Хедър Греъм
Удоволствието на краля (5)

Глава 4

Настойничеството на Едуард не означаваше, че Даниел щеше да стъпи скоро на английска земя. Месеците минаваха, а вниманието на краля бе все така погълнато от намерението му да влезе в непревземаемия град Кале.

Момичето прекарваше по-голямата част от времето с кралицата, която, въпреки поредната си бременност и свързаното с нея натежаване и наедряване, като че ли не забелязваше трудностите на ежедневието в лагера. В импровизираната престолна зала всичко си вървеше съвсем обичайно. Едуард бе започнал обсадата през септември, непосредствено след победата при Креси, и бе твърдо решен да остане толкова дълго, колкото е нужно. Бе изградил цял град от дървени постройки край Кале, за да приюти армията си през зимата, и докато обсадените вече гладуваха, в лагера животът си течеше почти нормално. Английската база бе издигната около малко пазарче, където предприемчиви фламандски търговци идваха два пъти седмично да предлагат стоката си. Имаше и ковачници, бръснарници и лечебници. Тъй като обсадата бе дълга и мудна работа, рицарите се забавляваха, като плячкосваха околностите. А когато не правеха това, се развличаха по един по-рицарски начин — предизвикваха се един друг на двубои и дори отправяха покани към вътрешността на крепостните стени. Според рицарския кодекс французите можеха да приемат предизвикателството и после да се върнат в обсадената територия.

Даниел присъстваше на турнирите като придворна дама на кралицата. Те бяха далеч по-поносими от действителността в един свят, който непрекъснато я изумяваше и изпълваше с мъка, защото бе принудена да наблюдава ден след ден как мачкат французите. Турнирите бяха нещо друго; на тях често побеждаваха френски рицари и никой не намираше нищо нередно в овациите и аплодисментите, с които тя поздравяваше смелите млади мъже.

Именно по време на един такъв двубой Даниел видя за първи път Ейдриън Маклаклън. И от този ден нататък той щеше да бъде като трън и очите й.

Следобедът бе започнал с гръмки звуци на тромпет. Нямаше сняг, но денят беше студен. Даниел, седнала до Филипа и кралските наследници, очакваше с жив интерес предстоящия двубой. Жан д’Елетант, прочут като един от най-добрите рицари в християнския свят, беше готов да премери сили с някакъв млад английски рицар. Не знаеше името му.

Но скоро щеше да го научи… и да го запомни завинаги.

Сър Жан д’Елетант се появи, съпроводен от тържествена музика, след което бяха изброени всичките му подвизи и победи. Яздеше грамаден кон със сребрист косъм и украсени крака, опашка и грива, носеше туника над ризницата, а забралото, напомнящо ревяща мечка, скриваше очите му. Държеше високо копието си, но го вдигна още по-високо, когато драматично се спусна към своя съперник и спря рязко току пред него, в резултат на което наоколо се разхвърчаха кал и камъчета. Беше приветстван по-гръмко откъм Кале, но рицарският кодекс бе стриктен и дори англичаните нададоха възгласи.

— Символичен отличителен белег за френския рицар, моля! — извика сър Теръл Хенли, председател на турнира.

Никой не стана веднага — все пак цялата насядала наоколо публика бе английска. Но все пак някой щеше да го направи, ако се наложеше дори самата кралица, тъй като трябваше да се прояви известна любезност.

Тогава Даниел скочи, смъкна копринения шал от главата си и тръгна напред.

Посрещнаха я приветствени възгласи, нея, учтивата и възпитана повереница на крал Едуард. Тя обаче почти не ги чуваше, докато завързваше знамето на приведеното към нея копие. Френският рицар го вдигна високо, намигна й и тя се усмихна. Последваха нови викове, а момичето се върна на мястото си.

След това бе представен съперникът на д’Елетант, но Даниел не обърна почти никакво внимание на името му.

— Сър Ейдриън Маклаклън, владетел на Регар, граф Мийдънлей!

Прозвучаха отново тромпети и на арената се появи рицарят на Едуард.

Кобалтовосиня туника покриваше ризницата му. Седлото бе оцветено в същия цвят, а краищата му бяха в сребърно и златно. На щита бе изрисуван гербът му — три ревящи лъва и три бягащи леопарда. Шлемът и забралото бяха семпли, без да се търси прилика с какъвто и да било звяр. Виждаха се само очите му, и макар Даниел да не успя да определи цвета им, й се стори, че те блестят на слънчевата светлина също така ярко, както и стоманата на ризницата. Изглеждаше изключително висок, дори бе готова да повярва, че е по-висок от самия крал на Англия.

Реши, че рицарят просто е избрал много голям жребец.

— Символичен отличителен белег за английския рицар, моля! — провикна се председателят на турнира.

Кралицата се изправи моментално. Кралят, който седеше до нея, се усмихна, докато тя завързваше копринения си шал за копието на англичанина, който наклони скритата си под стоманата глава в знак на благодарност.

— Господ да е с теб, Ейдриън!

— Господ е с мен по право, миледи!

„Надут глупак!“ — реши Даниел.

Приканиха съперниците да заемат местата си. Отново проехтяха тромпети. Двамата пришпориха конете си към кралската ложа, а изпод копитата на животните се разхвърчаха парченца суха пръст. Председателят на турнира нареди да се подготвят за двубоя.

Настъпи очакваният миг. Като че ли самата земя проехтя, когато огромните бойни жребци се спуснаха устремно един към друг.

И двамата рицари бяха вдигнали копията си с притъпен връх, готови да ударят противника. Разстоянието помежду им се топеше, летеше пръст, земята трепереше…

Когато се сблъскаха, звукът бе разтърсващ.

Но никой не падна от седлото.

Върнаха се на изходна позиция, а оръженосците побързаха да им подадат нови копия и да поемат счупените.

Конете се устремиха отново един към друг.

Препускаха все по-силно и по-силно…

Нов сблъсък. Почти оглушителен трясък. Едно от животните изцвили. И единият мъж се строполи на земята.

Даниел скочи на крака заедно с останалата публика.

Бе паднал великият французин!

Но не беше победен. Оръженосецът се спусна към него, за да му подаде меча, докато Маклаклън остана на гърба на жребеца си. Той препусна към своя край на арената, слезе от животното, пое меча от своя оръженосец и побърза да се върне в центъра, за да премери отново сили с противника.

Тълпата изрева, когато двата меча се срещнаха с огромна сила. За удоволствие на Даниел англичанинът като че ли започна да отстъпва пред мощта на французина. „Може и да е висок, но това няма да му помогне!“ Вече беше наблюдавала достатъчно подобни турнири и бе уверена, че зрелостта на французина ще му свърши добра работа, тъй като го прави по-тежък.

В следващия миг д’Елетант атакува агресивно, но Маклаклън отстъпи встрани така плавно, че мечът на французина се заби дълбоко в земята. Изгубил равновесие, той падна по лице. Тъй като беше опитен боец, пъргаво се превъртя, с намерение да се изправи на крака, но закъсня.

Англичанинът вече стоеше над него, а притъпеният връх на меча беше само на един-два сантиметра от гърлото му. Всички наскачаха отново.

Виковете и възгласите бяха оглушителни и станаха още по-гръмки, когато Ейдриън прибра оръжието, приведе се в знак на уважение към своя противник и подаде скритата си под металната ръкавица ръка, за да му помогне да стане. Французинът прие също така кавалерски предложената помощ и двамата се поклониха дълбоко. След това д’Елетант се върна при своя кон и оръженосец, докато Маклаклън тръгна напред, прибра меча си в ножницата, вдигна забралото, а накрая и целия шлем.

Даниел веднага разбра защо й се бе сторило, че очите му блестят — те наистина бяха златни. Не кафяви. Нито зелени. А някакъв междинен цвят, ярък като слънчев лъч, Имаше гъста червеникаво-златиста коса и мъжествено лице. Приближи се до кралицата и се поклони първо на нея, а след това — и на краля. Едуард продължаваше да стои прав.

— Забележително, милорд Маклаклън! Забележително! Назови наградата, която би искал от своя крал!

Ейдриън се поколеба за миг.

— Ваше Величество, чух, че Дейвид Шотландски събрал армия, както му наредил Филип Френски, и тръгнал срещу вашите барони в Северна Англия.

— Така е. — Кралят присви очи. — Битката с моите барони се е състояла при Невил’с Крос, недалеч от Дърам, и сега Дейвид е мой затворник. Ако ще искаш освобождаването му… — Гласът му придоби гневни нотки.

— Не, милорд, няма да искам нещо, което не можете да ми дадете. Моля ви само да бъдете милостив към него и да не забравяте, че е съпруг на вашата сестра, а шотландците го обичат.

— Дава ти се. Нищо ли няма да поискаш за себе си?

Младият мъж се усмихна. Красива усмивка. Дяволска.

— Ще дойде време и за това, кралю.

— Винаги ли ще побеждаваш?

— Такива са намеренията ми, Ваше Величество.

Избухна смях.

— Надявам се, млади ми милорд, че твоето време наистина ще дойде!

— Моите благодарности, Ваше Величество! — Ейдриън приведе отново глава пред своя господар, преди да напусне арената, изпратен от нови възгласи.

Даниел, дълбоко разочарована заради очарователният талантлив французин, не проследи с поглед победителя. В началото почти не обръщаше внимание на разговорите наоколо, в които и мъже, и жени обсъждаха храбрия млад Маклаклън.

— Той защитава като дива котка принца в Креси! — рече някой.

— Толкова млад! — въздъхна нежен женски глас.

— Имайте предвид, че е блестящ от малък — обади се кралицата. — Едуард ми каза, че още като дете надминал военния стратег при обсадата на Авил и крепостта паднала благодарение на него.

Авил!

Нейният замък!

Историята й бе добре позната. Крал Филип трябвало да избяга от Едуард. Майка й защитавала Авил и накарала английския крал да помисли, че Филип се намира зад крепостните стени, като по този начин му дала време да се измъкне. Но въпреки героичните усилия на Леноре, крепостта накрая паднала и тя била взета като пленница.

„А сега аз съм тук, повереница на краля. Или по-скоро негова затворница, също като майка ми.“

Вече знаеше защо. Маклаклън! Стисна юмруци. Това значи беше великият рицар. Който винаги побеждава. Каква дързост!

От тази нощ Даниел започна да сънува сладки сънища, в които рицарят попадаше в ръчичките й и тя го накълцваше на парченца. Отчаяно й се искаше да може да го призове на двубой, но той беше воин, а тя самата още не беше навършила дори единайсет години.

 

Една вечер, няколко дни по-късно, Даниел видя на масата черен пипер. Взря се в него и тогава й дойде наум една идея. Тъй като нямаше нито силата, нито нужната позиция, за да предизвика Маклаклън на двубой, се налагаше да води своите битки с оръжията, до които имаше достъп.

Черният пипер беше ценна и скъпа подправка, но прекалено големите количества от него можеха да причинят неприятни усещания. Погледна към Маклаклън. Красивото му лице се смееше, докато разговаряше с кралицата. Животът явно му се струваше много весел. Може би малко повечко пипер щеше да му отнеме чувството за забава.

Даниел се измъкна от мястото си, заобиколи високата маса и се престори, че заговаря кралицата, а междувременно сипа щедро от подправката в чашата му с вино. После се поклони смирено на своя кръстник, който присви подозрително очи. Седналият от едната му страна благородник го попита нещо и тя дочу, че ставаше дума за блясъка на косите й. След това се намести до Джон, един от кралските синове. Той бе само с няколко месеца по-голям от нея и определено й харесваше. Знаеше, че се чувства по-висшестоящ, но затова пък беше винаги в добро настроение, имаше прекрасно чувство за достойнство и бе неизменно готов да й помогне. Усети проницателния му светлосин поглед върху себе си.

— Ядосана ли си, Даниел?

— Ядосана?

Той се приведе по-близко.

— Наблюдавах те миналата седмица, по време на турнира, когато майка ми спомена за обсадата на Авил. Лицето ти побеля като платно. Помислих, че ще забиеш нокти в собствената си плът. Авил е бил превзет още преди твоето раждане. Не позволявай случилото се тогава да те разстройва.

— Не съм ядосана — заяви Даниел и набоде парче месо от чинията помежду им.

В този момент се разнесоха задавени звуци, последвани от мощна кашлица. Тя не вдигна поглед.

— Я, ама това е Ейдриън Маклаклън! — извика Джон.

Едва тогава вдигна очи. Лицето на младия мъж бе станало кървавочервено. В следващия миг посегна към чашата на своя съсед и я пресуши, което явно изгаси огъня в гърлото му.

— Боже мой, Ейдриън, какво стана? — възкликна кралят.

Маклаклън не успя да отговори веднага.

— Нищо, Ваше Величество. Нищо, струва ми се. Просто чаша с… лошо вино. И подправки. Нищо повече.

Даниел се вторачи в чинията си и задъвка припряно. Усети погледа на Джон върху себе си, но той не каза нищо повече. След известно време се осмели отново да вдигне очи към високата маса. Лицето на Маклаклън бе възвърнало нормалния си цвят. Той обходи с поглед стаята.

Очевидно беше озадачен.

В този момент златистите очи се спряха върху нея и тя замръзна.

„Той иска да всява страх у хората! Смелият рицар, който превзема френски крепости и громи френски рицари!“

Опита да откъсне очите си от него, но това се оказа невъзможно. После Ейдриън отмести поглед и тя си даде сметка, с огромно облекчение, че той нямаше причина да подозира една кралска повереница.

 

 

Обсадата на Кале продължи безкрайно, поне на Ейдриън му се струваше така. Стратегията на краля бе да остави гладът да накара хората да се предадат.

Кале, който се намираше на мястото, където Ламанш е най-тесен, бе труден за превземане, тъй като се пазеше от двойна стена с кули и ровове.

В крайна сметка крепостта падна. Измъчените жители бяха изяли и последния плъх. Едуард изпрати свои хора, за да преговарят с губернатора, които се върнаха с настояване от страна на обитателите да бъдат пощадени. Маклаклън беше при краля, когато главният посланик, Уолтър Мани, предаде искането.

— В него няма и капчица молба! — изрева Едуард.

Никое друго място не го нервираше както Кале. Пиратите от този град бяха погубили много от хората му. И на всичкото отгоре бе издържал толкова дълго на обсадата. Маклаклън обаче се опасяваше от неразумния гняв на Едуард, защото можеше да донесе още страдания.

— Ваше Величество! Вие сте благороден крал. Не би трябвало, когато един ден се върнете в спомените си към тази велика битка, да се сещате за нея като за клане!

— Клане? — Едуард присви очи.

Уолтър Мани побърза да се намеси.

— Милорд! Ако вие на свой ред ни изпратите да защитаваме някоя крепост! Колко по-добре бихме се чувствали да знаем, че някога сте проявили милост, та ако всичките ни усилия се провалят, също да се надяваме на пощада!

Спорът продължи. Най-накрая кралят отстъпи и вдигна ръка.

— Чуйте! Шестима от най-важните мъже в града трябва да дойдат при мен. Гологлави и боси, с въже около врата и ключовете от крепостта в ръце! Към останалите жители ще проява милост. Тези шестимата обаче ще бъдат мои и аз ще правя с тях каквото намеря за добре!

Посланието бе предадено в Кале. Ейдриън крачеше пред стените на града и сърцето му се сви от воя, който се понесе оттам.

Но не след дълго се появиха шестимата най-влиятелни граждани.

Дойде и Едуард, заобиколен от своите барони. Семейството му също беше там. После се събра цяла тълпа.

Ейдриън си проправи път. Молеше се в крайна сметка кралят да прояви милост към шестимата. Бедните голи до кръста мъже приличаха на живи трупове, тъй като ребрата им се брояха под тънката кожа.

Те паднаха на колене пред Едуард. Един заговори от името на всички и обясни убедително, че са дошли, за да бъде пощадено населението на Кале, което и без това вече е изстрадало много. Поставяха живота си в ръцете на краля и молеха за милостта му.

Настана гробна тишина. И тогава прозвучаха женски ридания. Изглежда смелчаците от Кале бяха трогнали не едно сърце.

Но не и краля.

— Аз вече проявих милост! — изрева той. — За Бога, казах ви, че няма да променя мнението си по този въпрос!

Ейдриън, Уолтър Мани, Ралф Басет и мнозина други пристъпиха напред.

— Кралю… — започна младият мъж, но Едуард побърза да го прекъсне.

— Владетелю Маклаклън — заяви той с подигравателна нотка в гласа, като имитираше шотландския акцент, — много неща съм готов да ти дам, но те предупреждавам да ме оставиш на мира сега! Същото се отнася и за теб, Уолтър. Тези шестимата са мои. Повикайте палача! Искам главите им да хвръкнат на минутата!

В този момент тълпата внезапно се раздели. Кралицата, силно наедряла от поредната си бременност, застана пред своя съпруг. Падна пред него на колене в знак на смирение и всички притихнаха.

Филипа вдигна очи. Лицето й бе обляно в сълзи. На Ейдриън никога не му бе изглеждала толкова красива.

— Милорд! Съпруже! Следвала съм те в много кампании с риск за моя живот и за живота на децата ти. Пътувала съм из бурни морета и по неравни пътища. Никога за нищо не съм те молила. Но сега те моля! Умолявам те, в името на Христовата кръв, пощади тези мъже!

— Боже мили, миледи, бих желал сега да си си у дома. Не бих ти отказал…

Кралят прекъсна за момент мисълта си. Ейдриън видя, че се е загледал някъде над главата на Филипа, зад приведените обречени мъже от Кале. Намръщи се и опита да си представи точно накъде се взира Едуард.

Гледаше към децата. Към Джон, който се бе превърнал в красиво момче, и към дъщерята на Робърт Оксфордски.

Маклаклън изпита странно усещане. Толкова приличаше на майка си. Беше висока за възрастта си и изключително красива с гарвановочерните си коси и зелени очи. Винаги нещо го жегваше в сърцето, когато си спомняше за Леноре; бяха я победили, но всеки мъж от техните редици, дори най-младите като него самия, се бе влюбил мъничко в нея.

Въпреки това му се стори странно, че кралят се взира в нейната дъщеря тъкмо сега.

След миг Едуард насочи отново вниманието си към кралицата и взе дланите й в своите.

— Миледи, признавам, че ти дължа извънредно много и че не си ме молила за нищо. Никой друг не би могъл да ми повлияе, но на теб не мога да откажа, колкото и да е справедлив гневът ми!

И се обърна. Веднага се надигнаха радостни възгласи и хората започнаха да скандират името на кралицата и да я благославят.

Филипа се изправи разтреперана и изумена, че все пак бе успяла да промени намеренията на краля.

Двамата палачи, все така с качулки на главите, се отдалечиха.

— Станете, станете! — обърна се тя към шестимата граждани на Кале.

Те обаче не бяха в състояние да го направят.

— Помогнете ми… — промълви Филипа. Погледът й падна върху Маклаклън. — Ейдриън, моля те…

Едва сега той осъзна, че до този момент бе стоял като вкаменен на мястото си, вторачен в дъщерята на Робърт Оксфордски.

Отърси се и се спусна към кралицата. Пощадените вече я благославяха през сълзи и опитваха да й целуват ръцете.

Тогава се приближиха и други. След като свалиха въжетата от вратовете им, Филипа ги увери, че могат да отидат в покоите й, за да бъдат нахранени и облечени.

После тълпата започна да се разпръсква. Ейдриън остана на поляната. Взря се в Кале, а след това обърна очи към кралското жилище.

И внезапно тя се появи. Изумрудените й очи бяха като две ками, готови да пронижат сърцето му.

— Миледи? — прошепна той и се поклони донякъде на шега.

Даниел не отговори, само се завъртя на пети, сякаш беше най-царственото създание на света.

Ейдриън се позасмя тихичко и се обърна да си върви. Беше доволен от изминалия ден. Най-сетне бяха измолили милост от краля; Кале бе паднал. Той беше млад и светът лежеше в краката му.

През тази нощ не мисли за момичето с изумрудените очи. Тогава още не знаеше, че щеше да дойде време, когато нямаше да може да я забрави.

Никога повече.