Хедър Греъм
Удоволствието на краля (2)

Глава 1

Замъкът Авил

Есента на 1336 година

 

— Знам как да направя пробив в стената — каза Ейдриън Маклаклън.

Никой обаче не го чу. Едуард беснееше. Прибрал пищната мантия зад гърба си, високият крал от династията на Плантагенетите крещеше неистово.

— За Бога! Що за нелепост! Аз, Едуард, кралят-воин, не мога да проникна зад стените на крепост, управлявана от една жена!

Събраните край лагерния огън най-прочути кралски рицари мълчаха, смазани както от неговия гняв, така и от собственото си безсилие. Те бяха кални, уморени, окървавени и премръзнали. Превземането на Авил първо им се струваше проста работа. Крепостта се управляваше от Леноре, дъщеря на покойния граф Джон д’Авил, втори братовчед на краля.

Говореше се, че зад стените се крие френският крал, което и обясняваше упоритостта на Едуард, въпреки безспорния талант на графинята да борави с врящото олио, горящите стрели и другите методи за защита.

— Никой ли не може да ми даде съвет?

— Ваше величество! — провикна се отново Ейдриън. — Аз знам как да направим пробив в стената!

Най-сетне Едуард го чу и се завъртя на пети. Неговият повереник, шотландчето, стоеше на входа на палатката.

Момчето беше само на десет години, но вече доста високо, а широчината на раменете му обещаваше голяма сила. Златистият му поглед беше проницателен и мъдър. Майсторски боравеше с оръжие и изпитваше неутолимо желание за знания, което го приковаваше часове наред над някоя книга. Едуард беше на мнение, че проявява и завиден кураж, особено впечатляващ на тази крехка възраст.

— А, шотландчето ще ни дава съвет! — изръмжа гневно Брайън Пърт, който беше в лошо настроение, тъй като през деня го бяха изгорили по рамото. — Махай се оттук, момче!

— Чакай! — нареди кралят и студеният му син поглед постави Брайън на мястото му. — От шотландците сме се научили на доста неща! Влез, момче. В този момент съм готов да изслушам всеки тактически съвет!

Ейдриън застана в центъра на кръга, по-близо до огъня. С високо вдигната глава и изправени рамене, той си даваше сметка, че може да създаде впечатление за мъдрост и сила. Баща му го беше научил на това.

„Бедният човек, дори във вените му да тече благородническа кръв, трябва да бъде силен, момче. Ако надживееш тези смутни времена, синко, ще направя от теб велик воин. Разорените като нас трябва да се усъвършенстват и така в крайна сметка да победят. Никога не приемай поражението, момчето ми. Не и когато се страхуваш от по-силен противник. Не, и когато ти нанесат първия удар. Никога не се предавай! Единствената капитулация може да бъде смъртта. Бий се здраво, синко, бий се не само с мускули, а и с ум. Никога не преставай да учиш. Бий се за чест, бий се да си извоюваш място в този суров свят. Така ще побеждаваш дори и крале!“

Не беше минало кой знае колко време, откакто Карлин, вожд на клана Маклаклън, му беше казал тези думи. Внук на шотландски граф, кръвен роднина на покойния Робърт I Шотландски, той изтърпяваше последствията от разгрома на войските на сина на Робърт, Дейвид II, тъй като Едуард Английски бе поставил Бейлиол на трона на Шотландия. Всички тези неуредици създаваха у Ейдриън чувството, че воюва от самото си раждане. Бяха останали без реколта и добитък заради непрекъснатите битки с англичаните. И въпреки че на трона седеше Бейлиол, кланът Маклаклън се биеше за Дейвид II.

Но един ден, в разгара на битката, момчето бе зърнало баща си насред група добре въоръжени рицари. Един ездач бе свел поглед към Карлин и Ейдриън разпозна в него Едуард III, най-големия им враг. Беше сигурен, че английският крал е дошъл да убие баща му. Тогава всичко изгуби значение за него, дори самият живот.

Спусна се натам, стиснал в ръце малката си кама. С гневен крясък се хвърли върху Едуард и за малко не го събори от коня. Камата вече бе до гърлото, готова да нанесе смъртоносния удар, когато баща му го бе издърпал.

— Не, момче! Не!

— Обеси го! — извика един от рицарите. — Ваше Величество, то за малко не ви преряза гърлото!

Но кралят слезе от коня и повдигна шлема си. Ейдриън видя яркосини очи, красиво лице и златисто-руси коси.

— Да го обеся ли? Синът на един толкова храбър и доблестен воин, дошъл да се споразумее с мен? Не! Момчето току-що показа, че е по-смело и от най-добрите мои рицари!

От гърлата на неколцина мъже се разнесе нещо средно между мучене и рев, което трябваше да мине за смях.

— Владетелю Маклаклън! — продължи кралят. — Бяхме посрещнати подобаващо, което запази честта ти. Ако такава е волята ти, чудесният ти син може да дойде да живее в моя двор и да расте заедно с моя наследник. Аз ще се погрижа за безопасността му, а ти няма да опустошаваш повече северната ми граница.

— Съгласен съм, Едуард, кралю на Англия!

— Не, татко, няма да те оставя… — започна Ейдриън, но Карлин му запуши устата с длан, а по-късно, сред развалините на семейната крепост, му разкри истината.

— Момчето ми, ние се бихме храбро, а Едуард е враг, когото уважавам. Един ден, гарантирам ти, Дейвид Брус ще се върне. Тук обаче умираме от глад. Искам да отидеш в кралския двор. Искам да знам какво става сред англичаните, искам те да поемат разноските за твоето обучение. Моля те да тръгнеш и да засвидетелстваш на краля на Англия същата вярност и послушание като на мен. Обичам те, синко. И се гордея с теб.

Не след дълго, когато вече се бяха придвижили на юг, Едуард призова отново момчето. И заяви със сериозен вид, сложил ръце на гърба си:

— Баща ти беше един от най-добрите бойци, които съм познавал, момче. И ти винаги ще се гордееш с него, тъй като всички ще тачат паметта му — и англичани, и шотландци.

— Паметта му?

— Той те изпрати при мен и сключи мир, тъй като знаеше, че умира. А сред непокорните членове на вашия клан има мнозина, които са готови да те убият заради семейните ви владения! Момко, твоята майка беше лейди Маргарет Мийдънлей. Нейният брат загина неотдавна в бой, а синът му умря от треска миналата седмица. Сега, момчето ми, ти си граф Мийдънлей и владетел на Регар. По волята на баща ти аз ще ти бъда настойник.

Затова сега Ейдриън беше при Едуард и се осмеляваше да говори на присъстващите рицари. Вече беше участвал в някои от атаките. Хората на краля признаваха неохотно способностите му — едни придобити в Шотландия, други — от същия майстор на меча, който обучаваше и кралските синове. До момента обаче усилията им бяха напразни. Красивата Леноре д’Авил ръководеше блестящо огнената защита. Наричаха я вещица и изкусителка, която прелъстява мъжете по пътя към унищожението. Много велики рицари щом погледнеха нагоре към нея, пленени от разветите й абаносови коси, намираха смъртта си. Дори Едуард беснееше и твърдеше, че хората му са омагьосани.

— Говори, шотландецо!

— Трябва да прокопаем тунел.

— Тунел?

— Нима ще продължите да принасяте мъжете в жертва на врящото олио и овесената каша, които графинята хвърля от стените всеки ден? Бихме могли много лесно да прокопаем тунел отдолу, през който да мине човек, за да отвори портите, и тогава вече да се бием честно.

— А! Трябва ни само един жертвен овен! — изрева Уилям от Челси.

— Помислете отново! — не се предаваше Ейдриън. — Чуйте ме! Какво повече можем да загубим, Ваше Величество? Ами ако портата е с двойни решетки? Толкова мъже ще умрат, хванати като в капан, докато графинята сипе отгоре им олио и стрели.

Робърт Оксфордски, един от по-възрастните рицари, служил дълго на краля, се обади в защита на момчето.

— Ейдриън познава архитектурата на тези замъци, Ваше Величество!

Едуард погледна своя повереник.

— Искам да видя плана. Начертай ми го, Робърт! Покажи ми, момче, какво имаш предвид.

Подкрепен от Робърт, Ейдриън се подчини и обясни как подобни стратегии са вършили работа в миналото.

— Ваше Величество, предлагам — намеси се Уилям от Челси, — нашето младо шотландче с всичките му книжни познания да влезе в замъка и така да допринесе за неговото превземане.

— То живее едва от едно десетилетие на тази земя! — озъби се Едуард.

— Но е готово да го направи, Ваше Величество! — възкликна възбудено момчето.

Трепереше от страх. Страхът обаче не беше нещо лошо. Лошо бе, ако му позволи да победи смелостта. Копнееше да се превърне във воина, за когото бе говорил баща му. Нямаше търпение да се докаже пред краля… и пред самия себе си.

В крайна сметка се реши да отиде.

Започна подготовката. Хората се прокрадваха до стените под прикритието на нощта и дъжда и копаеха. Ако ги откриеха, щяха със сигурност да загинат, тъй като защитниците на замъка можеха да наводнят тунела и да ги удавят.

Но успяха. Ейдриън се промъкна незабелязано зад стените. Под прикритието на мрака той сряза въжетата, които държаха портите, и английската войска нахлу.

Хванат като в капан между стените, през този ден той самият се би срещу десетина французи, решили да набучат главата му на копие и да я поставят на някой от крепостните зъбери. Би се отчаяно, едновременно срещу смъртта и срещу страха.

Същата нощ английските рицари и благородници вдигнаха тост за него, макар че не преставаха да го дразнят.

 

 

Едуард III, крал на Англия, наблюдаваше танца на пламъците. Най-сетне се беше озовал зад стените на замъка. Толкова беше уморен! Никога не бе предполагал, че ще се наложи да се бие до пълно изтощение. И то само за да открие, че френският крал не е в Авил!

Застанал пред огнището, той надигна сребърната си чаша и я пресуши. Прекрасното бордо понамали напрежението. В този момент влезе Робърт Оксфордски.

— Доведох графинята.

„Графинята!“ — помисли с гняв Едуард. Въпреки многобройните си положителни качества, той бе типичен представител на династията на Плантагенетите, а всички знаеха, че те имат невероятно буен характер.

Дядо му бе великият крал Едуард I. Баща му, злочестият Едуард II, беше изгубил Шотландия заради Робърт Брус. Той беше слаб владетел и се беше обградил със зли и коварни хора. Стана жертва на съпругата си и нейния любовник. Така бе пленен, принуден да абдикира в полза на своя син, а по-късно — жестоко убит.

Коронясан за крал на Англия на петнайсет години, Едуард III си даваше сметка както за своето положение, така и за своето минало и за греховете и на двамата си родители. Наричаха майка му „френската вълчица“. Любовникът й, Роджър Мортимър, граф Марч, властваше с нея, а баща му фактически не бе изобщо крал. Мортимър в крайна сметка възнамеряваше да се възкачи на трона. Но хората, и благородници, и простолюдие, вдигнаха оръжие срещу него.

Когато Едуард стана на осемнайсет години, Мортимър бе обесен в Тайбърн. А младият крал бе научил, че трябва да бъде силен. Първият му син, Едуард Удстокски, се бе родил същата година. Той се закле пред себе си да изгради могъща монархия, да възстанови уважението към кралската фамилия и да управлява със здрава, но нелишена от съчувствие ръка. Бе благословен с добра кралица — Филипа Хейнолт. Не беше красавица, но беше топла, интелигентна и плодовита. Поданиците й бързо я бяха обикнали.

Но дори най-добрите намерения и съпружеската обич не бяха в състояние да променят природата на Плантагенетската кръв, затова тази нощ Едуард крачеше с енергията и напрежението, характерни за леопардите, изобразени на герба му.

Бяха изминали почти триста години от завладяването на Англия и почти двеста, откакто Хенри II и Елинор бяха донесли титлите от собствените си френски владения в английската монархия. Наистина Джон Английски бе изгубил много кралски богатства и престиж през първите години на тринайсетото столетие. Английските крале обаче години наред се бяха наричали „крале на Франция“, а Едуард имаше още по-основателна причина да го прави, тъй като майка му Изабела беше дъщеря на Филип Хубави. Трима от братята й си бяха предавали френската корона. И тримата обаче бяха умрели, без да оставят наследници. Претенциите по женска линия бяха пресечени от корен и короната бе наследена от Филип дьо Валоа, а след това и от самия Едуард, който бе оспорил решението с думите, че дори тронът да е забранен за жените, той самият е по-пряк наследник на Филип Хубави от Филип дьо Валоа.

Едуард съзнаваше, че не притежава достатъчно сила, за да се възкачи на френския трон, но сега Филип се бе полакомил за Акитенското херцогство, може би най-значимото английско владение на френска земя. Освен това заплашваше, че акитенският проблем няма да бъде разрешен, докато Едуард не гарантира на шотландците права. Той обаче по-скоро щеше да гори в ада, отколкото да позволи на французите да му диктуват политиката.

Затова английският крал бе дошъл тук — да воюва с френския си братовчед. А какво се оказа?

— Нека влезе — изкомандва той.

Когато я въведоха, Едуард зачака вик за пощада, но тя стоеше с високо вдигната глава. Косата й беше по-черна от нощта. Лилавата й рокля беше обшита с кожа. Зелените й очи светеха като изумруди. Срещна погледа му без капчица извинение и молба за милост. Беше слаба и стройна, с изящни извивки. Обгръщаше я нежното чисто ухание на розови листенца. Олицетворяваше самото съвършенство. Едуард не знаеше кое точно — дали сладкият аромат, или единственият признак за вълнението й — повдигането на гърдите й под корсажа — прибави най-неочаквано нова емоция към гнева му. Желание! Силно, бясно, непреодолимо!

Лицето й бе безупречно изваяно. „Ако го докосна — помисли си той, — ще усетя коприна.“ Дългите й мастилено-черни коси възбуждаха всичките му сетива.

Тя го съзерцаваше със спокойно и предизвикателно презрение. Може би мислеше, че благородническата й кръв ще я предпази. Мили Боже, как само се заблуждаваше!

Направи крачка към нея, вбесен от плътското си желание. За Бога, та той притежаваше властта да я екзекутира!

— Вещица! — Удари я с дланта си през лицето, толкова силно, че скърши величествената й осанка, тъй като тя загуби равновесие и падна на колене. Впери поглед в нея и за момент го обзеха угризения. Но тогава тя отново вдигна лице. Очите й блестяха. След миг се изправи с пламнала буза и извика:

— Ти не си крал тук! Великият Едуард, великият воин, който води битки с децата, гори реколтата, съсича добитъка! Можеш да правиш каквото си щеш, но никой няма да се предаде и да те помоли за пощада!

С тези думи се нахвърли, за да забие нокти в лицето му. Стъписан, че някой, било то мъж или жена, бе посмял да направи подобно нещо, Едуард вдигна ръце точно навреме. Устремът й обаче събори и двамата върху дървения под пред огнището. Тя отчаяно се заопитва да се измъкне изпод тежестта му. Пламъците се отразиха в острието на малкия нож, който бе измъкнала от джоба си. Това предопредели съдбата й…

Едуард я стисна за китката, взе оръжието и го захвърли. После хвана краищата на роклята й. Звукът от съдирането на плата отекна невероятно силно. Искрящият зелен бяс в очите й го покори отново, този път заедно с гледката на гърдите, които бе оголил.

Тя извика. Демоничните светлинни в неговите очи й дадоха да разбере, че е изгубила битката. Юмруците й забарабаниха по раменете му.

Бори се дотогава, докато вече не бе в състояние да го прави. А Едуард не даваше и пет пари. Той беше победителят. Облада я с истински бяс, без да подозира, че е девствена. В крайна сметка гневът му се уталожи и той започна да се държи нежно, пленен от нейното съвършенство, приятен аромат и копринена плът.

Когато всичко свърши, тя се сви на топка с гръб към него, твърдо решена да не му позволи да чуе риданията или да види сълзите й. Едуард почувства срам. Това отново го ядоса.

— Помоли за пощада сега и аз ще се погрижа да запазиш поне живота си, макар да изгуби невинността си.

Тя не отговори веднага. После прошепна, ридаейки:

— Никой тук няма да се предаде, нито да помоли за пощада!

Макар почти да не я познаваше, Едуард беше смаян, очарован и обсебен от нея.

Помисли си за Филипа, за чудесното семейство, с което го бе дарила, за любовта, с която се грижеше за него и децата. На всичкото отгоре беше отново бременна. Беше му дала синове, дом и силно управление, бе подсигурила множество наследници за кралството. Придружаваше го често в походите, за да бъде наблизо, докато той се бие.

Но тази нощ тя не беше тук. А той беше от хората, които винаги получават каквото поискат.

— Може би — промълви внезапно Едуард, — след време все пак ще помолиш за милост.

Вдигна я от земята — тя бе останала без сили след съпротивата, която му бе оказала — и я отведе до господарската спалня. Не я пусна през цялата нощ. Люби я вече по-нежно.

Но тя така и не се предаде. Нито помоли за пощада.

На зазоряване я остави заедно със замъка под сигурното ръководство на Робърт Оксфордски.

Филип VI, крал на Франция, бе дал дума, че ще се срещне с Едуард на бойното поле. Досега кралят на Англия чакаше, готов и нетърпелив, да влезе в битка.

Но тогава се разчу, че Филип ненадейно се оттеглил в Париж. Съветниците предупредиха Едуард, че е по-добре да върне войските си в Хеннолт и да прекара там зимата.

Той реши да постъпи точно така, но никак не му се оставяше част от това, което бе завоювал. Затова, докато се подготвяше за пътуването, изпрати Робърт да доведе отново Леноре.

Беше прекарвал всяка нощ с нея, откакто бе дошъл в замъка. Бе я прегръщал и се бе наслаждавал на нейната младост, красота и гордост. Тя може би наистина беше магьосница, тъй като дори и сега той беше силно привързан към нея.

Реши да не среща погледа й, затова впери очи в документа, който трябваше да прочете и подпише.

— Леноре д’Авил, имам намерение да те отведа в Англия. Оттам могат да започнат преговори с твоя роднина, краля на Франция, за освобождаването ти.

— Това е моят замък! Ти не можеш да ме отведеш в Англия!

Тръгна ядосана към него, но той я хвана здраво, за да й напомни за силата си. Усмихна й се.

— Ще помолиш ли за милост?

— А ще я получа ли?

Едуард поклати глава.

— Миледи, идваш в Лондон! Ще бъдеш настанена в Голямата кула.

Оставаше му още една нощ в замъка Авил. Дълго се занимава с делата си, след което отиде в господарската спалня. Беше късно, но тя стоеше все още пред огъня, изкъпана и гола, увита само в мека кожа, със свободно пусната на гърба коса. Едното й рамо бе придобило бронзов оттенък от пламъците.

Не каза нищо, когато я вдигна, нито когато желанието му достигна върха си. Просто лежеше до него и той дори помисли, че е заспала. Тогава обаче му проговори:

— Пусни ме!

Едуард поклати глава.

— Не мога.

На зазоряване тя заспа. Съзерцава я дълго и разбра, че наистина е омагьосан. Но все пак беше крал. И трябваше да тръгне същия ден.

 

 

Зимата Едуард III се съюзи с фламандците, които бяха готови да се съобразяват с него, ако той седнеше на френския трон. Лилията на Франция бе изобразена на знамето му до лъвовете и това не се нравеше на крал Филип. Дори изпрати посланици, за да обяснят причината за недоволството си. Не виждаше нищо лошо в това Едуард, който му беше братовчед, да използва френския герб, но не и наравно с лъвовете, сякаш английският остров можеше да бъде така велик, както френската нация.

Едуард се върна в Англия. Кралица Филипа му роди още едно дете, което кръстиха Джон. Докато празнуваше щастливото събитие, той получи съобщение, че Робърт Оксфордски иска спешна среща с него. Сърцето му се сви, тъй като бе изпратил своя рицар в Лондон заедно с Леноре.

Добрият Робърт, верният Робърт! Беше почти толкова висок, колкото и Едуард. Силен и храбър. Вече минаваше шейсетте, но все още имаше прав като стрела гръбнак и нежна душа, въпреки бойното си майсторство.

Робърт първо поздрави краля по случай раждането на сина му, а след това рече:

— Макар аз със сигурност да съм единственият, разбрал за състоянието на графиня д’Авил, мнозина са наясно за специалния ви интерес към нея. Тъй като кралицата ви дари съвсем наскоро с такова чудесно момченце, тя няма да приеме радушно вестта за появата на кралско копеле. Освен това е добре да помислим за самата дама. Трябва да ви кажа, че аз се привързах силно към нея.

Едуард съзерцава безмълвно верния си служител в продължение на няколко дълги мига. Дори мисълта за момичето раздвижваше кръвта му. Почувства се и смешно щастлив, че то щеше да му роди дете. Каза си, че така щеше да си плати за предизвикателното поведение, което първоначално бе имала към него, защото детето щеше да й напомня всеки ден до края на живота й за английския крал.

Облегна се на стола си.

— Ще се погрижа графиня д’Авил да се омъжи веднага за някой благородник.

— За някой колкото дискретен и мил човек, умолявам ви! — настоя Робърт.

Едуард се усмихна.

— Най-милият и най-дискретният. Сега се готвя да тръгна отново да се бия със скъпия си братовчед Филип. Морска битка, при която ще имам отново нужда от теб, стари приятелю. Но първо ще уредим проблема с Леноре.

— Но за кого…

— За теб, стари приятелю. Ти ще се ожениш за дамата. Неотдавна почина граф Гаристон. Тъй като не остави наследници, дарявам на теб земята и титлите му. Замъкът Гаристон е един от най-древните в нашата страна, а старият граф беше хитър и богат и успя да го направи уютно място за живеене.

Робърт кимна.

— Ваше Величество, безкрайно съм ви благодарен. Но съм прекалено стар за такава млада булка.

— И по-стари са се женили за млади жени!

В действителност беше доволен от напредналата възраст на Робърт. Не му се искаше да си представи хубавицата с гарвановочерните коси с друг мъж и затова изборът му се стори много добър. Нямаше как да им попречи да бъдат заедно, но Леноре със сигурност щеше да си спомня за него, докато лежи в обятията на своя съпруг.

 

 

Три дни по-късно графиня д’Авил бе омъжена без нейното знание или съгласие.

В кулата й бе съобщено само, че е съпруга на някакъв английски барон. Тя зачака, докато Робърт Оксфордски се завърна при нея, смълчан и очевидно чувстващ се неловко.

— Боже мой, какво направи той с мен пък сега?

Робърт се изкашля.

— Омъжи ви за мен.

Поразиха го сълзите, които се появиха в очите й. Коленичи пред нея, взе дланта й в двете си ръце и се заизвинява.

— Скъпа миледи, от цялото си сърце съжалявам, че трябваше да изпитате мъката да бъдете свързана с един стар воин. Обичам ви неописуемо и ще бъда щастлив да съм ваш съпруг. Или баща… Както желаете вие.

Леноре постави свободната си ръка върху сребреещите му коси.

— Робърт, плача за земята, която няма да видя никога повече, за хората, които обичах, за стария замък, който бе мой дом толкова дълго време. С цялото си сърце ви уверявам, че не бих се омъжила с такава радост за никой друг в цялото кралство.

Рицарят се изправи.

— Ще ви отведа оттук преди раждането на детето. Кълна се, Леноре, ще обичам и ще браня бебето. От този момент то е мое. Ще се погрижа да ви оставя в безопасност, а после ще трябва да побързам да се присъединя отново към краля, защото той е готов за бой.

— Той ще прекара целия си живот в готовност за бой — промълви младата жена.

— Не го мразете толкова. Аз ще посветя живота си на усилието да компенсирам това, което стори той.

— Не го мразя! — прошепна тя.

Не каза нищо друго, но като я погледна в красивите очи, Робърт си даде сметка, че всъщност Леноре приличаше в голяма степен на краля. Беше също така готова да се бори до последно. И макар да се съпротивляваше непрекъснато на Едуард, тя милееше за него по свой начин, така както той самият се бе влюбил до уши в нея.

— Ще направя всичко, което мога…

— Скъпи Робърт! Аз съм тази, която ще направи всичко, за да сте щастлив! Защото моето единствено желание вие не можете да изпълните.

— И то е?

— Да се върна у дома! — прошепна тя със страст и копнеж. — В Авил. Аз не мразя краля, но… — Докосна подутия си корем. — Бих искала тримата да имаме шанса да бъдем семейство.

— Ах, миледи! Аз служа на краля! — отвърна тъжно верният рицар. — Но все пак, ако кампанията му се увенчае с успех, той може би ще ми разреши да ви отведа у дома.

— Може би… — съгласи се Леноре и се усмихна с нежност.

 

 

Едуард се готвеше за бой с френската флота. Когато неприятелските кораби се раздвижиха, той реши, че е настъпил моментът за атака.

Англичаните влязоха в битката с търговски плавателни съдове, докато французите бяха екипирани с военни галери.

Макар сражението да се водеше по море, използваха се и стрели, и мечове, дори камъни.

Робърт Оксфордски се би храбро.

Същата нощ, докато войските на английския крал празнуваха победата си от първия ден, пристигна пратеник. Робърт беше станал баща на момиченце, здраво и прекрасно. Графиня Леноре го молеше да се пази и да се върне у дома, за да се грижи за нея и за детето.

Възрастният мъж бе обзет от щастие. Години наред бе живял сам. Сега най-после си имаше семейство.

Следобед на следващия ден един опитващ се да се измъкне френски кораб изпрати дъжд от стрели.

Робърт беше пронизан. Хората му подгониха неприятеля. Едва когато плениха вражеската галера, Робърт позволи на лекаря да огледа стрелата в гръдта му, но вече знаеше истината.

Раната беше смъртоносна.

— Повикайте краля!

Не усещаше болка, само вцепенение, предвещаващо смърт.

— И свещеник, човече, повикай свещеник! — провикна се помощникът му. — И, за Бога, някой да намери по-бързо краля!

Мъжете се суетяха около верния рицар с насълзени очи. Пристигна свещеникът и му даде последно причастие.

— Мили Боже, но как ще я карам без теб, стари приятелю! — възкликна Едуард.

Умиращият прошепна нещо. Кралят се приведе по-близко, за да чуе.

— Обещай ми това на смъртното ми ложе! — молеше Робърт. — Дай на Леноре свободата да заведе… да заведе бебето у дома в Авил. Пред Бога, Едуард, те моля! — Гласът му се извиси. Намери дори сила да стисне ръката на краля. — Пази бебето… Стани му кръстник… изпрати го у дома с майка му…

Отпусна се в леглото, изтощен.

— Робърт, пази си силите…

— Едуард, обещай ми!

— Добре, човече, имаш обещанието ми! — извика почти грубо кралят. — А сега, бий се със сенките на смъртта така, както се би с моите врагове. Мили Боже, добрият ми стар приятел! Бори се…

Но очите на верния рицар се затвориха. Тялото му се отпусна. Смелият воин бе изгубил последната битка. Робърт Оксфордски беше мъртъв.

— Ваше Величество, да изпратим ли тялото му в Лондон на неговата вдовица?

Кралят вдигна стреснато поглед. Този, който бе задал така тържествено и тъжно въпроса, бе Ейдриън. Момчето често се бе сражавало рамо до рамо с Робърт и се бе възхищавало на неговото търпение, мъдрост и вярност.

— Да — промълви с тъга Едуард.

— Ваше Величество, да предам ли да се уреди ескорт за лейди Леноре д’Авил? — попита отново Ейдриън.

Кралят го погледна. На единайсет години, той бе висок и слаб. Очите му светеха златисто. Явно очакваше от него да изпълни обещанието си и Едуард бе наясно, че трябва да го направи дори само за да си запази верността на забележителния юноша.

— Да! — „Ех, Робърт, остана си благороден до последния дъх.“ Беше успял да го принуди да дари свободата на съпругата му. — Не! — заяви миг по-късно той. — Първо искам да видя детето! Изпратете да доведат графинята. Ще стана кръстник на бебето, както се заклех. И тогава… тогава Леноре може да се върне в Авил — додаде уморено Едуард. — Обградена от съветници от собствения ми двор, тя сигурно ще поддържа замъка добре.

 

 

Леноре пристигна, когато дъщеричката й беше само на няколко месеца. Церемонията се състоя в една стара катедрала. Графинята, цялата в траур, държеше бебето на ръце, а кралят, студен и скован, не я изпускаше от очи. Кръстница беше французойката Жанет д’Есте, вдовица на английски рицар, която след това щеше да отпътува за Авил заедно с Леноре.

Ритуалът бе подобаващо пищен. През цялото време кралят държа малката си дъщеря на ръце. Тя имаше гарвановочерни коси, бузките й бяха закръглени и леко розови, а чертите деликатни. Имаше малка розова устичка, право носленце, фини високи скули, мека като коприна кожа.

А очите й бяха изумрудени.

Детенцето лежеше неподвижно в ръцете му и го съзерцаваше така, сякаш го предизвикваше и искаше да му каже, че ако беше малко по-голямо, щеше да се съпротивлява и да настоява да я остави.

Леноре не го погледна нито веднъж по време на церемонията. Беше ясно, че жалее искрено за Робърт. Беше бледа, слаба и все още красива.

Тази нощ трябваше да отседне в имението Дувър на лорд Хънтингтън. Едуард бе възнамерявал да не се доближава до нея, но мрачните размисли през цялата вечер го убедиха, че няма да издържи.

Същата нощ един слуга покани младата жена да отиде сама в крилото за гости. Въведоха я в спалня с голяма камина и маса, край която с изопнати, мрачни черти седеше кралят.

Сърцето й се изпълни със страх.

— Кралю на Англия! Знам, че сте обещали на съпруга ми да ми позволите да се върна у дома. Вие не бихте нарушили дадения обет.

Кралят въздъхна дълбоко и се изправи, като прокара пръсти през косите си.

— Да, миледи, ще удържа думата си.

— Тогава…

— Повиках ви, защото трябваше да ви видя. Да чуя гласа ви.

— Разбирам — промълви Леноре, тъй като в този момент той тръгна към нея и тя усети, че коленете й омекват. — Може би така стана по-добре, защото все още не съм имала възможност да ви поздравя с раждането на последния ви син.

— Ти си наистина вещица, която ме омайва нежно.

— Едуард, ще ми позволиш ли да замина?

— При едно условие!

— И то е?

Отдалечи се от нея, сплел пръсти зад гърба си.

— Ако някога с теб се случи нещо, грижите по детето да поема аз.

Леноре помълча, преди да попита:

— Защо?

— Тя е моя по право.

— Тя е твоя, но не по право.

— Може и да не ми повярваш, но по свой начин аз обичах майка й.

— Ще си тръгна ли оттук, ако не дам подобно обещание? — В очите й заблестяха сълзи.

— Ще си тръгнеш сутринта, ако вятърът го позволява.

Леноре въздъхна.

— Ще се подчиня на волята ви, милорд.

— Ще го направиш ли, Леноре? — попита я тихо той.

Беше се приближил отново. Толкова близко…

— Когато настъпи утрото, ще те освободя, кълна се! Но, за Бога, миледи, може никога вече да не се срещнем! — извика Едуард напрегнато и страстно.

Младата жена затвори за момент очи, опитвайки с усилие да си поеме въздух. А като ги отвори, срещна отново молещия поглед.

— Така да бъде тогава! — отвърна буйно тя.

И отново усети докосването му, дланите му върху ръцете си, устните му съвсем близко до своите.

— Ах, миледи, да можеше да не ме мразите толкова!

— Боже мили! Да можех да не ви мразя повече!

При тези думи се озова във въздуха, затворница на обятията му.

 

 

На сутринта задуха подходящ вятър.

И тя беше свободна. С детето на ръце, Леноре застана на една скала и се загледа към английските земи.

„Никога няма да се върна“ — помисли си тя и потръпна. Студът прониза тялото й. „И няма да го видя повече!“

Ръцете й затрепериха. Внезапно усети с абсолютна сигурност, че бебето, което държеше в обятията си, един ден ще се върне, защото, така както кралят бе удържал думата си, тя също щеше да изпълни даденото обещание.

— Миледи, мога ли да ви помогна?

Обърна се. Беше Ейдриън, шотландчето със златистите очи, което бе жалило така дълбоко за Робърт. Стоеше до нея, високо, силно и сериозно, несмущавано от студения вятър.

— Корабът ви е готов да отплава, миледи — рече тихо то.

— Добре, Ейдриън. Ще вземеш ли бебето? — попита тя, тъй като пътят надолу беше стръмен, а юношата бе много по-стабилен от нея.

Подаде му дъщеря си. Той я пое несръчно. Детенцето се разплака. Леноре се усмихна несъзнателно на старанието на Ейдриън.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се! — отговори възмутен той.

Долу й подаде обратно бебето.

— Доста е темпераментна!

— Страхувам се, че е така.

— Не прилича на баща си.

Леноре сведе очи. Опасяваше се, че дъщеря й с всеки следващ ден заприличва все повече и повече на истинския си баща.

— Времето ще покаже.

— Вие го обичахте много… — промълви Ейдриън и тя видя колко му е мъчно за Робърт, — … бащата на бебето…

Младата жена се усмихна.

— Наистина много.

И не лъжеше. Беше обичала Робърт с цялото си сърце. А, макар този факт да не й беше никак приятен, обичаше и краля. Това бе и една от причините да иска така отчаяно да си замине.

— Ейдриън!

Целуна го припряно по бузата. Знаеше, че падането на Авил се дължи до голяма степен на неговата стратегия, но беше сигурна също така, че Едуард никога нямаше да се откаже, затова не винеше Ейдриън; а една обсада със сигурност щеше да вземе повече жертви.

Юношата се изчерви леко.

— Господ да ви праща попътен вятър, миледи.

— И на вас, владетелю Маклаклън! До нови срещи!

И отново почувства странен трепет. Те нямаше да се видят повече. Но Леноре имаше невероятно усещане за красивия млад Маклаклън. Струваше й се, че животът им се е преплел в деня, в който бе паднал Авил.

Но… времето щеше да покаже.