Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Pleasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 123 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шанън Дрейк. Удоволствието на краля

ИК „Бард“, 2000

Дизайн на корица: Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

Глава 12

Ейдриън беше дошъл с дванайсет човека — шестима рицари и техните оръженосци. На Даниел й направи впечатление, че всички те бяха добре въоръжени и с хубави коне.

Явно бяха опитни мъже, готови за бой.

Едни носеха семпли туники, а други, в това число и Маклаклън, имаха изобразен герб върху тях. Този път Ейдриън бе дошъл на гърба на Джон, огромен дорест кон, с украсени с пера букаи и дълга грива. Животното, подобно на ездача, също беше готово за война — метална ризница покриваше широките му гърди и хълбоци, а върху муцуната му бе поставена тясна пластина с дупки за очите. Гербът на Ейдриън, лъвът с леопардите, бе изобразен от двете страни на екипировката — яркочервено върху златен фон.

Отправиха се към Авил. Другите вече се бяха прибрали. Часовите извикаха, че графинята и владетелят Маклаклън се връщат. Последваха радостни възгласи и младата жена се изчерви при мисълта, че всичко това сега ставаше само защото бе пренебрегнала законите на безопасността.

Щом влязоха в двора, Ейдриън скочи на земята, протегна ръце и я свали от седлото. След това се обърна и прегърна Дейлин, който го приветства ентусиазирано. Сър Джайлс бе следващият. В това време Даниел стоеше неподвижно, а ветрецът рошеше косите й. Приветствията продължаваха — последваха доктор Кутен, лейди Жанет и дори Монтейн, която се изчерви, щастлива от пристигането на шотландеца. Нейните хора от Авил с радост аплодираха и него, и неговите спътници, оказали светкавична и неоценима помощ при нападението.

Изведнъж й се стори, че някой я наблюдава, затова се обърна. Симон стоеше на известно разстояние от нея, до коня си, и я съзерцаваше с пълен с болка и тревога поглед, от който я заболя сърцето. Опита да му се усмихне окуражаващо, но усмивката се стопи и остана без дъх отново, когато откри, че Ейдриън също се е вторачил в нея. Той слушаше един от своите хора, но тъй като бе доста по-висок от него, не му беше трудно да я наблюдава над главата му.

— Дейлин, Джайлс… доктор Кутен, ако обичате — имам нужда от вас. Да се срещнем в голямата зала — обяви младият мъж, все така без да я изпуска от очи. — Миледи! Ще бъдеш ли така добра да се погрижиш за настаняването и прехраната на моите хора и техните коне? Пътували сме дълго.

След това се обърна с гръб към нея, като остави жребеца си на един от конярите, и се отправи към вратите на голямата зала. Дейлин, Джайлс и доктор Кутен го последваха. „Откъде е толкова сигурен къде отива?“ — помисли си изумена графинята.

И тогава се сети, че вече бе идвал тук. И познаваше Авил. Беше влязъл през онзи тунел под стените на крепостта и така бе помогнал на крал Едуард да я превземе въпреки яростната защита на Леноре.

Макар да кипеше вътрешно, младата жена се обърна и се усмихна на мъжете, които, свалили шлемовете си, чакаха търпеливо в двора.

— Добре дошли в Авил — приветства ги с привидно безгрижие тя и погледна към сър Рагнър. — Бихте ли ги настанили по стаите в северното крило? А аз ще се погрижа за голямата зала.

Още щом влезе, някой изникна от потъналата в мрак ниша и застана насреща й. Това бе Симон, с посивяло и изопнато лице.

— Какво става тук? Как така Маклаклън се озова точно днес в Авил?

— И аз самата все още не знам. — Тъй като той самият в момента също бе в залата и можеше да я чуе, Даниел зашепна: — Дошъл е с принц Едуард заради вълненията тук.

— Любов моя, трябва да поговорим!

— Не сега!

Все още бе силно изнервена от пристигането на Ейдриън и се страхуваше за Симон особено ако той имаше нещо общо с бунтовниците, причинили толкова неприятности и щети във владенията на английския крал.

— Кога?

— По-късно.

— Тази нощ! — обяви той и потъна отново в мрака, от който бе изплувал.

Даниел влезе в голямата зала и видя Маклаклън край огнището. Беше свалил горната туника и ризницата. Отдолу носеше семпла ленена риза, прилепващи по тялото панталони и високи до коленете меки кожени ботуши. Погледът му на мига падна върху нея, което я накара да мисли, че я е чул да си шепне със Симон в коридора. Рем бе донесъл вино и подноси с хляб, сирене и сушено месо. Без да сваля очи от нея, Ейдриън вдигна чашата в ръката си и заговори непринудено.

— Господа, а сега ако обичате да се погрижим за нещата така, както се договорихме…

Джайлс скочи от мястото си край масата. Дейлин, който също съзерцаваше Даниел, го последва. Доктор Кутен се поклони на Маклаклън, а след това и на графинята.

— Отивам да видя ранените — обяви той и излезе заедно с другите двама.

Почувства се неловко, когато се озова сама с Ейдриън. Огромната зала изведнъж й се стори тясна.

Погледът му отново се впи в лицето й. Цветът на очите му наподобяваше пламъците в огнището и това я изнерви още повече.

— Измина много време… — промълви най-сетне той.

— Наистина. Много време.

— Все още ли си решена да водиш война с мен?

Тръгна към нея и тя заобиколи голямата маса, така че да се озове помежду им.

— Както изглежда французи и англичани са непрекъснато във война.

— Тук е английска територия.

— Това твърдение май също винаги е било предмет на спор.

— Точно по този въпрос спор няма. Но съм съгласен, че французи и англичани воюват непрекъснато. Ти обаче, миледи, водиш битка срещу мен. Я да видим дали си спомням. Черен пипер във виното. Мед в ботушите. Разхлабено седло, което едва не ме уби.

— Не съм разхлабвала седлото.

Очевидно той все още не й вярваше.

— И стоях до теб, когато едва не умря от чума.

— Не съм забравил. Аз плащам…

— Да, ти плащаш дълговете си.

— Точно това направих и в този случай. Но, едва пристигнах и както изглежда вече си готова за бой.

— Наистина, милорд, едва пристигна. Ходи къде ли не. А през това време аз стоях тук. Грижих се за тези хора, работих за доброто на крепостта и цял Авил. А ти изведнъж се появяваш и влизаш така, сякаш си управлявал имението през целия си живот. И раздаваш заповеди и нареждания!

Маклаклън спря край масата и напълни отново чашата си с вино.

— Изпускаш нещо. Появих се, спасих те от банда негодници и едва тогава започнах да командвам, миледи.

— Едва ли щеше да ми се случи кой знае какво!

— Бъди сигурна, тези главорези щяха да убият всичките ти придружители, за да си подсигурят желаната награда. Това не те ли смущава?

— Това е моят дом! А ти го познаваш само защото някога си причинил падането на крепостта.

Маклаклън помълча малко. Наблюдаваше я. Когато заговори, тонът му бе убийствен.

— Аз съм господарят тук, миледи!

— Аз имам правото…

— А аз — кралската заповед.

— О, да! Кралят ти даде богатства и титли, а ти все още не си се оженил за мен, защото беше ангажиран другаде, но сега Едуард заповядва! Аз обаче може и да откажа да дам брачен обет.

— Но няма да откажеш.

— И защо?

— Тъй като имаме благословията на църквата, сгодени сме от години и не си направила нищо, за да разрушиш годежа.

— Но…

— Ще замъкна пред олтара завързана, ако се налага!

— Няма да го направиш!

— Ще го направя.

— Защото кралят така е наредил?

— Защото аз така реших, миледи.

— Разбира се, налага се. Ако искаш да останеш граф.

Усмихна се много бавно и извивката на устните му определено не издаваше нищо добро.

— Даниел, прекалено много неща не можеш да забравиш или простиш! Но, миледи, аз също имам памет! Номерцата ти навремето минаваха. Направи обаче нещо подобно сега и наистина ще има война.

Кръвта й кипна отново и тя опита да убеди сама себе си, че това се дължи на предизвикателството — как смееше да мисли, че може да се разпорежда с нея така леко? Огньовете обаче не се дължаха нито на предизвикателството, нито на възмущението. А на възможността да го наблюдава. Беше все така изумителен и неустоим. Даниел беше като омагьосана, копнееше да протегне длан и да докосне мускулестата ръка с бронзов загар и волевото лице. Ноктите му бяха дълбоко изрязани и чисти, пръстите — силни и дълги. Опита да си представи какво ли би било да усети тези ръце върху себе си и какво ли означава бракът. Светът се завъртя отново.

Нещо в нея обаче копнееше и за това, което Ейдриън не можеше да й даде. Това, което бе дал на Джоана и бе погребал с нея. Не желаеше силата, спокойствието и душата й да бъдат взети от мъж, който след това ще замине да служи отново на вечно воюващия си крал, за да се върне пак с претенции. Особено ако този мъж е Ейдриън. Не искаше да изпита ускоряването на пулса и мъките на ревността. Тя не беше притежание, което той можеше да използва, когато му скимне, а след това да я забрави, сякаш не е нищо повече от поставена върху полица скъпа вещ.

— Не желая да се омъжвам… за когото и да било!

— Колко странно! Из цяла Европа се носи слух, че се интересуваш от Симон, граф Монтжоа.

— Симон ми е далечен братовчед и добър приятел. Казах ти, не искам да се омъжвам.

— В такъв случай, миледи, страхувам се — тонът му й се стори уморен, — че ти — и съответно Авил и Гаристън — сте прекалено богата плячка за две воюващи нации.

— Ако двамата с краля просто ме оставите да…

— Политиците няма да те оставят на мира, Даниел. А иначе имаш право. Аз получих графската титла и бях направен господар на Гленуд въз основа на уверението, че в крайна сметка двамата с теб ще се оженим. Аз съм син на горд и благороден, но обеднял шотландски земевладелец и той ме научи да се боря за това, което е мое. Затова никога не отстъпвам.

— Аз не съм твоя.

— Моя си вече от няколко години.

— Когато се сгодихме, ти каза, че си се съгласил единствено защото си ми задължен. Тъй като Едуард заплаши в противен случай да ме омъжи за сър Андерсън. Каза още, че нашият годеж ще ме защити и от други неща, които кралят вероятно има наум. Ти сам ми даде свободата. Ако сега възнамеряваш да…

Маклаклън се разсмя.

— Ех, миледи! Виждам защо не си направила опит да сложиш край на годежа. Сметнала си, че смъртта на Джоана ме е лишила от разсъдък и аз ще позволя това положение да продължи безкрайно!

— Ти не постави времеви ограничения!

— Предложих ти години свобода. И ти ги получи. Свободата ти сега обаче притеснява много добри и верни на Едуард англичани и гасконци, тъй като се носят непрестанно смущаващи слухове за предстоящ брак между теб и твоя благороден французин.

Горещината, която усети на бузите си, я смути. Беше се привързала към Симон, но не беше извършила нищо нередно. Ядоса се още повече, защото червенината щеше да го убеди в несъществуващата й вина.

Бавно пое въздух, за да се въоръжи с търпение и да бъде в състояние да говори с достойнство.

— Ейдриън, ти сам няма да пожелаеш да се ожениш за мен, тъй като не мога да ти дам всички обещания, които би искал от една съпруга.

— Даниел, човек може да направи невероятно много неща, когато се налага.

— Непосредствено преди да умре майка ми, владетелю Маклаклън, ме помоли да обичам и почитам нейния крал. Аз й го обещах.

— Филип е мъртъв — заяви безцеремонно младият мъж, — а майка ти беше с английския крал, когато той ти стана кръстник. Тя се съгласи един ден Едуард да ти е настойник, следователно повери на него бъдещето ти. А сега той го поверява на мен.

— Майка ми вероятно не е имала избор. Както и да е, сър, аз дадох обет. Не желая да вредя на Едуард и не съм направила нищо лошо нито за него, нито за каузата му, кълна се. Но знай, че съм дала обет и няма да воювам срещу династията Валоа. Не мисли, че ще го наруша заради теб.

Маклаклън въздъхна, почти изчерпал търпението си.

— Крал Едуард беше първи братовчед на Филип, значи е по-близък роднина на сина му.

— В такъв случай би трябвало да уважава позицията на крал Жан.

— А ти би трябвало да си спомниш, че тези земи не принадлежат на крал Едуард в резултат на завоевания, а на наследство, което му е донесено преди почти две столетия чрез Елинор от Аквитания. Освен това, Даниел, ти даде още един обет. Пред мен. Да се оженим. Може ли изобщо да се вярва на думата ти? Или правиш всичко възможно, за да удържиш едно обещание и да нарушиш друго?

— Не опитвам да наруша никакво обещание!

— Значи ще се оженим тази нощ.

— Не съм готова да го направя!

— Тогава се подготви.

— Ейдриън, дяволите да те вземат! Станал си още по-арогантен, ако това изобщо е възможно!

— Само по-категоричен.

Графинята извика ядно, изумена и смутена от сълзите в очите си. Обърна се с гръб и се стресна така, че чак дъхът й секна, когато усети дланите му върху раменете си, тъй като не го бе чула да изминава разстоянието помежду им. Притесни се още повече, тъй като чу гласа му, дрезгав и дълбок, а топлият му дъх докосна ухото й.

— Даниел, съжалявам, че вестта те свари така неподготвена. Но ти със сигурност си знаела в сърцето си, че този ден ще дойде и че не мога да стоя вечно надалеч.

— Колко добре си се преструвал!

Трепереше и опитваше да си наложи да спре. Последните пет години сякаш се бяха заличили. Спомни си вечните им словесни битки, угасналия му поглед при вида на Джоана, нежността, която й бе предложил тогава, и как го бе докосвала, когато самият той бе на косъм от смъртта.

Не искаше да си припомня тези неща. Не искаше вълнението, което й причиняваше близостта му, не искаше да усеща плашещия огън, който той палеше с такава лекота у нея.

— По дяволите, Даниел! Не съм дошъл с намерението да ти причинявам болка…

— Тогава отложи венчавката! — извика умолително тя и се извъртя, за да застане с лице към него. — Дай ми време!

Ейдриън се взря продължително в очите й. Младата жена не смееше да диша. Все пак се надяваше, че той ще се съгласи. И тогава Маклаклън поклати бавно глава.

— Не мога да я отложа, Даниел.

Усети, че се смразява, тъй като въпросът очевидно бе приключен.

— Тогава…

— Какво? — Ейдриън присви очи.

— Ще ти дам обета си. Ще го направя ангелски, сър, без никакъв протест. Ако ми дадеш време… след това.

— Време след това ли? — повдигна вежди младият мъж.

Тя кимна, вбесена, че й е толкова трудно да говори, а той продължава да я измъчва. Караше я да изрече точните думи, след като със сигурност вече я бе разбрал.

— Никога… — започна Даниел и отново спря. Искаше да се държи достойно, но не можеше да откъсне очите си от неговите, затова сведе ресници. — Идеята за брак… — Пое си дълбоко въздух и опита отново. — За интимност… не ми е особено близка… Разбра ли… ме?

— О, определено.

Прииска й се да го срита. Смущението й очевидно го забавляваше. Явно нямаше да отстъпи.

— Дяволите да те… — извика яростно графинята, но натискът върху раменете й се увеличи.

Маклаклън вдигна брадичката й, за да я принуди да срещне погледа му.

— Добре, Даниел. Венчавката ще се състои тази нощ. Но ще ти дам време. Не обещавам колко, тъй като не съм сигурен колко мога да издържа.

В гласа му усети предупреждение. Но нямаше значение. Беше извоювала отстъпка и сега вече всяка минута й се струваше безценна.

 

 

Ейдриън действително познаваше Авил добре, въпреки че междувременно Даниел бе направила някои промени в нея.

Рем го заведе в една просторна стая, близо до господарските покои в края на коридора. Информираха го, че някога била детска. Младият мъж обаче беше сигурен, че оттогава в нея са отсядали множество гости. Беше интересно мебелирана, но нямаше почти никакви вещи на графинята, с изключение на колекцията от книги върху малката, украсена с дърворезба полица край леглото. Засега това щеше да бъде неговата стая. Сандъците с багажа бяха наредени покрай стената, пелерината му бе окачена, ризницата, рицарските ръкавици и шлемът лежаха на масата.

Ейдриън се настани пред буйния огън, доволен, че има възможност да пийне вино и да си отпочине. Беше яздил като луд насам и още го побиваха тръпки само при мисълта какво щеше да стане, ако бе пристигнал малко по-късно. Загубата на Авил щеше да бъде стратегическа и политическа катастрофа.

А загубата на Даниел…

Сви пръсти в юмрук и ги отпусна, опитвайки да освободи напрежението. Красивото момиче се бе превърнало в изкусителна и изумителна жена. Беше по-независима от всякога и бодлива като дива роза, но и страстна, горда и смела.

Вдигна чашата с виното и заговори тихо и откровено с огъня.

— Признавам, от всичко най-силно ме изкушава възможността да разсъблека дамата и да вкуся всеки сантиметър от пищното й тяло…

Без съмнение се бе превърнала в необикновена красавица. Беше усетил силата й да възбужда. Беше я виждал как флиртува с други мъже и ги докарва до готовност да скочат в огъня само при едно помръдване на малкия й пръст. Но не бе предполагал, че е възможно да се превърне в това невероятно създание, едновременно невинно в хубостта си и неустоимо чувствено. Очите й бяха като скъпоценни камъни, косата — пригладена и лъскава като гарваново крило. В живота си не бе виждал по-прелъстителна жена. Никога. Приличаше на майка си. Макар да бе още малък, когато бе призован да придружава Леноре до Лондон, той бе много впечатлен от нейната красота и елегантност. Даниел беше по-висока от нея, също така стройна, но с по-пищни форми. И далеч по-необуздана. У нея се усещаше някаква дискретна чувственост — нещо в очите, в гласа, в движенията… Нещо невероятно възбуждащо.

Облегна се назад. Беше пълен глупак. Спомни си за Джоана. Той й беше първият любовник, а тя на него — първата девица. Затова и беше още по-нежен и внимателен. Тя го желаеше и бе решена да се изправи срещу небето и ада, баща си и краля, за да бъде с него. Беше се заклела, че не е усетила почти никаква болка, защото е била изместена от трескавия копнеж да го има. Постепенно се бе помирил със смъртта й — бяха останали само хубавите спомени. Онова, което му причиняваше мъка, бе чувството за вина. Ако я беше обичал със същата страст и решителност, която му бе дарила тя, двамата можеха да се намират далеч от опустошенията на чумата. Макар че бяха на служба при краля и може би пак нямаше да имат възможност да променят хода на съдбата.

А сега Даниел искаше от него да чака. Никога!

Даде си сметка, че беше дошъл тук воден на първо място от чисто възмущение — да не позволи на никого да вземе това, което е негово. Сега, след като вече бе дошъл, щеше да се погрижи за сигурността на своите владения. Авил… и Даниел. Почти се плашеше от страстното си желание към нея.

Каква ирония! Жените винаги го бяха привличали и бе открил, че той също ги привлича. Затова бе истински шамар за гордостта му да разбере, че макар той самият да е полудял по графинята, тя не го иска.

А този Симон…

На вратата се почука. Бяха Дейлин, Джайлс и Ричард Хънтингтън. Сериозните им изражения показваха, че искат да говорят с него. Пусна ги, без да каже нищо.

— Открих човека, когото рани и остави в гората, Ейдриън — започна Ричард. — Доведох го тук.

— Дискретно ли?

— Да, дискретно. Сложих го в килията под далечната кула.

— Тежко ли е ранен? Ще оцелее ли?

— Доктор Кутен се занимава с раните му. Обещахме му за спасяването на живота му да се погрижи един от най-добрите лекари, ако ни разкаже честно всичко.

— Обещахте ли му също така и убежище в Англия?

Дейлин кимна.

— Да, Ейдриън, точно както ни инструктира, въпреки че това надали беше необходимо, тъй като той беше достатъчно уплашен след днешния си двубой с теб и мислеше, че имаме намерение да го довършим с всевъзможни мъчения.

— Прав ли бях?

Оръженосецът кимна.

— Така поне твърди. Били група от разбунтувалите се срещу Едуард войски и им било наредено да не посягат срещу Симон, граф Монтжоа. Казали им още да изпълняват неговите заповеди веднага щом хванат графиня д’Авил. Не трябвало да вземат други пленници.

— Да, милорд! — поклати тъжно глава старият Джайлс. — Имах лоши предчувствия. Но не съм предполагал, че младият Симон може да бъде замесен в заговор срещу графинята!

— Да го задържим ли?

Господарят му поклати глава.

— Той смята, че участниците в неуспелия заговор са или мъртви, или избягали. Не предполага, че го подозираме и може да опита отново да се добере до Даниел. Искам да знам дали крал Жан стои зад него, а бихме могли да го разберем само ако изчакаме. Нека стои тук като гост… и свидетел на церемонията тази нощ. Нужни са ни колкото се може повече свидетели!

— Да, владетелю Ейдриън! — извика оръженосецът му с внезапна страст. — Приятно ми е, сър, да ви служа отново!

— Възвърнал доброто си здраве. Отново устремен и хитър! — добави Ричард.

Маклаклън изви нагоре вежди и Хънтингтън отстъпи крачка назад.

— Простете! Понякога тук беше наистина дяволски трудно. Сред толкова много врагове да внимаваме за всяка дума и да не изпускаме от очи графинята…

— Да, нуждаехме се от вас — обади се Джайлс. — И от вашата добра кондиция.

Ейдриън се усмихна.

— Благодаря. Е, вече съм тук, и, приятели, ако страстта и гневът укрепват духа, значи със сигурност съм се възстановил. Благодаря ви за службата и за лоялността. А сега си почивайте и се забавлявайте. Тази вечер само ще се наслаждавате на храната и на празненството.

— Не трябва ли да наблюдаваме графинята, сър? Симон… — започна притеснен Дейлин.

— Не! Не и тази нощ, момчета.

— Но… — обади се Ричард.

— Ще наблюдавам лично аз — заяви Маклаклън.

 

 

Късно следобед вече бе изкъпан и облечен за вечерта. От цялото си военно снаряжение сложи само меча. Отиде да види лично затворника и да изслуша изповедта му. Увери отново ужасения човек, че няма да му се случи нищо лошо, ако е казал истината. Сега вече бе стопроцентово убеден, че Симон е участвал в планирането на нападението и е замислял да отвлече Даниел. Почти бе успял. При тази мисъл кръвта се смрази във вените му. Нямаше представа дали графинята е напълно невинна, или има своя дял в случилото се. Но днес следобед бе тичала като обсебена от бяс към къщичката и докато не знаеше кой е насреща й, се бе борила така отчаяно, сякаш се бе изправила срещу смъртен враг. Не беше изключено обаче, да е разбрала, че е той. Все пак винаги го бе смятала за свой неприятел…

Но откъде е могла да знае? Беше отсъствал прекалено дълго, в резултат на което тя бе разполагала много време със свободата си.

Беше уредил церемонията да се извърши в параклиса при залез слънце. Пухкавият отец Джоузеф бе гасконец и бе доведен тук от Едуард още когато Даниел бе заминала за Англия. Той бил все така верен до смърт на английския крал, поне според уверенията на Джайлс. Сред неговите хора имаше и един млад учен. Ейдриън беше сигурен, че той ще го предупреди, ако нещо в церемонията не е както трябва.

С тази мисъл в главата Маклаклън стигна до централната кула. Бе оставил голямата зала на суетнята на прислугата, която подготвяше нощния пир. Тръгна нагоре по стълбите. Поспря за момент пред стаята си заради пакета, изпратен от Джоан, съпругата на принц Едуард. Беше дар за булката — прозрачна бяла нощница от най-фина коприна. Надали щеше да се използва при дадените обстоятелства, но…

Прекоси разстоянието до нейната врата. Потънал в размисли, забрави да почука, а направо натисна дръжката и едва тогава я повика:

— Даниел…

Спря обаче рязко. Тя седеше в елегантната вана и очевидно се чувстваше много добре. Косата й вече бе измита, сресана и преметната през стената на ваната, така че почти достигаше бялата кожа, постлана на пода.

Появата му явно я скандализира, защото тя притисна припряно колене към гърдите си, а зелените й очи блеснаха като скъпоценни камъни насреща му.

— Никога не съм мислила, че Шотландия може да се мери с Гаскония по възпитание и добри маниери, но вярвах, че мъжете в целия християнски свят са достатъчно любезни да чукат, преди да влязат в нечия стая.

— Стаята е моя!

— Твоя?

— Моя! Позволявам ти обаче да я ползваш… засега.

Макар да бе обгърнала с ръце коленете си, Даниел не можеше да скрие дългите си елегантни крака и пълната гръд.

Маклаклън вече също съжаляваше, че не е почукал, защото усещаше болезнено напрежение в слабините и не можеше да се пребори с възбудата си.

На всичкото отгоре й бе обещал време…

— Ейдриън, моля те! Какво всъщност правиш тук? — При тези думи изпита перверзно удоволствие от факта, че тя е не по-малко изнервена от него.

Приближи се до леглото с богатия балдахин. Отвори кожената торба и извади красивата прозрачна дреха. Очите й светнаха при вида й, а дъхът й секна.

— Дар от Уелската принцеса Джоан, съпругата на Едуард, красивата девица от Кент — обясни лаконично младият мъж. След това хвърли върху леглото малко стъклено шишенце, пълно с някаква тъмна течност. — А това е подарък от мен.

— Какъв е той? — попита предпазливо тя.

— Кокоша кръв.

Даниел го изгледа неразбиращо.

— С която да изцапаш леглото, преди да се зазори.

Заля я ярка червенина. Изумрудените й очи и синьочерната красота на косата й изпъкнаха още по-ясно.

— Благодаря! — Успя все пак да го изрече почти безстрастно. — А сега, ако обичаш, милорд! Водата ми изстива.

Възнамеряваше да излезе. Но не успя. Вместо това се приближи до ваната и се отпусна на едно коляно край нея. Болезнената нужда да протегне ръка и да погали гладката й като слонова кост плът бе непоносима.

Болката в слабините го изгаряше. В името на Бога, ако не излезеше по-скоро…

— Ейдриън, излез! — Напрегнатото му изражение очевидно бе достатъчно явно предупреждение. — Моля те, излез!

Но той не го направи. Протегна длан, погали капчицата вода върху ръката й и усети, че тя трепери като заек.

— Обещах да ти дам време. Не съм обещавал обаче да не се появявам в господарската спалня. Ти, миледи, се омъжваш за английски граф.

Даниел го изгледа дръзко.

— Граф си само защото се съгласих да се сгодя за теб.

— Графиньо, всичко, което спечелих от теб, съм си го заслужил!

Внезапно младата жена преглътна мъчително и затвори за момент клепачи. Маклаклън остана поразен от мъката й.

— Ейдриън, аз не съм от камък. Ти преобърна с главата надолу моя свят само за няколко часа, а сега идваш и да ме дразниш. Е, сър, може да прозвучи малко грубичко, но както разбрах, докато жалеше Джоана, ти преспа с половината жени в Англия, Шотландия и на континента. Прости ми, ако аз — след като не съм правила нищо повече от това да слушам поети и музиканти — те посрещам с известна сдържаност!

Маклаклън в този момент бе готов да замени всичките си титли и земи само срещу възможността да я притежава. Но макар да потрепваше под погледа му, тя не бе изгубила силата си. Затова изви вежди, без да откъсва погледа си от лицето й, и рече:

— Половината жени в Англия, Шотландия и континента ли? О, не! — Изправи се и тръгна към вратата. След това се обърна намръщен. — Определено не повече от… една трета! — Побърза да излезе и да затвори вратата след себе си, защото както бе очаквал, в следващия миг нещо се удари в нея. Вероятно сапунът. Отвори отново и надникна. — Не се бави, графиньо. След по-малко от час ще се стъмни. Чакам те в голямата зала, за да отидем заедно в параклиса.

Даниел изруга и запрати по него обувката си. Докато се протягаше за нея разкри стегнатите си закръглени гърди. Зърната бяха примамливо големи, червени и настръхнали. „Дали от изстиналата вода?“ — запита се Ейдриън.

Затръшна вратата отново, преди обувката да го е ударила, и се облегна на нея, като слушаше ругатните, които се носеха отвътре.

Изгаряше го неустоимо желание.

Втурна се надолу по стълбите. Седна пред огъня и се вторачи в него. Приближи се Рем и му предложи още една чаша най-хубаво вино. Поблагодари му и отпи голяма глътка.

Най-после тя се появи. Беше много елегантна. Меките й ръкави падаха на богати гънки; наситеносинята туника с пищно бродиран корсаж обгръщаше гърдите и се спускаше на дипли. Подобен на синя мъгла воал покриваше косите й, хванати с изящна златна диадема. Ефектът бе поразяващо красив.

Без да погледне към него, Даниел си наля чаша вино, пресуши я на един дъх и си сипа втора. След като приключи и с нея, започна да пълни трета. Маклаклън скочи, спусна се към нея, взе й гарафата и чашата и ги трясна върху масата.

— Колко трябва да изпиеш, миледи, за да дадеш този обет?

— Много — увери го тържествено младата жена и посегна отново към виното.

— Уви! Не мога да позволя да се строполиш насред церемонията.

— Още една! — прошепна тя и обясни едновременно с достойнство и презрение: — Цял живот пия вино. Страхувам се, че трудно бих се строполила.

— Нека не рискуваме, а?

Хвана я за ръката, завъртя я и двамата излязоха от залата.

— Повечето булки искат рокля, бижута, цветя.

— Повечето булки възнамеряват да спят със съпрузите си — напомни й учтиво той.

— Кой ще поеме ролята на мой настойник и ще ме отведе пред олтара? — побърза да попита графинята, за да отклони разговора от опасната пътека, по която го бе повела.

— Доктор Кутен.

В двора ги чакаха обитателите на имението — дърводелци, зидари, фермери, слугини, войници и техните дами. Понесоха се приветствени възгласи и заваляха цветя.

Даниел отвърна инстинктивно на хората, които засвидетелстваха своята вярност, като поемаше китките от босоногите момиченца и благодареше любезно за отправените пожелания. Доктор Кутен седеше пред параклиса. Хвана я за ръката и я поведе към олтара, където чакаше отец Джоузеф. Очевидно виното й бе помогнало, тъй като очите й блестяха. Когато минаха покрай братовчед й Симон, който стоеше вдървено на една от страничните пейки заедно с лейди Жанет, Монтейн и други от близкото обкръжение, ресниците й се сведоха.

Но Ейдриън успя да зърне нещастния й поглед. Прониза го изгаряща ревност. Симон скоро щеше да се примири. Колкото до Даниел… Ако тя го предадеше…

Отец Джоузеф мърмореше монотонно. Доктор Кутен изрече нужните слова от името на краля. Ейдриън даде обет.

Графинята обаче като че ли се давеше във всяка дума. Но това нямаше значение. Накрая и тя произнесе брачните клетви. Церемонията приключи. Отец Джоузеф прикани младоженеца да целуне булката.

Това бе всичко, което щеше да получи. И като за капак — Симон гледаше. Искаше да му даде да разбере, затова я привлече в обятията си и постави длан зад тила й. С натиск на устните си я накара да разтвори своите устни. Езикът му проникна навътре и той усети вкуса на сладък джоджен. Пръстите й се впиха в знак на протест в широките му ръкави, което не отслаби устрема му и той продължи да се наслаждава на несподелената целувка. Графинята беше като огън в ръцете му — гневна, но мъчително сладка на вкус и докосване. Изгаряше от желание да я притисне с всичка сила към тялото си. Косата й се спускаше като черна коприна между пръстите му…

Когато я пусна, младата жена залитна и за малко не падна. Впери бляскавите си зелени очи, пълни с упрек, в лицето му, докато той й помагаше да запази равновесие. Бореше се да си поеме въздух. Устните й бяха влажни и подути.

Сега я желаеше дори още по-силно…

Но внезапно бяха разделени от тълпата, която се спусна да ги поздравява. Монтейн и лейди Жанет го целунаха, неговите хора дойдоха да го потупат по гърба или да разтърсят ръката му. С крайчеца на окото си виждаше, че младата му съпруга е сполетяна от подобна съдба — неговите рицари, нейните войници. Прииждаха все нови и нови, всички ги целуваха по бузите, а някои и по устата.

Тогава се появи Симон. Блъсканицата бе отдалечила младоженците един от друг, но все пак Ейдриън бе достатъчно близо, за да види как граф Монтжоа я прегърна. После я целуна…

Не толкова дълга, колкото бе собствената му първа целувка, може би не толкова драматична или страстна, но затова пък прекалено интимна ласка. На Маклаклън му се стори, че го парна адски огън. Искаше му се да убие проклетия французин.

Преди да успее да се добере отново до Даниел, двамата се разделиха. Но ги видя да си казват нещо, което очевидно не желаеха да бъде дочуто от другите.

Какво ли планираха?

После Симон изчезна сред тълпата. Ейдриън отиде да отведе булката си. Беше бледа, когато прие ръката му. Докато вървяха към залата, не го погледна нито веднъж.

Настаниха се начело на масата, а неговите воини и нейните дами насядаха в зависимост от своя ранг и положение. Един музикант вече свиреше на лютня. Храната бе в изобилие и елегантно подредена — пауни с разперени опашки, фазани, огромен, свирепо озъбен глиган, какви ли не риби, елени.

Графинята седеше бледа и притихнала. Не се докосна до блюдата, само отпиваше от виното си. Изглеждаше доволна, че не трябва да разговаря със съпруга си, тъй като непрекъснато се появяваше някой, за да им пожелае любов и плодовитост.

Ставаше късно. Най-после младоженката скочи на крака, завъртя се и прошепна:

— Милорд, този конкурс, както всички останали, е твой. Аз агонизирам. Главата ми се цепи. Трябва да си легна. Да… да поспя.

Той също се изправи.

— Не аз съм го избрал, миледи. Лотария.

Обърна се с намерението да си тръгне. Очевидно не бе ходила на много сватби, защото се изуми, като откри, че нейните дами тутакси наставаха. Хванаха я за ръцете и я поведоха нагоре по стълбите сред смях и глъчка. Минути по-късно Ейдриън се озова по същия начин в ръцете на своите хора, които го качиха до неговата стая, където го съблякоха и му сложиха обшита с кожа роба, за да го отведат до господарската спалня при младата му съпруга.

Нощницата беше елегантна сама по себе си, но на нея заживяваше свой собствен живот. Обгръщаше меко гърдите й, прилепваше по ханша и бедрата, прозираше червеникавите очертания на зърната и гарвановочерния триъгълник в долната част на корема. Пуснатите черни коси, сресани до блясък, бяха разпилени по снежнобялата материя.

Несъмнено беше причинила тежест в слабините на всички присъстващи в стаята мъже.

Включително и на Симон. Негодникът стоеше сред тълпата с изкуствена усмивка на устните и гняв в очите.

Последваха бурни овации, когато побутнаха Ейдриън и Даниел един към друг. Той уви тежката си роба около двамата. Неистово се бореше срещу огъня от усещането на меката й плът и пълната гръд.

— Достатъчно, приятели! А сега ни оставете!

— В леглото, в леглото! — провикна се един пиян рицар.

— Навън! — извика отново Маклаклън и рицарят се обърна добродушно, за да излезе.

Останалите го последваха един по един. Вратата се затвори.

Даниел се измъкна незабавно от прегръдката му и побърза да отиде в другия край на стаята, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

— Моля те, Ейдриън! Изпълни си обещанието. Върви си!

За момент не бе способен да помръдне.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ейдриън, ти ми обеща!

Вопълът й му напомни детето, което някога бе защитавал. Повярва в невинността й.

Поклони й се дълбоко, като полагаше усилия да не разбере, че е разбудила до крайност желанието му.

— Лека нощ, съпруго!

Приближи се до вратата, огледа се, за да се увери, че коридорът е празен, излезе и побърза да се шмугне в своята спалня. Там стисна слепоочията си.

Ако само Даниел не беше толкова наивна, толкова уплашена и толкова невинна! Ако не беше видял влагата в очите й…

Изруга отново, грабна гарафата с вино и седна пред огъня, без да си направи труда да взима чаша.

Копнееше за сън, но знаеше, че той няма да дойде. Оставаше му само да се напие до забрава.

Все пак очевидно бе задрямал, тъй като по едно време се разбуди от скърцането на пода в коридора, последвано от приглушен шепот. Изправи се и се ослуша. Шепотът бе замлъкнал. Врата се бе отворила и затворила…

 

 

— Даниел! Дани, бързо!

Вече заспиваше, когато го чу. Разбра, че е Симон, затова веднага скочи. Сърцето й заблъска уплашено.

Той бе толкова нещастен по време на венчавката. Когато се приближи да я целуне и да й пожелае късмет, се възползва от възможността отново да я увери в любовта си. Неспособна да понесе мъката му, преди да разбере какво прави, графинята бе признала, че макар да се е съгласила да се омъжи, няма да бъде съпруга в истинския смисъл на думата.

Сега си даваше сметка, че не трябваше да му го казва.

Младата жена скочи и побърза да отвори. Изгаряше от нетърпение да го накара да млъкне и се молеше отчаяно Ейдриън да не се е събудил. Граф Монтжоа стоеше в коридора със закачен на колана меч, вперил очи във вратата на спалнята за гости. Влезе в стаята на братовчедка си, преди да успее да го спре.

— Симон!

Той само вдигна показалец до устните си, огледа се, приближи се до леглото и отметна завивките. Отдъхна облекчено, когато се увери, че наистина са сами.

— Симон, трябва да излезеш оттук!

— Даниел, не можем да позволим това да се случи — възкликна настойчиво граф Монтжоа. — Ако бракът ти още не е консумиран, имаме възможност да го анулираме. Ще те заведа при крал Жан. Той ще измисли нещо. Ще си получим обратно Авил, ще…

— Симон, замълчи! За Бога, замълчи! Винаги съм почитала семейството на майка си, но Авил е част от владенията на Едуард! Нима не разбираш? Повечето хора тук са му абсолютно верни. Те се нуждаят от англичаните, от търговията и от доходите, които носи този съюз. Симон…

— О, Боже, Даниел, но аз те обичам!

Гласът му прозвуча внезапно така, сякаш се задушаваше. И пак така ненадейно младата жена се озова в обятията му. Устните му бяха топли и настойчиви, а дланите… дланите му се плъзгаха по ръцете, раменете, гърдите, по прозрачната материя на бялата булчинска нощница. Опита да се изплъзне от целувките му, едновременно изумена и уплашена.

— Симон…

В същия миг вратата се отвори с трясък. Братовчед й светкавично се завъртя и на мига измъкна меча си.

Очите на Маклаклън сипеха огън и жупел, а лицето му бе сурово и студено като лед.

— Ако докоснеш още веднъж съпругата ми, графе, ще отрежа глупавата ти глава — предупреди спокойно той.

— Дамата беше предназначена за мен! — извика французинът и се спусна към него.

— Не! — изпищя Даниел и се спусна да застане помежду им.

Ейдриън я хвана за ръката и я блъсна, при което тя се строполи на пода. Замаяна, започна да се изправя с отчаяното желание да спре някак си мъжете.

Но битката беше ужасяващо кратка. След един-единствен сблъсък мечът на Симон излетя от ръката му и се приземи край вратата.

В коридора отекнаха тежки стъпки. Двама от хората на Ейдриън се спуснаха да видят какво става. Маклаклън сграбчи Симон за ръкава и го помъкна навън.

Даниел възвърна способността си да се движи и хукна след него, ужасена за своя братовчед и изпълнена с непреодолимото желание да обясни на младия си съпруг, че нищо не се е случило. Едва когато го настигна, си даде сметка за силата на гнева му. От всяко мускулче и от разтопеното злато на очите му струеше напрежение. Въпреки всичко се осмели да го докосне по рамото, но той като че ли не я усети. Тогава се вкопчи в ръката му и го задърпа, докато най-сетне той се обърна.

— Ейдриън, моля те, трябва да ме чуеш…

— Ще се разправя с вас, мадам, след като приключа с любовника ви!

— Почакай, Ейдриън…

Той обаче я сграбчи безмилостно за раменете и я блъсна обратно в стаята.

Даниел облиза устни. Съзнаваше, че се налага да го моли, и то красноречиво, ако иска да спаси Симон. Но преди да успее да помръдне или да проговори, вратата се затръшна в лицето й.