Хедър Греъм
Удоволствието на краля (11)

Глава 10

Ейдриън стоеше на каменистия хълм край стария си дом и наблюдаваше разсеяно как две малки момичета и две лаещи кучета водят голямо стадо овце. След като отминаха, погледна към слънцето. Студен ветрец облъхна лицето му.

Не беше дошъл тук веднага след смъртта на Джоана, както бе възнамерявал. Бе го обхванало безпокойство, което не му даваше мира, затова бе попътувал из Европа — Ено, Брюж, Гент. Стигна дори до Бавария. Включваше се във всеки турнир по пътя си. Не изгуби нито един двубой.

Но сър Джордж го откри по време на една победна вечеря във Фландрия, когато здраво се бе напил. Там го бе информирал за нареждането на краля да остане жив и да намери начин да опази крайниците си невредими. Маклаклън бе заявил, че желае да отиде в Шотландия.

На сутринта, вече изтрезнял, бе потеглил към брулените от вятъра каменисти поля, които баща му бе наричал свои.

Бе се завърнал с радост у дома и това се бе оказало странно преживяване. Нямаше друго място по света, което да обича повече от тези скали и камънаци, където все пак упорито растеше толкова много трева, в толкова много цветове, а вятърът за минути ставаше ту студен, ту топъл. Обичаше суровата красота. Беше отсъствал дълго и нямаше представа колко му е липсвало всичко това. Беше тръгнал оттук като малко момче, а се връщаше вече като мъж. Колко много неща му се искаше да направи! Къщата на рода Маклаклън, която някога му се бе струвала голяма и хубава, вече се рушеше. Доведе зидари, за да я разширят и ремонтират, купи още овце, привлече още занаятчии в селото. Зае се с всичко това със страст, като опитваше да забрави чумата, кралския двор, смъртта на Джоана, годежа си с Даниел. Уреждаше спорове в клана, обучаваше младежи да боравят с оръжие, работеше здраво върху собствената си сила и умения, тъй като знаеше, че няма да остане завинаги тук. Това просто бе период на изчакване, макар да нямаше представа какво точно очаква.

Известно време тъна в мъка по Джоана, но в крайна сметка си призна, че част от мъката се дължи на чувството му за вина. Многократно бе вземал решение, че е дошъл моментът да се оженят, но все бе отлагал. С радост бе станал неин любовник, но не бе бързал да се обвърже. Беше я обичал, но не достатъчно.

Времето му помогна да си прости. Тя самата би му простила, беше убеден в това. Всъщност Джоана явно го бе разбирала по-добре, отколкото се бе разбирал той самият. Месеци наред я оплаква сред пълно въздържание. Но даже след като се помири със себе си и започна да се среща с любовници, откри, че никой не може да уталожи безпокойството му. И една нощ в топлата уютна къща на овдовялата дъщеря на златаря си даде сметка, че се взира в пламъците и се пита какво му липсва. Огънят играеше и сменяше цветовете си — синьо, червено, зелено. Намръщи се. Защото за свое изумление откри, че зелените пламъчета му напомнят за Даниел, за необикновените й очи.

Не че досега не се бе сещал за нея. Често си мислеше за своята годеница. Беше приел заповедта на краля да се свърже с нея поради две причини. Първо, тогава за него действително нямаше никакво значение дали ще се сгоди за вещица, или за глиган, след като не можеше да се ожени за Джоана. И второ, Даниел не му беше безразлична. Не разбираше съвсем чувствата си към нея, но през цялото време бе копнял да я натупа и същевременно й се бе възхищавал. Сред ужаса на чумата тя се бе държала мъдро и състрадателно. Не можеше да забрави как, докато изгаряше от треска, бе стояла неотлъчно до него. Беше се съгласил с годежа, за да й даде нещо в замяна — да й подари възможността да се върне в родното си място. Той самият изгаряше от желание да види своя дом. Така че я разбираше.

Независимо обаче къде се намираше, Ейдриън държеше здраво юздите на Авил, или поне така си мислеше. Главната му грижа бе да не й позволи да създава неприятности на Едуард. Информацията, която достигаше до него, я представяше като истински ангел — без да предизвиква английското владичество в Гаскония, тя се отнасяше към династията Валоа с такт и дипломатичност. Беше й писал няколко пъти, за да изрази надеждата си, че е добре и е щастлива. В отговорите си тя пък му пожелаваше да се наслаждава на престоя си на север. И, разбира се, се надяваше да остане там, където е.

Странно, но именно в притъмнялата стая в дома на овдовялата щерка на златаря някакви зелени отблясъци му напомняха за очите на Даниел. Сети се и за деня, в който й бе говорил за Леноре и й бе признал, че никога не е виждал друга толкова хубава жена…

Освен може би жената, в която щеше да се превърне Даниел. Не беше й го казал, разбира се. Тя и без това прекрасно си даваше сметка за властта, която упражнява над мъжете с красивата си усмивка. Всъщност той самият също не бе избягал от нейното обаяние. Тя го бе ядосвала и го бе карала да се смее. Гордостта й нямаше граници, твърдоглавието й бе пословично. В някои неща обаче великодушието й беше почти също толкова голямо.

Изведнъж, докато се намираше в леглото на младата вдовица, Маклаклън бе обхванат от копнеж да види Даниел.

— Ейдриън, прекрасни мой владетелю…

Щом чу шепота й, той се обърна, усети докосването й и се освободи от напрежението. Тя беше опитна любовница и изпълнена с желание да му достави удоволствие, но въпреки това Ейдриън изпита отново разочарование и неудовлетвореност. Нещо липсваше. Нещо, до което вече почти се бе докоснал.

Нещо, което копнееше да открие отново.

Мислеше си за това сега на хълма, докато и овцете, и козите, и животът отминаваха. Беше тук вече от доста време. Чумата, която му бе отнела Джоана, беше отминала преди пет години. Самият той си бе възвърнал силата и пъргавостта, бе говорил на родния си език, беше се сближил с краля и се бе превърнал в Маклаклън, главата на своя клан. И макар Шотландия и пограничните райони да бяха непрестанно нащрек, сега в тях царуваха мир и благоденствие. Не можеше да пренебрегва факта, че бе любимец на Едуард, който го бе направил един от двайсет и шестте учредители на Ордена на жартиерата^[1].

След годежа си с Даниел бе получил и всички обещани титли и богатства. Бе станал граф Гленуд и вече се нареждаше сред най-богатите мъже на Англия и Шотландия.

За всичко това беше задължен на краля и можеше да му се отплати само с вярна служба.

В този момент пред него изникна сър Джордж. Маклаклън дори примигна невярващо. Все така висок и с гордо изправен гръбнак, той седеше, гологлав и посивял, на гърба на едрия си дорест кон и се взираше надолу към него. Ейдриън скочи на крака и се усмихна. Наистина се радваше да види стария рицар.

— Нима англичаните воюват отново с шотландците? Или очите ме лъжат? Какво ви води толкова далеч на север?

— Вие, буйни ми момко! Нима се погребахте толкова дълбоко сред камънаците и овцете, та забравихте света?

— Това е светът, който харесвам! Но заповядайте у дома, за да опитате моя ейл… и да ми разкажете за вашия свят!

Сър Джордж беше придружаван от група воини. Маклаклън каза на хората си да се погрижат за тях и да им осигурят храна и подслон за през нощта, после заведе госта в голямата зала. В началото разговорът се точеше мудно. След като приключиха с вечерята, се настаниха пред огъня с чаша питие в ръка. Джордж се огледа и въздъхна дълбоко.

— Чудесно местенце, Ейдриън. Изглеждаш добре. Отпочинал. Силен и здрав. Дори по-силен отпреди. Тези диваци тук те поддържат в добра форма.

— Не забравяй, аз съм един от тези диваци, както ги наричаш, и именно от тях съм научил всичко за добрата форма.

Сър Джордж се усмихна и кимна, след което придоби сериозно изражение.

— Кралят има нужда от теб, Ейдриън! Срещу Нормандия и срещу французите. Иска Авил да бъде в сигурни ръце.

Маклаклън трепна и се приведе напред със смръщено чело.

— Авил е в сигурни ръце. Да не би да е възникнал някакъв нов проблем?

Гостът вдигна ръце.

— В Авил? Ти имаш хора там, нали така?

— Да. Дейлин, Ричард Хънтингтън, Джайлс Рийвс и други. Не са ми докладвали за нищо лошо.

— И няма нищо лошо. Авил е център на рицарството. Гъмжи от музиканти, поети и художници. Едно от най-големите желания на английските — както и на френските — рицари е да бъдат поканени в приемната на графинята. Сред тях има и роднини на династията Валоа.

— Каква опасност може да представлява момичето?

— Момичето? — Пратеникът се усмихна. — Прекалено дълго се криеш тук, драги ми млади земевладелецо! Лейди Даниел вече е истинска жена, при това вече минала подходящата за женитба възраст. Цяла Европа говори за нейната красота. Рицари и благородници от цяла Франция чукат на вратата й.

Ейдриън се изненада от гнева, който го заслепи.

— Какво искаш да кажеш? Че заговорничи с французите?

— Не, общува с рода си, както си й позволил и както е възпитано и благоприлично. Но тъй като крал Жан и нашият Едуард се готвят да кръстосат мечове, положението става опасно. Време е да влезеш в моя свят, Ейдриън.

Младият мъж се облегна назад, объркан от огъня, който го бе обзел. Нямаше търпение да отиде в Авил.

— Тръгваме на зазоряване!

— Добре. Уелският принц събира войски, за да отплава за Бордо и да потуши някакво въстание там. Той ще се зарадва като разбере, че си се върнал да служиш на краля. Но има още нещо…

— Какво е то?

— Носят се слухове, че…

— Да?

— Един млад благородник от двора на Валоа е особено чест гост на вашата дама. Някои смятат, че двамата усилено търсят начин да отхвърлят годежа й, за да се оженят.

Все едно че нещо избухна в главата му. Боже мили, какъв слепец, какъв глупак беше само! Може би преди пет години беше справедливо да възнагради Даниел със свобода. Но да позволи да мине толкова време, докато той самият тъне в самосъжаление, беше повече от глупаво. Едуард му се бе доверил, а той бе дал на графинята правото да бъде ухажвана от един французин и да се превърне в опасност за самия Едуард.

— Годежът няма да бъде отхвърлен!

Стана, приближи се ядосано до огъня и се вгледа в пламъците. Те бяха червеникави, златисти и… зеленикави. Не беше в състояние да проумее напълно яростта си. Какво всъщност бе очаквал от Даниел? Тя отчаяно бе искала да е свободна и винаги бе твърдяла, че е французойка. Някога той самият бе допринесъл за падането на Авил и тя не бе забравила и простила този факт. Напълно логично беше сега да е решила, че е влюбена в аристократ от династията Валоа.

Напълно логично!

Но той й беше подарил свободата и Авил с едно-единствено предупреждение — да не предава нито него, нито Едуард.

По дяволите, щеше да убие всеки мъж, който посмее да я докосне!

— И така? — сър Джордж беше видимо доволен. — Ако си решил, че е време за венчавката, бихме могли да изпратим…

— Не, сър Джордж, не. Аз не съм от хората, които си падат по церемониите, нито пък ми се иска да предупредя дамата — или нейния благородник — за предстоящото си посещение. Достатъчно дълго бяхме сгодени. Брачният обряд в нощта след моето пристигане би бил достатъчен. И тъй като имам намерение да ставам рано, сега ти пожелавам лека нощ.

Обърна се и остави госта. Кръвта му кипеше, когато заизкачва стълбите към покоите си на втория етаж. Щом влезе в стаята си, тръгна към прозореца, отвори го широко и почувства хладния нощен вятър върху лицето си. Дяволите да я вземат! Наистина много време беше минало. И въпреки това! Беше я предупредил да не го предава! За Бога, беше я предупредил!

Вече трябваше да вземе това, което си е негово.

 

 

Беше невероятно красив есенен ден. Слънцето грееше ярко и сипеше ярки отблясъци по повърхността на градинското езеро. Даниел седеше на каменния стол, забавляваше се с причудливите отражения и се смееше щастливо, докато Симон дьо Валоа, граф Монтжоа, подрънкваше по струните на своята лютня и правеше храбри опити да изпее любовна балада. Гласът му беше прекалено дълбок и прекалено дрезгав за нежната мелодия, така че след малко той също се разсмя и запя някаква по-пиперлива песен.

Днес й беше наистина хубаво. Беше сигурна, че английските и гасконските рицари на Едуард, които обитаваха дома й, са някъде наблизо и вероятно наблюдават от кулата. Въпреки това обаче имаше усещането, че си е подсигурила известно усамотение, а подобни моменти й бяха много мили.

Всъщност никога не се бе свивала от страх под зорките им погледи и винаги правеше това, което е решила, честно и дръзко.

А нито едно от нещата, които бе извършила, не я караше да се чувства виновна.

Светът наоколо я принуждаваше да действа така.

На север обстановката бе неспокойна. Граф Арманяк подклаждаше бунт в земите, за които Едуард претендираше. Графът действаше с благословията на крал Жан, решил категорично да прогони английското владичество от Франция. Даниел си даваше сметка, че настъпва краят на спокойните й години в имението. Мъжете, които сега се намираха в нейния замък, скоро щяха да се разпръснат към двата противоположни лагера.

А тя самата щеше да се озове по средата.

Но нали беше дала обещание на майка си, а обетът пред умиращ човек е свещено нещо.

Отдавна се беше върнала в Авил. Беше израснала и съзряла на това място. Сега го управляваше, и то доста добре. С гордост си припомняше как бе действала Леноре и се стараеше да бъде справедлива като нея. Животът си течеше обичайно. Понеделниците бяха посветени на счетоводството, вторниците — за контролиране на тренировките на мъжете в крепостта, средите — за организиране на правенето на сапун, свещи и други необходими неща. В четвъртъците разрешаваше спорове, в петъците посрещаше посетители — свещеници и поклонници, жонгльори, танцьори, музиканти и всякакви занаятчии. В съботите й докладваха за състоянието на припасите в крепостта и графството, а в неделя ходеше на литургия в параклиса и нареждаше на хората си да съблюдават Божия ден за почивка. Делникът се разнообразяваше от празниците. Понякога хората дори забравяха, че са християни, и издигаха майски дървета^[2] или танцуваха около огньове на открито.

През първите месеци след завръщането си у дома бе живяла в страх, че Ейдриън може да пристигне всеки момент и да започне да й диктува какво да прави. Но времето минаваше и тя си даде сметка, със странно натежало сърце, че като се изключеха редките му троснати послания, той съвсем бе забравил за нея. Тя, разбира се, се бе погрижила да не го притеснява за Авил. Тримата мъже, които бе изпратил да я държат под око, бяха очарователни. Дейлин й бе изключително верен. При тази мисъл на лицето й се появи усмивка. Ричард Хънтингтън бе само с около година по-голям от него, със светлосини очи, тяло на бик и готов да бъде запленен. Джайлс Рийвс бе строг стар шотландец, прав като стрела, плешив като мишелов и винаги нащрек. От самото начало си бе поставила за цел да пита за всичко. Просто се стараеше да получи желаните отговори. Тъй като доктор Кутен бе до нея, а на земята, която лесно можеше да бъде оспорвана от английския и френския крал, не бе трудно да възникне напрежение, Даниел се стараеше да обяснява нещата така, че в крайна сметка да стане нейното. Все пак графинята беше тя, затова не приемеше заповеди, но позволяваше да бъде съветвана. Жителите на Авил я слушаха и търсеха начин да й се харесат, а Даниел си мислеше, че винаги трябва да ги предпазва да не пострадат в проклетата игра на двамата крале. Защото тя беше отговорна за добруването на своите хора.

Наред с това Авил постепенно се прочу в Европа като средище на изкуствата. Графинята приемаше всякакви художници, музиканти, занаятчии и благородници, включително от рода Валоа. Беше правила компания на крал Жан и на престолонаследника Шарл. Симон, граф Монтжоа и неин далечен братовчед, беше дошъл веднъж да я посети заедно с Жан и скоро двамата се бяха сближили. Симон беше с шест години по-голям от нея и изключително красив: със светлосини очи, кестенява коса, слабо лице и лъчезарна усмивка. Беше трениран за боец, висок и слаб, но с изваяни мускули. Обичаше да се забавлява. Смееше се заедно с Даниел на клоуни и жонгльори, на кукловоди и певци, а в същото време я съветваше по въпросите на отбраната на крепостта. Тя самата бе изчела много за обсадата и защитата, твърдо решила да не позволи Авил някога да падне отново. Въпреки чумата, убила почти половината население на Европа, плодородните поля тук бяха давали богата реколта, а грижливото управление и работа подсигуряваха щедри дялове, така че имението бе забогатяло. Бе повикала зидари, които да построят втора стена около крепостта, за да предотвратят евентуалното изкопаване на тунел, довело до падането й преди почти двайсет години.

Понякога се питаше защо точно строи: за да пази Авил от френския или от английския крал? В някои случаи дори се чудеше, изпълнена с тревога, какво ли би казал Ейдриън за всичките й проекти и разходи. По закон той си оставаше неин настойник. Едуард очевидно е очаквал да предприемат следващата стъпка и да се оженят. Ейдриън обаче бе изгубил Джоана и, макар да бе чувала унизителни слухове за многобройните му любовни връзки, изглежда нямаше желание за брак. Или поне с нея. Сърцето му бе разбито. Очевидно бе говорил съвсем сериозно, когато каза, че се съгласява на този годеж единствено заради нейната свобода.

Но годежът бе факт и тъй като Ейдриън не се бе появил в продължение на пет години, графинята бе започнала да се пита как би могла да го разтури. Той явно не изпитваше никакъв интерес към нея. Беше сигурна, че я е забравил напълно, макар да не е забравил доходите, които му носи тяхната обвързаност.

Искаше й се и тя да може да го заличи от съзнанието си. Славата му обаче гърмеше в цяла Европа. Той се бе превърнал в страшилище за участниците в турнири и според мълвата не бе загубил нито един двубой. Джайлс му пишеше редовно и го осведомяваше за случилото се в Авил. Очевидно той получаваше повече писма от него, отколкото тя, тъй като от време на време казваше:

— Графът не би го одобрил. Поне така ми се струва.

В такъв случай тя трябваше да се усмихне и да обясни защо това, което е сторила, е било най-правилното, като в същото време вътрешно се бунтуваше, че графът изобщо нямаше да бъде граф, ако не бе сложил ръка върху нея самата и нейната собственост! Но всъщност всичко това не беше от значение, тъй като Ейдриън изобщо не се появяваше тук и тя живееше точно така както иска.

— Миледи, изглежда вниманието ви отлетя нанякъде. Пея най-упадъчните стихове, които може да си представи човек, а на вас дори не ви мигва окото! — обяви Симон.

Младата жена се усмихна и се облегна на каменната ограда.

— Упадъчни стихове? Колко жалко, Симон!

Той беше очарователен и й доставяше истинско удоволствие да флиртува с него. Непрекъснато се питаше какво ли е човек да бъде свободен… и влюбен. Истински влюбен.

Монтжоа остави лютнята и се отпусна до нея.

— Оплаквам факта — прошепна той, — че стиховете са единственото упадъчно нещо в мен!

— Симон…

— Обичам те, Даниел, — заяви той, вдигна ръката й и целуна леко опакото на дланта й.

„Започва се“ — помисли си графинята, но за случилото се можеше да вини само себе си, тъй като компанията на братовчед й й бе доставяла голямо удоволствие. Беше се привързала дълбоко към него — Симон пробуждаше както смеха, така и емоциите й. Но той искаше повече. Включително и Авил. Понякога й се струваше, че всъщност е доволна, задето е сгодена. Този факт я предпазваше от друго обвързване и това бе чудесно, защото й харесваше да управлява самостоятелно, а съпрузите обичаха да господстват над своите имения и съпруги.

— Даниел — продължи шепнешком младият мъж и се огледа, макар че бяха сами в градината, — с граф Арманяк предизвикахме бунтове чак до Лангедок дълбоко в Гаскония.

Младата жена притисна показалец към устните му.

— Не ми говори такива работи!

Той хвана отново ръката й.

— Даниел! Знаеш, че любовта и лоялността ми принадлежат на крал Жан и на французите.

— Знам също, че Едуард е силен и ти трябва да мълчиш.

— Наблизо няма никой. А аз ти имам пълно доверие. Не бих се поколебал да поверя дори живота си в твои ръце.

— Симон…

— Чуй ме! Обичам те, и то още от деня, в който се запознахме. Годежът ти е пълна подигравка. Крал Жан може да получи подкрепата на църквата и да го анулира.

— На какво основание?

— Аз не знам, но, повярвай ми, адвокатите и духовниците ще намерят нужното основание.

— Симон, това е опасно!

— Кажи само, че няма да ме предадеш!

— Никога няма да те предам!

В същия момент дочу стъпки.

— Даниел, моля те! Трябва да поговорим.

— Опасно е. Прекалено много рискуваш…

— Бих рискувал и живота си! Моля те! Умолявам те! Нека утре отидем на лов. Тогава ще можем да пришпорим конете напред и да останем малко насаме.

— Симон… — започна графинята, но Джайлс Рийвс избра точно този момент, за да се появи, както винаги със строг поглед и блестящо на слънцето голо теме.

— А, миледи! Ето ви.

„Сякаш не е знаел!“ — помисли си донякъде развеселено тя.

— О, Джайлс, трябвам ли ти за нещо?

— Да, миледи. Счетоводителят не е сигурен какво възнаграждение сме обещали на мечкаря, който снощи ни забавлява. Според него той иска да ни ограби и затова се налага вие да разрешите въпроса.

— Добре!

Даниел тутакси се изправи. Симон също стана, пое дланта й в ръката си, поклони се и я целуна. Рийвс като че ли щеше да се пръсне всеки момент, макар че в кавалерското отношение на Симон нямаше нищо нередно. Той беше член на Ордена на звездата на крал Жан, френския еквивалент на английския Орден на жартиерата.

— Отивам да пояздя днес следобед, миледи — обяви Монтжоа. — Но очаквам с нетърпение да приема поканата ви за утре сутрин.

— Покана ли, сър? — осведоми се подозрително Джайлс.

— За лов — чу се да обяснява припряно графинята. — В гората отвъд реката има много дивеч. Симон тъкмо ми казваше, че било пълно с елени.

Рийвс се намръщи.

— Уловът наистина е богат, миледи! Но вие сте наясно, че проклетият граф Арманяк нахлува все по-навътре и по-навътре! Хората вече изпадат в ужас. Така че малката ловна група може да се стори някому лесна плячка.

— Ех, Джайлс! Кой би се осмелил да ми създава неприятности? Никой не би ми навредил, нито англичанин, нито французин, тъй като съм роднина на династията Валоа. — Докосна с усмивка бузата му. — Симон, до утре.

Монтжоа се поклони и я остави в компанията на Джайлс.

— Този човек ще създаде неприятности — обяви шотландецът.

— Джайлс! Той е истински рицар, член на Ордена на звездата!

— Французите имитират всячески негово английско величество Едуард — заяви с презрение възрастният мъж.

Даниел се усмихна.

— Джайлс, французите пък отвръщат, че Орденът на жартиерата носи това име само защото любовницата на Едуард, графиня Солсбъри, си губи жартиерите, докато танцува. Е? Явно злото спохожда онзи, който мисли за него!

— Граф Гленуд е член на този изключително благороден орден, миледи! Той поставя честта на първо място и се грижи за обеднели рицари, които вече не могат да се издържат сами!

— Колко благородно наистина! — съгласи се младата жена, опитвайки да скрие усмивката си.

Сам крал Едуард бе член на създадения от него орден. И тя не можеше да си обясни какво чувство за благородство го бе накарало да основе Ордена на жартиерата, след като си имаше толкова мила, вярна и благородна кралица!

— Прекалено дълго вече отсъствате от дома си, миледи — промълви тъжно шотландецът.

Даниел понечи да отвърне, че тук е нейният дом, но се разколеба. Понякога животът беше безкрайно странен. Случваше й се да копнее да се върне в Гаристън, да види отново сър Такъри, да стисне старите му ръце, да поседи с него край огъня.

— Може би понякога Англия ми липсва — изрече тя и се усмихна. — Но животът ни тук е хубав, нали?

— Миледи, струва ми се, че не разбирате какво точно става. Граф Арманяк се бунтува открито. Крал Жан твърди, че той действал на своя глава, но всички знаем, че всъщност го прави в името на френския владетел!

— Претендент?

Рийвс изсумтя.

— Мъжете, предвождани от него, се държат като езичници!

— Всички мъже се държат като езичници, когато са на война.

— Те палят къщите, колят мъжете, присвояват си жените.

— Джайлс, отивам на лов с неколцина от най-добре обучените воини в страната. Авил е по-силен от когато и да било и със сигурност би удържал на напора на Арманяк… ако изобщо се осмели да се изпречи насреща ми! Нищо лошо няма да ми се случи, Джайлс, обещавам ти!

Целуна го по бузата и се отдалечи забързано.

Усмихна се на себе си, докато вървеше към голямата зала. Винаги намираше дипломатичния начин да постигне това, което си е наумила. Не желаеше да нарани сър Джайлс.

Но тя беше графинята тук.

И възнамеряваше достойно да управлява имението.

Странен трепет обаче премина по гръбнака й за миг. Интересно каква ли бе причината за този внезапен страх? Рийвс явно я бе притеснил. Никой обаче не би се осмелил да й устройва засади. Утре трябваше да отиде на лов, за да разбере с какво точно се е захванал Симон, и след това да се постарае да го убеди да не се излага на опасност. Не знаеше какви точно са чувствата й към него, но най-малкото й беше приятел и тя не искаше той да пострада.

Вятърът промени посоката си и гората зашумя. Даниел се огледа. Стори й се, че светът отново се променя, че трябва да се пази от…

От? Нещо.

Изсмя се нервно на глас, вдигна брадичка и се опита да се наслади на ветреца.

Времето беше чудесно. Домът й беше прекрасен.

Усмихна се и забърза отново към голямата зала.