Хедър Греъм
Удоволствието на краля (15)

Глава 14

Събуди се с усещането, че изплува от дълбока мъгла.

Цветовете наоколо й се струваха размътени. Успя да поотвори очи и да си даде неясно сметка за това, което е около нея — за чаршафите, на които лежеше, за възглавницата под главата си и за бързо избледняващата светла диря над леглото, в която се носеха миниатюрни прашинки.

Когато се размърда, откри, че дори и най-лекото движение й причинява болка. Спомените от изминалата нощ нахлуха внезапно и я разбудиха напълно. Без да обръща внимание на физическия си дискомфорт, скочи от леглото и прекоси забързано стаята, за да обтрие с вода лицето, а след това и тялото си. Изля почти цялото съдържание на каната и легена. Потрепери, тъй като огънят вече мъждукаше едвам-едвам. Миг по-късно се посъживи и се запита колко ли е часът. А къде ли беше Ейдриън и какво ли бе направил с бедния Симон?

Измъкна трескаво някакви дрехи от скрина, а след това започна да се реши, но се отказа, тъй като ръцете й трепереха из безнадеждно заплетената коса. Захвърли гребена и се обърна с намерението да излезе, но се поколеба и погледна към леглото. Чаршафите и завивките бяха изпомачкани и почти свлечени на пода. Те носеха доказателството за консумацията на брака, и то не със следи от пилешка кръв. Сви пръсти и затрепери отново. Така й се искаше да раздруса хубавичко Ейдриън, докато започне да я моли за милост. Някога бе позволил на Едуард да влезе в Авил. Сега сам той имаше претенции към крепостта. И към нея самата.

А Симон? Също зависеше от неговата милост.

Излезе от стаята и забърза надолу по стълбите към голямата зала. Рем подреждаше чаши и чинии по масата. Те бяха много по-малко от предишната нощ, тъй като сега тук щяха да се хранят само определен брой приближени.

— Миледи! — произнесе икономът и засия от удоволствие.

Беше наистина мил човек, висок и много слаб. Познаваше го откакто се помнеше. Струваше й се неизменна част на Авил като камъните в крепостните стени.

— Казано ни бе да не ви безпокоим. Графът няма да се върне преди смрачаване, но, миледи, вие сигурно сте гладна. Да ви донеса ли да хапнете нещо?

— Не, благодаря, не съм гладна. Рем, можеш ли да ми кажеш къде отиде земевладелецът Маклаклън?

— На полето. Заедно с хората си се упражнява в стрелба с лък.

Портата беше отворена, подвижният мост — спуснат. Всеки беше погълнат от своето ежедневие — занаятчиите майсторяха, малките момиченца гонеха гъските, слугините носеха пълни ведра, бъчварите правеха каци. Откъдето минеше, я посрещаха с „Миледи!“, поклони и закачливи усмивки, тъй като изглежда всеки започваше да се хили дори само при мисълта за първата брачна нощ. Даниел скърцаше със зъби и отвръщаше с любезно кимване.

Влезе в конюшнята и уведоми младия коняр, който изостави работата си, за да й предложи своите услуги, че ще се справи сама. Не взе седло. Сложи юзда на Звезда, поприхвана роклята си, за да не й пречи, скочи на гърба й и препусна. Един от разположените високо върху кулата часови й извика, но тя не му обърна внимание и се понесе по полето, където бяха разположени мишените.

Дейлин стоеше до Рагнър в единия край на групата, докато Ейдриън яздеше и поспираше ту при един, ту при друг, за да го напъти, поучи или направи коментар на нещо. Накрая се приближи до младежа, чиято стрела бе отлетяла далеч от центъра. Той се заизвинява многословно, но Маклаклън го тупна по гърба.

— Тук са нужни здрави нерви, момко. Не обръщай внимание на това, което става наоколо и дръж под око целта.

Пое дългия лък от ръцете му, измъкна сръчно стрела, замря за част от секундата и я пусна.

За огромно раздразнение на Даниел стрелата намери съвсем точно центъра. Графът върна лъка на младежа и му нареди да опита отново, като не забравя да се концентрира.

Този път успя. Разнесоха се одобрителни възгласи.

И тогава, насред глъчката, Маклаклън се обърна и я видя. Чертите му бяха непроницаеми, златният поглед — безстрастен, но тя бе сигурна, че не е очарован от появата й тук. Извика на Дейлин, кимна и каза на следващия да опъне тетивата. После пришпори коня си към нея, в движение протегна ръце и я свали от гърба на Звезда.

— Не е благоприлично да яздиш без седло.

— Често яздя така.

— Но не и в бъдеще, миледи.

Започваше да съжалява, че дойде. Усещаше, че температурата й се покачва от близостта му. Направи крачка встрани, погали носа на коня, и, без да го погледне, заяви решително:

— Не си мисли, сър, че след такова дълго отсъствие ще се появиш в живота ми и ще ме учиш как да правя това или онова!

— Не, Тиболд! — извика на един от младежите Дейлин. — Концентрация, момко, това му е майката, както каза графът!

Без да помисли, водена единствено от импулса да увеличи разстоянието между себе си и своя съпруг, Даниел тръгна към линията с мишените.

— Даниел! — извика Ейдриън. — Върни се, може да пострадаш!

Тя обаче не му обърна внимание. Приближи се до Тиболд и взе от него лъка и стрелите, така както бе постъпил само преди малко самият Маклаклън.

— Съгласна съм, че основното е концентрацията. В битката не трябва да обръщаш внимание на бъркотията наоколо.

Молеше се да не се провали, докато изучаваше мишената и се прицелваше. Господ беше с нея! Стрелата полетя и изписа красива дъга. Все пак беше учила с кралски син и бе имала най-добрите учители. На устните й се появи самодоволна усмивка, когато порази изключително точно целта. Мъжете я аплодираха. Тя се усмихна и им благодари, като се завъртя, за да кимне на всеки един. Направи й впечатление, че съпругът й я наблюдава със скръстени пред гърдите ръце и без никаква изненада. Явно бе очаквал от нея абсолютната точност в стрелбата и сега просто я изчакваше нетърпеливо да се покаже пред хората му.

— Съревнование! — извика внезапно някой. — Между господаря и господарката!

„Е, това вече не го очакваше!“ — помисли си със задоволство Даниел. Но за нейно изумление той сви рамене, отпусна ръце и се приближи, за да вземе лъка и колчана със стрелите от своя оръженосец. В същото време на нея й дадоха друг лък и колчан. Неколцина изтичаха до мишената, за да начертаят по-дребни цели, както се полагаше при съревнование между такива опитни противници. След това младоженците застанаха един до друг, а останалите се оттеглиха.

— Започни! — извика бодро Ричард Хънтингтън, който бе решил, че е ръководителят на играта.

Даниел погледна към Ейдриън. Той кимна едва забележимо.

— Първо дамите. Въпреки че при дадените обстоятелства давам доста щедро това определение.

Графинята се усмихна и, без да обръща внимание на закачката, се прицели. Стрелата попадна съвсем близо до центъра. Последваха приветствия в нейна чест.

— Страхотно постижение за една съпруга! — Маклаклън опъна лъка и се прицели. — Представи си, че си бедно селско момиче. Какво ли щеше да стане, ако мъжът ти се прибере след прекарания в тежък труд ден на полето и поиска да вечеря, а вместо това те завари с лък в ръка.

— Но, сър, аз не съм родена бедна, а управлявам замък. Което, както изглежда, правя добре, тъй като мога да се сравнявам дори с теб.

Стрелата му полетя. И също като нейната се заби почти в самия център. Мъжете нададоха отново весели възгласи.

— Миледи! — окуражи я Ричард.

Даниел извади нова стрела и опъна лъка.

— Уви, миледи — заразсъждава Ейдриън, — без съмнение си богата графиня, но не за да управляваш крепост, а да служиш на господаря, който е роден да управлява!

Младата жена пусна стрелата. За нейно изумление тя се заби точно между другите две. Присъстващите ахнаха. Беше изненадала дори самата себе си. Това бе наистина невероятно попадение. Последвалите приветствия този път бяха примесени с предупреждения към Маклаклън.

— Милорд! Това е невъзможно!

Даниел се усмихна мило.

— Уви, милорд. Каквато и да съм, все още не се е родил господарят, който ще ме управлява.

Съпругът й се усмихна. Златните му очи пламтяха.

— Това тепърва ще се разбере, любов моя. — После извиси глас и извика уверено към своите хора: — Няма нищо невъзможно, добри ми люде!

Опъна лъка, без да отделя очи от лицето й. Чак след това насочи поглед към мишената. Секундите се точеха като вечност. Стрелата излетя…

И разцепи нейната. Сър Ричард извика възторжено, неколцина хукнаха и се взряха невярващо в попадението.

Даниел също не вярваше на очите си. Усети обаче самодоволния поглед на своя съпруг.

— Е?

— Ами, милорд, ако това беше битка, а ти — моята цел, нямаше да имаш възможност да отвърнеш на удара, тъй като щеше да бъде без значение дали ще пронижа сърцето ти малко по-встрани от центъра!

Той се усмихваше, насмешливо, както й се стори.

— Нямах предвид двубоя. Чудех се защо дойде тук. Да не би да ти липсвах? Може би отсъствах прекалено дълго от брачното ни ложе?

Лицето й пребледня.

— Дори вечността не би била прекалено дълга за това, милорд.

— О, миледи! Не би било кавалерско да те изоблича в лъжа…

— Кое изобщо е било кавалерско в отношението ти към мен?

— В такъв случай, миледи, ти действително си лъжкиня.

— Ейдриън, в името на Бога, изисквам да ми кажеш какво стори със Симон!

— Виж ти! — Маклаклън повдигна вежди, като я изучаваше, а ъгълчетата на устата му се разтегнаха отново в лека усмивчица. — Симон… О, да! Симон, участвал в заговор срещу крал Едуард и натискал полуголата ми съпруга?

— Дяволите да те вземат, Ейдриън, той не е англичанин, така че заговорниченето му срещу английския крал не е предателство.

— Значи наистина е заговорничел да отнеме владенията на Едуард?

— Не съм казвала такова нещо! Ейдриън, кажи ми веднага!

Усмивката му изчезна. Погледна я остро.

— Може би, миледи, е време да се откажете да изисквате. Не съм забравил как ви заварих. По-добре моли за прошката ми. Уверявам те, Симон започна да ме моли на мига.

Даниел пребледня още повече.

— Какво… какво си му сторил?

— Нищо, миледи. Абсолютно нищо. Не се наложи да му направя нищо, за да започне да ме моли да пощадя живота му.

Обърна й гръб и тръгна към Звезда. Преметна юздите й и я тупна по задницата. Кобилата хукна. Даниел, която го следваше по петите, попита:

— Защо го направи? Пеш ли трябва да се прибирам сега? Не е ли малко странно това наказание?

Ейдриън се завъртя към нея.

— Наказание ли? Не, миледи. Липсваше ми през няколкото часа, през които не бяхме заедно, и ми се иска да яздиш с мен. Това е всичко.

— Не се подигравай, Ейдриън. Изобщо не съм ти липсвала, докато си играеше на война. Просто не искаш да яздя Звезда. Това е всичко.

Той не отговори, а извика на хората си:

— Момчета, приключихме за днес. Вече се стъмва.

Изсвири и добре тренираният Матю затича покорно към него. В следващия миг вдигна съпругата си, постави я на гърба на коня и скочи зад нея. Тя стоеше вдървена и скърцаше със зъби, когато ръцете му я обгърнаха. Маклаклън сръга жребеца с пети и тримата се понесоха по склона. Нощта наистина настъпваше бързо. Последните розови лъчи на слънцето обагряха каменните стени и замъкът Авил блестеше като мраморен.

Младият мъж дръпна юздите и Матю забави ход. Даниел се изненада, когато й заговори с дрезгав и тих глас.

— Винаги ли ще трябва да има съревнование, миледи? Ако е така, нека те предупредя. Внимавай, защото аз не губя нито в битка, нито в игра.

— Но аз за малко не те победих. И ти също трябва да внимаваш, милорд, тъй като никога не се предавам.

— Независимо дали признаваш поражението си, Даниел, победителят съм аз.

Тя въздъхна тихичко.

— За състезанието с лък ли говориш… или за Авил? Не съществува ли такова нещо като компромис?

— Компромис! — Маклаклън се изсмя. — С теб, любов моя? Съмнявам се. Но поне спря да ми досаждаш с твоя… приятел. Битките ти доставят удоволствие, тъй като обичаш да побеждаваш.

Осъзна, че се е облегнала на гърдите на съпруга си едва когато настръхна разгневена. Тогава опита да изправи гръбнак, но той се засмя и я дръпна назад.

— Ейдриън, край на игричките…

— Добре, край на игричките. Твоят Симон е богат човек. Изпратих го с охрана при крал Едуард, който ще се погрижи да го отведат в Англия и после да бъде освободен срещу откуп.

— Но…

— Цял и невредим е, ако това е следващият ти въпрос.

— Ейдриън…

— Достатъчно!

Даниел прехапа долната си устна и замълча. Щом пристигнаха, побърза да се отдалечи още в мига, в който я свали на земята. Изнервена и неспокойна се озова в залата и изпи на един дъх виното, което й подаде Рем.

След минути влезе и Маклаклън, последван от най-близките си хора. И за капак — от лейди Жанет и Монтейн, които разговаряха с тях и се смееха.

Младата жена не беше хапнала и виното бързо я замая. Всички по време на вечерята изразяваха възхищението си от майсторската й стрелба. Тя се стараеше да отвръща на комплиментите и да се храни, като забрави близостта на Ейдриън, но така и не успя. Това бе нейната зала, а той незнайно как я превръщаше в своя. Веднага след края на вечерята изтича по стълбите в стаята си.

Тя беше почистена. Огънят гореше буйно, леглото бе застлано с нови ленени чаршафи. Закрачи напред-назад. От време на време поглеждаше към вратата. Съпругът й не се появи.

Най-сетне се съблече. Дълго рови из нещата си, докато намери най-непривлекателната нощница, която се закопчаваше плътно край врата, чудесна за студените нощи. Навлече я припряно, тъй като се страхуваше Ейдриън да не влезе точно в този момент.

Най-накрая изтощена пропълзя в леглото. Мислеше, че няма да може да мигне.

Заспа обаче почти веднага.

Събуди се рязко и първото, което видя, бяха отправените към нея златни очи. Широките му голи рамене блеснаха на светлината на огъня, докато се надвесваше над нея.

— Не ми се противи! Нямам желание да ти причинявам болка, но ще го направя, ако ме принудиш.

Горещи сълзи запариха в очите й. Беше уморена и виждаше света като през мъгла. Струваше й се, че стаята трепти.

— Може би, милорд, аз ще ти причиня болка.

— Не се съпротивлявай — повтори Маклаклън.

— Какво да направя. Такава съм.

— Спри да ме мразиш.

— Не те мразя — промълви задавено тя.

Изненада се, когато на устните му се появи нежна усмивка.

— Е, с такива мили окуражаващи слова, миледи, мога да попадна завинаги под вашата магия!

— Ейдриън…

Но усмивката му стана още по-широка. Явно беше приключил с шегите.

— Никакви двубои тази нощ! — Не беше сигурна дали го изискваше, или я молеше.

Но нямаше значение. Тя самата не беше в настроение за битки. А когато устните му докоснаха нейните, усети как топлината им се разпространява из цялото й тяло. Обзе я копнеж да го усети по-пълно. Нищо нямаше да се промени, дори да бе облякла ризница. Нощницата бе съблечена прекалено бързо…

И без съпротива.

 

 

През следващите дни Ейдриън прекарваше повечето време на полето.

Тя наблюдаваше често от някоя кула тренировките с различни оръжия — меч, копие, боздуган, бойна секира и дори арбалет. Арбалетите бяха усъвършенствани, въпреки това изискваха значителна сила. Мъжете, които се обучаваха да ги използват, съзнаваха че те криеха и опасност — с тях се стреляше много по-бавно, отколкото с лък. Затова всеки стрелец с арбалет се придружаваше от втори човек, чиято функция беше да носи голям щит, с който да предпазва и двамата, докато оръжието се презарежда. Бе разбрала колко държеше Ейдриън неговите воини да бъдат, наясно с важната функция на носачите на щитове. Стратезите из цяла Европа смятаха, че прочутите генуезки стрелци с арбалет бяха паднали така безславно от англичаните при Креси именно защото бяха оставили щитовете си.

Мъжете тренираха всекидневно. Във феодалното общество хората имаха определени задължения към своя господар, а господарят пък трябваше да ги защитава. Младите мъже, които искаха да постигнат нещо в живота, често работеха здраво, но рядко с такава страст както сега. В началото, след случката на тренировката по стребла с лък и поради разногласията помежду им във връзка със Симон, Даниел реши да стои по-далеч от своя съпруг. Затова наблюдаваше заниманията от разстояние. Но с времето и любопитството, и неудобството й нарастваха.

Маклаклън също бе решил да спазва дистанция от нея… през деня. Сутрин, когато графинята се събуждаше, той вече бе станал. Прекарваше времето си с воините, с ковачите, със зидарите. Когато се стъмнеше, идваше в голямата зала за вечеря и макар да беше безупречно любезен с нея, успяваше да избягва въпросите й. След хранене обикновено го викаха пак по работа — я да види някой окуцял кон, я да оцени майсторлъка на ковача. Даниел опита на няколко пъти да го изчака, но когато Ейдриън се появеше при нея, нямаше търпение за въпроси й, независимо дали съпругата му беше будна, или заспала, вечерта приключваше все по един и същи начин. Често полагаше усилия да поговори с него, но златните му очи имаха гладния поглед на вълк и той съумяваше да я накара много бързо да замълчи. Ако пък вече беше заспала, нямаше никакъв шанс да пита каквото и да било, тъй като Маклаклън я събуждаше с най-нежни и възбуждащи докосвания и докато си дадеше сметка, че е в прегръдките му, вече беше напълно прелъстена. Единственият път, когато успя да остане будна, за да узнае истинските му намерения относно Авил, той въздъхна и отвърна нетърпеливо:

— Какви намерения, Даниел? Просто дойде време да се оженим и да предявя претенциите си.

— Не беше необходимо да проявяваш претенции към Авил. Не съм създавала неприятности на Едуард.

— Забавляваше враговете му.

— Неговите врагове са мои роднини.

— В такъв случай е дошло време да предявя претенции към теб.

— Авил си остава мой и семейството ми е добре дошло тук.

Младият мъж се озова на секундата отгоре й и очите му блеснаха ядосано на светлината на огъня.

— И тях ли ще забавляваш така, както Симон?

Само споменаването на името беше достатъчно да разпали гнева му, а това на свой ред вбесяваше нея, тъй като Ейдриън бе правил каквото си иска по време на отсъствието си.

— Ейдриън, много млади жени могат да забравят обета, който са били насилени да дадат, и да предпочетат прегръдките на някой френски лорд. Ако погледнеш ситуацията през моите очи, ще се убедиш, че не дължа нищо на човека, когото не съм виждала години наред.

— Но сега го виждаш.

— И ако Симон беше свободен, щеше да ни посети!

— Хайде да приключим с тази тема!

— Ти я започна, милорд.

Маклаклън се отдели от нея, стана от леглото и се приближи до прозореца. Внезапно почувства студ, придърпа завивките върху себе си и загледа играта на светлината по мускулите му. Като че ли беше медно-бронзов. Даниел прилепи колене към гърдите си вбесено, тъй като сърцето й заплашваше да изхвръкне. Беше принудена да признае, разбира се, само пред себе си, че той наистина е изключителен, а тялото му е съвършено изваяно. Ако откажеше ласките й, това несъмнено щеше да я сломи. И сега, докато стоеше там и в главата му се въртяха мисли, които явно не желаеше да сподели с нея, тя се запита дали не се чудеше какъв би бил бракът му, ако Джоана бе останала жива — сладка, красива, мила и неизменно на негова страна. Беше я обичал истински. Нея нямаше да я изоставя призори всеки ден и да се връща чак посред нощ. И щяха да разговарят…

Маклаклън се обърна внезапно и улови вперения й в него поглед. Изражението му беше мрачно, сурово и замислено.

— Даниел, вече е късно. Заспивай.

— Да заспивам? Ти си въобразяваш, че можеш да ми нареждаш всичко? Смяташ се за крал. Просто влизаш и грабваш каквото ти се прииска! Е, сър, към мен няма да предявяваш права! Аз не съм…

Ахна и се вкамени, тъй като той прекоси стаята пъргаво като котка, пропълзя до нея на леглото и я притисна в обятията си.

— Чудесно, миледи, както желаеш. Лежи будна. Недей да спиш. Но след като не си толкова уморена, може би…

— Аз съм направо изтощена!

Ейдриън се засмя и без да я пуска от обятията си, я насърчи да се сгуши в тях.

— Заспивай тогава. Уморих се от препирни.

— Колко странно! Та ти все ги търсиш.

— Аз ли ги търся? Ти, любов моя, си готова да се биеш до смърт с мен!

— Аз съм откровена! Докато ти…

— Започваш да се изтощаваш. Може да продължим да се препираме до безкрайност, ако се налага, миледи, но някой друг път.

Не отговори. Едва дишаше и си даваше ясно сметка за топлината на тялото му, притиснато в нейното.

Бе едновременно изумена и разтревожена от удоволствието, което усещаше, когато ръцете му я прегръщаха така леко и естествено. Затвори очи. Вдиша мъжката му миризма и се почувства защитена.