Хедър Греъм
Удоволствието на краля (10)

Глава 9

Стори й се невероятно висок и силен, както стоеше край леглото и се взираше в Джоана, която изглеждаше толкова крехка и уязвима с отпуснатите върху пепелявите бузи ресници. Младият мъж пък беше олицетворение на живота и здравето. На бледата утринна светлина дори гъстите му златисто-руси коси тъмнееха. Лицето му беше изопнато и изпито, в очите му като че ли се отразяваше самата смърт.

И тогава, все така сплела пръсти с пръстите на Джоана, графинята изведнъж осъзна защо погледът на Ейдриън е изпълнен с такава агония.

Приятелката й вече се бе предала. Нямаше нужда да охлажда повече тялото й срещу треската. Джоана бе ледена.

Преди да успее да реагира, Маклаклън извика от мъка и се отпусна на колене. Протегна ръце, прегърна безжизненото тяло и сведе глава.

Даниел се изправи с усилие, за да отстъпи. Нейното сърце също кървеше за Джоана, но мъката на Ейдриън бе така ужасна и интимна. Много й се искаше да се измъкне незабелязано, но не можеше да помръдне. Секундите минаваха, последвани от минути, а Ейдриън все не пускаше мъртвата си любов. Накрая по бузите на Даниел закапаха безмълвни сълзи, които я извадиха от вцепенението. Тогава понечи да се измъкне тихо, но Ейдриън протегна внезапно ръка и я хвана за китката. Блесналият му трескав поглед срещна очите й.

— Стояла си при нея през цялото това време?

Гласът му беше дрезгав, съсипан, различен.

— При нея… и при другите…

— Сама?

— Много са поразените. Не останаха кой знае колко, които да помагат. А и обичах Джоана. Постарах се с всички сили да я спася… Кълна ти се…

Изненада се, тъй като той внезапно я придърпа към себе си и седна на един стол край леглото. Прегърна я внимателно и започна да се полюлява леко напред-назад, без да отделя очи от мъртвата, като едновременно даваше и получаваше утеха.

— Бедното момиче! Прислугата избяга, а ти остана и се справи с всичко това.

Не искаше симпатията му. Беше се борила много здраво, за да прояви слабост тъкмо сега.

— Доктор Кутен не ме е изоставил и за миг. Нито миледи Жанет.

Очите й се напълниха със сълзи. Изглежда не можеше да ги спре, но това не й се стори чак толкова лошо. Никога не бе искала да плаче пред него, никога, но сега и неговите бузи бяха мокри. Мъката му беше ужасяваща. Даниел бе уморена до смърт, замаяна и вцепенена. За момента й беше приятно да я прегръщат. И да си почива, и да знае, че е свалила бремето от своите рамене и го е предала другиму.

Ейдриън я подържа така още малко, след това се изправи и я сложи на пода.

— Нещата са се поуталожили. Разбрах, че си била един от конярите по главата.

— Не съм го била, само го ударих веднъж хубавичко.

Изненада се, когато на устните му се появи лека усмивка.

— Въпреки това тук има да се върши още доста работа, миледи, и аз няма да гледам как тези хора бездействат и чакат смъртта. А ти се скапваш от работа.

Излезе ядосан и тръгна надолу по стълбата. В залата завари няколко слуги, натръшкани по пода, и други — заети с игра на зарове.

Втурна се сред тях с такава ярост и енергия, че сякаш разпръсна искри. Суен почувства пръв гнева му. Той се бе излегнал пред огъня, а Маклаклън го стисна за раменете и го изправи на крака.

— Наоколо се разиграва такава трагедия, а ти се въргаляш като бито куче!

— Смъртта дойде да ни прибере, милорд! Какво значение има всичко?

Ейдриън измъкна меча си. Всички затаиха дъх, когато смъртоносното острие се допря до гърлото на Суен. Налягалите наскачаха.

— Какво значение има ли? Ти ми се струваш здрав, момко. Веднага се захвани за работа и се включи в борбата с треската, или ще те изпратя на минутата в гроба!

— Добре, милорд, добре!

Маклаклън се огледа наоколо.

— Боже милостиви, лежите тук заедно с мъртвите! Донесете носилки! Веднага! Вие, изкопайте яма пред портите и се погрижете тези нещастници да бъдат изгорени и погребани. Мъртвите незабавно трябва да се изнасят. Те сеят зараза! Изпълнявайте на минутата! Ти! — извика ненадейно той и спря каменоделеца Робин Сентел. — Започвай да работиш върху надгробния камък на… на лейди Джоана. Ще я положите в криптата на параклиса, чу ли ме?

— Да, милорд, веднага се захващам!

— Сто удара с камшик за онзи, който се страхува от чумата толкова, че не помага на ближния си. Нека някой само опита да танцува отново с дявола и, кълна се, още преди мръкване ще се озове пред него!

Заплахата, която блестеше в очите на Ейдриън, изпразни начаса стаята. Мъже и жени се запрепъваха да се заемат с възложените им задачи.

Даниел стоеше на стълбищната площадка и наблюдаваше как прислугата се пръска виновно, за да изпълни нарежданията на младия мъж. Зад нея се появи лейди Жанет и постави длани върху раменете й.

Маклаклън изкачи отново стълбите и спря при тях.

— Сър Такъри?

— Все още е жив, милорд. Бори се.

Погледът на Ейдриън политна към графинята. Гневът бе изчезнал. Затова пък се беше завърнала болката.

— Монтейн?

— И тя се бори.

Ейдриън кимна.

— В такъв случай ме оставете с моята Джоана.

Лейди Жанет постоя с господарката си още няколко секунди, след което въздъхна тихичко:

— Дисциплината е възстановена, миледи. Сега вече Господ ще се разпорежда. Трябва да поспите.

— Няма къде да…

— Стаята на владетеля Маклаклън ще свърши работа засега. Починете и може би като се събудите…

Спалнята за гости бе великолепна почти толкова, колкото и нейната собствена. Жанет я отведе до огромното легло, дръпна завивките и й помогна да се настани. След това й даде вино. Даниел изпи цяла чаша, наслаждавайки се на парещото усещане в гърлото. Алкохолът я упои. Въпреки бурята в сърцето и душата, изтощението бе толкова голямо, че заспа още щом главата й докосна възглавницата.

Събуди я някакво дрънчене. Примигна. Явно беше нощ, тъй като наблизо гореше свещ. Стомахът й изкъркори. Сети се, че не е яла отдавна. И тогава ужасът, който сънят бе изтрил за известно време, се върна с пълна сила в съзнанието й. Джоана и още много други бяха мъртви! Седна бавно в леглото и се намръщи. На един стол пред огнището се бе отпуснал Ейдриън. Дрънкането, което бе чула, идваше от чашата в ръката му и почти празната бутилка вино. Кой знае защо бе сигурна, че е била пълна, когато младият мъж се е захванал с нея. На масата лежеше и красиво изработена златна диадема за коса. Ейдриън въртеше несъзнателно показалеца си по нея, вперил поглед в огъня.

Графинята се измъкна от леглото с чувството, че е неканен неволен свидетел на интимните му преживявания. Искаше й се да излезе незабелязано, но щом помръдна, Ейдриън вдигна глава и мрачният му замислен поглед падна върху нея.

— Трябваше да се махнеш оттук — заяви строго той.

— Напротив, трябваше да остана.

— Ако бях тук, щях да те отпратя.

— Не е нужно. Вече съм боледувала от чума. Така че не мога да се разболея отново.

— Слава Богу — прошепна той, но гласът му прозвуча някак си кухо и неясно. Заваляше думите.

Зае се отново с деликатното златно бижу.

— Представи си само, аз възнамерявах да предизвикам краля!

— Тя те обичаше много — чу се да произнася Даниел.

— Трябваше да бъда с нея…

— Ти точно това се опита да направиш.

Ненадейно Маклаклън рече:

— Ела тук!

Тя поклати глава. Беше изплашена. Никога досега не бе виждала човек в подобно състояние. Той като че ли винеше себе си за смъртта на Джоана и мъката му беше огромна.

Тогава Ейдриън се изправи нетърпеливо и тръгна към нея. После просто прокара показалеца си по бузата й и се взря замислено в очите й.

— Ти наистина не си такава проклетница и заядливка, за каквато те помислих в началото.

— Нима! — прошепна тя, изненадана, че дори в този момент гласът й прозвучава хапливо. — Милорд, подобен комплимент от вашата уста ще ме накара да падна в несвяст, след като вече изтърпях толкова много.

— И се справи сама с толкова много. Благодаря ти. За това, което направи за нея.

— Не е нужно да ми благодариш! Аз също я обичах!

— В такъв случай, благодаря ти за думите, които ми каза. За уверенията в нейната любов. Каква ирония! Да чуя такова нещо от теб сега.

— Какво имаш предвид?

Отдръпна се нервно от него. Кръстоса ръце пред гърдите си, усетила внезапно силата на неговата мъжественост.

Маклаклън сви рамене и се приближи към огъня. Движенията му бяха нестабилни. Никога досега не го беше виждала пиян.

— Трябваше да се върна по-скоро. Причака ме кралският пратеник. Явно докато смъртта е вилнеела наоколо, той е продължавал да ни манипулира всички! Съобщи ми, че Едуард е забранил категорично брака ми с Джоана. Решението било взето. Колко странно. Той като че ли е обсебен от теб, малката. Не иска да бъдеш повече сама. Ту говори за твоите красота и богатство, ту беснее срещу теб. — Обърна се и я загледа. — Знаеш ли, струва ми се, че не е бил равнодушен към майка ти и не е трудно да си обясниш защо.

— За краля ли говориш?

— Да, за краля. Леноре беше много красива. Никога не съм виждал по-красива жена. Освен… — Не довърши мисълта си, взря се отново в нея, а след това сви рамене. Отиде да си налее още вино и пресуши чашата на един дъх. — Така или иначе, информираха ме, че до един месец ще те омъжат за някакъв стар датчанин, лорд Андерсън, ако ние — ти и аз — не се сгодим.

— Лорд Андерсън!

Той беше на не по-малко от шейсет години, сух като вейка, прегърбен и болен от подагра. Беше прекарал по-голямата част от живота си в Дания и имаше роднини сред датската аристокрация. Беше ужасен — зъл, дребнав, свадлив и похотлив.

— Дания е красива страна — размишляваше на глас Ейдриън. — Ходил съм там на доста турнири. Но е влажно и студено.

— Какво значение има дали ще бъда принудена да се омъжа за датски или за английски рицар? Аз съм, французойка, милорд.

— Миледи… според мен отговорът е очевиден.

— О? Защото си малко по-млад ли? И от теб би излязъл по-поносим съпруг и баща?

Думите й накараха Маклаклън да повдигне вежди.

— Андерсън няма деца и гори от желание да има. За да те получи, той е готов да даде на краля земи, които са в датски ръце още от времето на викингите. Но възнамерява да живее в Дания и да отведе и теб там, тъй като ти си толкова млада и изкусителна. Възможно е никога повече да не видиш любимия си Авил. И освен това… на мен поне не ми текат лигите.

Даниел не обърна внимание на думите му.

— Но аз съм графиня! Авил е мой по право!

Маклаклън обаче като че ли изобщо не я чу и продължи безрадостно:

— И, признавам, до съвсем неотдавна подобна заплаха би ми се сторила забавна. Тя щеше със сигурност да ме отърве от теб.

— О, върви по дяволите, Ейдриън. Бих била далеч и ако се върна в Авил! Кралят обаче не може да ме принуди да се омъжа в Дания!

Въпреки привидното си самообладание Даниел се страхуваше. Едуард гледаше на себе си като на закона особено когато ставаше дума за неговите деца и повереници. Разбира се, свещениците можеха да се подкупят, а и бе чувала за благороднички, отнесени със завързани ръце и запушена уста пред олтара и хвърлени в обятията на жадни за земи рицари. Ако подобни неща се случваха, за да задоволят прищевките на обикновени хора, то какво ли можеше да се случи, когато един крал бе решил да постигне нещо?

— Трябва да му се противопоставим! Няма да позволя да ме заплашват! И никога няма да се съглася на проклетите планове на Едуард! Имам роднини от другата страна на Ламанша. Ще избягам от Англия и ще потърся помощта на френските си братовчеди.

— Сигурен съм, миледи, че точно това е причината кралят да те държи изкъсо — промълви младият мъж, загледан в огъня. — Джоана я няма, така че това вече просто е без значение. Вече нищо няма значение. Освен, че ти милееше за нея, за което сега съм ти задължен.

— Милеех за нея, защото ми беше приятелка. Но ако смяташ, че си ми задължен, само кажи на краля да ме пусне да се върна в Авил!

Той не отговори, а продължи да се взира в огъня.

— Ейдриън?

За нейно изумление очите му се затвориха. Постоя така малко, олюля се и внезапно се строполи на пода.

„Виното!“ — помисли си Даниел. Глупакът се беше напил. Беше изгълтал цялата бутилка, както седеше и страдаше. С надеждата, че ще удави мъката му…

Приближи се до него и го побутна с крак. Той не помръдна. Даниел се отпусна на колене.

— Ейдриън! — Постави длан върху ръката му.

Гореше! Даниел рязко се отдръпна. Не беше пиян. Беше болен.

— О, Боже!

Скочи на крака. Беше наясно, че не може да го замъкне сама до леглото. Трябваше да потърси помощ.

Спусна се към вратата, отвори я широко и хукна надолу по стълбите към голямата зала.

Помещението бе безупречно. Никъде не се въргаляха тела — нито по земята, нито по столовете и масите. Подът беше пометен, бяха сложени нови свещи. В огнището гореше огън. Дейлин спокойно лъскаше някакъв щит.

— Дейлин, моля те! Имам нужда от теб.

Той се намръщи, остави щита и я последва нагоре по стълбите. На прага поспря за момент, а след това се втурна към своя господар. Планината от мускули на пода се оказа проблем дори за оръженосеца и графинята се спусна да му помогне. Не след дълго Маклаклън бе на леглото. Даниел помоли Дейлин да донесе най-студената вода, която намери, и да доведе доктор Кутен.

Измиха заедно болния. Тя откри с изненада, че Ейдриън потреперва, когато влажната кърпа докосва здравите му мускули.

Лекарят дойде. Графинята го остави при новия му пациент и застана до прозореца с оръженосеца. От него научи, че е спала в продължение на два дена, а през това време са се случили доста неща. Сър Такъри и Монтейн започваха да се възстановяват. Моли също бе оцеляла. Мъртвите обаче бяха много.

Рано сутринта от Уинчестър пристигнали пратеници с вестта, че болестта започвала да отстъпва.

— Миледи — обади се доктор Кутен.

Тя се приближи незабавно.

— Положението е както при другите. Направих каквото можах. Ще чакаме. С високата температура обаче трябва да се борим.

Даниел кимна.

— Аз ще го обслужвам — обади се Дейлин. — Миледи, не е нужно вие да се занимавате.

— Правила съм го вече толкова пъти… — Сама се изненада от себе си. — Аз ще се грижа за него!

— Тогава ще стоя до вас, за да помагам — предложи оръженосецът.

Графинята го погледна и осъзна, че и двамата са твърдо решени да не позволят на Ейдриън Маклаклън да умре. Младежът обичаше господаря си. Какво ли означаваше собствената й решимост? Може би просто не бе в състояние да понесе мисълта, че чумата побеждава за пореден път.

Когато треската на Ейдриън се развихри, Дейлин бе неотстъпно до Даниел. Не след дълго лейди Жанет, част от чиито пациенти започваха да се оправят, се присъедини към усилията им да охлаждат огромното тяло на младия мъж.

Графинята обаче откри, че й е непоносимо да остави други да се грижат за него. Не знаеше защо. Сигурна беше само, че ако останеше жив, отново щеше да й създава проблеми.

Минаха два дни. Маклаклън ту идваше на себе си, ту отново губеше съзнание. Веднъж впери в лицето й златните си очи, когато тя повдигна главата му, за да му даде вода.

— Махай се! Може би ти също си в опасност.

— Няма никаква опасност за мен. Казах ти, вече съм боледувала от чума.

— Нареждам ти…

— И какво ще ми направите сега, милорд? Не можете да ме натупате на коляното си!

— Ако остана жив, ще го направя!

Но заплахата беше вяла, тъй като миг по-късно очите му се затвориха отново. Пак беше изгубил съзнание.

На петия ден започна да бълнува. Говореше на някой си Карлин и се кълнеше, че никога няма да се предаде и че ще пази свещено фамилното име:

— Ако падна, ще стана. Няма да измамя надеждите, които възлагате на мен, Ваше Величество! Кълна се!

След това притихна. По-късно обаче целият като че се смали и започна да зове името на мъртвата дама на сърцето си:

— Джоана, прости ми! Мили Боже, миледи, прости ми!

Тогава се затресе конвулсивно.

Даниел буквално пълзеше върху него, за да спре силното треперене.

— Да не си посмял да умреш в ръцете ми, проклет негодник! — Очите му се отвориха — истински пламък на фона на посивялото лице. — Страхливец! — Сълзите щяха да потекат всеки момент по бузите й. — Я, безстрашният владетел Маклаклън, шотландското момче, допринесло за падането на френската крепост! Достатъчно е болестта само да го докосне и той се предава!

Изведнъж Ейдриън я стисна за раменете с невероятна сила. Едва не извика от болка. Тогава той заговори буйно на някакъв неразбираем език, вероятно родния си келтски.

Миг по-късно я пусна и падна отново на леглото. Очите му се затвориха. Явно заспа. Дишаше дълбоко. Даниел се окопити и седна край него. Дочу някакъв тих звук и се обърна. На прага стоеше Дейлин, почти толкова блед, колкото и поразения му от чумата господар.

— Какво каза той? Знаеш ли? — попита го Даниел.

Оръженосецът кимна.

— Никога не моли за пощада, никога не се предавай, дори пред смъртта.

Цялата нощ младият мъж лежа странно притихнал. Неговата болногледачка изведнъж си помисли, че го е загубила. От гърлото й се откъсна приглушено ридание. В същия момент обаче дъхът й секна, тъй като Маклаклън леко отвори очи. Вече дишаше по-леко. Явно треската си бе отишла. Лежеше изнемощял и изнурен, но жив.

— Ти! — прошепна Ейдриън, като опита да насочи показалеца си към нея. — Казах ти да си вървиш!

Дейлин изникна на часа зад гърба й.

— Милорд! — извика щастливо той. — Вие победихте чумата, сър! Мили Боже, знаех си, че ще я победите!

— Ще се погрижа да ти донесат нещо за ядене — обяви графинята и побърза да излезе.

Върна се, след като нареди на прислугата да приготви бульон за граф Маклаклън. Резето на вратата обаче бе спуснато отвътре. Дейлин я открехна и съобщи, че господарят му се къпе. Даниел се отправи към своята стая.

Тя беше почистена и проветрена, а чаршафите — сменени. Миризмата на смърт бе изчезнала. Но не и мъката.

Отпусна се на леглото си и задряма. Когато се събуди, лейди Жанет стоеше край нея, чакаше я отрупан с храна поднос и вана с гореща вода.

Прекрасно беше да се изкъпеш. Изми си косата и остана във ваната, докато водата изстина. След това се облече и хапна топъл хляб с масло, месо и сирене. Когато приключи, установи, че не може да стои повече далеч от своя пациент и побърза да се качи на горния етаж.

Ейдриън лежеше в леглото изкъпан, освежен, с все още гола гръд и подпряна върху възглавницата глава. Само един ден бе изминал, откакто треската беше в разгара си, но и той му бе достатъчен, за да се проясни съзнанието му. Лицето му бе все още пепеляво, но на фона на белите ленени чаршафи раменете му изглеждаха впечатляващо силни и бронзови. Беше поотслабнал, но искриците на жизнеността му се бяха върнали.

Тъкмо говореше на Дейлин и даваше нареждания с нисък дрезгав глас, като от време на време потрепваше. Даниел осъзна, че за него слабостта е непосилно бреме.

Оръженосецът й намигна и излезе. Тогава тя се приближи предпазливо до леглото.

— Казах ти да не стоиш тук — рече Маклаклън.

Гласът му бе все още слаб. Само очите му блестяха неукротимо както винаги — това бе първото място, където животът вече се беше завърнал с пълна сила.

— Аз обаче предпочетох да остана. Аз съм графинята тук.

— Послушанието очевидно не е сред твоите добродетели.

— Не смятам послушанието за добродетел, милорд, а за изискване, наложено върху жените от мъжете.

Очите му се затвориха, но й се стори, че забелязва усмивчица на устните му.

— В момента нямам сили да водя борба с теб, миледи. Но, добродетел или изискване, в съвсем скоро време ще се наложи да обсъдим този въпрос.

Даниел се намръщи и я обзе тревога. Дори когато се усмихваше, изглеждаше уморен. Нещо в него се бе променило.

Беше останал жив, но Джоана — не. След като треската бе отстъпила и съзнанието му се бе прояснило, Ейдриън си бе припомнил, че трябва да погребе любимата жена. Усещаше се странно вцепенен. Вече не го интересуваше почти нищо и определено нямаше намерение да спори.

— Защо?

Маклаклън трепна и опита да седне, преди да й отговори. В този момент обаче на вратата се почука и през пролуката се подаде главата на Дейлин. Ейдриън го подкани с жест да влезе. Появиха се и младият свещеник на Гаристън, отец Адеър, и някакъв непознат.

— А, сър Джордж! — възкликна изненадано младият мъж и се намръщи. — Какво, за Бога, правите тук! Върлува чумата, човече! Попитайте добрия отец… поставили сме кръстове навсякъде около крепостта, за да предупреждаваме…

— Ейдриън Маклаклън! — произнесе тържествено новодошлият, висок и добре сложен мъж със стоманеносиви коси, топли кафяви очи и приятно лице. — Миледи! — Обърна се и се поклони на Даниел. — Аз съм такъв, какъвто вече сте и вие — оцелял от проклетата напаст. И не се страхувам да се разхождам там, където бушува тя.

Болният повдигна вежда.

— Но защо, сър, дойдохте тук?

— Кралят се притеснява. До слуха му достигна вестта за смъртта на лейди Джоана. Изпраща ви дълбокото си съчувствие.

Ейдриън наклони глава.

— Предайте, че му благодаря за съчувствието.

Пратеникът кимна.

— Мнозина умряха. Цели села се затриха. Кралят ви напомня, че въпреки своята и вашата мъка, трябва да продължава да управлява страната.

— Сър Джордж, какво точно иска от мен нашият всемогъщ владетел?

Посетителят се усмихна до уши.

— Ейдриън! Аз прилагам дипломацията си с голямо внимание и такт, а вие…

— И двамата знаем, че кралят иска нещо. Какво?

Сър Джордж се поколеба.

— Проблемът с графинята трябва да се реши!

Даниел хлъцна и отново премести поглед към Ейдриън.

— Та той едва се отърва от ноктите на Черната смърт! — извика тя. — А вие идвате и…

— Ах, миледи! Каква загриженост! Достойна за подражание! — Кралският пратеник не отделяше очи от Ейдриън.

— Тя не е загрижена, а ужасена — обясни най-безцеремонно той.

После се облегна назад и затвори очи.

Даниел се приближи до леглото и се вгледа в него. Усещаше, че я разтърсват тръпки. Беше стояла тук нощ след нощ, бе се молила горещо, бе направила всичко, което зависеше от нея, за да му помогне. Но в момента той не даваше и пукнат грош за нищо. Беше погребал Джоана. Бъдеще нямаше.

— Ейдриън, ти каза, че си ми задължен! — прошепна тя.

Очите му се отвориха и я погледнаха безстрастно. Очевидно бе изчерпал силите си и бе напълно изтощен.

— Наистина съм ти задължен, малко глупаче! Не правя нищо, с което да те нараня. Нима не разбираш? Усмири сега Едуард, миледи, и ще разполагаш занапред с години свобода.

— И каква ще бъде цената?

— Няма да отидеш в Дания, омъжена за болен и свадлив старец.

Графинята понечи да се обърне, да използва малкото останало й достойнство и просто да напусне стаята, но Ейдриън протегна ръка и пръстите му сграбчиха с изненадваща сила китката й. Сега тя не можеше да помръдне, камо ли да избяга.

— Аз, както винаги, съм верен слуга на краля, сър Джордж. Неговото желание е закон за мен — заяви с лека ирония младият мъж.

— Тогава…

— Съм съгласен с годежа.

— Но аз… — започна Даниел.

— Можем да се погрижим за това в подходящия момент — прекъсна я Маклаклън.

— Моментът е напълно подходящ, милорд — намеси се пратеникът.

— Сега? — възкликна Ейдриън. — Напомням ви, сър Джордж, лежа на нещо, което за малко не се превърна в смъртното ми ложе!

— Няма значение, това е въпрос от законово и духовно естество. Отец Джоузеф ще ви благослови. Аз ще бъда свидетел на краля — и на вас самия, разбира се — а лейди Жанет — на графинята. Позволих си да избера годежния пръстен, следователно можем да започнем веднага щом бъде повикана лейди Жанет, с което ще се заема лично.

С тези думи се поклони и излезе.

Даниел опита да се отскубне от хватката на младия мъж и едва не извика, тъй като той бе принуден да я стисне още по-здраво. Явно все още бе в състояние да й начупи костите.

— Веднъж ми обеща, че няма да се съгласиш на това! — прошепна буйно тя.

— Говорим за годеж, не за брак.

— Каква е разликата!

— Да не би да искаш да те оставя на милостта на краля? Глупачка! Повярвай ми, сър Джордж е дошъл с всички необходими документи. Ще те омъжат за датчанина след броени минути, ако не се съгласиш на този вариант.

Графинята прехапа долната си устна, опитвайки да удържи напиращите сълзи. Този Едуард! Той изглежда си бе поставил за цел да съсипе целия й живот.

— Едуард не може да… не може да…

— Глупаче, може! Дяволите да те вземат, правя го заради теб! Нима не разбираш?

Разбираше, даже много добре. Едуард! Или щеше да изпълни волята му, или да плати ужасна цена. Но не желаеше да бъде задължена на Ейдриън и определено не искаше да се сгодява за него. Той никога нямаше да я обикне, никога нямаше да я пожелае. Враждебността им имаше прекалено дълбоки корени, а сега на всичкото отгоре жалееше за Джоана. Сърцето му бе изпепелено.

— Мразя краля! — прошепна безпомощно тя. — Не мога да победя…

— Но — напомни й тихо младият мъж, затворил уморено очи, — можеш да имаш това, което желаеш най-силно.

— А то е?

— Авил.

— Какво искаш да кажеш?

— След като се сгодиш с мен, кралят няма да се възпротиви, ако ти позволя да се върнеш в Авил.

Даниел си пое рязко въздух.

— Обещаваш ли? Заклеваш ли се в рицарската си чест?

— Да. Миледи, аз изплащам дълговете си.

— Не си ми задължен!

— Положи невероятни усилия, за да ми спасиш живота.

— Сигурна съм, че би оцелял и без моята помощ!

— Подобно обяснение в любов наистина ще ни свърже здраво завинаги — увери я с лека ирония той.

Младият свещеник ги наблюдаваше, смръщил тревожно чело. Дейлин се преструваше, че не забелязва нищо.

— Не ме лъжи, Ейдриън! Наистина ли ще ми позволиш да отида в Авил?

Маклаклън полагаше неимоверни усилия да събере сили, за да се доближи още повече до нея.

— Задължен съм ти и заради Джоана, и заради самия себе си. Кълна се, че ще те изпратя в Авил, но там няма да заговорничиш с местното население срещу Едуард Английски. Удържай думата си и бъди честна с мен и аз ще се отнасям по същия начин с теб. Кълна се! В Бога и в душата на лейди Джоана.

— Кога мога да тръгна?

— Веднага щом бъда в състояние да ти осигуря надежден ескорт.

Отпусна се върху възглавницата изтощен, но продължаваше да стиска китката й като в стоманени клещи, макар че това вече беше излишно, защото тя не възнамеряваше да бяга.

Даниел изправи гръбнак и зачака безмълвно. Сър Джордж се върна. Лейди Жанет и свещеникът започнаха да говорят за светостта на годежа. Даниел не изрече нито една протестна думичка.

Накрая, когато официалните документи бяха подписани и подпечатани, най-сетне успя да се измъкне. Усамоти се в стаята си и дълго стоя неподвижно, замаяна от случилото се. Внезапно усети студенината на семплия златен пръстен, който Ейдриън бе поставил на пръста й. Уж й беше широк, но пак й стягаше. Като подобните му на менгеме пръсти, с които бе стискал китката й. Като въже, увито около врата й.

„Това няма значение“ — повтаряше си Даниел.

Беше се подчинила на желанието на краля и на нареждането на Ейдриън. Беше си продала душата!

Но беше спечелила…

Авил.

 

 

През следващите седмици Даниел старателно избягваше Маклаклън.

Той и без друго почти не я забелязваше. Над него като че ли се беше спуснала някаква пелена и предпочиташе да бъде сам. Възстанови се бързо и започна да прекарва часове наред в двора. Упражняваше се с конете, с меча, копията и ризницата. Сър Такъри оздравяваше по-бавно и след известно време Даниел осъзна, че всъщност младият мъж чака само икономът да се почувства достатъчно добре и да поеме управлението на Гаристън, за да си тръгне.

Голяма част от страната бе съсипана от чумата. Почти половината жители на южните графства бяха измрели, а животните от опустелите ферми бродеха подивели из изоставените поля.

Понякога на графинята й се струваше, че Маклаклън се отърсва от мрачната си вцепененост и я наблюдава, но нямаше представа какви мисли се въртят в главата му. Както научи от Дейлин, той самият също копнеел да напусне мястото. Искал да се върне в каменистите погранични земи на бащиния си дом.

Една вечер Маклаклън най-после изпрати оръженосеца си да я повика в голямата зала и Даниел забърза надолу по стълбите, изпълнена с тревога.

Той стоеше пред голямото огнище. После се обърна и дълго я наблюдава.

— Моментът дойде, миледи! Можеш да тръгваш за Авил. Още утре.

Тя облиза устни.

— Утре?

Маклаклън кимна сериозно. Продължаваше да я наблюдава напрегнато.

— Има обаче някои неща, които трябва да знаеш. Кралят на Франция умря.

— Филип?!

Ейдриън кимна. Графинята преглътна с усилие. Толкова съжаляваше — той бе така мил с нея. Не го беше виждала от години.

— Синът му Жан вече е коронясан и когато се върнеш, ще го посетиш и почетеш като негова поданичка, защото Авил е негова, наследена по право собственост.

— Да, милорд! — възкликна Даниел и сведе глава, за да скрие възбудата в очите си.

Толкова време беше минало… Това бе един съвсем различен свят…

Нейният свят! Домът, където бе живяла Леноре. Там тя бе дала обет да пази и почита краля… Сега Филип беше мъртъв.

Но щеше да властва неговият син. Затова обетът, даден пред майка й, да почита и защитава династията Валоа, оставаше.

— Ще се погрижа за френските ни интереси, милорд — заяви безстрастно тя.

— Аз отивам в Шотландия за известно време.

— Господ да ти даде лек път, милорд.

— Господ може и да ме прати по дяволите… стига да ме държи по-далеч от теб, нали?

Графинята занемя, но Маклаклън махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение. Няма значение. Както изглежда, лейди Жанет се е привързала към сър Такъри и ще остане тук, за да му помогне да се възстанови напълно. Доктор Кутен също е решил да остане. Монтейн ще тръгне с теб, заедно с неколцина мъже, които съм подбрал грижливо, за да те съветват и да те наглеждат. Ще пътуваш безпроблемно, сигурен съм, тъй като съм убеден, че сега вече и всички демони от ада да се съберат, пак не могат да те отклонят от пътя.

— Може би си прав, милорд. Лека нощ и довиждане.

Но щом понечи да се отдалечи, той я хвана за китката, така както в деня на годежа им. Даниел вдигна поглед от бронзовата ръка към лицето му, като си налагаше да запази спокойствие, и зачака.

Усети златния му поглед върху себе си.

— Не ме предавай! Вслушвай се в думите ми, Даниел. Бъди честна с мен и удържай дадените обещания, така както аз изпълнявам моите към теб. Не оправдаеш ли доверието ми, миледи, Господ да ти е на помощ. Разбра ли ме?

Тя кимна. Не се осмели да срещне погледа му. В гърлото й заседна буца. За момент й стана трудно дори да диша. Нямаше търпение да избяга от него. И в същото време…

Вече чувстваше непонятна тревога от предстоящата раздяла. Струваше й се, че се задушава. Сърцето й препускаше бясно. Трябваше да се махне по-скоро!

— Господ да ти даде лек път, милорд!

Откъсна се от хватката му и хукна нагоре по стълбите.

 

 

Той вече бе тръгнал, когато на другата сутрин Даниел сърдечно си взе довиждане със сър Такъри и напусна Гаристън. Трудно й беше да се раздели с имението, но без Ейдриън то й се струваше празно. Не можеше да си обясни това странно чувство.

Мислеше вече за Франция, изумена от мъката, с която напуска Англия. Уж единственото й желание бе да се върне у дома, но кой знае защо сега й се струваше, че го оставя.

Авил!

Щеше да го направи отново свой.