Хедър Греъм
Удоволствието на краля (12)

Глава 11

В действителност нямаше никакъв проблем със счетоводителя. Джайлс просто бе решил, че Даниел прекарва прекалено много време с красивия млад французин. Графинята прекоси голямата зала и се запъти към господарските покои. Влезе в стаята си и затвори вратата зад себе си. Това някога бе стаята на Леноре. Почти нищо не бе променено след смъртта й. Огромното легло с балдахин и гоблените по стените си бяха същите. Мебелировката се допълваше от столовете и килимите пред огъня, шкафа със сервизи и работната маса. Когато се бе върнала от Гаристън, Даниел бе поискала да й направят и малка тоалетка, чието изключително скъпо огледало бе в красива рамка с богата дърворезба. На масичката край леглото бяха наредени книги, странна смесица от различни жанрове. Графинята обичаше романтичните разкази за велики дела, прехласваше се от историята, строителството, оръжейното дело, конете и животновъдството.

Сега обаче Даниел прекоси стаята, настани се върху леглото си и си избра книга със стихове, посветени на нещастната любов.

Тогава на вратата се почука леко и тя чу името си. Беше Монтейн. Отвори й с усмивка, която обаче тутакси изчезна при вида на тревожно смръщеното лице на вярната й приятелка.

— Какво има?

— Джайлс ми каза, че утре ще ходиш на езда.

Графинята повдигна вежда.

— Монтейн, аз съм превъзходна ездачка.

— Наистина се притеснявам. Тези чести нападения в Гаскония… така наречените благородни рицари под знамето на графа най-жестоко изнасилват жени, пребиват и колят мъже.

— Слухове! Не мога да повярвам, че се държат така брутално. Във всеки случай не биха посмели да атакуват Авил, а ако все пак го направят, крепостта сега е в състояние да издържи напора на огромна сила.

— Даниел, точно за това става дума. Крепостта е защитена. Затова и трябва да останеш вътре в нея!

— Аз ще бъда в компанията на обучени рицари…

— И на Симон! — изсъска Монтейн.

— Дълбоко съм покрусена, че ми имаш толкова малко вяра!

— Ти си милосърдна, справедлива и мъдра. Родителите ти щяха да бъдат горди…

— Благодаря!

— Но просто не си даваш сметка…

— За какво?

— Че Авил е невероятна плячка.

— Монтейн, нали не…

— Моля те, изслушай ме! Знаеш какво движи света. Дори да беше полуизгнила свадлива осемдесетгодишна старица, мъжете пак щяха да искат ръката ти заради твоите богатства.

— Аз съм сгодена, не забравяй!

Вярната компаньонка изсумтя презрително.

— Не съм забравила. Въпросът е ти дали си го спомняш? А домогващите се към земите ти мъже могат да намерят начин да сложат край на годежа. Трябва да бъдеш много внимателна.

— Просто отивам на лов с един добър приятел, с когото ще съм в безопасност.

Монтейн се обърна тъжно. Тялото й потрепери.

— Костите чак ме болят от страшни предчувствия!

В отговор графинята се усмихна до уши. Но когато остана сама, осъзна, че също трепери, затова наметна топла дреха, приближи се до огъня и сложи няколко цепеници. Пламъците лумнаха, Треперенето обаче остана.

 

 

Не взеха ловни птици със себе си, тъй като бяха въоръжени с лъкове и стрели и възнамеряваха да преследват елен или мечка. Денят беше хубав като предишния и яркото слънце препускаше по ведрото синьо небе. Групата се състоеше от десет човека, тъй като Джайлс предупреди, че може да попаднат в опасна ситуация.

Докато препускаше из полята, Даниел не усети никаква заплаха. Звезда, която вече беше почти двайсетгодишна, си оставаше прекрасен кон, все така пъргав и подвижен. Тежкият боен жребец на Симон беше по-бавен, а графинята винаги бе обичала надбягванията… и победите. Скоро двамата се отделиха и спряха при една закътана поляна, от която целият свят изглеждаше зелен.

— Прекрасно е, нали?

Симон обаче не беше особено щастлив, че му е било необходимо толкова време, за да я настигне, и не споделяше ведрото й настроение.

— Даниел, трябва да поговорим!

— Да, Симон, нека поговорим. Тревожа се! Знаеш, че съм много привързана към теб. Но…

— Чуй ме, миледи. Жан е добър крал и добър човек. Тук го обичат много. Едуард е предателско копеле, което все протяга ръце към Франция!

— Към собствените си земи! — промълви младата жена и сама се изненада, че защитава англичанина.

— Жан ще се погрижи Едуард да бъде прогонен. Ах, миледи! Не се полъгвай. Френският крал те обича така, както неговият баща обичаше майка ти. Той ти е роднина. Разкъсай веригите, които те привързват към недостойния неприятел! — Гласът му дрезгавееше и потрепваше. — Имай предвид, миледи, че никой мъж не те обича повече от мен!

Сърцето й като че ли заседна в гърлото — толкова буйно и страстно бе изрекъл тези думи. Симон наистина беше очарователен, искрен, любезен.

Даниел затвори очи. Страхуваше се, но не за себе си. Страхуваше се, че отново идва война и че ще умрат още хора.

— Симон! Аз познавам крал Едуард. Не подценявай нито силата му, нито решимостта му.

— Даваш ли си сметка, че си част от неговата сила? Авил обаче е твой, тези хора са твои! Накъдето те поведе сърцето, Авил ще те последва!

— Симон…

— Даниел, аз не търся нищо от теб. Аз съм богат човек, с титли. Ще те обичам през целия си живот.

— Симон, ти си ми скъп. Възхищавам ти се, приятно ми е в твоята компания, ти си ми най-добрият приятел. Но трябва да мисля…

— Мисли със сърцето си! И запомни следното — никога не бих ти сторил нищо лошо, но времето намалява…

— Даниел!

Стресната, тя изви Звезда навреме, за да види препускащия към нея Дейлин.

— Приближават въоръжени конници и се насочват право към нас. Миледи, веднага препуснете към Авил с всичка сила, сякаш от това зависи животът ви!

— Ездачи? Откъде? — Графинята побърза да насочи кобилата към края на горичката.

И тогава видя какво имаше предвид Дейлин.

От хълма се спускаха десетина конници. Земята като че ли потреперваше под тях. Носеха обикновени туники и мантии върху доспехите си. Нямаха гербове, нито знамена.

— Даниел, умолявам те! — извика Дейлин. — Ти непременно трябва да се спасиш!

— Аз ще яздя с миледи и ще я защитавам с живота си! — възкликна Симон. — Даниел, хайде!

Младата жена се колебаеше. Ако тръгнеше сега, щеше да остави хората си, които не бяха и наполовина така добре въоръжени, да се изправят пред странните конници.

— Върви! — изкрещя Симон и удари рязко Звезда по хълбока, с което я накара да се вдигне на задните си крака и да се спусне диво напред.

Даниел се прилепи към шията й, защото тя буквално полетя из полето. Конниците я видяха и се насочиха към нея. В последния момент обаче забеляза, че от хълма се спуска втора група воини, която следва първата по петите.

Сръга здраво Звезда. Земята трепереше и трещеше под копитата й. Зад гърба си чуваше викове и оглушителен трясък от стомана — очевидно нейните хора бяха побързали да препречат пътя на нападателите. Тогава се огледа, но не видя никъде Симон.

Сърцето й като че ли спря. Дръпна юздите и обърна кобилата, за да го потърси. Страхуваше се, че е ранен и сега лежи някъде, а може би умира. Рицарите и тежковъоръжените конници се биеха на около триста метра зад нея.

„Някой го е настигнал!“ — помисли си Даниел и сърцето й се сви от страх. Напомни си, че е смел и добре трениран рицар и най-вероятно би се справил с когото и да било.

Тогава установи, че част от ездачите са забелязали спирането й. Ставаше наистина опасно. Спусна се отново към гората, но видя, че трима се отделят от битката, за да я последват.

Реши, че няма да позволи да бъде хваната от тези отрепки особено когато толкова добри хора се биеха, за да й спасят живота. Носеше се по горската пътека, без да обръща внимание на шибащите я клони. Пътеката обаче се стесняваше. Забави темпо. Почти не смееше да диша.

Вече я настигаха. Остана неподвижна. Сърцето й биеше лудо.

Ослуша се.

Някой се приближаваше отляво, друг — отдясно. Ако не мърдаше и не вдигаше шум, щяха да я отминат, без да я забележат в полумрака.

И тогава Звезда кихна. Звукът й се стори като експлозия.

Отчаяна, младата жена се плъзна от гърба на животното и се втурна към гъсталака. Бяга, докато остана без дъх. Тогава спря с усещането, че дробовете й горят.

Двамата конници се бяха срещнали, но очевидно не я преследваха заедно. Изуми се, когато чу викове, сумтене и трясък на стомана. Някой явно я защитаваше и й даваше време да се шмугне по-дълбоко в гората.

Тръгна отново по пътеката със съзнанието, че няма да може да бяга още дълго. Внезапно се озова на някаква полянка, сред която се издигаше къщичка. Сърцето й думкаше в гърдите. Постройката бе порутена, тъмна и празна. Вратата се полюляваше на пантите.

Погледна назад. Чу шумолене. Ослуша се. Шумоленето продължаваше.

Хукна към къщичката.

Вътре бе тъмно като в рог. Облегна се на стената и примигна, за да привикне към тъмнината. Огнището отдавна беше изстинало, а леглото — прогнило. Направи предпазливо една стъпка и спря. Сърцето й се разтупка отново, когато чу изцъркване на мишка. Преглътна с усилие. В този момент дъхът й секна и тя се хвърли на земята.

Вътре имаше някой. Някой, който бе влязъл предпазливо и безшумно.

Колко ли щеше да мине, преди да я открие?

Носеше малък ловджийски нож в тънка ножница на прасеца. Напипа го. Не беше кой знае каква защита срещу въоръжен рицар, защото трябваше да бъде съвсем близо, за да го използва.

А и можеха да й го отнемат много лесно.

Както лежеше на пода, забеляза земеделските сечива, подредени край стената. Имаше лопата, брадва, коса. С последната нямаше да успее да направи нищо, тъй като беше прекалено дълга за това тясно пространство, но брадвата беше обещаваща. От доста време вече не бе хващала оръжие, обаче сега наистина се намираше в опасност.

Чуваше дишане. И бавните тежки удари на нечие сърце. Преследвачът съвсем се беше приближил.

Само след секунди щеше да се натъкне на нея.

Даниел се пресегна към брадвата, обви пръсти около дръжката. И зачака. Стъпките се чуха иззад ъгъла. Имаше само един шанс.

Скочи, извика и се хвърли напред.

В мрака успя да види само някаква висока фигура. Той беше пъргав и ловък, тъй като светкавично избегна смъртоносния удар. Блесна острието на меч и се стовари върху брадвата със сила, която я изби от ръцете й. В първия миг, изумена, младата жена не успя да помръдне, но след това, без да губи повече време, скочи на леглото, приземи се отсреща и буквално полетя към вратата. Озова се отново сред зелената прохлада на горичката. И тогава го усети зад гърба си. Пръстите му се вкопчиха в рамото й.

Тя изпищя и побягна, но пръстите здраво държаха туниката й. Даниел изгуби равновесие и падна. Заровила лице в гъстата трева, измъкна пъргаво малкия нож от калъфа. Беше готова.

Извика и насочи ножа към гърлото на мъжа, като се молеше да улучи където трябва. Но така и не го достигна — ръката в ръкавица пресрещна удара, а хватката на пръстите заплашваше да строши китката й.

Ножът се изплъзна от дланта й. Чак тогава двамата се взряха един в друг.

Носеше ризница, а върху нея туника с избродиран герб.

Лъв и три леопарда.

Нападателят носеше и шлем, но успя да види очите му. Златни! Никога нямаше да ги забрави! Сега те я съзерцаваха с предупредителен блясък. Излъчваха невероятна мощ. И страст.

В следващия миг китката й бе освободена. Мъжът вдигна ръка, за да си свали шлема. Гъстите червеникави коси, мокри от пот, се разпиляха около лицето. Лице с бронзов загар, сурово и красиво. Около очите вече се забелязваха дребни бръчици. Пълните устни бяха стиснати и образуваха мрачна линия. Даниел усети, че започва да трепери — от погледа, от докосването.

— Маклаклън!

— Точно така, миледи! — Гласът му бе дълбок и груб. — Кога се сети за името ми — преди или след като опита да ми прережеш гърлото?

Дланта й политна инстинктивно към бузата му, но той я хвана, преди да успее да го удари, и сплете пръстите си с нейните.

— Как смееш? — извика графинята с треперещ глас. — Можеше да се обадиш, да изречеш името ми… или своето име…

Не довърши мисълта си. Опитваше се да си поеме въздух. Боже мили, сърцето й продължаваше бясно да препуска.

— Аз извиках името ти — увери я Ейдриън.

Тя поклати глава. Не беше чула нищо. Боже милостиви, от колко време само не го беше виждала! Някога го бе чувствала като свой неприятел. Той обаче вече не беше противника, с когото бе готова да се бие, а някакъв силен непознат. И знаеше, че не може да очаква от него милост, ако я смята за виновна.

Присви очи.

— Ако си извикал името ми, то аз не съм го чула. Бях уплашена до смърт. Не съм очаквала да те видя. Как се озова тук? Атакуваха ни бунтовници. Знам, че…

— Ние яздехме след тях, миледи! — Все така не отделяше очите си от лицето й.

Те излъчваха топлина. Изучаваше я, сякаш бе някакво ново оръжие, или картина, или гоблен.

И тогава Даниел си даде сметка, че макар лицето му сега да бе по-слабо и изопнато, той не се бе променил много от последната им среща. За разлика от нея самата.

Усети, че затреперва отново.

— Но в гората имаше някой друг…

— Един мъж те причакваше. Аз го разубедих.

— Дейлин? Симон? Останалите?

— Един е със счупена ръка, има няколко дребни наранявания, но всички са живи. Петима от бунтовниците са убити, останалите се разбягаха.

Графинята си отдъхна.

— Значи си пристигнал в най-подходящия момент, милорд.

— Не, миледи, пристигнах заради опасността, която заплашва английските владения тук. И която ти също би трябвало да си забелязала!

Обзе я гняв. Дори забрави, че лежи под него.

— Да не мислиш, че можеш да дойдеш тук и да започнеш да даваш нареждания! През всичките тези години бе напълно забравил за Авил и аз се справях изключително добре.

— До днес.

— Не беше чак толкова зле!

— Ти си проснатата по гръб, миледи.

— В такъв случай може би ще бъдеш така добър да ме пуснеш да стана?

Ейдриън замълча и тя чу как скръцна със зъби. Но все пак се изправи и й подаде ръка. Едва сега видя, че косата й е разчорлена и в нея са заплетени трески и трева. Богатите й обрамчени с кожа дрехи бяха разкъсани. Успя само да ги приглади с длани, за да възвърне цялото си достолепие.

— Все още съм смаяна, милорд. След всичкото това време да дойдеш точно днес! Не е възможно да си знаел, че ще се нуждая от помощ именно в този момент!

— Миледи, това наистина бе проява на Божията промисъл — отвърна той, все така без да отделя погледа си от нея.

Усети огъня на тези очи и внимателната преценка, на която я подлагаха. Почувства как въпреки волята й бузите й пламват. Топлина заля цялото й тяло.

— В такъв случай…

— Уви, миледи, дойдох да поема в свои ръце ръководството.

— На какво? — осведоми се предпазливо Даниел и присви очи.

Беше управлявала имението си много добре. Или поне така си бе мислила!

— На теб. И на Авил, разбира се.

— Но кралят трябва да е видял, че аз…

— Кралят ме изпрати.

Вбесена и обидена, тя отговори, без да помисли:

— Може би друг крал ще те върне!

Груби и глупави слова! Веднага й се прииска да си ги вземе обратно. Запита се къде й бе отишъл умът и как така този мъж бе успял да я лиши от него само за секунди.

Той повдигна вежди и изви леко устни.

— Не исках да кажа това — заяви тя, без да отделя погледа си от неговия.

— Може би — промълви Маклаклън. — А може би е дошло време да започнеш да се държиш по-внимателно, миледи. И може би аз самият сгреших, като ти разреших да дойдеш тук.

— Не съм направила нищо лошо!

Младият рицар продължи, сякаш не я е чул.

— Може би наистина пристигнах точно навреме.

— Може би… Може би не си желан тук!

— Да, но може би, миледи, ще промениш мнението си след тази нощ.

— Какво трябва да стане тази нощ? — попита предпазливо Даниел.

Той обаче не я чу и затова не отговори. Вече вървеше към големия боен кон, който го чакаше. Графинята се обърна и се загледа след него.

— Какво трябва да стане тази нощ?

Без да спре, Маклаклън отговори припряно, все така с гръб към нея.

— Да се оженим.

Светът сякаш се завъртя около нея. Но тя никога не припадаше, никога не губеше съзнание! Само веднъж в живота си се бе чувствала така. Отдавна. Когато…

Бе споменал за годежа им.

Но тогава Джоана бе умряла и неговото сърце бе разбито. А сега…

Той се бе върнал.

— Какво?

Този път Маклаклън се обърна.

— Даниел, сгодени сме вече от много години. Не може да си забравила. За годежа ни имаше причина, важна за Англия. Не може да отречеш, че ти дадох предостатъчно време за съзряване. Изглежда дори прекалено много. Нали не си очаквала да останем вечно сгодени?

Занемяла, графинята го съзерцаваше, бледа като платно.

Маклаклън изруга нетърпеливо под нос.

— Даниел, моментът настъпи. Тази нощ ще се венчаем.

— Да се венчаем! Тази нощ! Защото кралят го е заповядал! Заради удоволствието на краля…

— И моето — прекъсна я Ейдриън с леко закачлив тон и развеселена усмивчица на устните.

Тя се изненада, че той може да бъде развеселен при такава ситуация… и да не се противопоставя на идеята за истински брак. Стоеше с ръце на кръста, истински вбесена. Дошъл да поеме в свои ръце ръководството. Та тя не означаваше нищо за него. Нищо повече от една хубава играчка.

А се бе справила наистина добре! Ценеше своята независимост и власт. Да поеме управлението на Авил и на неговата графиня! Както изглежда кралят бе заповядал и съвестният граф бе скочил да изпълни нареждането!

Тръгна припряно и ядосано успоредно с Маклаклън и бойния му кон, сигурна, че ще открие Звезда някъде из гората.

— Казваш да се венчаем тази нощ! На куково лято!

Внезапно усети тежката му ръка върху рамото си и преди да разбере какво става, той я обърна с лице към себе си. После я вдигна от земята, сякаш беше перце, и я постави върху жребеца.

Златните очи блеснаха насреща й.

— Ще се венчаем, миледи, заради кралското и моето удоволствие. Тази нощ ще има женитба, кълна се!

— Не ме заплашвай, Ейдриън! — процеди през зъби тя.

Младият мъж поклати глава. Веселите искрици бяха изчезнали от погледа му. Слабото, сурово и красиво лице имаше напълно сериозно изражение.

— Не е заплаха, Даниел. А обет. И, уверявам те, графиньо, аз съм верен на обетите си.

Преди да успее да се възпротиви, той скочи зад нея и ръцете му я обгърнаха.

И изведнъж сякаш в тялото й избухна огън.