Хедър Греъм
Удоволствието на краля (6)

Глава 5

Когато най-сетне се прибраха в Англия, Даниел разбра, че за нея са отделени няколко стаи в кралските покои. Лейди Жанет и Монтейн продължиха да й служат. Пристигна също така и д-р Кутен, поканен от краля за неин личен учител и наставник. Чувстваше се щастлива отново да е сред своите хора от Авил и въпреки решението си да остане поданица на френския крал, неусетно започна да си създава приятели и в английския двор. Доста от придворните дами се държаха мило с нея, заинтригувани от историята й и готови да я вземат под майчинското си крило. Компанията на кралския син Джон определено й доставяше удоволствие, а той очевидно си даваше сметка колко й е мъчно за Авил, затова й позволяваше да учи заедно с него в полето и да се възползва максимално от знанията и уменията на неговите учители по езда и бой с меч, като аплодираше от сърце успехите й.

Шотландският крал все още беше затворник на английския монарх. Примирието между французи и англичани не носеше спокойствие.

Дните се превръщаха в седмици, седмиците — в месеци. Минаха години. Даниел вече бе почти на четиринайсет, когато смъртта надвисна и над най-смелите английски воини. Черната смърт. Тя бе опустошила Ориента, бе съсипала Европа. Сега бе дошъл редът на Англия и нямаше човек, който да не се страхува от нея.

Единствената защита за кралските особи и аристокрацията бе да избягат в дълбоката провинция. Може би именно това бе причината кралят да реши, че най-после е настъпил моментът Даниел да види английските си имения, земите на баща си и Гаристън.

Макар за нея домът да си оставаше Авил и да смяташе, че един ден ще се върне там, тя нямаше нищо против да ги види. Освен това си даваше сметка, че когато се е омъжвала, кралицата е била по-млада от нея, затова с радост се измъкваше от двореца, тъй като знаеше, че Едуард — който засега твърдо отказваше всички предложения за ръката й — можеше всеки момент да я използва като брачна пионка. А ако не я виждаше, може би по-рядко щеше да се сеща за нея.

Беше неприятно изненадана обаче, че за неин придружител е избран владетелят Маклаклън. Откри този досаден факт, когато го срещна в коридора в Уинчестър заедно с лейди Джоана, една от особено милите, прекрасни и приятни придворни дами на Филипа. Двамата се смееха и се шегуваха като най-близки приятели. Даниел спря зад една колона, изумена, че тази чудесна и нежна жена може да бъде привлечена от Маклаклън.

— Няма да отнеме много — Гаристън е само на ден езда оттук. Представяш ли си, Джоана! Аз се бия като лъв на бойното поле, нямам равен в турнирите, и за всичко това съм възнаграден да бъда бавачка на някаква си арогантна млада графиня!

— Ейдриън, тя вече не е дете. А възпитана и интелигентна млада дама. При това красива!

— Да, истинска дъщеря на майка си! С тези очи на магьосница! Според мен се мисли за кралица.

— Ейдриън! Тя живее сред вражда. Изгубила е и двамата си родители.

— Миледи, това се случва доста често.

— Съжалявам, за момент забравих твоето минало, тъй като ми се струва, че сме заедно откакто се помним. Колкото до графиня д’Авил…

— Моята млада повереница, магьосницата?

— Според мен тя е очарователна.

— Защото ти си най-милото същество в целия християнски свят.

— Трябва и ти да бъдеш мил с нея!

— Ще я заведа в Гаристън, както ми е наредено, и ще се върна колкото се може по-скоро. А след това ще представим молбата си пред краля.

Младата жена със светлосини очи и черни коси прокара деликатния си пръст по бузата на воина. Това красиво движение, кой знае защо, развълнува Даниел… или по-скоро щеше да я развълнува, ако обектът не беше Маклаклън.

— Скъпи мой шотландски владетелю! Наистина бих искала да се омъжа за теб. Но…

— Но?

— Знаеш ли, благородни ми земевладелецо, че ти всъщност не ме обичаш истински?

Думите й го изумиха, дори стреснаха. Взе дланите й в ръцете си и се смръщи.

— Джоана, обичам те от толкова време…

— Има разлика между това да обичаш и да бъдеш влюбен.

— Джоана, много мъже и жени биват венчавани, без изобщо да се познават! Помисли само колко несравнимо повече имаме ние с теб!

— Знам. И съм благодарна. Просто ми се иска да…

Не довърши мисълта си и сви рамене.

— Ще се оженим — и двамата си дадохме дума и това ни изпълва с щастие! — заяви Маклаклън.

Младата жена се засмя.

— Ех, Ейдриън. Наистина ще се оженим, тъй като ти си моят велик и неукротим воин, а аз предизвиквам баща си — или, да пази Господ, самия крал — да опита да ни спре!

Явно щеше да я целуне. Даниел се разстрои дълбоко, като разбра, че Маклаклън ще я придружава. И определено не желаеше да става свидетелка на размяната на нежности между шотландеца и Джоана. Затова се завъртя пъргаво на пети, твърдо решена да се измъкне.

Чу обаче въздишка, последвана от нещо като стенание, което я спря. Притеснена, че нещо е причинило болка на младата придворна дама, тя се обърна. Но Джоана съвсем не страдаше. Беше се притиснала в Маклаклън, който се издигаше като висока стоманена кула над нея.

„Този мизерник бе победил на турнир прекрасния френския рицар единствено благодарение на невероятния си късмет, а сега изглежда бе омаял и Джоана.“

Даниел прехапа долната си устна, изнервена от странната топлина, която я изпълни. Сети се отново, че в най-скоро време можеше да се озове в ролята на брачна пионка. Обширните богати имения я правеха изключително изгодна партия и сега, докато наблюдаваше онези двамата, пак я обзе страх. Джоана искаше да бъде със своя воин. А какво ли би представлявал бракът, ако жената презираше своя партньор?

Колко ли още кралят щеше да отказва всички молби за ръката й и защо изобщо чакаше?

Смутена, задето бе останала да наблюдава влюбените, с пламнало лице Даниел се втурна по коридора и спря едва когато вече едвам си поемаше въздух.

И тогава замръзна на място, тъй като чу нечии стъпки непосредствено зад себе си.

Вмъкна се припряно в една стенна ниша и зачака. Миг по-късно Ейдриън Маклаклън прелетя покрай нея. Затаи дъх, докато го наблюдаваше как отваря една от вратите и изчезва зад нея.

Този коридор водеше към апартаменти. Те се даваха само на най-ценените от Едуард хора. Останалите рицари спяха почти един върху друг в претъпкани стаи.

Как можеше Джоана да обича Маклаклън? Та той не я заслужаваше. Беше спечелил всичко благодарение на предателството си спрямо Леноре и Авил. А сега щеше да я съпровожда до Гаристън. Откъде такава жестокост у краля? Възможно ли бе да мисли, че тя не си дава сметка колко дълбока рана е нанесъл той на семейството й?

Отдръпна се, когато вратата на стаята се отвори отново. Появи се оръженосецът с ботушите на своя господар в ръка. Даниел забърза по коридора с намерението да се измъкне, но откри, че се движат в една посока, към внушителните кухни.

Престори се, че отива да вземе някаква билка, с която да облекчи главоболието на кралицата. Докато чакаше, видя как оръженосецът на Маклаклън присяда на пейката, за да лъсне ботушите. Момъкът приключи бързо и веднага си тръгна.

Обзета от любопитство да види къде отива, тя се завъртя на пети и събори някаква пръстена кана, която падна право върху ботушите. Дъхът й секна. Наведе се пъргаво и откри, че каната е пълна, или по-скоро — е била пълна с мед. Голяма част от лепкавата течност се бе изляла. Взря се объркана, а след това прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката си. Не беше го направила нарочно, но така или иначе Маклаклън си бе получил заслуженото. Определено Господ беше на нейна страна. А ботушът — целият в мед.

 

 

Като се събуди на другата сутрин, Ейдриън се поизлежава в леглото. Беше рано, а това, което му предстоеше, определено не му допадаше.

Загледа се в тавана. Питаше се кога ли, ще може да разговаря с краля във връзка с Джоана.

Сега щеше да му бъде трудно да се срещне на четири очи с него, тъй като го изпращаха на тази глупава мисия с момичето. А Едуард също бързаше да замине някъде. Изобщо всички тръгваха днес.

Ейдриън досега не се бе сблъсквал с чумата, но бе слушал достатъчно за нея, за да знае, че тя не прави разлика между богат и беден, силен и слаб. Единственото хубаво при нея бе, че тя често връхлиташе и си свършваше работата със зашеметяваща скорост. В противен случай цялото тяло се покриваше с гнойни мехури. Ако те се пукнеха, човек можеше и да оцелее…

Много обаче умираха в големи мъки.

Маклаклън не се страхуваше от смъртта. Толкова пъти вече се бе изправял лице в лице срещу нея. Но се боеше от собствените си слабости, затова се молеше болестта да не го покоси.

Страхът от чумата още повече усилваше неохотата му да се раздели с Джоана, макар тя да го бе уверила, че ще бъде изключително предпазлива.

— Благородни лорде, с позволението на кралицата мога да отида или до мочурливите имения на баща си близо до границата с Уелс, или… да посетя приятелката си, графинята на Гаристън и Авил — бе казала тя.

Мисълта Джоана да пристигне в Гаристън беше наистина много приятна. Надяваше се само баща й да й разреши да го направи. Смъмри се отново, че е чакал толкова дълго и не е поискал ръката й, но нещата се бяха развивали изключително гладко и не виждаше какво би могло да им попречи. Баща й го харесваше, той харесваше баща й. Откакто се бе прибрал от Франция, приятелството им се бе задълбочило — тя се бе промъквала в стаите му посред нощ и макар да му бе минавало през ума да се държи рицарски и да я отпрати, желанието и огънят на младостта бяха прогонили всякаква мисъл за въздържание. Беше му приятно да я люби. Както впрочем и всичко останало, свързано с нея. Ако понякога му се случваше да се събуди нощем с усещането, че нещо му липсва, това само му припомняше колко бурно я обича и колко сериозно възнамерява да се ожени за нея. Тя щеше да бъде прекрасна и любяща майка на синовете и дъщерите, които възнамеряваше да създаде — много деца, силни и несломими.

Нежеланието да придружава Даниел нямаше да промени нищо. Едуард го бе уверил, че се нуждае много от неговите услуги. Това бе важно пътуване, тъй като графинята не бе стъпвала в английските си владения и бе крайно време да осъзнае, че баща й е англичанин. Очевидно Едуард искаше да й покаже какви богатства има и че за тях трябва да се полагат разумни грижи.

Беше сигурен, че кралят се дразни от пристрастието й към Франция. Но тъй като тя бе израснала в Авил и несъмнено познаваше доста от роднините си от династията Валоа, Ейдриън не виждаше къде другаде можеха да бъдат насочени симпатиите й. Поведението на Едуард към нея обаче му се струваше странно. Понякога го бе виждал как я съзерцава замислено по време на вечеря в голямата зала. Беше го чувал да говори с радост за красотата й и след това изведнъж да заявява гневно, че трябва да я държи изкъсо, тъй като имала опасни наклонности, които му били добре познати. Маклаклън можеше само да предполага, че има предвид майка й — магьосницата.

А дъщерята действително беше опасна. Ейдриън не знаеше какво е сторил, за да предизвика неприязънта й, но подозираше, че в Кале именно тя бе сипала черния пипер във виното му. Понякога бе улавял върху себе си погледа й и в него бе съзирал диви зелени огънчета. А беше същински ангел в присъствието на Филипа и изглежда милееше искрено за нея, защото неизменно свеждаше очи към земята.

Но я бе виждал и на двора, докато се учеше да борави с меча заедно с кралския син Джон и неговите учители. Тогава тя никога не отстъпваше. Внезапно се запита дали Даниел имаше представа, че той е участвал в превземането на Авил. Но това се бе случило преди нейното раждане. Нямаше как да го знае. Не, просто си бе навила на пръста, че не го харесва. Щеше обаче да се научи да го понася и да бъде любезна.

С тази мисъл Ейдриън се изправи. Спеше гол и при ставане с радост си обливаше гърдите и ръцете със студена вода, за да се разсъни.

Избърса се и остана за известно време неподвижен. Да, добре се бе подредил и нямаше мърдане. Ако си спомняше колко мил наставник е бил Робърт Оксфордски и колко възхитителна — Леноре, вероятно щеше да издържи на пътуването, в памет на двамата.

Облече ризата, панталоните и туниката, като си повтаряше, че въпросната задача щеше да приключи скоро — все пак всичко си имаше край.

Беше успял да постигне сравнително по-добро разположение на духа, когато приседна на края на леглото, за да си обуе ботушите. Пъхна решително крак в левия ботуш и трепна, усетил нещо лепкаво през чорапа си.

— Какво, за Бога…

Измъкна стъпало. Беше покрито с… Мед!

Изруга цветисто, пусна ботуша на пода и го загледа изумен.

— Кой?

Кой наистина! Присви очи. Малката французойка. С големите си блестящи изумрудени очи, гарвановочерни коси и измамна хубост.

Запрати ботуша в стената, закуцука с омазан крак към вратата, отвори я широко и се показа в коридора. По някаква случайност Монтейн точно в този момент бързаше нанякъде. Ейдриън я сграбчи за ръката и я извъртя така, че да застане с лице към него.

— Милорд!

— Къде е малката вещица?

— Милорд, не съм сигурна за кого…

— Миледи Даниел д’Авил. Къде е тя?

— Приготвя се за път, естествено. Кълна се…

— Къде е? — изрева той.

Младата жена подскочи от притеснение и посочи:

— Ето там, втората врата. Но, милорд…

Вече не я слушаше. Без да усеща лепкавия чорап, се втурна натам. Вратата бе открехната. Той я блъсна с крак.

Даниел беше сама в стаята си и сгъваше някаква дреха. Стресна се от рязкото отваряне на вратата, но не подскочи и не спря да си гледа работата. Тъмните й вежди се повдигнаха с царствено презрение.

Изглеждаше много голяма за тринайсетте си години. За първи път Ейдриън си даде сметка, че тялото й се е закръглило. Деликатните й черти й придаваха достолепен и зрял вид, особено в съчетание със зелените пламъчета на очите и вирнатата брадичка.

— Милорд?

Младият мъж се усмихна. Влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си.

— Миледи, вие сте повереница на краля. Бедно френско сираче, което трябва да се приспособява към всички тези английски неща! Е, аз познавах баща ви. И той не би искал дъщеря му да се превърне в непоносимо същество! Не ви съветвам да си правите шегички с мен, графиньо, тъй като ще се наложи да си платите цената!

Тя не помръдна, нито издаде по някакъв начин страха си. Даже имаше дързостта да се направи на ядосана.

— Да не сте посмели да ме докоснете, милорд — изсъска тихо и невъзмутимо. — Все пак аз съм повереница на краля!

— Не отричате, че…

— Милорд, бихте ли освободили покоите ми?

— Да освободя! Да освободя! О, миледи…

Нямаше представа какво трябваше да направи… може би просто да я удуши на място. Но тъкмо прекоси стаята до средата, когато чу името си, при това изречено с известна тревога.

От устата на краля.

— Ейдриън!

Спря, събра сили и погледна Едуард в лицето.

— Затруднения ли имаш?

Монтейн стоеше смутено край него. Маклаклън си представяше как бе хукнала по коридора, викайки, че един от кралските рицари се готви да нападне господарката й.

— Страхувам се, че имам, Ваше Величество — отвърна спокойно той, стиснал челюсти. — Когато се събудих тази сутрин, открих, че освен крака ми, в ботуша ми има и нещо друго. Странно, но смятам, че за това е отговорна милата малка графиня!

Погледът на Едуард незабавно политна към Даниел.

— Миледи?

— Кралю?

— Отговорна ли сте за това, както смята владетелят Маклаклън?

— Нали е воин? Защо ще трепери заради нещо такова? А и защо ли аз бих се занимавала с мръсните му ботуши, Ваше Величество? — отговори развеселено тя.

— Ваше Величество — намеси се без повече церемонии Ейдриън, — както изглежда миледи се нуждае от известно дисциплиниране! И вие, и кралицата имате слабост към нея, това съм го разбрал. Но, Ваше Величество, вие наредихте да отговарям за нея и аз няма да търпя подобно поведение!

— За нея сега съм отговорен аз — отвърна с въздишка кралят. — И следователно не е в твоите ръце. Но ела с мен, Ейдриън, искам да ти кажа няколко думи.

Едуард тръгна към вратата. Монтейн се спусна към своята господарка и хвърли виновен поглед към младия мъж.

След миг Маклаклън пристъпи заплашително. Даниел не трепна, но този път, както установи с известен триумф той, все пак леко пребледня.

— Миледи, опитайте отново нещо от този род и кралят няма да бъде наблизо, за да ви защити. Имайте ми доверие!

— Уви! И какво ще направиш? Ще причиниш отново падането на Авил? Но той вече падна! Или ще използваш разни номера, за да сломиш по-силни и умели от теб рицари? — За негово изумление сега тя направи крачка напред, стиснала здраво длани пред себе си. — Какъв прекрасен живот си си създал, земевладелецо Маклаклън, върху нещастието на другите! Ти не заслужаваш това, което спечели със съсипването на Авил! Със сигурност не заслужаваш и Джоана!

— Какво?

— Кралят те повика! — напомни му внезапно тя.

— Какво каза? — повтори Ейдриън.

Монтейн, ококорила хубавите си кафяви очи, се спусна зад Даниел и я хвана за раменете.

— Нищо не е казвала, владетелю Ейдриън!

— Казах, че не заслужаваш Джоана. Тя е мила, добра и нежна. А ти си също като загубения лъв на щита си — само ревеш, дереш, отваряш паст и грабиш!

Младият мъж направи още една крачка към нея и вдигна показалеца си под носа й.

— А вие, миледи, в най-скоро време ще получите един хубав пердах, със или без съгласието на краля!

Тъй като го сърбяха ръцете да приложи заканата си незабавно, реши с тази реплика да напусне сцената. Затова се завъртя на пети и си наложи да излезе от стаята колкото се може по-бързо. Когато се озова в коридора, изненадан откри, че Едуард го чака.

— Прекалено дълго е живяла сред французи — въздъхна той. — Трябваше да моля Леноре да ми я изпраща от време на време, но тогава битките следваха една след друга, а и докато майка й беше жива… — Гласът му секна и той извърна поглед. После изгледа строго Маклаклън. — Не можеш ли да се отнасяш малко по-мило с нея?

— По-мило? — повтори невярващо младият мъж. — Това значи да я подканя да влезе в стаята ми, докато спя, за да ми пререже гърлото!

— Хайде, хайде, положението не е чак толкова лошо.

— Тя има нужда от строга дисциплина, Ваше Величество!

— Ти беше много по-малък от нея, когато допринесе за падането на Авил. По онова време доста от моите хора — както и от защитниците на крепостта — смятаха, че имаш нужда от строга дисциплина.

— Дисциплината е възпитана у мен от подбраните от вас учители, милорд.

— Както и да е, момичето си е моя грижа. Не мога да те оставя да я дисциплинираш. Все пак… — Кралят спря за момент и се изкашля, след което продължи: — Иска ми се да променя тази ситуация.

— Не ви разбирам, Ваше Величество — вметна предпазливо Ейдриън.

— Ах, момче! — Едуард го плесна с длан по рамото. — Вие с девойчето много си приличате, давал ли си си сметка за това? Колкото и понякога да ми се иска и на мен самия да бъда строг с нея, не мога да не се впечатля от темперамента и силния й дух. И верността! Все пак да не забравяме, Ейдриън, тя е прекарала много по-голяма част от живота си отвъд Ламанша. Спомни си как се чувстваше ти самият, когато напусна семейството си в Шотландия. За да служиш на чужд крал.

Маклаклън мълча известно време.

— Аз си оставам верен на Дейвид Шотландски. Въпреки че служа на вас, а той е ваш затворник.

— Аз се отнесох справедливо с него.

— Знам. И затова продължавам да ви служа вярно, Едуард!

— Да ми служиш. Точно това бих искал да обсъдя с теб.

— Така ли?

Маклаклън застана нащрек.

— Искам да ти подаря земя, на която имат право само най-достойните мъже! И съпруга с несравнима красота!

Сърцето на Ейдриън спря за момент.

— От известно време възнамерявам да говоря с вас по повод моята женитба, милорд. Аз…

— От доста време размишлявам върху това — прекъсна го решително Едуард. — Искам да те свържа с лейди Даниел д’Авил. Отговорността за нея предавам в твоите ръце, за да я възпитаваш както намериш за добре. Ако още не си готов да се жениш, можеш да изчакаш. Но крепостта в Гаристън е прекрасна, а земите са сред най-богатите в страната — овцете не могат да се преброят, житото избуява като плевел!

„Да се оженя? За малката зеленоока вещица, която с радост би ми прегризала гърлото?“

— Едуард — промълви задъхано Маклаклън, — имах намерение да ви помоля за ръката на лейди Джоана…

— А, Джоана! Сладка, мила и прекрасна. Но не е за теб, момчето ми! Прекалено е хрисима. Ти имаш нужда от огън.

— И затова ми давате… една млада опърничава жена?

— Момко, не си сляп. Даниел е още дете, но обещава да надмине хубостта дори на майка си. Наистина е избухлива и буйна, обаче така ще поддържа вечно интереса ти. Даниел може и да е млада, но колко момичета се омъжват и по-млади от нея. Тя е вече почти на четиринайсет, а Филипа беше само на дванайсет, когато се венчахме. Не е нужно да се жените веднага, може да изчакаш още няколко години, ако желаеш, но годежът ще ти даде право да управляваш и дамата, и земите й. Което не е всичко, естествено. Граф Гленуд неотдавна почина от чума заедно със съпругата и малкото си дете. Титлата и владенията му остават свободни и аз възнамерявам да ти ги дам като сватбен подарък.

Ейдриън усети как изстива. Повечето мъже биха пълзели по изпочупени стъкла и биха целували кралските нозе само за да чуят подобни слова. Мнозина бяха умолявали за ръката на френската повереница. А какво остава за едно окъсано момченце, чийто баща навремето бе положил такива усилия да обучи и изучи! Това бе предложение за богатство и власт, за каквито дори не бе мечтал. Графска титла! Какво невероятно наследство би могъл да дари на внуците на Карлин Маклаклън…

Но се бе заклел да се ожени за друга…

— Втори път няма да ми бъде направено подобно предложение, Ваше Величество — отвърна тихо той, — но трябва да откажа. Аз обичам Джоана.

— О, синко! Тя ти е просто скъпа приятелка! Съветник, повереник, но не е за теб. Ейдриън, струва ми се, че забравяш нещо?

— Ваше Величество?

— Аз съм кралят. И не съм съгласен да се ожениш за Джоана.

— Ваше Величество, служих ви добре и вярно…

— И точно поради това сега ще мълчиш! Помисли върху моето предложение. Заведи дамата до замъка Гаристън. Като се видим отново, ще поговорим пак. А сега напускайте по-бързо това място! Известията за смъртни случаи зачестяват! Чумата се развихря!

С тези думи Едуард си тръгна.

— Проклет да съм, ако го направя! — обеща на въздуха Маклаклън. — Аз обичам Джоана!

По свой начин той й бе верен с цялото си сърце. Тя беше най-добрият му приятел. Беше мила, любезна, красива. Притежаваше всички желани за една съпруга качества.

А на него му предлагаха една свадливка, която копнееше да му избоде очите. Дивата щерка на Леноре. При това прекалено малка за женитба. Наистина красива. Младата изкусителка явно вече започваше да осъзнава силата си и когато решеше, можеше да омайва, да флиртува, да манипулира и да кара благородниците да я следват с изплезени езици. Беше арогантна и се мислеше за нещо повече от останалите. Единственото привлекателно нещо в предложението на краля бе възможността да я постави на място.

Как ли щеше да се ужаси, като научи, че отсега нататък ще зависи от него?

Но тя щеше да посвети времето си на заниманието да го презира и нервира.

Докато Джоана го обичаше.

И беше дал обет да се ожени за Джоана.

Преглътна мъчително. Да бъде граф…