влетя някакъв дебелак, последван от двама, въоръжени с ножове.

— Имате ли нужда от подкрепа, милорд?

— А ти как мислиш!

Маклаклън не можеше да му отрече дързостта, тъй като допреният до гърлото му меч говореше по-красноречиво от всякакви думи. Въпреки това все още се надяваше да не пролива излишна кръв.

— Не искам да се разправям с вас и, като се има предвид колко мъртъвци вече ми тежат на съвестта, не ми се ще да ръся трупове и тук! Нямам намерение да убивам графа, а само да си тръгна с дамата…

— Тя дойде при мен, за да избяга от англичаните! — извика французинът. — Няма никъде да тръгваш с нея! Аз възнамерявам да се венчаем.

— Е, сър, това не може да стане, тъй като тя вече си има съпруг.

— Бракът не е истински…

— Истински е във всякакъв смисъл — заяви Ейдриън и впери вбесено поглед в Даниел. Тя беше започнала всичко. И заслужаваше това, което щеше да й се случи. Докато дишаше, нямаше да позволи на никого да я докосне, но не искаше да й го показва. Почти се усмихна на Ланглоа. — С радост бих го демонстрирал, ако дамата не желае да го потвърди. Можем да повикаме акушерка.

— Но… — заекна графът.

— Уви! — възкликна Ейдриън. Бедният Ланглоа бе наистина зашеметен. Явно беше изключително алчен и глупав, за да си помисли, че ще може да изтръгне Авил от ръцете му. — Наясно съм, че дамата ви е заблудила, милорд, а тя го прави наистина със завидно майсторство! Освен ако човек не я познава, разбира се. А аз я познавам много добре. Вие сте измамен, сър, и именно благодарение на този факт все още дишате. Тя е очарователна, нали? Но, както казах, аз я познавам добре, а вие, сър, вече сте предупреден и би трябвало да подхождате по-предпазливо към такъв дяволски чар! Днес ви подарявам живота. Но срещнем ли се пак, сър, сте мъртъв!

Графът го изгледа и изведнъж зяпна. Двамата не се бяха срещали никога, затова нямаше нищо чудно, че французинът в началото не го беше познал.

— Маклаклън!

— Същият. — Ейдриън наклони глава. — Дивият и прост шотландски езичник. Compte, c’est moi^[1].

Графът изглежда претегли шансовете си за момент, след което извика:

— Хванете го!

Единият от въоръжените се спусна към Маклаклън, но той само изви меча си към него и го събори. Чу как Даниел изпищя.

— Дръж го, глупако! — извика Ланглоа на втория мъжага, който се спусна напред, вгледа се в оръжието на едрия си съперник и побърза да се оттегли. Французинът издаде задавен звук, който бе заглушен, когато острието се озова отново до гърлото му.

— Adieu, милорд. Трябваше да ви убия, но няма да проливам повече кръв, отколкото е нужно, заради това предателство. Все пак тя сама ви е повикала.

След това посегна към Даниел, стисна я безмилостно за ръката и буквално я изтика навън. Трябваше да се измъкнат незабавно. Като светкавица. Насреща им изникнаха нови хора.

— Дай ми оръжие!

— Не и докато дишам, миледи. Защото ще се озове в гърба ми!

— Никога не съм вдигала оръжие срещу теб!

— Позволявам си да имам друго мнение.

— И с толкова мъже ще се биеш сам? Загиваме и двамата, освен ако твоите хора не чакат долу.

— Дойдох сам.

— Сам!

— Старая се да не каня свидетели, когато опитвам да възпра една твърдоглава женичка и да не й позволя да се изложи на опасност, докато предава края на Англия… да не говорим за мен! — Бузите й пламнаха. Очите й заблестяха. — Застани зад мен — нареди Маклаклън. — Плътно! И ако помислиш да ме предадеш отново, кълна се пред Бога, ще доживея достатъчно дълго, за да те накарам да се каеш за това!

„Дали Даниел би ме предала пак?“

Не посмя дори да я погледне. Вече пет-шест човека бяха готови да се бият с него. Тъй като бързината бе от решаващо значение, започна пъргаво да си проправя път надолу по стълбите, следван по петите от съпругата си. Забеляза блясък на острие и я предупреди да се наведе, за да довърши собственика му. В един момент Даниел изпищя. „Предупреждение ли е това — почуди се Ейдриън, — или първична реакция?“

Матю ги чакаше. Тъй като Маклаклън нямаше намерение да й даде възможност да избяга, развърза кобилата й и я пусна, сигурен, че сама ще намери пътя. След това качи съпругата си на гърба на Матю и го пришпори.

Почти не усети пътя, толкова беше вбесен. Даниел се възпротиви срещу прекосяването на реката, но той пък беше доволен, че се поохладиха, докато стигнат в Авил.

Така може би кръвта му щеше да се смрази и най-после щеше да престане да желае жената, която го предаваше на всяка крачка.

Портата на крепостта се отвори, когато я наближиха. Профучаха през нея и Маклаклън подкара жребеца право към главната кула. В мрака се размърда някакъв коняр — младият мъж му извика да хване юздите на Матю и да се погрижи за него.

После скочи пъргаво на земята и повлече Даниел със себе си. Тя опита да се отскубне от ръцете му, но той нямаше намерение да й го позволи.

Не и тази вечер.

Помъкна я към голямата зала. Тя се опита да открие с поглед някои от своите приближени, но Маклаклън я дръпна.

— Нагоре, миледи!

Когато се озоваха пред стаята си, най-сетне я пусна и я блъсна вътре. Тя застана неподвижна и трепереща, но пак готова да го предизвиква.

— Никой от слугите няма да ти прислужва тази вечер, миледи. — Явно се мъчеше да се овладее. — Когато разбрах за глупавото ти предателство, се погрижих да те върна обратно, без да ни видят. Това вече не са безобидни игрички. А само като се сетя за възмутените ти протести и уверения, че си невинна! Ти си предателка, Даниел! Прислугата е отпратена навън за през нощта. Не очаквай някой да ти помогне.

— Нищо не очаквам!

— Така ли, миледи?

Треперенето й се засили.

— Събличай веднага тези неща! — Тя обаче вирна упорито брадичка и го погледна, готова за битка. — Заради тях трепериш — сопна се Ейдриън.

— Ще треперя, ако искам.

Сам не знаеше как успя да запази спокойствие.

— Точно така, ще трепериш, но когато аз поискам… И то от страх!

Тръгна към нея. Тя изглежда беше по-изнервена, отколкото изглеждаше, тъй като отстъпи крачка назад и извика, вперила в лицето му изумрудените си очи.

— Както… заповядаш!

Скърцайки със зъби, Даниел пусна на земята пелерината и започна да съблича подгизналите си дрехи. Ейдриън грабна одеялото от леглото и зачака. Стиснал челюсти, той се питаше защо ли ледената вода не бе успяла да охлади желанието му за тази жена. Гърдите й му се сториха по-големи, закръглени, възбуждащи, а настръхналите им розови връхчета можеха да изкусят и светец.

Хвърли й одеялото. Тя побърза да се увие в него. Ейдриън също свали подгизналото наметало от раменете си, пусна го на пода и застана пред огъня. Все още се бореше с гнева и желанието си.

Графинята стоеше и не помръдваше.

— Мили Боже! — възкликна накрая той. — Едуард не заслужава подобна омраза от твоя страна.

— Не съм искала да вредя на Едуард. Търсех само начин да предупредя крал Жан…

— На крал Жан му е пределно ясно, че ще има битка. А това, което помага на френския крал, вреди на английския! Като спасяваш Жан, миледи, ти правиш голямо зло на Едуард! — Спря за момент, осъзнавайки с каква опасна игра се бяха захванали. — Боже мой! Знаеш ли, че глави са се търкаляли за много по-малки прегрешения от това, което ти се готвеше да извършиш тази вечер? Боже милостиви, би трябвало да те поваля на земята, малка глупачке!

Но тя го изгледа предизвикателно.

— Ти си лакей на Едуард. И си спечелил всичко чрез него.

— Включително и теб самата?

— Включително моите земи и титли!

— Да, миледи! Аз съм негов лакей и негов човек, не забравяй никога този факт, нито факта, че си ми съпруга!

Даниел вирна още по-високо брадичка.

— Е, сър, ти ме хвана. И сложи край на усилията ми. Знам, че сега ще ме съдиш както намериш за добре. Поне този път наистина имам вина, тъй като се надявах да помогна на крал Жан да остане жив! Но тази вечер си в отвратително настроение, затова няма какво повече да ти кажа. Не мога да се извиня за постъпката си. Никога не съм те лъгала към кого съм лоялна.

Маклаклън я гледаше невярващо. Нима след всичко тя се надяваше да й се размине. Нима мислеше, че може да го командва да не я докосне?

Младият мъж я проследи с поглед как се приближава към вратата.

Позволи й почти да стигне до нея.

— О, не, миледи! Тази вечер никакво излизане! — След миг и препречи пътя.

Тя отстъпи, все така безмълвна и със сведени ресници. Не помръдна, нито потрепна. Гневът му се отприщи.

— Би трябвало да те налагам с камшик, докато останеш без дъх!

Даниел отскочи назад и прехапа долната си устна.

— Налагаше се да…

— А, да спазиш френския си обет! Е, това обяснява донякъде защо предаваш краля, в чийто двор си отгледана.

— Тогава му извести. И да сложим край на това…

— Да сложим край ли? Та ние едва започваме.

От устата й се посипаха гневни слова.

— Разбира се, ти си нужен навсякъде. Ти си кралският любимец. Тази нощ няма ли да предизвикаш някой враг? А да съсечеш някой змей?

— Няма змейове за мен тази нощ, котенце. Само за теб. — Блестящите му златни очи се присвиха опасно. — Кажи, миледи, какво точно написа на онзи дръвник? Че не си давала никому брачен обет? Че бракът ти не е консумиран?

Тя се изчерви.

— Просто, че се нуждая от помощта му.

„Овладей се“ — помисли си Ейдриън. Докоснеше ли я в този момент, сигурно щеше да я счупи.

— Била си готова да го излъжеш, за да се добереш до френския крал, така ли?

Даниел поклати глава. Лицето й бе пепеляво.

— Беше там! Знаеш, че аз не…

— А, да, любов моя, аз, слава Богу, съм наясно, че ти не даваш нищо… безплатно.

— Как смееш…

— Примамила си го с обещания да се омъжиш за него. Боже мили, и се осмеляваш да ми говориш за обети и обещания! Аз обаче помня съвсем ясно обета, който ми даде. Всяка дума.

Тръгна към нея.

Сега.

Сега щеше да я докосне.

— И аз го помня!

Погледите им се сляха. Бе отворила широко красивите си очи. Косата й блестеше. Тя отстъпи. Младият мъж я последва, докато гърбът й се долепи до стената.

„Овладей се.“ О, Боже! Мускулите му я желаеха, тялото му пулсираше, изпитваше тежест и болка в слабините. Нека сега му откаже.

— Ах, миледи, знаеш ли кое ме учудва най-много?

— Кое? — попита предпазливо Даниел, която се притискаше така в стената, сякаш се надяваше да премине през нея.

— Твърдението ти, че бракът ни не бил консумиран — отвърна подигравателно той, представяйки си как я бе заварил в стаята им със Симон. — А аз помня много добре първата ни брачна нощ!

— О, да! — отново вирна брадичка. — Ти заплаши да докажеш на онзи грубиян, че бракът ни е истински. И се наричаш рицар! Говориш за кавалерство…

— Рядко говоря за кавалерство. И просто предложих да извикат акушерка, която да докаже, че не си сладкото и невинно момиче, за което се представяш!

Даниел ахна ужасено.

— И ти щеше да накараш да ме…

— Нямаше да дам нищо на онези проклети глупаци, миледи, нито да демонстрирам на твоя влюбчив и тъпоумен французин, че ти си и по закон, и по всякакъв друг начин съпруга. Моя съпруга. Но едно нещо възнамерявам най-сериозно.

Младата жена присви бляскавите си очи. Сърцето й спря да бие за момент.

— И какво е то, тиранино?

Маклаклън се усмихна.

— Да опресня паметта ти, миледи. Нямах представа, че съм се провалил дотолкова в съпружеските си задължения, та да забравиш консумацията на брака ни.

— О, в нищо не си се провалял! Не съм забравила!

Не! Повече не! Нямаше да издържи. Дръпна одеялото, с което се бе увила, и го захвърли бясно на пода. Желанието го изгаряше. Сети се как Ланглоа за малко не я бе изнасилил, и то при положение че тя самата бе уредила срещата.

— Не… — прошепна Даниел.

При последната им среща му бе отказала, защото не й вярваше. А сега…

А сега бяха истински врагове. И въпреки всичко, той продължаваше да я желае. Копнееше да я докосва и целува, да я има, да я милва, да се удави в нея. Одеялото бе паднало, но косите обвиваха безупречната й кожа, гърдите, дори извивката на ханша и тъмното триъгълниче в основата на бедрата. Обзе го вълчи глад.

— Дяволите да те вземат!

Опита да се измъкне. Но той не й позволи.

— Ти ще си спомниш коя си! — извика Маклаклън.

— И на кого принадлежа! — отвърна негодуващо тя.

— Да, миледи, точно така!

Наведе се към нея и я целуна. Езикът му обсеби устата й. Но това не му стигаше. Само за миг устните му се отделиха от нейните.

— Моля…

Замръзна, изпълнен с напрежение.

— Молим за милост, така ли?

Графинята отвори широко очи и го изгледа вбесено.

— На ку…

— … ково лято? — изпревари я той, тъй като знаеше много добре, че това е един от любимите й изрази.

— Негодник! Никога няма да те моля за нищо!

Заблъска го по гърдите.

Но ръцете му се озоваха само след миг върху китките й и ги стиснаха като стоманени клещи. Гледаше го мълчаливо, а гърдите й се повдигаха и спускаха на светлината на огъня. Маклаклън бе едновременно разярен и възбуден както никога досега. Боже мили, наистина агонизираше и само тя можеше да го излекува!

— Миледи, тази нощ ще направиш това, което аз искам! А аз искам всичко! Достави ми удоволствие! Настоявам.

Вдигна я на ръце и прекоси на един дъх разстоянието до леглото. Строполиха се заедно върху хладните ленени чаршафи. Дори да бе опитала да се измъкне, поне той не го усети. Устните му отново се озоваха върху нея. Този път с по-голяма настойчивост и жар. Дланите му обходиха голите й бедра и хълбоци и накрая обхванаха гърдите й. Докосваше я. Галеше я.

Надигна се и съблече нетърпеливо дрехите си. Огромните й очи бяха вперени в него. Изглеждаха толкова зелени на светлината на огъня. Не проронваше дума, но и не протягаше ръце да го прегърне.

Хвана дланта й и я постави върху горящата си плът. Мускулите му потрепваха в очакване, докато придърпваше пръстите й надолу по гърдите си и най-накрая ги притисна във възбудения си член.

Цялото му тяло потрепери от докосването й.

— За да не забравиш! — прошепна той.

После я притисна към леглото. Тя извика тихичко, но, без да й обръща внимание, той я хвана за коленете и ги разтвори широко. Започна да целува и да гали вътрешната страна на бедрата й. Милувките му бяха пламък и течен огън, а намерението да възбужда — безжалостно.

Но този, който се измъчваше истински, всъщност беше той самият. Нейният вкус и мирис взривяваха кръвта му. Графинята се извиваше, за да се измъкне, а след това се извиваше отново, за да се притисне по-плътно в него…

Ейдриън се надигна и проникна в нея. Очите й го съзерцаваха и той се изуми отново, че е възможно една жена да има такава власт над него, да изпълва непрестанно мислите му, да го измъчва и същевременно да заема такова място в сърцето му, че да е готов с радост да умре или да убие за нея…

Ако някой мъж я докоснеше отново някога…

Срещна погледа й.

— За да не ме забравиш…

Даниел изхлипа, затвори очи и протегна ръце. Той я прегърна буйно, докато проникваше отново и отново в нея.

Усети я как се притисна в него и през следващите секунди изгуби всякаква мисъл, тъй като потрепваше на гребена на собственото си удоволствие.

После се нарече глупак, макар че още потокът на семето му я изпълваше и той я притискаше в обятията си. Да, наистина бе доказал, че е негова, негова съпруга и любовница, която може да съблазнява и възбужда. Беше я предизвикал да откликне на страстта му.

И отново й бе продал проклетата си душа. Защото нямаше друга като нея. Тя беше в кръвта и живота му. Никога явно нямаше да му даде мира.

Но пък щеше да го предава. Отново и отново. В крайна сметка си оставаше французойка. До мозъка на костите.

И истинската битка тепърва предстоеше. Даниел беше опасна. И за двамата, тъй като тя рискуваше живота си, а той щеше да я защитава до последно.

Мускулите му се свиваха болезнено.

Но въпреки това се изправи.

Искаше му се да остане. Да я притиска в обятията си цяла нощ. Но не смееше. Дяволите да я вземат, не смееше!

Намери дрехи в скрина си и се облече набързо. Макар че не желаеше да поглежда към нея, все я наблюдаваше, въпреки преструвките си, че е отдал цялото си внимание на обличането. Тя беше кръстосала ръце пред гърдите си и свила колене. Тъмната й коса бе разпиляна върху белите чаршафи, ресниците — сведени към бузите. Лицето й беше като от мрамор, кожата — от съвършена слонова кост. Обзе го болезненото желание поне да я докосне още веднъж…

Запаса меча.

И затръшна вратата след себе си.

При този звук Даниел подскочи. Горещите сълзи, които досега бяха парили под клепачите й, внезапно закапаха.

Какво можеше да направи? Как можеше да промени съдбата си?

Какво щяха да правят сега?

Накъде щяха да тръгнат?

Така отчаяно го беше желала. И най-сетне го бе имала, беше го докосвала, беше усетила неговата неутолимост, нежност, глад и страст.

Обичаше го. Беше й липсвал. Беше го желала. До болка…

Е, тази нощ го бе имала.

И отново го бе изгубила. Само ако се върнеше! И какво щеше да стане тогава? Тя щеше да прошепне самата истина. Че го обича. Ейдриън нямаше да й повярва, но това беше без значение. Поне тази нощ.

Не, не и тази нощ…

Позволи си да си поплаче.