Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Pleasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 123 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шанън Дрейк. Удоволствието на краля

ИК „Бард“, 2000

Дизайн на корица: Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

Глава 6

Най-сетне потеглиха. Времето беше прекрасно, но пътуването обещаваше да бъде отегчително за Ейдриън. Беше свикнал с дългите преходи из неприятелски територии, където все ги бавеха пешеходци и каруци. Сега обаче случаят беше различен. Яздеше със своя оръженосец Дейлин — луничаво петнайсетгодишно момче, което изгаряше от нетърпение да служи и да се докаже. Придружаваха го десет тежковъоръжени конници и още толкова войници, дошли специално от имението в Гаристън за своята господарка. С тях пътуваха лейди Жанет и Монтейн, една шивачка, няколко слугини, някой си доктор Кутен, „внесен“ от Авил, за да продължи да обучава миледи и да управлява домакинството й, и френският готвач, грижил се още за майка й и известен с вълшебствата си. Следваха ги всевъзможни коли и каруци с вещите на миледи и нейните дами. Въпреки че пътуването не трябваше да отнеме повече от един ден, при тези утежнени обстоятелства очевидно щяха да им бъдат нужни два.

Младата графиня изглежда изпитваше не по-малко нетърпение от своя придружител да пристигне, но това също нямаше да ускори нещата. Тя яздеше прекрасна дореста кобила с бяло петно на челото, по-стройна и елегантна от бойните коне, с които бе свикнал Ейдриън. Той отново беше яхнал Матю, а Марк ги следваше с багажа; Люк и Джон бяха останали в Уестминстърския дворец.

Добре, че поне старите римски пътища бяха хубави и лесно проходими, въпреки скорошните проливни дъждове. Ейдриън водеше, но мислите му го погълнаха дотолкова, че скоро Даниел д’Авил се озова пред него. Той се намръщи и пришпори Мат.

— Миледи, задачата на придружителя ви е да ви предпазва!

— В провинцията няма опасности — увери го тя, без да забавя темпото и почти без да обърне глава към него.

Ейдриън заби токовете на ботушите си в Мат и се изравни с кобилата.

— Главорези, крадци и недобронамерени хора се намират навсякъде, миледи.

— Аз не съм виждала такива. Освен тези, на които бе наредено да ме придружават.

— Миледи, не можете да си представите какви зли хора има, затова ви придружава отряд въоръжени мъже!

— В такъв случай моят ескорт от въоръжени мъже може да ме предпази еднакво добре, независимо дали яздя метър и половина по-напред или по-назад.

Ох, само веднъж! Само веднъж да му паднеше в ръцете и да я метне на коляното си! Един-единствен път!

Бореше се с нокти и зъби да запази спокойствие и самоконтрол.

— Движете се зад мен, миледи. И ако възнамерявате да причинявате дори най-незначителни неприятности, бих искал да ви припомня, че тук командвам аз, а не кралят.

— Не говорете абсурди — отговори невъзмутимо тя. — Никога не бих се скрила зад английския крал.

— Имате късмет, че тогава той дойде да ви спаси, в противен случай щяхте да усетите силата на гнева ми.

Двамата яздеха почти успоредно. Даниел обърна леко глава към него. Изумрудените й очи се присвиха с презрение.

— Нямаше да ме докоснете, милорд.

— И защо?

— Защото съм графиня.

— А аз съм граф.

— Но аз съм повереница на краля.

— А! Значи все пак опитвате да се скриете зад него!

— Никога не се крия зад никого, милорд!

— Тогава ми кажете истината. Вие ли ми напълнихте ботушите с мед?

Даниел не отговори веднага.

— Да, в известен смисъл. Всъщност стана непреднамерено.

— Медът се озова по случайност в ботушите ми?

— Да.

— Също като черния пипер във виното ми?

Това я стресна малко, но тя се окопити бързо.

— Историята с пипера стана доста отдавна. Тя не беше случайност. Не крия обаче, че гледам на вас като на неприятел. Затова би трябвало да проявите здрав разум и да стоите по-далеч от мен!

— Защо? Просто ще сипя черен пипер в чашата с мед и мляко, която пиете преди лягане, и ще насиня здраво благородния ви derriere[1], ако продължавате да ми създавате трудности.

— О, ще продължа да ви ги създавам!

— Защо?

— Защото сега съм тук по ваша вина!

— Не разбирам…

— Авил е прекрасна и непревземаема крепост. Майка ми щеше да издържи, докато Филип й дойде на помощ, ако не бяхте вие!

— Вие не бяхте там по това време, миледи.

— Не, но знам, че вие сте причина за падането на Авил и сте станал и любимец на краля благодарение на разрушението на моя дом.

— Домът ви никога не е бил разрушаван и вие несъмнено сте наясно с този факт. Кралят навремето забрани всякакви издевателства както срещу вашата майка, така и срещу града.

— Той я направи своя затворничка и я принуди да дойде в Англия!

— Където тя се омъжи за баща ви и й бе разрешено да се прибере в Авил и да го управлява дори след смъртта на Робърт!

Думите му не я усмириха. Гледаше право пред себе си, а изумрудените й очи пускаха искри.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бяхте помогнали за падането на крепостта…

— Боже милостиви, престанете! — извика внезапно Маклаклън. — Нали видяхте сама обсадата на Кале? Много по-добре за обсадените е крепостта да се предаде колкото може по-скоро. Ако обсадата на Авил беше продължила по-дълго, колко щяха да умрат от глад? И, скъпо ми опърничаво момиче — вече едвам удържаше гнева си, — може би е време да помислите върху следното — вашият дом в действителност е тук! Вие сте родена в Лондон. Баща ви беше любим поданик на английския крал…

— А майка ми беше братовчедка на френския крал.

— Далечна.

Даниел махна с ръка. Това очевидно нямаше значение за нея.

— Аз съм от рода Валоа. И Авил трябваше да остане владение на династията. Но вие сам причинихте падането на крепостта.

— Сам? Кралят и мнозина смели мъже биха се засегнали сериозно от подобно твърдение. Аз бях момче…

— Вие избрахте да си проправите път чрез поражението на моята майка и моя народ. Заради вас тя стана затворница на краля, който я измъчва достатъчно, а после я домъкна тук…

— Боже милостиви, дай ми търпение! Леноре никога не е била измъчвана и не вярвам, че изобщо ви е казвала подобно нещо! И би било добре да си спомните поне за да изтрезнеете малко, че лично баща ви помоли в предсмъртния си час крал Едуард да ви стане кръстник!

— Сър, няма да успеете да промените позицията ми по този въпрос. Когато умираше, майка ми ми напомни, че трябва да почитам моя крал. Нямам желание да яздя с вас.

— Ако се върнете назад и ми позволите да водя колоната, няма да яздите с мен. И имайте предвид, че са ме изпратили по работа. Аз просто изпълнявам дълга си.

В отговор Даниел измърмори нещо във връзка с това къде да отиде и какво да направи със себе си — шокиращ език за една графиня. Очевидно го бе усвоила от младите принцове и техните учители.

Когато Даниел понечи да се отдалечи, Ейдриън хвана юздата на кобилата й, спря я и внезапно се усмихна.

— Помислете върху следното! Ако не бях аз, може би въобще нямаше да съществувате! Вие сте смес от английска и френска кръв, независимо дали го признавате.

— Поне нямаше да бъда принудена да се съобразявам с вас! — изсъска тя.

— Не се съобразявайте тогава, графиньо. Връщайте се назад веднага!

— Точно това опитвам да направя!

Ейдриън пусна юздата на кобилата. Девойката направи рязък завой и препусна. Спря едва в средата на колоната, до доктор Кутен.

Маклаклън вдигна очи към небето и констатира с изненада, че е все още ясно и денят си е все така хубав. Имаше чувството, че сякаш цялото му тяло е кълбо от нерви. Ох, поне Джоана да беше с него!

Започна да се смрачава. Красивият залез подобри настроението му. Пристигнаха в Хендън, където щяха да пренощуват. Сър Ричард Рейслинг, назначеният от краля управител, се спусна разтревожено да ги посрещне.

Слабият сериозен старец ги приветства ентусиазирано, а след това попита притеснено:

— Никой ли не е поразен сред вас? — Прекръсти се. — Слава на Бога, засега сме се отървали от Черната смърт и макар да не отказвам на краля и да не желая нищо лошо на бедната малка графиня… — Не довърши мисълта си. Маклаклън проследи погледа му и разбра, че го е вперил в Даниел. — О, станала е истинска дама, нали?

Раздразнен, той скочи от коня си. Помогна и на девойката да слезе, без нейното съгласие. После се обърна към сър Ричард.

— Никой от нас не е с треска и аз самият имам задачата да опазя графинята жива и здрава.

Сър Ричард въздъхна и успя да се усмихне.

— В такъв случай влизайте, влизайте! Доведете дамата и нейните придружителки в къщата. Мъжете могат да се нахранят и да намерят подслон в конюшните и в къщурките от другата страна. Дабри! — Младият коняр се приближи незабавно. — Погрижи се за тези добри хора и за конете, момче! Нека си починат добре през нощта. Милорд Маклаклън, графиньо Даниел, последвайте ме, ако обичате.

Вътре вече ги очакваше сервирана маса.

Бе приятно и чисто. Огънят в огнището пукаше, а във въздуха се носеше апетитният аромат на печено. Ейдриън установи със задоволство, че повереницата му се държи все пак любезно с домакина. По време на почти интимната вечеря той се улови многократно, че наблюдава Даниел, и установи, че повечето мъже наистина биха погледнали на нея като на завидна награда. Тя се хранеше деликатно. Ръцете й бяха малки, с дълги елегантни пръсти и хубави нокти. Очите й блестяха, докато говореше, смехът й беше мелодичен. Явно беше решила да очарова сър Ричард. В края на вечерята той бе убеден, че крал Филип е нещастен, несправедливо очернян човек и би трябвало да се прекратят всякакви действия срещу французите.

Маклаклън се изправи импулсивно.

— Мисля, че е време младата графиня да си ляга, сър Ричард. Искам утре да станем рано. Не ми се ще да заспи на седлото, нито пък да я нося по пътя.

Даниел, разбира се, тутакси скочи.

— Няма защо да се притеснявате, земевладелецо Маклаклън. Сър Ричард, благодаря ви за гостоприемството. Желая ви лека нощ.

И излезе величествено.

— Аз също трябва да поспя, сър Ричард. Нямам търпение да стигнем Гаристън, тъй като още повече ми се иска да се върна оттам и да се погрижа за един човек в тези несигурни времена.

— Несигурни, наистина! — Домакинът отново се прекръсти. — Страшно е — броят на жертвите нараства с всеки изминал ден… Ако чумата продължи да настъпва така безмилостно, ще покоси всеки десети в Англия!

 

 

Мислеше, че ще спи добре. Беше се насладил на вкусната вечеря и беше достатъчно уморен, но се мята и въртя цяла нощ, а на сутринта се събуди с усещането, че изобщо не е мигвал.

Стана, изми се и се облече, след което повика Дейлин и му нареди да провери дали Даниел и дамите са се събудили и са готови за път.

— Графинята вече е на двора, милорд. А аз съм оседлал Марк — докладва оръженосецът, докато намяташе пелерината на раменете му. — Всички чакат само вашата заповед, за да се качат на конете си и да потеглят.

— Добре. Да си вземем довиждане със сър Ричард и да тръгваме!

Както го бе уверил Дейлин, целият му антураж се бе събрал. Даниел спокойно седеше върху гърба на кобилата си. Маклаклън благодари на сър Ричард и погледна към нея.

— Готова ли сте, миледи?

— Определено, милорд.

Очевидно вече губеше търпение, макар че бе в добро настроение. Маклаклън вдигна ръка за последен поздрав към сър Ричард и групата потегли; проточи се като змия и бавно остави имението зад гърба си.

Ейдриън яздеше отпред с притворени очи.

Може би след час изведнъж си даде сметка, че Даниел язди успоредно с него и дори е на път да го изпревари. Тъкмо преминаваха през някакво богато поле. Девойката извика тихичко от възхита и пришпори кобилата с токовете на обувките си.

Животното направи скок и се стрелна напред, плавно и елегантно като вятъра.

Младият мъж изруга под носа си и я последва. Почти я бе догонил, когато внезапно осъзна, че нещо не е наред. Коланът под седлото се бе разхлабил — толкова много, че то вече започваше да се изхлузва. Само след секунди щеше да се озове на земята под копитата на тежкия боен кон. Изпсува и се притисна към врата на Марк. Тъкмо навреме. Седлото се отдели.

И бе стъпкано.

Опъна юздите. В този момент разтревоженият му оръженосец го догони.

— Милорд…

— Добре съм! Кажи на другите да изчакат тук. Отивам за графинята.

Пришпори коня си страшно ядосан. Струваше му се, че вижда кървавочервена мъгла пред очите си. Хвана я при някаква млада горичка. Тя се обърна стреснато.

— Какво…

Притеснена, не довърши мисълта си, защото той яздеше право насреща й. Тя дръпна юздите, но не достатъчно бързо. Младият мъж скочи от жребеца си и спря кобилата.

— Какво е това! — изрева той. — Черният пипер е нищо, миледи. Той причинява само кашлица. Медът в ботуша е неприятно неудобство. Но този път, проклета вещице, за малко не ме уби!

— Не знам за какво говорите!

— Напротив, знаеш, и то много добре.

— Казвам ви…

— Седлото ми! — изсъска вбесено той.

Протегна ръце, хвана я през кръста и я смъкна долу.

— Не съм ви докосвала седлото — заяви презрително Даниел и изскърца със зъби, тъй като бе принудена да стои неподвижно.

— Дейлин знае как да прикрепя седла, миледи. И тъй като вие с готовност си признавате…

— Признавам само когато съм виновна! Махнете си ръцете от мен!

— Не и този път, миледи!

— Пуснете ме на секундата! Или ще се погрижа кралят…

— Дори кралят да ме обеси на най-високото дърво за това, което възнамерявам да сторя сега, миледи, пак няма да се откажа!

Сърцето му все още препускаше след току-що преживяното, при което за малко не се бе простил с живота си под конските копита, и Ейдриън бе твърдо решен. На няколко крачки от тях имаше пън. Помъкна я натам. Седна и я преметна върху коляното си, въпреки отчаяните й опити да се измъкне. Само след секунди вече стоварваше тежки плесници върху френския й derriere. Почти не чуваше гневните й викове и заплахи. Изведнъж усети захапката на съвършените й зъби в бедрото си. Тогава й удари още по-силен шамар, който я накара да извика и да се откаже от по-нататъшни опити да хапе. В този миг я усети истински. Пищните изкусителни извивки на тялото й и приятния аромат. Изненадан, Ейдриън я изправи на крака и също стана. Приближи се заплашително и тя отстъпи, но след това застана предизвикателно. Насочи показалеца си право към нея и заяви с прегракнал от ярост глас:

— Край на мръсните номерца. Да не си посмяла да предприемеш каквото и да било повече срещу мен, ясно ли е?

Разтреперана, Даниел се бореше със сълзите и с изкушението да се нахвърли отгоре му и да го издере. Очите й хвърляха зелени пламъци. Разрошените тъмни коси й придаваха изненадващо чувствен вид. Маклаклън трябваше да си напомни, че винаги е предпочитал жени, а не момиченца. Джоана вече беше почти на двайсет и една.

— Копеле! Нищо не съм направила!

— Само дето едва не ме уби!

Даниел бе все така възмутена. Никога не бе виждал очите й да блестят с такава страст и отмъстителност.

— Лъжете се! Не съм виновна! След като сте такъв глупак, жалко, че не загинахте! О, сър! Ще се разкайвате дълбоко за този ден. И това не са празни заплахи. Ще кажа на краля как сте се осмелили да ме обидите…

— Може да му кажете каквото си искате, миледи. Дори, че са ми поникнали дяволски рога и опашка. Той обаче лично ми позволи да постъпвам както намеря за добре с вас, миледи. Дори предложи да поема пълна отговорност за поведението ви.

Думите му я стъписаха. Очите й се разшириха, а лицето й пребледня.

— Лъжете! Знам, че лъжете. Аз съм кралска повереница. Не виждам с какво право…

— А, такава била работата! Казахте, че не съм заслужавал и Джоана. Защото била мила и нежна. Е, както изглежда, графиньо, кралят е съгласен с вас.

— Чудесно! Значи Джоана ще се омъжи за някой добър и мил рицар.

— Ако стане така, както иска кралят. А аз ще имам едно опърничаво, необуздано, диво същество…

— Каквото заслужавате!

— Точно така. И уви, вие, госпожице, също ще получите каквото заслужавате. Ревящ лъв, грабещ и дерящ!

— За какво говорите! Не разбирам…

— О, опитвам се да ви разясня! Слушайте внимателно! Кралят предложи да се оженя за вас, миледи.

— Не! — промълви задавено тя.

— Да! — Ейдриън се усмихна криво. — Кралят смята, че най-добре би било церемонията да се извърши веднага. Аз обаче по принцип съм против брак с момиче на вашата възраст и Едуард го знае. Но според него нищо не пречи да се сгодим още сега, което ще ме натовари законно с управлението на вашите имения… както и на безценната ви особа! Ще ви бъда господар, миледи!

— Вие! — едва не се задави.

— Точно така, аз! Грабещият, дерящият, ревящият, заядлив и ужасен лъв!

Изпита пълно задоволство. Очевидно думите му я сразиха в много по-голяма степен от пердаха. Не устоя на изкушението да продължи в същия дух, затова додаде замислено:

— Привлекателно предложение. Изключително привлекателно. Както ми обясниха, Гаристън е богато графство. Но… засега отхвърлих този изключително щедър дар, защото ще се оженя за лейди Джоана.

Намръщи се, тъй като чу някакво тупване зад гърба си. Обърна се.

Какво обаче видя. Хладнокръвната графиня лежеше сред коприна и абаносови коси на меката трева. Само намекът за евентуален брак помежду им бе успял да постигне това, за което бяха безсилни всякакви заплахи.

Да я накара да замълчи.

Даниел беше в несвяст.

Бележки

[1] Задник (фр.). — Б.пр.