Хедър Греъм
Удоволствието на краля (4)

Глава 3

25 август, 1346

Креси

 

— Принцът е повален! Мили Боже, Едуард! Уелският принц е повален!

Ейдриън се биеше само на няколко крачки от своя господар и приятел Едуард, най-големия син на Едуард III. Извъртя се и се стрелна по окървавеното бойно поле.

Битката бе продължила дълго.

Англичаните бяха слезли от корабите на югоизток от Шербург при Сейнт Вааст ла Хог след устремно пресичане на Ламанша. Бяха им необходими обаче шест дни, за да се прегрупират и да потеглят към Париж през Шербург. Щом стъпи на суша, кралската армия се раздели на три. Едуард, Уелският принц — който бе посветен в рицарство от баща си при стъпването на твърда земя — застана начело на авангарда, кралят оглави централната линия, а командването на ариергарда бе поверено на граф Нортхамптън.

Англичаните безмислостно рушаха, грабеха, плячкосваха и пленяваха благородници, за да ги пускат след това срещу откуп. Филип бе взел величествения боен флаг на Франция от почетното му място в абатството Сен Дьони и бе призовал своите рицари и васали да изпълнят дълга си, като защитят страната от наглите нашественици.

В един момент френските и английски войски се движеха успоредно; единственото, което ги делеше, бе Сена. После Филип се измъкна и замина за Париж. Англичаните продължиха на север, тъй като Едуард бе решил твърдо да се срещне с фламандските си съюзници.

Преходът бе изнурителен — изминаваха по шестнайсет мили дневно, въпреки стремителните атаки на френските патриоти. Когато наближиха съвсем фламандските си съюзници, непрекъснато нарастващата френска армия започна да оказва още по-силен натиск.

Английският крал търсеше упорито брод и най-сетне откри по-плитко място. Щом прекосиха реката, последва нов сблъсък с неприятеля, в който французите понесоха тежки загуби и се оттеглиха.

В продължение на изпълнени с напрежение часове англичаните очакваха подновена атака. Филип обаче поведе войските си обратно към Абвил и прекара там нощта срещу 25 август.

Още от зазоряване англичаните не изпускаха от поглед околностите. Без да се отделя от принц Едуард, Ейдриън слушаше стратегическия план. Гората на Креси щеше да подсигури задната им линия. Трите дивизии трябваше да се строят по хълма. Село Вадикур щеше да пази левия фланг.

Французите и техните съюзници ги превъзхождаха значително по брой, но англичаните имаха много добри пълководци, бяха изключително дисциплинирани и използваха някои тактики, които бяха научили при своите поражения. Най-отпред изкопаха дълбоки дупки, които да хванат в капан невнимателните. Шотландският крал Робърт Брус ги беше използвал при победата си при Банокбърн. Огромни очаквания възлагаха и на стрелците; според плана атакуващите неприятели трябваше да бъдат засипани със стрели и в объркването си да изпопадат в траповете, преди да се стигне до ръкопашен бой.

Първи по плана на французите се включваха високоуважаваните генуезки арбалети. Точно в този момент обаче заваля. Те наистина бяха опитни бойци, но редиците им се разклатиха, когато англичаните ги засипаха със смъртоносна градушка от стрели. Подкрепления се втурнаха напред, докато генуезците опитваха да се оттеглят или да заредят, отново тежкото си оръжие.

Стана така, че френските коне разбиваха черепите на собствените си съюзници в настъпилото объркване и хаос.

Все пак част от войската успя да си пробие път напред и да тръгне нагоре по възвишението. Ейдриън се биеше здраво и неукротимо, впрегнал всичките си умения и сили. Ризницата му тежеше, но бе свикнал с нея. Тя беше дело на един от най-добрите майстори на брони — лично кралят се беше погрижил да бъде предпазван от най-сигурното. Металните брънки и плочки отбиваха ударите от жизнено важните части на тялото. Стоманените върхове на металните ръкавици осигуряваха допълнително оръжие, в случай че мечът бъде избит от ръцете му. Шлемът пазеше черепа, забралото — лицето… и понякога му пречеше да вижда добре. Днес обаче тренировките му свършиха много хубава работа дори срещу по-зрелите мъже с по-яки гърди и рамене.

Битката беше ожесточена и младежът се молеше силите да не му изневерят. Противниците се изправяха един след друг срещу него, а той вдигаше оръжието и разсичаше здраво въздуха, търсейки слабите им места. Тъкмо насочваше меча срещу един французин със забрало във формата на мечешка глава, когато се чу вик, че принц Едуард е повален. Маклаклън се спусна натам.

Рицарите от вражеския лагер, разбрали, че принцът е в опасност, също се втурнаха с намерението да се възползват от ситуацията. Знаменосците на Едуард му помогнаха да се изправи на крака, а Ейдриън побърза да покрие празното място край него, справяйки се с френските рицари, които се трупаха като мухи на мед.

Познаваше собствената си сила. Беше по-висок може би с един-два сантиметра от принца и макар постоянните тренировки да бяха развили мускулите му и да бяха направили раменете му масивни, беше научен да се движи пъргаво и леко. Вдигаше меча отново и отново, но от погледа му не убягваше, че прииждат все нови и нови. Падна на едно коляно, повален от удара, който му нанесе някакъв конник, но пъргаво се изправи и се извъртя с такава скорост, че противникът му не успя да се отдръпне. Ударът попадна на незащитено място. Французинът рухна, конят му изцвили и се понесе през покритото с кървава кал бойно поле.

Погълнат от разгорещената битка, Маклаклън си даде твърде късно сметка, че се е отдалечил от своите. Очевидно бе осъществил прекалено успешно намерението си да отблъсне схватката от принца. Неприятелите обаче прииждаха. Силите му се изчерпваха и ставаше ясно, че трябва да използва ума си, да наблюдава всеки един от противниците си и да го преценява. Не можеше да си позволи напразни удари, защото съвсем скоро щеше да се изтощи напълно. Свали нападащия го конник с кама, приведе се, за да избегне удара на друг и видя как ездачът се сгромоляса на земята. Справи се с още двама — единия забеляза с периферното си зрение и завъртя ръката с меча, за да го събори, след което улучи другия право в слабините.

И двамата се строполиха.

Но на мястото на повалените незабавно изникваха нови. И когато този път вдигна поглед, видя пред себе си десетина тежковъоръжени французи, готови за атака.

— Предай се, човече!

— Хвърли меча!

— Направи го с чест сега и ще те отведем цял оттук!

— Продължиш ли да се биеш, ще те разсечем от гърлото до чатала!

— Предай се, в името на Бога или Сатаната!

В името на Бога или Сатаната, никога нямаше да направи такова нещо.

Помнеше думите на баща си: „Никога не се предавай!“

Само смъртта би била капитулация.

Усмихна се под забралото на шлема. Поклати бавно глава. Това може би беше лудост, но бе убеден, че независимо дали щеше да се бие, или да се предаде, те щяха да го разсекат — от гърлото до чатала. Беше свалил прекалено много от техните хора, за да се надява на милост.

— Господа, аз не се предавам! — отвърна той и с див шотландски боен вик се втурна напред. Изненада ги, тъй като вместо да заеме отбранителна позиция, бе предпочел да нападне.

Смъртта наистина щеше да го накара в крайна сметка да се предаде, след като трябваше да се бие с толкова воини наведнъж, но ненадейно се появи помощ. Двайсетина английски рицари, предвождани от краля, се включиха в схватката. Десетината французи побягнаха.

Така битката приключи. Армията на Филип беше атакувала поне петнайсет пъти и неизменно беше отблъсквана с огромни загуби.

Крал Едуард слезе от белия кон, с който бе повел хората си тази сутрин, и се отправи с бърза крачка към Ейдриън. Рязко свали забралото си и златистите му коси блеснаха на слънцето. Спря и огледа труповете.

— Шотландецо, свършил си добра работа. Изключително добра!

Младежът се сепна, когато Едуард внезапно измъкна меча си.

— Коленичи! — изкомандва той.

— Ваше Величество…

Но в този момент принц Едуард се озова до баща си и се провикна с дълбокия си глас:

— Ейдриън, добри ми приятелю, баща ми възнамерява да те посвети в рицарско звание тук и сега!

Все още смаян, младият мъж се отпусна на колене. Осъзнаваше смътно думите на краля и докосването на меча върху раменете си.

После се изправи, поразен повече от този неочакван обрат на събитията, отколкото от което и да било преживяване по време на битката.

Думите на баща му се бяха оказали верни. Беше получил рицарско звание на бойното поле. Обзе го старата мъка, потискана дълго време. Искаше му се Карлин, владетелят Маклаклън, да бе доживял този ден.

„Татко, не ме оставяй да ти изменя никога!“

Последваха приветствени викове. Понесоха го на ръце. Кралят обяви, че битката е приключила за деня, но французите не са се отказали. Кръвопролитията щяха да продължат и на следващия ден.

На сутринта неприятелят атакува отново, но следобед Филип бе окончателно разгромен. Повече от четири хиляди френски рицари и благородници лежаха мъртви на бойното поле в Креси.

Рицари и благородници…

Никой не си правеше труда да брои труповете на по-обикновените воини, селяните и свободните граждани с техните пики и тояги.

 

 

Последваха грандиозни тържества. На следващия ден бе отслужена заупокойна меса, след което Едуард, твърдо решил да превземе Кале, се приготви за поход.

Но преди армията да потегли, той призова Ейдриън.

Беше го призовавал неведнъж през годините.

Когато Дейвид II се бе върнал на престола на Шотландия, кралят, който подкрепяше Бейлиол, бе съобщил безстрастно вестта на Маклаклън.

— Ти се оказа безценна придобивка, млади владетелю. Висок си като представител на Плантагенетите, придоби достойни за уважение умения и знания. Спечели толкова победи.

— Ваше Величество, както добре знаете, нямах друг избор, освен да ги спечеля. И ризницата, и въоръжението ми струват скъпо.

— Така е. А именията ти не носят достатъчно. Разбирам. Турнирите са подходящи за младите мъже. Трябва да продължаваш да ги печелиш. Това, което искам да кажа, е, че нямам право да ти преча да служиш на Дейвид. Но бих предпочел да останеш и да служиш на мен. Усилията ти ще бъдат възнаградени скоро.

Ейдриън, който се бе сприятелил с Едуард, се престори, че размишлява задълбочено.

— Ще остана, ако ми бъдат обещани две неща.

— Искаш обещания от един крал?

— Да, Ваше Величество.

— И какви са те?

— Първо — никога да не искате от мен да се бия срещу шотландците.

— Добре, момче, няма да искам това от теб.

— И второ — да не взимате десятък от моите имения, когато се биете в пограничните райони!

Развеселен, Едуард бе обещал да изпълни и двете му желания. Сега, когато щеше да се изправи отново срещу него, Ейдриън се запита какво ли бе намерението на краля този път. Беше го посветил в рицарство на бойното поле. Беше му дал скъпи коне.

Какво смяташе още да прави?

Едуард тъкмо се съвещаваше с графа на Оксфорд, но тутакси го освободи. На излизане, графът кимна на Маклаклън. И двамата се бяха били рамо до рамо с Уелския принц. Затова младият мъж се бе изненадал, че според английските благородници той сам бил спасил живота на принца.

— А, Ейдриън! Бях истински впечатлен! Истински впечатлен! Хитрият ти стар баща ми обеща, че предава в ръцете ми добро тесто. През онзи ден двамата направихме много хубаво, че се съюзихме. Днес той щеше да бъде горд, така както съм горд и аз. Исках да ти кажа пак колко съм доволен от това, което направи в боя… и колко се радвам, че не отиде да служиш на Дейвид II, а предпочете да останеш с мен.

Ейдриън се изкашля.

— Благодаря, Ваше Величество. Но принцът също надмина себе си.

Едуард махна с ръка.

— Много се гордея и със сина си. Но в момента обсъждаме теб.

— Вие пратихте да ме повикат, Ваше Величество.

— А, да! Станах свидетел на неповторим миг. Докато навсякъде около теб се валяха трупове, а десетимата се готвеха да те нападнат отново, но първо поискаха да се предадеш, ти какво им отговори?

Маклаклън, озадачен от доброто настроение на краля, се намръщи.

— Какво отговорих ли, Ваше Величество?

— Да, момко, повтори пред мен това, което извика на врага! Беше великолепно!

Младият мъж не се сещаше точно какво бе извикал насред схватката. Затова сви рамене. Внезапно обаче си спомни. Беше извикал думите, на които го бе научил баща му.

— Отказвам да се предам… Може би постъпих глупаво, но нямах намерение да моля за милост онези нещастници, след като се бях бил толкова дълго и здраво срещу тях.

Кралят се отпусна на стола си, усмихнат до уши, а сините му очи блестяха така, сякаш току-що му бяха казали най-забавното нещо на света.

— Нека да го чуя още веднъж. Заповядвам!

— Ваше величество…

— Кажи го отново, Ейдриън! Тези думи днес звучат като прекрасна музика за ушите ми. Повтори ги! Настоявам!

— Отказах да се предам или да моля за пощада…

— Ха! Никога да не молиш за пощада!

— Милорд, трябва да призная, бях погълнат напълно от битката и…

— Няма значение, няма значение! — Кралят махна снизходително с ръка, след което се обърна отново към полевата маса с разгънатите върху нея пергаменти. Но вдигна пак поглед към младия мъж и се усмихна с безкрайно задоволство. — А сега можеш да вървиш.

Все така озадачен, Маклаклън се обърна, за да излезе.

— Ейдриън!

— Да, Ваше Величество?

— Бъди внимателен, добри ми човече, много внимателен! Бъдещето ти е осигурено от този ден нататък и всички награди, които си в състояние да си представиш, ще бъдат твои. Трябва само да си ги вземеш.

Едуард се усмихна за пореден път, странна усмивка, сякаш криеше нещо, което му беше особено по сърце. После махна отново с ръка във въздуха. Младият мъж явно можеше да излезе.

Ейдриън обаче усети студена тревожна тръпка.

Какво ли беше намислил Едуард?

Не му остана много време за догадки, тъй като почти веднага се натъкна на принца, който го удари силно по гърба и тръгна с него.

— И каква е голямата награда за вярност? Днес дори старите рицари, които все още предпочитат да те нарича „шотландеца“, говориха за теб, приятелю, и превъзнасяха добродетелите ти до небесата. Какво ти даде баща ми? Ако аз бях крал, щях да създам графство специално за теб! Ти ми спаси живота.

Маклаклън го погледна и вдигна вежди.

— Включих се просто там, където имаха нужда от мен и бях посветен в рицарство на бойното поле. Само по себе си това…

— О, хайде де!

Ейдриън сви рамене.

— Баща ти се държа малко странно. Не ми даде нищо. Стори ми се… Не знам. Беше наистина странен. Развълнуван и развеселен. А в края на разговора ни ме увери, че бъдещето ми е осигурено.

— Явно е замислил нещо особено хубаво за теб. Но засега — ние сме млади, ние сме страхотни воини… победители! А плячката, приятелю, е за победителите!

— Тоест?

— Тоест, разполагаме със сандък бутилки с едно от най-хубавите френски вина… и с няколко френски красавици, които с най-голямо желание биха ни позабавлявали.

— Френски красавици?

— Ех, приятелю! Млади французойки. Женствени! Изключителна класа!

— Аха… Курви! — отвърна кисело младият мъж.

— Най-добрите, най-умните, най-хубавите. И лейди Джоана никога няма да научи — пошегува се Едуард.

Маклаклън спря и погледна приятеля си, изненадан, че той знае за дружбата му с Джоана, дъщерята на граф Уорик. Ейдриън обаче очевидно не си даваше сметка, че това, което ги свързва, не е дълбока и пламенна страст, а чудесно приятелство. Ако се замислеше, трябваше да признае, че обича Джоана, но само защото се разбираха прекрасно, можеха да се посмеят от сърце заедно и да се скрият, за да почетат — дейност, която не се почиташе особено в царството на Плантагенетите, където процъфтяваха физическата активност и силата. Джоана му съчувстваше за преживените страдания; той й помагаше да понесе по-леко желязната ръка на баща си. Говореха понякога и за брак, тъй като от приятелството им можеше да се получи много добро семейство. Девойката имаше две сестри, така че не беше изключено Ейдриън, един от кралските фаворити, да се стори на баща й подходящ за зет. Но все още не бяха поискали разрешение да се оженят и засега бъдещето им оставаше неясно.

— Все още дори не сме сгодени — отвърна Маклаклън. — Джоана е дама, а, както предполагам, твоите прекрасни французойки не са. Води ме, принце, към развлечението, което е нужно на воините!

Едуард се засмя.

— Наградата на баща ми е за после. А сега виж какво ще ти дам аз, затова че ме спаси.

По-късно принцът и неговите приятели напуснаха лагера и отидоха в някаква къща, която се намираше навътре в гората. Там ги очакваха музика, танци, печен глиган и прекрасно вино. Една от жените имаше нежен глас и свиреше добре на лютня. Лицето й беше ангелско, гласът — кадифен, думите — неприлични, а очите — дяволити като на самия Сатана. Щом изпя и последната си песен, Ейдриън се усамоти с нея в гората. През тази нощ той се почувства истински млад победител.

Когато пожела „лека нощ“ на красивата проститутка, той откри, че не желае да се върне в компанията на своите другари, за да гуляе до зазоряване. Все още размишляваше върху изминалия ден — не толкова върху битката, която за малко не му бе отнела живота, колкото за разговора си с краля.

Откри Мат, един от обучените си бойни жребци. Пришпори го и се понесе из мрака.

Въпросът отново не му даваше мира. Какво ли бе намислил Едуард?