Хедър Греъм
Удоволствието на краля (22)

Глава 21

Три седмици, след като Ейдриън остави съпругата си в Авил, армиите най-сетне се сблъскаха в отдавна подготвяното кърваво сражение.

Битката при Поатие се състоя на 19 септември 1356 година. По това време крал Едуард беше в Англия. Кампанията се ръководеше от неговия син, принц Едуард, прочул се след това като „Черния принц“ заради цвета на бронята, с която бе повел войските си в атака.

Резултатът бе пълна победа за англичаните и смазващо поражение за французите. Ейдриън, с част от тежката конница, бе последвал стрелците на гърба на Матю и громил неприятелите си с впечатляваща сила и бързина. Би се и с меч, и с боздуган, и с бойна секира. Битката бе толкова жестока, че целият бе оплискан с кървава кал и ако имаше време да разсъждава, сигурно щеше да излети от бойното поле, виейки от ужас. Но време нямаше. Враговете налитаха насреща му, за да го убият, така че не му оставаше нищо друго, освен да се отбранява.

Когато французите започнаха да отстъпват, Маклаклън извика на хората си да ги обкръжат. Именно той и неговите бойци хванаха и френския крал. Така Жан бе пленен от англичаните.

Маклаклън не можеше да не признае възхищението си към него. Той бе млад, смел и доблестен. Беше действително чаровен и с бърз ум. Докато го водеха при принц Едуард, той се провикна:

— Владетелю Маклаклън, след като е трябвало да бъда пленен, поне съм пленен от роднина. Как е прекрасната ми млада братовчедка от Авил?

— Добре е, кралю Жан.

— Въпреки машинациите на хора като Ланглоа — измърмори под носа си кралят, като приглади тъмната си коса с пръсти. После сви рамене и се усмихна на Ейдриън. — Естествено, земевладелецо Маклаклън, аз не съм глупак. Чух за случилото се в хана, Ланглоа не пропусна да ме предупреди за опитите на графинята да се добере до мен, което би могло да се превърне действително в голям семеен спор.

— Откровено казано, аз се страхувах за живота й.

— Значи Едуард няма да научи — заяви проницателният Жан и Ейдриън си помисли отново, че този човек определено му харесва.

Пристигнаха пред палатката, където ги чакаше принцът.

— Братовчеде! Какво удоволствие!

— За вас — със сигурност — отвърна французинът.

— Вие сте много ценен гост!

— И каква е цената ми?

— След като разбере, че сме ви хванали, баща ми ще пресметне сумата — обясни принцът и тупна пленника с длан по гърба. — Не мога да искам да пиете в чест на голямата ми победа, но аз ще пия с вас в знак на съчувствие.

Едуард беше в добро настроение и това бе напълно естествено. Победата му беше блестяща и насядалите край огньовете мъже вече си даваха сметка, че това е било наистина велика битка, за която ще се пее и разказва от поколение на поколение. Военните щяха да изучават тактиките, кралете — да си вземат поуки.

Макар че се бе присъединил към празненството на принца, Маклаклън нямаше търпение да види как са хората му и конете. Въпреки сладката победа, усещаше горчилка. Не можеше да забрави, че съпругата му бе рискувала доброволно живота си, за да отиде в хана „Кривото дърво“. Не му се вярваше, но продължаваше да я обича, противно на здравия разум. Очевидно не можеше да й има доверие. Наистина опасността, която тя бе представлявала за английския кралски двор, вече бе отшумяла, тъй като френската армия бе напълно разгромена, а крал Жан — пленен. Сега Даниел бе в Авил, под стража. Непрекъснато се бе измъчвал от факта, че е постигнала желанията си чрез предателство. А когато научеше за поражението на Жан, един Господ знаеше дали нямаше да започне да крои планове за освобождаването му…

Със сигурност не трябваше да остава в Авил. Той самият бе отсъствал прекалено дълго от Англия и Шотландия. Осъзна, че иска да се върне в пограничните си земи. Там, в своя дом, можеше да си напълни отново душата.

Щеше да заведе и нея в Шотландия и да я остави там, докато гневът му се охлади. Може би щеше да успее да се освободи от манията си по съпругата, която го предаваше на всяка крачка. Ако ли не… Лондон е пълен с развлечения.

 

 

Късно същата нощ, когато принц Едуард най-сетне остана сам, Маклаклън поиска позволение да отиде в Авил при своята съпруга.

— Имам още малко нужда от теб. Изпрати някой в Авил и кажи да я заведат до Ламанша. Там ще се срещнем с нея. Става ли така?

— Ако това е желанието ти?

Принцът се усмихна.

— Няма защо да се притесняваш. Тя не ще намери начин да помогне на крал Жан да избяга.

Ейдриън повдигна вежди.

— Радвам се, че си толкова сигурен.

Едуард се разсмя.

— Ти страхуваш ли се?

— Може би…

— Не мисля, че би успяла да го освободи и от кулата.

— Не смятам да я водя в Лондон, а у дома. В Шотландия.

— Далече, много далече. Но аз настоявам да се върнеш в Лондон. Баща ми ще те очаква…

— След като се погрижа за работите си в Шотландия, ще се върна в Лондон.

— С графинята ли?

— Едва ли.

Принцът се усмихна.

— Може би престоят сред варварските пущинаци ще се отрази добре на красивата ти съпруга. Но предполагам, че баща ми рано или късно ще поиска да я види.

— Той винаги е имал слабост към нея, макар да не мога да си обясня защо. Та тя го предава при всяка възможност.

Едуард сви рамене.

— Възможно е това да е чувство за вина. Заради Авил. Или пък в памет на приятелството му с баща й. Или пък угризения, че е взел собствеността на майка й. Понякога баща ми е наистина странен човек.

— Ако нареди да я заведа в Лондон, ще го направя. Но първо искам да отидем в Шотландия.

— Както желаеш.

 

 

Вестта за ужасното поражение на французите при Поатие достигна бързо Авил.

Макар да управляваше отново дома си, Даниел знаеше, че няма право да го напуска. Но тъй като се намираше там, където искаше, не правеше и опити да излиза. Сър Джайлс я придружаваше всяка вечер до стаята й. Не можеше да направи и крачка извън главната кула без Дейлин или някой друг от хората на съпруга си. Монтейн беше отново до нея, за което беше наистина благодарна, но очакваше новини от Ейдриън по-нетърпеливо от всякога. Когато обаче вестите пристигнаха, те бяха от мрачни по-мрачни. Донесоха ги осакатени, окървавени и изтощени мъже, които опитваха да се доберат до домовете си. Те бяха от победените, но Ейдриън бе наредил чрез свой пратеник да им дават храна, да се грижат за раните им и да им помагат.

Вестта за поражението на французите не бе предадена първо на графинята, а на сър Джайлс, който я извика в голямата зала и й съобщи тихо, че с Божията помощ принц Едуард е удържал победа, а крал Жан е пленен.

— А Ейдриън?

— Благородният воин Маклаклън се е отървал без драскотина, миледи.

Младата жена затрепери, първо от облекчение за съпруга си, а след това — от мъка за французите и Жан. Избяга от залата и забърза нагоре по стълбите. Пламнала се хвърли на леглото. Гадеше й се от притеснение. Какво ли щеше да стане сега?

След няколко дни Дейлин се появи в стаята й и заяви, че трябвало да се приготви за заминаване.

— Къде?

— Към Ламанша.

— А след това?

— Не знам, миледи. Ще отведат крал Жан в Лондон. Много други френски благородници са пленени. Те също ще бъдат затворени в кулата.

Даниел усети, че кръвта й изстива. Да не би Ейдриън да искаше да се разведе? И тя също да бъде хвърлена в кулата?

Щеше да изкопчи отговорите от Дейлин, ако не беше сигурна, че той също не ги знае. Монтейн го бе разпитвала многократно и той й бе отвърнал ядосано, че няма никаква представа. Вярната компаньонка също се тревожеше, а графинята живееше в истински ад.

В момента френският двор бе съсипан, така че, дори да решеше да избяга, нямаше да има кой да й помогне. Опитваше се обаче да прикрива страховете си и съсредоточи вниманието си върху приготвянето на багажа. Попита само дали ще може да язди Звезда. Разрешиха й. В уречения ден тръгна без никакви протести и с високо вдигната глава.

В Кале ги посрещна някой си сър Тимоти Филд, изискан и възпитан компаньон, който я съпроводи до една нормандска крепост, където за нея бе запазена огромна стая с тежка камина, легло с балдахин, полици, отрупани с книги, и красиви гоблени.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно — рече сър Тимоти, вече поостарял, но все още изправен като дъб. — Постарахме се да ви осигурим възможно най-голям комфорт и топлина.

Младата жена се усмихна на своя домакин и хвърли поглед към Дейлин, който стоеше до нея.

— Сигурна съм, че ще се чувствам добре. Дълго ли ще остана тук?

Сър Тимоти също погледна към Дейлин и повдигна вежди. А след това й се поклони.

— Миледи, не мога да го кажа. Ако ме извините, ще ви оставя да се настаните.

Дейлин го последва. Монтейн едва не се спъна в бързината си да излезе. Графинята остана сама.

Скоро откри, че вратата е заключена. Явно не беше гостенка. А затворничка.

Чувстваше се уморена, по-уморена от всякога. Когато се появи някакъв слуга, за да попита дали би искала да се изкъпе, тя прие с радост, защото пътуването бе дълго и кално. Едва бе излязла от пищната месингова вана, и донесоха вечерята. След като се нахрани, умората не намаля. Нямаше дори сили да блъска по вратата и да иска обяснение, затова просто се сви в леглото и заспа.

Събуди се часове по-късно. Не беше запалена нито една свещ, а огънят бе изгаснал. Отметна завивките и се измъкна боса от леглото. Приближи се трепереща до огнището. Седна на килима пред него и протегна напред длани, за да усети топлината.

— Е, Ейдриън? Какво правя тук, заключена в някаква стая в Кале? Какво си планирал… копеле такова! — В очите й напираха сълзи. Бъдещето й се струваше от мрачно по-мрачно. Очевидно той повече не желаеше да бъде с нея. Изоставена! От любимеца на крал Едуард! — Дано да гориш в адските огньове!

— Колко мило!

Добре, че седеше. Така се стресна, когато чу ледения глас на съпруга си, че щеше да падне, ако беше права. Завъртя се. Той седеше на един огромен, тапициран с кожа стол.

— Ейдриън!

— Любов моя — отвърна безстрастно Маклаклън.

Беше се облегнал удобно. Впереният му в нея поглед блестеше като чисто злато. Не носеше ризница, само плътно прилепващи по краката бричове, риза, туника и ботуши. Гербът му бе избродиран с червено върху бялата туника.

Младата жена се изправи, бавно и предпазливо. Искаше да се възползва от възможността да го погледа. Той не помръдна, но не откъсваше сериозните си очи от лицето й. После се усмихна с нехайно безразличие.

— Липсвах ли ти?

Графинята не обърна внимание на подигравката. Само преглътна мъчително, с усещането, че стомахът й се е свил на топка.

— Какво правя в Кале?

— Гостуваш на сър Тимоти.

— Вратата ми е заключена.

— Сигурен съм, че това не те е изненадало.

— Крал Жан е затворник.

— Да, и ще остане такъв.

— Какво лошо бих могла да направя…

— Страхувам се да позволя нещата да стигнат дотам.

Даниел замълча, вперила поглед в дебелата мечешка кожа под краката си. Най-после вдигна очи към него. Стараеше се да запази самообладание.

— Какво ще стане с краля?

— С Едуард? Ще го почетат за голямата победа.

— Имах предвид Жан.

— Ще дойде в Англия и ще бъде затворен в кулата.

— Аз също ли ще бъда затворена там?

— Не. Не е нужно да се тревожиш толкова за твоя крал Жан. Е, наистина ще бъде затворен, докато англичаните получат откуп за него, но ще бъде също така и гост на крал Едуард. Съмнявам се, че ще страда.

— А… какво ще стане с мен?

— Напускаш Франция.

Усети, че пребледнява.

— За да отида в Лондон?

— В Шотландия.

Шотландия! Неговата родина. Далече, много далече от всичко и всички. В пустошта.

— Кога тръгваме?

— Утре. Рано.

Маклаклън се изправи и се надвеси над нея. Косата му беше все още мокра. Ухаеше на боров сапун. Очевидно обаче не се беше къпал в тази стая, защото не виждаше никакви негови вещи. Призля й при мисълта, че е отседнал другаде. Изкушаваше се да се хвърли в краката му и да го увери, че никога не е искала да му причинява болка, че се чувства нещастна, че съжалява за крал Жан и за двама им, тъй като както изглежда бракът им е станал жертва на войната.

Не го направи. Не се и разплака. Стоеше неподвижно, изнервена от начина, по който я гледаше.

— Поспи още малко. Чух, че не си била добре — промълви Ейдриън.

Тя поклати глава.

— Добре съм.

— Монтейн казала на Дейлин, че често ти прилошава.

— Монтейн няма право да ме обсъжда с Дейлин.

— И двамата се притесняват за теб.

— В такъв случай съм им благодарна за загрижеността, но съм добре и не би трябвало да ме обсъждат.

„Ако ще си тръгва, по-добре да тръгва“ — едва удържаше сълзите си. Всичко се бе провалило. Той разговаряше с нея като с непозната. Измъчваше я мисълта за това къде ще отиде.

Ейдриън сви рамене, все така вперил в лицето й златния си поглед.

— Поне не избяга от Авил.

— Защото нямах желание да бягам. Авил е моят дом и аз би трябвало да бъда там.

— И нямаше да отидеш в кръчмата „Кривото дърво“?

— Дала съм обет пред майка си да почитам краля…

— Да, миледи, знам за проклетия ти обет. Но не смяташ ли, че отдавна си го изпълнила? Или поне достатъчно, за да можеш най-после да помислиш и за дадения на мен обет?

Даниел се опитваше да не трепери.

— Обещах на свещеника, че ще спася живота на крал Жан, ако ми се удаде възможност. Това беше всичко. И Господ ми е свидетел — никога не съм предполагала дори, че свещеникът не е свещеник. Ако ме беше оставил у дома в Авил…

— Е, миледи, вече си отиваш у дома.

— Това не е моят дом…

— Тогава ще го направиш твой! — прекъсна я остро той. — Сега спи.

Чу го как пуска резето на вратата.

Най-сетне легна и заспа. Събуди се, усетила топлина от лекото докосване на пръсти по голия си гръб. Пое си дълбоко въздух. Не смееше да помръдне. За момент се изплаши, че може да е някой непознат. Но не беше непознат. Беше Ейдриън. Знаеше, че е способен да гали много леко и изкусително. Беше пъхнал ръка под нощницата й и я милваше по кръста. После дланта му се плъзна по бедрата, за да я придърпа силно към себе си. Едната му ръка я обгърна, другата замилва гърдите й. Устните му се притиснаха в рамото й. Членът му проникна бавно в нея…

В първия момент Даниел извика тихичко и опита да стои неподвижно. Но й се струваше, че е минало толкова много време, откакто… Толкова хубаво беше да го усеща. След минути вече пламтеше цялата, движеше се заедно с него, желаеше го, стремеше се към него. Стигна бързо до върховния момент и потрепера. Ейдриън остана още дълго време в нея, но щом се оттегли, тя му обърна гръб.

— Няма ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Маклаклън.

Искаше й се да лежат безмълвно един до друг в нощта и да забравят за битките на деня.

— Какво според теб трябва да ти кажа?

— Ами… „Ейдриън, изглеждаш добре. Както виждам в главата ти не се е забивала бойна секира.“ Дори само християнското милосърдие би трябвало да те накара да се зарадваш, че не съм си пролял кръвта върху твоята безценна Франция.

— Французите не са те молили да се биеш.

Младият мъж въздъхна и се взря уморено в тавана.

— Знаех, че ще оцелееш… Молех се да оцелееш.

— И защо?

— Християнско милосърдие.

— Аха… И нищо друго ли нямаш да ми кажеш?

Прегърна я и пръстите му я загалиха отново нежно по кръста.

— Не! — прошепна Даниел.

Усети как отпуска глава върху възглавницата. Продължаваше да я прегръща и гали. Не каза нищо повече. Нито пък тя.

 

 

Едва се бе зазорило, когато се качиха на кораба. Морето не беше спокойно. Когато вълнението стана прекалено силно, Даниел не можа да го понесе. Спусна се към кърмата и повърна. Монтейн й донесе мокра кърпа, за да си избърше лицето. Когато вдигна очи да й благодари, установи, че е останала насаме с Ейдриън. Изчерви се и отклони поглед.

— Съжалявам. Не исках да те поставям в неудобно положение. Не знам какво беше това. Струва ми се, че продължава вече цяла вечност. Най-вероятно…

— Даниел — рече той, като се облегна на дъбовия корпус на кораба и я загледа развеселено. — Мислех, че опитваш да избегнеш темата. Сега обаче разбирам, че ти просто си наивна.

— Не проумявам за какво говориш…

— Така изглежда. И ако снощи не бях с теб, нямаше да бъда сигурен.

— Все още не…

— Ти не си болна, любов моя. Очакваш бебе.

Младата жена спря да диша за момент от изненада, после се ядоса, тъй като съпругът й се разсмя.

— Не би могъл да знаеш…

— Мога и знам.

— О! И колко деца вече си създал?

Златните му очи блеснаха насреща й.

— Единствено това, миледи — заяви той, при което тя изпита огромно облекчение.

 

 

Следобед, благодарение на попътните ветрове, стигнаха в Дувър.

Преспаха в някакъв хан в покрайнините на Уинчестър. Маклаклън прекара част от вечерта в кръчмата заедно с Дейлин и Майкъл. Липсваше само сър Джайлс, който бе останал в Авил. Даниел чуваше гласовете им. Те се смееха, пиеха, залагаха, разказваха си мръсни вицове и закачаха сервитьорките. Опита да зарови глава във възглавницата. Не помогна. Призори съпругът й препъвайки се се качи в стаята и на влизане дори се блъсна във вратата. Чу го как се съблича и след това се пъхва в леглото до нея. Вонеше на ейл. Имаше пълното право да се съпротивлява, когато я прегърна.

— Гаден, пиян шотландец — заяви тя, което очевидно го развесели.

— Твоя пиян шотландец, любов моя.

— О? И колко често ще се случва това?

— Колкото желая.

Даниел разтърси буйно глава.

— Не, сър, не може да искаш близостта на съпругата си, когато си в такова състояние. Как си представяш — пиеш и се веселиш с приятели, и после…

— Сега — заяви Маклаклън, като се надигна над нея, — се държиш като набожна френска предателка. Моята набожна френска предателка! Господ да ми е на помощ!

— Ейдриън… — Опита да се измъкне от леглото, но той я дръпна обратно.

Целуваше я, докато я разсъбличаше. Галеше гърдите, корема и най-интимните й части с непоносими огнени милувки. Даниел вече не си спомняше защо бе протестирала. Всъщност нямаше значение.

 

 

На сутринта за първи път се събуди преди него. Ханджията заблъска по вратата и извика, че е време да стават. Ейдриън трепна. Погледна я през притворените си очи.

— Моите извинения, любов моя. Бях ли много груб?

— Не повече от обикновено.

Вече се беше измила и облякла. Маклаклън се изправи в леглото с ръце на главата.

— Боже мой, от години не съм пил толкова много… — Погледна я със зачервените си очи и прокара пръсти през разрошените си коси. После изпъшка и легна отново. — Каква е тази миризма?

— На риба. Ханджията донесе прясна риба и хляб.

Младият мъж изохка и затвори очи.

— Много е вкусна. Опитай!

— Приближи се още малко и ще те натупам.

— А шотландският ти син?

— Вероятно ще родиш момиче.

— Ще го направя нарочно, ако това няма да ти бъде приятно.

За нейна изненада Ейдриън се усмихна, изтегна се и постави длан върху челото си.

— Зла жена! — Разсече с ръка въздуха. — Навън… Излизай оттук с тази риба!

— Навън? Вратата не е ли заключена?

— Умолявам те, слез долу и се наслади на закуската си в компанията на Монтейн.

Графинята се поколеба.

— Не се ли страхуваш, че ще избягам? Все още сме съвсем близо до Дувър.

Съпругът й се надигна на лакът и я изгледа. От веселото му настроение не бе останала и следа.

— Ако избягаш, ще тръгна да те търся. И ще те намеря.

Не я заплаши, но тонът му бе смразяващ. Тогава Даниел си даде сметка, че нежността и страстта на Ейдриън не означаваха, че й е простил. И че й има доверие.

Слезе на долния етаж и се нахрани в компанията на Монтейн. Не след дълго съпругът й се появи. Беше с туника с герб и запасан меч. Очевидно нямаше търпение да тръгнат. Чу го как дава нареждания, преди да влезе в кръчмата, и се изуми от бързото му възстановяване.

Денят беше дълъг и труден. Спряха да нощуват в имението на някакъв приятел и веднага след вечеря Даниел се строполи капнала в леглото. Усещаше как Ейдриън й сваля обувките и й разкопчава роклята. Стори й се, че я наблюдава известно време, но беше прекалено изтощена, за да му обърне внимание. През нощта усещаше топлината му, а когато на сутринта се събуди, вече беше станал.

Вече се движеха с много по-бавно темпо. Маклаклън дори обяви, че ще спрат рано следобед.

— Не смея да рискувам Даниел и бебето — обясни той.

Графинята се изчерви, тъй като всички погледи се насочиха към нея. Въпреки това беше изключително щастлива, че съпругът й е забелязал колко се е изтощила и че се съобразява с нея, пък било то само от любезност.

Пътуваха дълго. Даниел обаче нямаше нищо против продължителността на придвижването.

Маклаклън не й прости. Тя не му поиска прошка. Но бяха заедно. Често яздеха разделени, защото той ту заставаше начело, ту обхождаше върволицата от конници и багаж, после се връщаше отново отпред. Някои нощи преспиваха в страноприемници, други — в замъците на негови познати и приятели. Ейдриън се връщаше неизменно при нея преди зазоряване. А тя дори не опита да отрече, че й е приятно да се любят и да спи в обятията му. „Ние сме наистина мъж и жена“ — помисли си Даниел една нощ.

Най-сетне пристигнаха в Шотландия. Беше го обвинила, че владенията му са варварски. Сега видя очарованието им. Просторната господарска къща от камък и дърво беше топла, удобна и красиво мебелирана. В огромната дневна имаше тежка маса с оформени като лъвски лапи крака и столове с високи облегалки. Покоите бяха още по-топли: леглото бе застлано с губер, огнището — грамадно, стените — отрупани с книги, доспехи, келтски дърворезби и мечове от цял свят. До спалнята имаше детска люлка — на Ейдриън, както й казаха.

Хората се държаха чудесно с нея. Приветстваха я с приятна фамилиарност и непосредственост. Къщата се намираше на крачка от красиво езеро. Чрез канали то се свързваше с Ирландско море. Земята бе леко хълмиста. Някъде — по-зелена от смарагд, другаде — синьо-лилава. Вятърът носеше сладкото чисто ухание на прозрачните езерни води. Не след дълго Даниел се почувства напълно омагьосана от невероятните багри.

През първата нощ в новия си дом тя отиде в детската стая и се взря в люлката. Постави длан върху корема си, който вече се бе закръглил. Въпреки постоянното си неразположение през последните седмици, не бе предположила, че е бременна и е на път да дари нов живот. Дете, което щеше да бъде част от самата нея и Ейдриън. То създаваше вече уникална връзка помежду им.

Сега, докато стоеше на прага на детската стая, усети за първи път движение и извика от изненада и щастие.

— Даниел!

Не беше разбрала кога е влязъл, но той се озова след секунда до нея. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.

— Даниел…

— Той помръдна!

Тревогата на лицето му се замени от широка усмивка.

— Той ли? Нали каза, че щяло да бъде момиче?

— Тя помръдна.

Младият мъж се засмя, вдигна я, върна я обратно в спалнята и я сложи върху леглото. После допря длан до корема й и зачака.

— Той… Тя мръдна! Кълна се!

— Търпение, любов моя. Очевидно не си добре запозната.

Графинята се намръщи, готова да спори. Но бебето избра точно този момент, за да се раздвижи отново. Тъкмо се питаше дали само тя усеща движението му в утробата си, когато видя лицето на своя съпруг. Той явно изживяваше чудо.

— Радвам се, че те доведох тук! Радвам се, че синът ми ще се роди тук.

— То е момиче.

— Детето ми — поправи се Маклаклън.

На вратата се почука. Носеха вечерята. Хапнаха в стаята, тъй като беше станало късно. После Ейдриън я разсъблече и я люби изключително нежно и странно трогателно.

През следващите няколко дни той обиколи имението заедно с иконома. Даниел пък си постави за цел да опознае прислугата в къщата, фермерите, зидарите и занаятчиите в селото, които също така знаеха да боравят и с оръжие, за да защитават замъка. Хората й допадаха, харесваше й мелодията на тяхната реч и в крайна сметка установи с изненада, че е истински доволна. Вечер се хранеше заедно със съпруга си, който й разказваше за великите Уилям Уолъс и Робърт Брус и споделяше мъката си, че Дейвид Шотландски, подобно на крал Жан, е затворник на Едуард. Тогава спореха за книги, философия и история. Независимо от характера на спора обаче, Ейдриън неизменно бе при нея нощем. Понякога я любеше много нежно, друг път — с неутолима, почти отчаяна страст.

Беше минала вече седмица, когато един следобед графинята слезе при езерото. Носеше семпла бяла ленена рокля. Събу обувките и чорапите и нагази във водата. Беше студена и приятна. Остана дълго така. Тогава се появи Ейдриън.

Седна на камъка край нея и задъвка замислено стрък трева, като се взираше във водата.

— Струва ми се, че се чувстваш много добре тук — промълви той. — Бузите ти са порозовели, очите ти светят.

— Благодаря — промърмори тя и излезе от водата.

Настани се на дигата и придърпа долната риза върху босите си крака.

— Ще преживееш ли пребиваването на моите варварски земи?

— Те са диви и красиви.

— Но и опасни. — Маклаклън погледна отново към водата. — Утре заминавам за Лондон.

— Толкова скоро? Та ние едва пристигнахме…

— Утре тръгвам.

Даниел настръхна.

— И аз трябва да остана тук?

— Да, любов моя.

Сведе очи. Не искаше да види огромното й разочарование. Лондон. Принц Едуард и войските му сигурно вече бяха пристигнали там. Ами онова селянче, Терез, което така желаеше да служи на съпруга й? Но гордостта не й позволяваше да пита.

— Значи не може да ми се има доверие да дойда с теб в Лондон? Крал Едуард е заобиколен от предостатъчно свои хора, за да представлявам някаква заплаха. Той ли каза да не идвам?

Маклаклън се изправи, без да откъсва поглед от водата.

— Не, миледи. Аз.

Обърна се и се отдалечи.