Хедър Греъм
Удоволствието на краля (3)

Глава 2

Даниел обожаваше майка си. Тя имаше своя малък двор в Авил и с усмивка, с кимване или с високомерни думи държеше всичко под контрол.

Дори като дете Даниел разбираше, че домът на майка й приютява както англичани, така и французи, а Леноре се разстройваше всеки път, когато се разчуеше дори за незначителни спречквания между двете страни. Слава Богу, Авил не беше въвличан в тях.

Сред многото посетители бяха и мъжете, както англичани, така и французи, които искаха ръката на майка й. Един от тях, Роджър, граф Лаклупин, беше особено очарователен и момиченцето го обичаше много. Той й носеше подаръци при всяко свое идване. Беше сигурна и че Леноре не е безразлична към него. Една нощ, при поредната визита на Роджър, тя отиде в спалнята на майка си, пропълзя в леглото й и попита:

— Майко, защо не се омъжиш за Роджър?

Младата жена се усмихна.

— Още не ми е поискал ръката.

— А ако го направи, ще се омъжиш ли за него?

Леноре мълча дълго, преди да отговори:

— Не знам…

— Защо?

— Не мисля, че желая да се омъжвам отново. Поради много причини. Ще ти е трудно да ги разбереш.

Доктор Кутен, който бе учил в прекрасния Болонски университет, имаше голяма къща в Авил и й беше учител. Той твърдеше, че имала невероятен ум. Следователно щеше да разбере.

— Трябва да се подчиняваш на краля на Франция, нали?

— Любов моя, този, на когото най-напред би трябвало да се подчиня, е кралят на Англия. Той завзе замъка и аз се върнах единствено благодарение на неговото разрешение. По право за тези земи дължим верността си на Филип, моя братовчед, но Едуард Английски твърди също, че е крал и на Франция. Той всъщност държи бъдещето на всички ни в свои ръце. Освен това ти е кръстник. Баща ти му служи вярно и дълго. Той може да нареди каквото реши.

— Кралят на Англия може да те накара да направиш нещо, което не искаш?

Светът на Даниел се ограничаваше с имението на Леноре, където нейната дума бе закон.

Младата жена се засмя, но смехът й прозвуча странно. Разроши косите на дъщеря си.

— Сладка моя, повярвай ми, кралете имат властта да карат хората да правят каквото те поискат.

— Но ти не трябва да позволяваш на краля да те кара да правиш нещо, което не желаеш!

— Ах… Никога не се предавай! — заяви Леноре все така странно. — Не моли за пощада!

— Никога не се предавай! — съгласи се момичето. — Не моли за пощада!

— Ех, Дани, обична моя! Уви, понякога дори да не се предадем, пак можем да загубим, а понякога пощадата идва, без да е молено за нея. Мъжете правят каквото са решили и често умът е единственото, което имаме срещу тях, но не винаги е достатъчен.

— Моля?

— Нещо се разбъбрих! — разсмя се младата жена.

— Баща ми карал ли те е да вършиш неща, които не си искала?

Леноре се поколеба, след това хвана брадичката и в дланите си.

— Робърт Оксфордски беше един от най-фините рицари, живели някога на Земята.

— Обичали сте баща ми много, така ли, миледи?

Младата жена се поколеба няколко секунди. Когато заговори, гласът й прозвуча дрезгаво, подобно на задушен шепот:

— Да, аз се влюбих в… баща ти. Край на въпросите! Лягай си, скъпа!

Пусна дъщеря си на пода и я целуна по челото.

— Върви! Стана късно. Повикай Монтейн, тя ще те сложи в леглото.

Монтейн бе най-малката дъщеря на един рицар, убит в битка с англичаните. Леноре бе казала на Даниел, че армията на Едуард е опустошила всеки френски град, до който се е добрала. Тя мразеше англичаните, а детето нямаше как да не се съгласи, че те наистина бяха извършили невероятни жестокости спрямо французите.

Сега както изглеждаше английският крал — който мислеше, че Авил му дължи вярност — пречеше на майка й да се омъжи за Роджър. Значи кралят беше чудовище. Момиченцето осъзна, че го ненавижда. Е, мразеше и историята на своите родители. Едуард III се бил разгневил на майка й, задето не му предала крепостта, и я похитил и отвел в Англия, но всичко завършило добре, тъй като нейният ескорт, Робърт Оксфордски, се бил влюбил лудо в нея и тя — в него. Той бил добър англичанин, така че Даниел трябваше да допусне, макар и неохотно, съществуването и на още двама-трима като него. По трагично стечение на обстоятелствата баща й бил убит непосредствено след нейното раждане. Беше убедена, че майка й все още жали за него, защото непрекъснато поръчваха меси за успокоение на душата му. Момиченцето бе гордо с убеждението си, че той е бил най-храбрият и умел рицар, макар и англичанин. Беше й оставил обширни владения в Англия, където тя беше графиня, така както майка й бе графиня на Авил. Робърт Оксфордски е бил велик човек. Беше й приятно при мисълта, че очевидно всички в имението споделяха това мнение — както французите, така и англичаните.

Когато беше на път да избухне, а това се случваше, даже според нея самата, доста често, опитваше да мисли за Робърт Оксфордски, който винаги е давал пример със своето спокойствие. Подражавайки му — бе чула, че той обичал да учи — Даниел работеше здраво със своите учители. Дните й бяха изпълнени с уроци. Пееше, яздеше, свиреше на лютня. Учеше се и да чете. Леноре вярваше, че мъжете благоденстват много повече от жените, тъй като имат възможност да тренират ума си. „Никога няма да съжаляваш, че знаеш да четеш!“ — увери веднъж тя дъщеря си. И така, момичето започна да учи още по-настойчиво, за да достави удоволствие на майка си. Искаше да усвои латински, испански, френски, фламандски и английски, но никой не смяташе, че едно дете трябва да се обучава наведнъж на всички езици. Доктор Кутен я запознаваше с философията и медицината на древния свят. Майка й пък притежаваше огромен опит с билките и различните лекове.

Даниел се научи да язди майсторски. Когато навърши десет години, настоя, че вече е прекалено голяма за пони и има нужда от хубав кон. Дадоха й една много специална кобила, дар от далечния братовчед на майка й — Филип, крал на Франция.

Той пристигна в Авил с големи церемонии. Оказа се поразителен човек, въпреки че й се стори стар. Появи се заобиколен от всевъзможни васали и всички в замъка, включително и англичаните, се впуснаха лудо в подготовка за посрещането.

Монтейн помагаше на Даниел да си сложи фината копринена долна риза и обрамчената с кожа туника с цвят на слонова кост. Дори чорапите й бяха копринени през този ден, а косата й беше украсена с цветя. Преди да влезе в голямата зала, където я бяха повикали, тя поспря за момент, а щом прекрачи прага, се усмихна до уши в отговор на елегантната усмивка на краля от династията Валоа.

— О, братовчедке! Това дете може да надмине дори вашата несравнима хубост — заяви той.

— Благодаря ви, милорд — отвърна тихо Леноре.

Филип се приближи до момичето и обхвана главата му между дланите си. После се наведе.

— Ако някога имаш нужда от мен, малка братовчедке, помни, че е достатъчно само да ме призовеш!

Даниел кимна, без да знае какво да отговори за първи път в живота си, щастлива от вниманието на великия човек.

— Донесъл съм ти нещо — продължи той. — Една кобила. Достатъчно голяма за момичето, което бърза да порасне и да се превърне в жена. Отиди да я видиш.

Леноре се спусна стремително към краля, прегърна го и го целуна по бузата, която проява на привързаност му достави видимо удоволствие.

— Хайде! Името й е Звезда. Двете ще се разбирате много добре, сигурен съм.

Даниел изхвърча към конюшнята. Кобилата беше едра и красива, със звезда на челото. До нея веднага застана един коняр. Момичето потупа животното по носа. Щом се появи Монтейн, за да й каже, че вече е късно, Даниел настоя да отиде да благодари на краля.

Когато понечи да влезе в залата, си даде сметка, че майка й и Филип обсъждат нещо сериозно. Говореше кралят, а Леноре крачеше нервно.

— Той нарушава всички споразумения, тръгва отново срещу мен и е твърдо решен да бъде признат за крал на Франция! — казваше Филип, силно развълнуван. — В момента се готвим за война. Той никога няма да превземе Париж, кълна се! Ще го победя и ще го принудя да се оттегли в най-далечните краища на собствените си имения! Само ако се беше съгласила да се омъжиш за Роджър! Или да ми беше позволила да сгодя детето с някой френски благородник! Някой, който ще ми стане силен съюзник срещу проклетия ми братовчед!

— Филип! Веднъж вече опитах да се боря срещу него. Тогава ти осигурих доста време!

— Аз съм крал на Франция! — изрева гостът. — И твой роднина. Аз ще наредя за кого да се омъжиш! Както и на момичето!

— Можеш да нареждаш каквото си искаш, но ако не снижиш гласа си, войната ще избухне още тук и сега. Това място е пълно с верни на Едуард мъже, гасконци и англичани! Ще изгубиш, ако се наложи да се биеш. Трябва да бъдеш предпазлив!

— Не съм убеден, че това има значение! — заяви ядосано Филип. — Зад гърба ми стои цяла армия!

Леноре въздъхна дълбоко.

— Филип, моля те! Поставяш ме в опасност. Дай ми възможност да го обмисля!

— Трябва да вървя, но ще се върна, преди да ме е атакувал! Леноре, досега дъщеря ти трябваше да е сгодена! Защо се колебаеш?

— Не съм намерила подходящия мъж, който да задоволи мен самата, Господ и двама враждуващи крале!

— Единият от нас в най-скоро време ще поеме тази работа в свои ръце!

— Филип! Моля те…

— Леноре, тази нощ те напускам! — Даниел все още се криеше зад вратата, когато кралят целуна майка й по бузите. — Задължен съм ти за тогава. Ти ми купи време срещу онова зло копеле! Но не забравяй — аз съм кралят на Франция!

Обърна се, за да излезе. Хората от свитата скочиха, готови да го последват. За малко не се блъсна в момичето, застанало пред вратата. Докосна нежно бузката му.

— Благодаря ви за коня!

— Грижи се много за нея! — Направи пауза, докато я оглеждаше. — Боже мой, ама ти си истинска малка красавица!

И отмина. После потегли сред голяма глъчка.

 

 

Даниел не искаше майка й да види, че все още не си е легнала, затова побърза да се пъхне под завивките и зачака. Леноре винаги идваше, за да се увери, че всичко е наред. Но тази вечер не се появи. Извън замъка върлуваше някаква треска — от нея вече бяха умрели един ковач, едно момченце и една старица. През тази нощ болестта се прокрадна и в замъка. Детето задряма, но по някое време се събуди от забързани стъпки и викове.

Измъкна се от леглото. Монтейн не беше в съседната стая. Даниел излезе в коридора и видя, че слугите се щурат напред-назад из покоите на майка й. Хукна натам и спря на вратата. Беше стояла на същото място само преди няколко часа, докато Леноре разговаряше с френския крал пред камината. Сега младата жена лежеше в масивното си легло, с разпилени по възглавницата черни коси и пепеляво лице.

Момичето изпищя и се втурна към нея.

— Детето! — извика някой.

Но тя изблъска всички ръце, които опитаха да й препречат пътя, приближи се до леглото и се покатери на него.

— Даниел, дръпни се оттам! — изкомандва някой. Даде си сметка, че е отец Джайлс, приятел и изповедник на майка й.

Доктор Кутен също беше там и стоеше замислен на няколко крачки от леглото.

— Майко!

Красивите очи на Леноре се отвориха. Опита да достигне ръката й, но не успя. Даниел я хвана.

— Майко!

— Обич моя! — успя да прошепне с мъка Леноре.

Очите й започнаха да се затварят отново.

— Леноре, пази си силите! — промълви умолително Жанет.

Даниел впери поглед в доктор Кутен.

— Нищо повече не може да се направи — рече той.

Детето погледна свещеника.

— Леноре умира! — промълви той. — Оставете детето да поговори с нея. Това е всичко, което им е останало.

Умира? Нейната майка? Не! Не! Не можеше да е истина!

— Майко! — Легна и я прегърна с всички сили, сякаш със слабото си телце можеше да я задържи сред живите.

Леноре зашепна.

— Да, майко, да! — промълви Даниел и се приближи още повече до устните й. — Моли ме за всичко, за каквото и да е…

— Кралят… Трябва да почиташ краля… Отнасяй се добре с него… Ти не знаеш… Той ще се погрижи за теб. Даниел, чуваш ли ме?

— Да, майко! Да, но…

— Почитай го. Пази го.

— Майко, кълна се, че ще го направя. Но не говори повече! Почивай си. Ти няма да умреш…

Не довърши мисълта си. Леноре мълчеше. Тялото, което бе горяло само допреди миг, сега като че ли бе изгаснало.

— Трябва да излезеш оттук, Даниел — обади се отец Джайлс. — Монтейн, отведи младата си господарка. Тя не бива да стои повече на това пълно със зараза място!

Монтейн се приближи към хълцащото момиче.

— Не, не мога да я оставя! — извика Даниел.

— Дете, тя вече ни напусна! — рече мило свещеникът.

Очите й се напълниха със сълзи. Опита да се вкопчи в тялото на майка си, но Монтейн и Жанет я издърпаха. В това време отец Джайлс започна да дава нареждания на прислугата.

Даниел си мислеше, че няма да надживее болката и мъката. Плака до пълно изтощение, после се унесе.

На сутринта вече не бе в състояние да жалее, тъй като треската повали и нея.

Чумата върлуваше и хората в Авил капеха като мухи — бедни и богати, селяни и благородници. Половината от обитателите на замъка се разболяха.

И половина от тези, които се разболяха, умряха.

Даниел изплуваше от мрака и потъваше отново в него дни наред, понякога със съзнанието, че е изгубила майка си, друг път — че тя самата е близо до смъртта, което изобщо не я вълнуваше. На шестия ден гнойните мехури по тялото й се спукаха. Температурата започна да спада. Очевидно щеше да живее.

Когато една сутрин най-после дойде в съзнание, научи, че въпреки вилнеещата наоколо чума, красивата и обичана Леноре д’Авил е била погребана с нужните грижи и церемонии.

Отец Джайлс бе изчакал края на службата с последни сили. И той бе умрял от треската.

Загубата на майка й бе истинска трагедия. Дни наред Даниел, все още твърде слаба, лежа в леглото с единственото желание да отиде на небето при двамата си родители.

Жанет й обясни, че е грях да искаш да умреш. Говореше й, че тя е графиня и трябва да се научи да приема твърдо Божията воля, че винаги е била толкова мъдра и зряла и сега се налага отново да бъде именно такава.

Даниел обаче не искаше да бъде нито мъдра, нито зряла, и не разбираше защо да приема всичко от Господ, но беше прекалено безутешна, за да спори с Жанет.

Минаха няколко седмици. Детето започна да възвръща силите си. Мъртвите бяха погребани. Чумата бе свършила зловещата си работа и бе отминала нататък.

Даниел започна да си дава сметка, че обитателите на замъка заговарят отново за битки — изглежда англичаните за кой ли път бяха готови да водят война. Тя обаче все още не се бе възстановила достатъчно, за да се вълнува от тези неща.

Но една сутрин се събуди и видя до леглото си Монтейн с обляно от сълзи лице да нарежда вещите й в сандъци. Надигна се и поиска да разбере какво става.

— Графиньо, отиваме при краля!

— Краля?

Прехапа устна, защото си спомни даденото на Леноре обещание да го почита.

— Както изглежда във връзка с това съществуват всевъзможни правни документи — въздъхна Монтейн. — Майка ви явно се е договорила той да се грижи за вас в случай на… нейната смърт!

— Защо трябва да ходим при него? Филип може да се грижи за мен и тук…

— Не е Филип този, който ще се грижи за вас! Майка ви е определила за ваш настойник кръстника ви, краля на Англия. Дани, баща ви е английски лорд, знаете го много добре. Чували сте безброй пъти историите за него и сама сте ги преразказвали. И кралят се е възхищавал от сърце на Робърт Оксфордски. Но, Боже мой, как се стече така животът ми! Двете с лейди Жанет оставаме ваши придворни. Кралят на Англия ни кани в своя двор, като в същото време подготвя атака срещу французите!

Най-сетне Даниел се пробуди напълно от апатията и мъката. Плъзна се от леглото, спусна се към Монтейн и я прегърна.

— Няма да се подчиним на тази оскърбителна покана! Няма да отидем при него! Няма…

— О, Даниел! — промълви вярната компаньонка и се отпусна на един стол, притискайки я към гърдите си. — Как така няма да се подчиним! Предстои ужасна война и ако опитаме да избягаме, ще стане още по-лошо. Едуард разполага с големи сили в Гаскония. Ще има жестоки битки. И смърт. Простете, но той ви е настойник и има право върху живота ви. Кралят държи бъдещето ви в свои ръце. Не трябва да го гневите! Допуснах грешка, като ви внуших собствените си чувства.

Монтейн не бъркаше — Едуард беше истинско чудовище, което си въобразяваше, че има правото да претендира за френския престол. Всички, даже малките деца, го знаеха.

— Трябва да го почиташ!

— Никога!

— Шшшт! — Девойката притисна пръст до устните й. — Тук, в замъка, има негови хора. Ще навлечеш големи неприятности и на двете ни!

— Но кралят на Франция съвсем неотдавна беше тук!

— Само за да посети своята братовчедка.

— Той никога няма да ме види капитулирала! — увери я Даниел. — И съм убедена, че можем да избягаме…

— И какво ще правим после? — попита ужасена Монтейн. — Ще умрем от глад по пътищата. Вие не разбирате! Едуард за пореден път е събрал внушителни сили срещу Филип. Отново е на френския бряг и плячкосва.

— Ако се бие с Филип, ние би трябвало да отидем при него!

— Повярвайте ми, миледи, Филип не може да ви помогне сега. Той няма войска тук, а и ще бъде зает с подготовката на предстоящия си сблъсък с Едуард.

Малката графиня мълчеше упорито и наблюдаваше как Монтейн събира дрехите й с усещането, че не е в състояние да помръдне. Плачеше й се, но толкова беше плакала заради майка си, че не й бяха останали сълзи.

„Никога няма да почитам англичанина!“ — закле се в себе си тя.

И си спомни за дадения обет на смъртното ложе на Леноре да почита друг крал.

Някой ден щеше да го направи. Сега можеше и да я принудят да отиде при Едуард, но никога нямаше да забрави обещанието, което бе дала на майка си. Свещен обет. Щеше да остане вярна на династията Валоа, въпреки че сега я отвличаше чудовището с мания за величие.

 

 

Едуард не бе виждал дъщеря си от деня, в който графинята бе отплавала. Оттогава не бе виждал и самата Леноре д’Авил.

Въпреки това смъртта й го бе покрусила, макар че не бе готов да го признае дори пред самия себе си. Беше съвсем естествено да поръча множество меси за успокоението на душата й — в крайна сметка тя бе вдовицата на Робърт Оксфордски, най-скъпия му приятел и васал. Нямаше обаче на кого да признае, че с Леноре бе загинала и част от самия него. Макар с годините Филипа да бе продължавала да се доказва като най-добрата кралица, той не бе успял да забрави жената, която го бе омагьосвала и предизвиквала до самия си край.

Мислите му обаче по необходимост бяха заети най-вече с войските, които бе докарал на тези брегове, и с планове и стратегии за битки.

Затова почти бе забравил, че е изпратил да доведат Даниел, когато дочу стъпки в залата на имението, което бе завзел, а след това и покашлянето на иконома.

Тутакси вдигна поглед и думите замръзнаха на устните му.

Потрепери целия. Някога си бе мислил, че това дете ще принуди Леноре д’Авил да се сеща всеки ден за краля на Англия, да се разкайва за своето предизвикателство и да си спомня за нощите, които бяха прекарали заедно. Гордостта му бе искала да стане така.

Уви! Сега самият той щеше да се разкайва за невъздържаността си.

Той щеше да бъде този, който никога нямаше да забрави.

Изумруденозелените очи блестяха на деликатното, безупречно оформено лице на красавицата, която гледаше своя кръстник. Пуснатите свободно на гърба коси бяха лъскави и черни, по-черни от гарваново крило. Усмивката, с която дари лейди Жанет, приближила се до нея, за да я подсети да пристъпи и да се поклони на краля, приличаше на слънчев лъч, толкова сладка и изкусителна.

— Ела при мен, дете!

Даниел вирна високо брадичка, а зелените й очи го огледаха предизвикателно.

— Хайде, дете — повтори той, започвайки да губи търпение. За момент беше забравил войната, но не и че е крал. — Приближи се!

— Вече съм тук, милорд! — отговори спокойно тя.

— Ела по-близо.

Даниел д’Авил направи малка стъпчица към него. „Истинско копие на майка си“ — помисли си Едуард.

Изправи се и се обърна към двете дами, които я придружаваха.

— На вас бе поверена тази млада наследница и вие сте се справили плачевно, лейди Жанет. За Бога, това е нетърпимо! Ще трябва да ви сменя…

— Не! — извика внезапно момичето, втурна се към него и се свлече на колене. — Ваше Величество, смирено ви приветствам! — додаде тя точно както я бяха научили.

В изумрудения й поглед обаче нямаше и сянка на смирение. После се изправи.

— Не винете моите дами. Те се постараха много. Но никой, кралю на Англия, не е в състояние да командва човешкото сърце и душа.

Едуард я изгледа невярващо. Значи на момиченцето не му липсваше воля. То обаче притежаваше и съчувствие.

Но нито едно от неговите деца — признати или не — нямаше да си позволи да го предизвиква дълго.

— Ти — заяви предупредително той, като насочи показалеца си към гърдите й, — си моя повереница, млада миледи. И ще се научиш да правиш това, което ти заповядвам аз като твой настойник и крал. Предполагам, че ме разбираш добре.

— Дори много добре.

Изгледа го обвинително и Едуард си помисли: „Боже мой, тя е като Леноре, все едно че е слязла от небето, за да си отмъсти.“

— Ще те накарам да ме почиташ, момиче!

Даниел не отговори, но Монтейн пристъпи напред.

— Трябва да помолиш краля за милост… заради всички ни!

Даниел се усмихна, без да отделя очи от Едуард.

— Ако той е толкова велик крал, няма как да не е и милостив. Аз не моля за милост, миледи.

Едуард се разгневи.

— Вече обитавате моя двор, млада миледи. И ако ми създавате прекалено много затруднения, ще бъдете бита.

Тя го съзерцаваше със зле прикрит гняв, когато в залата внезапно влезе Филипа. Съпругата отново по собствена воля бе последвала краля в поредната битка. Погледна го и вдигна вежди, щом видя, че е ядосан. После се усмихна на момичето.

— А, ето я значи дъщерята на Робърт? Най-сетне!

И с майчинска нежност направи това, което Едуард не се бе осмелил да стори — прегърна я.

— О, колко си красива! Майка ти трябва да е била голяма хубавица. Не се тревожи — ще бъдеш в безопасност с нас, докато пораснеш и се омъжиш.

Когато двете излязоха, кралят си помисли, че в крайна сметка Леноре е имала последната дума, защото тяхното дете бе предопределено да не му дава мира до края на дните му.

— Навън! — изкомандва той дамите на Даниел и двете побързаха да се подчинят.

После крачи напред-назад няколко минути. Усещаше как гневът обгръща раменете му като пелерина. Не обичаше да губи… особено от собствените си деца.

— Ти! Малка вещице! — прошепна той към празното пространство. — Ти ще се научиш да ми се подчиняваш!

Почувства нова тръпка по гръбнака. А ако след време това момиченце с изумрудени очи, негово собствено творение, го застави него, краля, да моли за милост? Не! Нямаше да го допусне. След време сигурно щеше да има друг мъж, който да се справи с нея. Всъщност…

Осъзна, че сега разполага с важна пионка в политическата игра.

Щеше да има нужда от рицар с несравнима смелост и несломима воля. Мъж, на когото можеше да повери обширни земи както в Англия, така и във Франция.

Започна да мисли като крал. Даниел беше невероятно богата с имението Гаристън и с прекрасния замък в Авил, които се намираха на стратегически във военно отношение места. Полята само на Гаристън можеха да изхранят цяла армия; от именията на малката графиня можеха да се мобилизират хиляди мъже.

Наистина беше едва на десет години, но колко често сгодяваха дори бебета. Само след няколко години, които щяха да изминат неусетно, щеше да става за женитба, а съпругът й несъмнено щеше да се нуждае от всичката сила и мъжество на света. Беше длъжен да внимава. Даниел не трябваше да бъде омъжена като негово дете, а като кралска повереница. Трябваше му достатъчно силен сам по себе си човек.

Човек със стоманена воля.

Човек, който не познава значението на думата „предавам се“.