Хедър Греъм
Удоволствието на краля (8)

Глава 7

Докато я съзерцаваше, не можа да не си признае, че тя се превръщаше в истинска — и при това опасна — красавица. Обзе го чувство за вина, тъй като бе още съвсем млада, а изобщо не се страхуваше. Въздъхна тихичко и си каза, че е хубаво да бъде по-търпелив.

Но дали трябваше? Тя си го бе заслужила. А изглежда дори мисълта да се омъжи за него й се струваше толкова ужасна, че я накара да изгуби съзнание. Младият мъж сви рамене, усмихна се едва забележимо, наведе се и я вдигна на ръце. Прокара леко пръсти по бузата й.

— Даниел?

След миг тя се размърда. Отвори широко очи. Гледаше невинно и уязвимо. Замаяно. Когато погледите им се срещнаха, чак се ококори.

— Никога няма да се омъжа за вас!

Маклаклън се усмихна. Очевидно вече се бе възстановила и подновяваше борбата.

— И аз никога няма да се оженя за вас.

— Но нали казахте…

— Предадох предложението на краля. Обаче не съм казвал, че съм се съгласил.

— Тогава…

— Аз обичам Джоана! И възнамерявам да се оженя за нея.

— О! — прошепна Даниел, без да отделя очите си от него. После преглътна с усилие. — Аз съм добре. Ще ме пуснете ли… ако обичате.

Той така и направи, но продължи да я поддържа с една ръка, докато се увери, че тя действително може да стои сама.

Даниел тутакси се отдръпна. Вирна брадичка, вдигна глава и изрече съвсем тихо и с достойнство:

— Не съм докосвала седлото ви.

След това се извъртя на пети и забърза към останалите.

Ейдриън я последва. Дейлин светкавично слезе от коня си, за да предложи помощта си на момичето.

Тя обаче не се нуждаеше от помощ. Яздеше голямата дореста кобила откакто се помнеше и никога не се бе нуждала от помощ да скочи върху гърба й. Въпреки това се усмихна на оръженосеца и прие подкрепата му. А после сведе поглед и благодари с нежен глас.

Дейлин се изчерви толкова силно, че луничките му изчезнаха.

От каруцата с припаси донесоха друго седло. Маклаклън затегна собственоръчно каишката му и даде знак с ръка, че пътуването продължава.

Колко странно! Тя бе признала доброволно толкова много неща. И изведнъж днес…

Днес се бе отнесъл с нея като с дете и въпреки това бе отрекла да има нещо общо с инцидента. Е, така или иначе отдавна му се искаше да постъпи точно по този начин. Така че нямаше намерение да се чувства виновен.

Даниел вече гледаше да стои по-далеч. След известно време го настигна Дейлин и започна да язди непосредствено след него, но Ейдриън предпочиташе да бъде сам и го изпрати напред, за да провери дали пътят е чист.

Скоро оръженосецът извика:

— Милорд! — Бе пребледнял и червените му коси бяха разрошени от вятъра. — Милорд, трябва да се връщаме! Насам са тръгнали монаси, натоварили цяла каруца с умрели от чума!

Маклаклън се надигна на седлото и погледна назад към хората си. Каква ирония. Рицарите и благородниците рядко отстъпваха път някому, но чумата можеше да ги накара да се разбягат като отчаяни гризачи.

— Изтеглете каруците далеч от пътя и влезте дълбоко в гората! — нареди той.

След това обърна Матю и тръгна назад покрай виещата се като змия колона, за да се увери, че всички са го чули и ще се подчинят. Точно бяха освободили стария римски път, когато зърна първите монаси. Те се появиха иззад завоя и размахваха гърненца, от които се носеше дим от тамян, както за да предупреждава хората отдалеч, така и за да неутрализира донякъде ужасната воня на смъртта.

— Мили Боже! — прошепна младият мъж и се прекръсти.

Мъртвите тела бяха натрупани едно върху друго — някои полуголи, други напълно облечени, сякаш бяха поразени по време на работа. Дребни благородници бяха преплели крайници със селяни, работници и фермери. Маклаклън гледаше, обзет от безкрайно състрадание. И тогава се сети, че е отговорен за една своенравна млада дама. Затова побърза да обърне коня си и да я последва сред дърветата.

Не се наложи да търси дълго. Даниел се намираше съвсем наблизо. Бе слязла от кобилата и се взираше в същата посока, в която бе гледал само допреди миг и той самият. Очите й изглеждаха по-смайващо зелени от обикновено, тъй като лицето й беше пребледняло като платно и създаваше още по-ярък контраст с абаносовите й коси.

Младият мъж скочи пъргаво от Мат, хвана я за раменете и я привлече към себе си.

Изненадващо тя не се възпротиви. Но не се и обърна, за да се скрие от ужасната гледка. Усети, че трепери.

— Не гледайте!

В този момент му се стори невероятно уязвима.

Очевидно бе забравила за миг, че двамата са непримирими врагове. Усети колко я боли и му се прииска да я предпази.

— Не гледайте!

Даниел поклати глава.

— Това не е първата ми среща с чумата. — Продължаваше да трепери. Без да се съпротивлява срещу опората на ръцете му, тя му напомни: — Видях как умира майка ми…

Тогава се изплъзна от обятията му, отпусна се на колене, прекръсти се и се моли, докато монасите отминаха с тежкия си мъртвешки товар.

Настана тишина. Слънцето грееше, прохладният ветрец се шмугваше игриво между листата на дърветата. Местността отново се огласи от песента на птиците.

И тогава като че ли всички заговориха наведнъж.

— Не би трябвало да дишаме! — извика един от въоръжената охрана от Гаристън.

— Как да не дишаме, човече! Ти да не си се побъркал, а? — отвърна друг.

— Да тръгваме бързо, милорд! — обърна се Дейлин към Ейдриън.

— Да, милорд — съгласи се доктор Кутен. — Черната смърт не може да бъде спряна нито от рицарски доспехи, нито от благородническа коприна, атакува където й скимне. Единствената защита, за която знам, е да стоиш по-далеч от нея. Може да прозвучи жестоко, но нека побързаме, а щом пристигнем в Гаристън, ще се погрижим да не пускат други вътре!

— В такъв случай да вървим! — извика Маклаклън. — И да пристигаме по-скоро в Гаристън.

Мъжете наскачаха по конете си. Ейдриън се обърна към своята повереница, но тя вече бе яхнала кобилата си.

Яздиха в мълчание. Времето измина неусетно.

След като излязоха от поредната гориста местност, се озоваха в обширна долина. Тогава пред тях изникна Гаристън, кацнал на един хълм. Приличаше на приказния Камелот на светлината на залязващото слънце. Богати земи, осеяни с къщи, обори и плевници, ограждаха заобиколената от ров крепост, която като че ли блестеше на фона на яркозелените и златни цветове на полята. Самата река беше включена в плановете на замъка, благодарение на което водата в рововете не беше застояла, а течаща. Кралят бе изпратил вестител още преди няколко дена, затова вече ги очакваха, а големият подвижен мост бе спуснат.

Ейдриън се улови, че оглежда преценяващо мястото. Кралят го бе уверил, че това е завидно наследство и сега младият мъж имаше възможността да се убеди лично в правотата на думите му. По полегатите хълмове в далечината пасяха стада овце, пред смаяния му поглед се разстилаха стотици акри плодородни земи. Крепостта изглеждаше в прекрасно състояние. Нямаше търпение да влезе вътре. Несъмнено Гаристън осигуряваше на Едуард множество тежковъоръжени конници и богати доходи. Феодалната система беше проста. Крепостните селяни обработваха земите на своя господар. Част от продукцията отиваше за него, част — за краля. В замяна господарят защитаваше своите крепостни, а кралят управляваше страната и очакваше от своите рицари-земевладелци и благородници да му служат. Екипировката беше скъпа, конете — също, добрите доспехи можеха да разорят човек. Така че владение като Гаристън наистина беше богато възнаграждение.

Графинята се оказваше добра партия.

Едва сега си даде сметка, че тя яздеше до него и също като него се взираше, силно заинтригувана, в това, което ги заобикаляше.

— Английският ви баща ви е оставил наистина впечатляващо наследство!

Даниел се обърна към него, вдигнала високо брадичка.

— Представям си колко ви изкушава. Вечно ще съм благодарна, че сте толкова влюбен в лейди Джоана!

С тези думи пришпори кобилата си и препусна напред.

Ейдриън изруга наум и я последва. Конят й беше действително бърз. Тя се понесе из полята, мина през няколко стада овце и стигна моста, където забави съвсем леко. Вече в обширния двор на крепостта Ейдриън скочи от жребеца си и се приближи до нея, за да я свали от седлото, независимо дали искаше помощта му.

През източната порта в този миг към тях се спусна висок слаб мъж с набраздено от бръчки лице и гъста сребриста коса.

— Милорд, миледи, добре дошли!

Това бе сър Такъри Милтън, дългогодишен иконом на Гаристън. Маклаклън го познаваше. Той беше лоялен, интелигентен и проницателен, съвършеният управител за едно такова богато владение.

Видя, че Даниел се усмихва на стария иконом и го поздравява с радост — очевидно го бе харесала инстинктивно. Докато я наблюдаваше, се почувства неловко, тъй като установи колко опасна е усмивката й. Един ден тази усмивка щеше да кара мъжете да правят неща… които иначе не биха правили.

— Добре дошли, добре дошли! — повтаряше сър Такъри. — Дълго пътуване, нали, миледи?

— Не чак толкова! — отвърна бодро тя. — На краля му беше нужно много повече време, докато реши да ме изпрати тук!

— В такъв случай елате, огледайте и разучете това прекрасно място. Милорд Маклаклън, ако вашият оръженосец се погрижи за мъжете, младият Джейкъб ще може да обърне внимание на дамите. А аз ще ви разведа из замъка.

Ейдриън кимна, нареди на Дейлин да се погрижи за настаняването на хората, след което последва сър Такъри и Даниел. Голямата зала, която заемаше целия приземен етаж на източната кула, беше наистина достолепно място, По стените висяха тежки гоблени, мечове, пики, алебарди, боздугани и ножове. Край входа бяха поставени две бойни ризници, а в другия край, от двете страни на голямото каменно огнище, две ризници за турнир. Пред огъня се издигаше тежка, богато украсена с дърворезба маса, заобиколена със столове от златен дъб. Пред нея бе застлан скъп килим от кожи. На масата имаше поднос с вино. Сър Такъри наля чаша на младия мъж, който стоеше усмихнат и очевидно доволен от обстановката.

— Прекрасна зала!

— Така е — съгласи се старецът. — Елате да видите и господарските покои.

Тръгнаха по широкото стълбище. Икономът театрално отвори някаква врата.

Огнището тук също беше огромно и зидано от камък. Огънят придаваше необикновен уют и топлина на помещението, тъй като в замъците от този тип обикновено беше студено и ветровито. Срещу огнището се издигаше гигантско легло с балдахин, пред което бе застлан дебел кожен килим, заобиколен от тапицирани столове. Отсреща имаше маса и още столове. Тя беше поставена до тесните прозорци, където бе най-светло. Специална врата водеше към малко помещение с мраморен умивалник, върху който стоеше голяма кана с вода.

— Чудесно е, милорд Маклаклън! — възкликна сър Такъри.

— И богато!

— Елате горе, милорд. Там има спалня за гости и се говори, че от време на време Уилям Завоевателя подслонявал в нея семейството си. Сигурен съм, че тя ще ви се стори много удобна.

Икономът тръгна и Ейдриън го последва, но се спря, за да огледа майсторски изработената полица на огнището.

— Извинете, сър, но това е моята стая — заяви Даниел. — Сър Такъри чака, за да ви отведе до вашата.

Младият мъж повдигна вежди и се обърна, за да я погледне. Може би беше забравила как се бе отнесъл към нея, когато покрай тях минаха жертвите на чумата. Очите й бяха истински зелени пламъци — явно нямаше търпение да се отърве от него. Явно беше очарована от богатствата наоколо и щастлива, че всичко това е нейно… а не негово.

Устоя на изкушението да протегне ръка и да я придърпа отново върху коляното си. Вместо това се поклони дълбоко.

— Графиньо, с огромно удоволствие ви оставям в собствената ви компания.

С тези думи последва стареца. Изненада се, когато тя се обади отново.

— Не съм докосвала седлото ви, Маклаклън!

Ейдриън се обърна и повдигна вежди.

— Не съм го направила! — В гласа й усети едновременно раздразнение и обида. Очите й блестяха. Стори му се царствена и женствена. Беше красива и също като Леноре — прелъстителна. — Казвам ви, че не съм виновна! Вие ми дължите извинение.

Маклаклън не отговори веднага, впечатлен от пламенния й тон.

Нямаше обаче да й позволи да го омае с приказки, затова кръстоса ръце на гърдите си, без да отделя поглед от лицето й.

— Аз самият все още не съм получил извинение за онова, което сторихте с виното и с ботушите ми!

— Но аз не съм ви докосвала!

— Сър Такъри ме очаква.

 

 

Спалнята за гости бе почти толкова удобна, колкото и господарската. Тази нощ Маклаклън спа дълго и дълбоко. На сутринта научи повече за разположението на замъка.

Дамите и учителите на Даниел бяха настанени в южната кула, а северната бе оставена за рицарите и тежковъоръжените конници.

Младият мъж прекара часове в голямата зала заедно с иконома пред счетоводните книги на Гаристън и откри, че това наистина е всичко друго, но не и Камелот. Сър Такъри обучаваше лично войниците, реколтата никога не беше поразявана от болести, а местността бе населена от множество занаятчии и чифликчии. Имаше двама ковачи, трима бъчвари, трима зидари, поне десетина добри дърводелци, шивачи, мелничари и какви ли не още. Овцете бяха сред най-хубавите в цяла Англия и доходите от продажбата на вълна бяха внушителни.

Маклаклън направи комплимент на стареца за успешното управление на имението и го увери, че кралят е много доволен от усилията му.

— Радвам се, че дъщерята на добрия Робърт най-после дойде. Той наистина беше прекрасен човек и ми е много приятно да видя как неговата плът и кръв наследява всичко тук!

Младият мъж се съгласи, че Робърт наистина е бил прекрасен човек.

Сър Такъри предложи на следващия ден да отидат на лов, тъй като в горите имало много дивеч.

— Колкото щеш елени и глигани. Ами какви птици само! Разполагаме с прекрасни ловни ястреби и соколи. Ще прекараме чудесно деня, владетелю Маклаклън.

Ейдриън се запита защо толкова хора започваха да говорят с шотландски акцент в негово присъствие, след като той бе напуснал земите на своите прадеди много отдавна. Но нямаше нищо против. Времето не бе в състояние да заличи корените на човек и макар да бе рицар на Едуард, никога нямаше да забрави, че бе проговорил на келтски и бе син на Карлин Маклаклън.

— Денят, прекаран в лов, наистина би ми доставил удоволствие — съгласи се той, а след това се извини пред своя домакин и излезе да разгледа крепостта.

В обширния двор мъже и жени бяха струпали стоката си. Босоного момиче гонеше стадо гъски, бъчвар стоеше в покритата си със слама работилница и майстореше каца. Докато вървеше покрай редицата на занаятчиите, младият мъж видя как един златар вае диадема. Спря и се загледа в деликатното му занимание.

— Красиво украшение, милорд — рече брадатият занаятчия. — Достойно за дама, която мъж като вас би могъл да нарече своя.

— Наистина е красиво. Кога ще го завършиш?

— Кога бихте желали да го завърша?

Маклаклън се засмя.

— Колкото се може по-скоро. Възнамерявам веднага след като се убедя, че графинята се е настанила добре, да побързам да се върна при дамата на моето сърце. Нямам търпение да я доведа тук с мен, докато жестоката чума реши да ни остави на мира.

— Диадемата ще бъде готова още тази вечер — обеща златарят.

Маклаклън плати, без да се пазари за цената. В Лондон или Уинчестър щеше да струва доста повече. Смяташе, че диадемата ще се хареса много на Джоана и внезапно го обзе почти болезненото желание да я види. Тя би оценила Гаристън с неговите високи здрави стени, красив интериор и топлина.

Беше довел графинята жива и здрава тук, както му бе наредено. Тъй като на връщане щеше да пътува сам, възнамеряваше да мине по най-кратките пътища и да пристигне в Уинчестър, преди Джоана да е тръгнала. Мислеше да я убеди да дойде с него и да изчака тук отминаването на чумата. Баща й щеше да им прости, тъй като времето е от огромно значение, когато въпросът е на живот и смърт. Безпокойството му нарастваше все повече, откакто бяха срещнали монасите с мъртъвците, и нямаше търпение да се погрижи да заведе Джоана по-далеч от заразата в Уинчестър. Може би тя вече бе тръгнала за бащиното си имение? По предварителния план трябваше да потегли няколко дни след него, защото задачата й бе първо да изпрати всички кралски наследници и да се погрижи за опаковането на багажа на Филипа.

Възнамеряваше да участва в утрешния лов на иконома и да се увери, че Даниел е в добри ръце, както и че замъкът е хубаво запасен, а на следващия ден призори да потегли.

След като взе това решение, младият мъж усети, че настроението му се подобри. Продължи да се разхожда из двора и откри с изненада, че Даниел вече си е създала свое придворно обкръжение от млади оръженосци и тежковъоръжени войници. В момента се смееше доволно, докато балансираше копието, възседнала кобилата си.

— Изключителна сте, миледи, но това нещо е толкова тежко, че ще ви свали на земята само след минути! — извика предупредително някой. — Откажете се, Дани!

Това бе Дейлин, собственият му оръженосец, който се спусна напред, за да поеме копието, преди да й е натежало прекалено. Девойката се усмихна отново, а после заговори нещо на наобиколилите я младежи, които нададоха викове в нейна чест. В следващия миг вдигна внезапно поглед, сякаш усетила присъствието на Ейдриън, и незабавно вирна предизвикателно брадичка. Плъзна се от коня, подаде юздите на Дейлин и напусна припряно групата. Тръгна към източната кула, без да обърне внимание на Маклаклън, сякаш изобщо не го беше видяла.

Боже мили, това момиче успяваше да му лази по нервите както никой друг!

Тръгна след нея, като си подсвиркваше.

Щом влезе в залата, Даниел спря и се завъртя рязко на пети.

— Какво има, милорд? Да не би да се опасявате, че опитвам неуспешно да си спечеля верността на военните в Гаристън?

— Напротив, справяте се отлично. Съвършената лейди!

Думите му като че ли не я изненадаха, само я накараха да застане нащрек.

— А, значи мога да бъда съвършената лейди. Това вашият начин да се извините ли е?

Той поклати глава.

— Не, миледи. Вие си го заслужихте. Винаги ще получавате точно каквото заслужавате.

— Нима? Е, може би ще бъдете така добър да ми кажете, милорд, кога напускате Гаристън?

— Тръгвам вдругиден призори. — На лицето й се появи силна изненада, примесена с удоволствие, затова Ейдриън побърза да добави: — Реших, че не мога да оставя това на други — връщам се за Джоана. Ще я доведа, за да живее тук, докато кралят ме освободи от задължението да наглеждам френската му повереница. Миледи, само не казвайте, че ще трябва да спорим и по този въпрос!

— Аз обожавам Джоана — отвърна сериозно Даниел. — Тя винаги ще бъде добре дошла.

С тези думи се обърна и заизкачва стълбите към своите покои.

 

 

Държаха се учтиво един към друг по време на вечерята в компанията на сър Такъри, лейди Жанет и Монтейн. Даниел беше очарователна, когато увери стария иконом с какво нетърпение очаква да се запознае с ловните птици на замъка и да се включи в лова.

Но тъй като беше уморена, се оттегли рано. Изумрудените й очи дадоха на Ейдриън да разбере, че онова, което я изтощаваше най-много, бе всъщност неговата компания.

На път към своята спалня, младият мъж срещна Монтейн, която излизаше от стаята на графинята. Момичето беше хубаво, с черни коси и също толкова тъмни очи, дребно, стройно и някак си притеснено.

— Милорд!

— Монтейн?

Тя продължи да препречва пътя му.

— Аз…

— Да?

— Моля ви! Не се ядосвайте толкова на графинята. Тя е млада и деликатна. Изгуби много със смъртта на своята майка. Израсна във Франция и стана свидетелка на разрухата, причинена от англичаните. Умолявам ви, тя няма предвид…

— Тя мисли сериозно всяка дума, която ми казва, и е почти толкова деликатна, колкото глиганите, които ще хванем утре. Знае обаче чудесно какво може да очаква от мен всеки път, когато ми се възпротиви. А сега, ако обичате, наистина съм много уморен.

Понечи да мине.

— Милорд!

Спря. Гърдите й се повдигаха. Бе стиснала нервно длани пред себе си. Облиза устни. Ейдриън дори се запита дали не опитваше да му предложи вниманието си в замяна на неговото снизхождение към простъпките на младата й господарка.

— Да?

— Иска ми се… да не се ядосвате толкова. Ако има някакъв начин да успокоя духа ви…

— Налага се да се научим да се разбираме с графинята, Монтейн, и ще се справим сами. Лека нощ.

Усещаше погледа й в гърба си. Беше сигурен, че бе искала да му каже повече от това, което успя да изрече.

 

 

Когато на другата сутрин Ейдриън слезе долу, Даниел вече бе на коня си. Нейните дами, сър Такъри, Дейлин и един от младите пазачи на замъка също бяха готови. Марк бе оседлан и го очакваше заедно с предназначения за него млад сокол. Забеляза, че графинята носеше ръкавици и поглаждаше коремчето на кацналата на ръката й птица, като тихичко й говореше нещо. Тя поздрави учтиво и щом групата потегли към гората, тръгна успоредно с жребеца на Дейлин.

Денят беше хубав. Не след дълго се озоваха пред някакво езеро. Внезапно излетя фазан и Даниел пусна ловната си птица. Всички проследиха с поглед прекрасното създание, което се извиси и свали целта.

След това запрепускаха в откритото поле. Маклаклън разбра, че Даниел всъщност се наслаждава много повече на бързата езда, отколкото на лова. Когато изчезна в горичката, внезапно проехтя вик и Ейдриън бе обзет от паника. Препусна в посоката, в която се бе изгубила Даниел, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

Девойката бе просната на земята. Красивата й кобила лежеше до нея. Младият мъж скочи от коня си, коленичи и протегна ръце с опасението, че се е натрошила цялата. В същия момент тя се надигна и дори не забеляза, че я е докоснал. Бе вперила поглед в Звезда.

— Тя ли те хвърли?

Даниел заклати буйно глава.

— Ейдриън… Някой я изплаши! О, Боже, Ейдриън, виж!

Погледна натам, накъдето му сочеше. От дървото, непосредствено пред падналото животно, висеше труп. Беше подут и ужасен. Гарваните бяха изкълвали очите му. Както изглежда някакъв стар отшелник, в агонията, причинена от чумата, си бе завързал колана около врата, бе скочил от дървото и се бе обесил.

— Божичко! — прошепна младият мъж, прекръсти се и стана. — Той е мъртъв, Даниел!

— Виждам. — Лицето й бе пепеляво.

Позволи му да й помогне да се изправи.

— Боли ли те някъде?

Тя поклати глава. Ейдриън обхвана брадичката й в дланта си и я принуди да откъсне поглед от трупа.

— Сигурна ли си?

— Да.

В този момент се появи сър Такъри, видя мъртвия и се прекръсти.

— Ще свалим нещастника. Миледи… вие поне изглеждате добре. Но ще трябва да довършим кобилата.

— Какво? Не! О, не! — прошепна тя.

Отскубна се от ръцете на Маклаклън и коленичи край главата на Звезда. Ейдриън също коленичи до нея и откри, че някакъв остър клон бе разкъсал вътрешната страна на десния заден крак на животното.

Пристигна и Дейлин.

— Ах, миледи! Тя няма да може да ходи повече — рече той.

В очите й запариха сълзи. Запримига бързо, за да не им позволи да покапят, и погледна към Ейдриън. За първи път в тези изумрудени очи той съзря само молба.

— Моля те! Нима не си в състояние да направиш нищо?

— Даниел…

— Не, не може да я убиете! — извика тогава тя, посегна към него и впи пръсти в туниката му. — Моля те! Моля те! Не може да го направите! Помогни ми, Ейдриън, не им позволявай да я убият!

Без съмнение обичаше коня си, но младият мъж виждаше също така усилията й да не поглежда към мъртвеца. Вече бе научила горчивата истина за чумата и явно борбата за животното сега бе за нея средство да се съпротивлява срещу ужаса, който никой не можеше да контролира.

Маклаклън въздъхна дълбоко, погледна отново към кобилата, а после към нея. Всички се гледаха безмълвно.

— Ще стъкмя нещо като носилка. Наоколо има корени, от които би могла да направиш лечебни лапи за раните й, но ще трябва да ги сменяш няколко пъти дневно, ден след ден. Няма гаранция, че ще оцелее.

— Но можем да опитаме! — прошепна Даниел. Устните й затрепериха. — Моля те!

Той кимна и вдигна очи към наобиколилите ги мъже. В погледите на всички прочете безмълвно обвинение. Явно го смятаха за побъркан.

— Не ме зяпай, Дейлин! Чака ни работа. Ще направим сламена носилка.

— За един кон милорд?

— За един кон!

— Даниел, не искам да се приближаваш до онзи нещастник на дървото. Дръпни се оттам, докато свалят тялото — настоя Маклаклън.

— Вече съм била болна от чума и оцелях — промълви графинята.

Но тогава срещна погледа му и очевидно реши, че е най-добре да му се подчини, затова направи каквото й бе казал. Мартин Несмит от Гаристън обясни на Ейдриън, че е боледувал от чума като дете и ще свали тялото.

След като приключиха с този въпрос, Маклаклън насочи вниманието си към животното.

Неговото преместване, за което бяха повикани още войници, отне целия следобед. Всички бяха мокри от пот, но в крайна сметка кобилата бе върната в конюшнята. Даниел бе слушала внимателно всяка негова дума, докато й обясняваше как да приготви лапа за раната и изпълни стриктно инструкциите му.

— Ще трябва да го правите три-четири пъти на ден, миледи! — предупреди я той. — Достатъчно е да забравите веднъж и раната може да загнои, разбрахте ли?

Тя кимна, бледа и с широко отворени очи.

Неусетно се стъмни, а Маклаклън бе все още целият в кал и слама и смъртно уморен. Но все още възнамеряваше да тръгне рано на следващата сутрин. Остави графинята в конюшнята, помоли иконома да се погрижи да му донесат вана и гореща вода и докато чакаше прислугата да изпълни желанието му, изпи чаша хубав английски ейл.

— Това е невероятно, владетелю Маклаклън — поклати глава сър Такъри. — Бедното момиче се е нагледало на смърт, но, страхувам се, че ще види още, както впрочем и всички ние. Моля се поне кобилата му да оживее!

Ейдриън вдигна ръка.

— Конят има късмет. А аз самият пък никога досега не съм виждал Даниел да… да иска толкова силно нещо.

— Очевидно обича това създание! То й е подарено от френския крал.

На младия мъж му се стори, че ейлът загорчава. Изправи се, остави чашата и си напомни строго, че на сутринта тръгва за Джоана и няма да носи още дълго отговорност за Даниел.

— Връщам се в Уинчестър по личен въпрос, сър Такъри. Потеглям призори. Ще се върна възможно най-скоро.

— Ще пазя дамата във ваше отсъствие, милорд.

— О, благодаря ви! Сър Такъри, бихте ли били така добър да приготвите една от стаите за гости за лейди Джоана? Ще дойда с нея.

— Лейди Джоана ли? — попита, очевидно изненадан, икономът.

— Нещо не е ли наред?

— Просто аз…

— Какво?

Старецът се изкашля.

— Ами, кралят ми изпрати послание преди вашето пристигането с графинята, милорд. То беше предназначено единствено за моите очи, разбира се. Там пишеше, че…

— Какво?

Сега вече сър Такъри изглеждаше наистина смутен.

— Че с графинята ще се сгодите, преди да си тръгнете оттук.

Ейдриън помълча за момент.

— Понякога дори кралете грешат!

— Аз трябваше да ви покажа чудесата на имението, милорд. Ако се проваля…

— Вие в нищо не сте се провалили! — долетя силен глас откъм вратата. И двамата се обърнаха стреснати. Даниел стоеше на прага, висока и с изправен гръб. После влезе, като местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Сър Такъри, не трябва да оказвате натиск върху земевладелеца Маклаклън, тъй като той има свои планове за живота си.

— Но заповедта на краля… — заекна икономът.

— Старая се да се подчинявам на краля във всичко — отвърна спокойно младият мъж, — но, както побърза да ви обясни графинята, вече имам други планове. Пожелавам лека нощ и на двама ви.

Поклони се дълбоко и забърза нагоре по стълбите. Когато по-късно се потопи във ваната, затвори очи и се отдаде на приятното усещане.

След миг ги отвори рязко. Не беше сам. Обзе го напрежение. Погледна към вратата. Даниел го беше последвала.

— Какво има? — изпъшка младият мъж, посегна към хавлията и се покри с нея.

Затвори отново очи и потърка чело. Внезапно бе получил силно главоболие. Само това му липсваше — да се озове в една и съща вана с Даниел. Но най-вече го притесни бурната реакция на тялото му, предизвикана от нейното присъствие.

— Дойдох да ти благодаря — промълви тя.

Очите му се отвориха от изненада. Облегна се отново назад, грижливо прикрит, и впери поглед в лицето на своята посетителка.

— За?

— За коня.

Маклаклън махна с ръка.

— Нагледахме се на грозни картини. Ще се радвам, ако кобилата оцелее. Не мога обаче да го гарантирам.

— Но все пак й се дава шанс.

— Да.

Даниел облиза устни.

— Благодарна съм и съм ти задължена.

— Щом смяташ така, постарай се поне от време на време да ме слушаш. — Тази вечер обаче думите му не бяха хапливи. Неговата графиня притежаваше свое, макар и особено, чувство за чест. Това му харесваше и той усети как гневът му отстъпва. — Грижи се добре за нея!

— Все още ли смяташ да тръгнеш утре сутринта?

— Да.

Даниел се усмихна. Същата красива усмивка, която досега бе виждал да отправя само към други.

— Господ да ти помага тогава да стигнеш по-бързо, Ейдриън. Ще очаквам с нетърпение да видя твоята дама на сърцето.

Той кимна.

— Тя също е много привързана към теб.

Графинята пристъпи смутено от крак на крак.

— Лека нощ и приятно пътуване, Ейдриън. Благодаря ти!

Обърна се и излезе. Миг по-късно той също се усмихна. Очевидно в крайна сметка малката прелъстителка започваше да му допада.

Може би все пак положението не бе чак толкова безнадеждно и имаше шанс да се помирят.

По-късно същата нощ започна да се мята под влиянието на ужасен кошмар. Знаеше, че сънува, но не можеше да се събуди. Участваше в ожесточена битка. Ечаха тромпети, стомана срещаше стомана, цвилеха коне, кънтяха тревожни гласове. И тя беше там. В разгара на битката. Ходеше боса по бойното поле, с пусната по гърба абаносова коса. Като че ли действието се развиваше във Франция. А тя вървеше решително насред кървавите локви.

Събуди се рязко, мокър от пот и ядосан на себе си, задето се бе отдал до такава степен на кошмара. Стана, прекоси стаята, преполови бутилката с вино на масата и легна отново. Но не можа да заспи. Лежа буден до първи петли.

Чудеше се какво го бе смутило така, че да сънува подобни неща. Тогава си даде сметка, че всъщност е разтревожен. Конят, за чието спасяване се бе борил като лъв, Звезда, която Даниел обичаше толкова, беше подарена от французин, и то не от кой да е французин, а от самия френски крал.