Хедър Греъм
Удоволствието на краля (24)

Глава 23

Даниел не подозираше, че може да съществува нещо толкова студено като зимата на север, макар всички да я уверяваха, че други години е било още по-ледено.

Струваше й се абсурдно да ражда сега, но Мейви, акушерката, й каза, че бебетата избирали кога да се появят на бял свят.

Ейдриън й липсваше много повече, отколкото бе предполагала. В писмата си й разказваше за кампанията в Уелс, а тя му пожелаваше Бог да бъде с него и му описваше родените неотдавна котенца, Звезда, която се била покрила с по-дълги косми, обясняваше му, че Дейлин възнамерявал да иска благословията му, за да се ожени за Монтейн.

В деня, в който се роди Ейдриън Робърт, вярната приятелка бе с нея. И макар съпругът да й липсваше много, когато болките зачестиха, единственото й желание бе да го удуши, задето я бе поставил в такова ужасно положение. Мъките й продължиха през целия ден и през нощта. Малкият Ейдриън се появи на бял свят едва призори. Дотогава Даниел ту разговаряше с Монтейн и Мейви, ту измисляше нови начини да измъчва Ейдриън. В един от тези моменти Монтейн й заяви, че незаслужено го обвинява.

— Аз, Даниел, предизвиках затрудненията във връзка със свещеника. Разбира се, той не беше свещеник, но…

— За какво говориш?

Обляна в пот, въпреки зимния студ, задъхана и измъчена, графинята я погледна.

— Казах на Дейлин. Притеснявах се. Той пък отиде при Ейдриън. Така че…

Младата жена присви очи.

— Значи първо му разхлабваш седлото, заради което аз изяждам пердаха!

— Даниел! Това беше преди толкова години! Страхувах се…

— После ставаш негова приятелка, готова да даде душата си за него! О, ако трябва, ще увиснете и двамата на бесилото! Оох…

— Да, миледи! Напъни и детенцето най-после ще дойде при нас!

В яда си Даниел напъна така силно, че малката главичка се показа на бял свят. Поиска да разбере какво е, но Мейви отвърна спокойно:

— Шотландче, момиче, като баща си, това мога да ти кажа със сигурност, но нищо повече, докато не му видя дупенцето! Давай сега, още веднъж…

— Момче, миледи! Голямо, чудесно момченце!

Преди да разбере какво става, графинята се разплака, а Монтейн хукна навън, за да съобщи на Дейлин. Акушерката почисти новороденото, сряза пъпната връв и накара родилката да се напъне отново, за да изкара плацентата. Тя се подчини, но вече почти не усещаше какво става с нея, защото гледаше със страхопочитание бебето в ръцете си. Когато започна да суче от гръдта й, беше удивена от откритието, че има по десет пръстчета на ръцете и краката, русите коси на баща си и сини като лятно небе очи. „Цветът на очите се променя“ — напомни си тя. Всички казваха така. Кой знае, може би щяха да придобият зеленикав оттенък? Момченцето беше съвършено във всяко отношение и вече плачеше изненадващо силно…

 

 

През следващите дни я измъчваха съмнения и страхове. Обичаше го толкова много, че се ужасяваше да не го изгуби. Позволи на Дейлин да изпрати вестоносец до Лондон с новината за раждането на бебето едва след като го кръсти. Той и Монтейн станаха негови кръстници.

След това започна да чака и да се моли Ейдриън най-сетне да се прибере у дома. Вече обичаше това място, чувстваше се удобно, хората й допадаха, разрешаваше успешно спорове за овце, едър добитък и дори тъкане на платове. Приготвяха невероятно вкусен ейл, а тя на свой ред ги учеше как да съхраняват френските вина. Строгата Катрин Мери ръководеше с твърда ръка прислужниците, Джошуа управляваше домочадието, а Тейлър беше иконом. Графинята пи с тях за здравето на бебето и всички приветстваха раждането на наследника. Животът й беше богат и пълен, само дето…

Беше непоносим без Ейдриън. Мислеше непрестанно за него. Желаеше го. Притесняваше се. Чудеше се.

Дните минаваха. Наближаваше вече краят на зимата. Дойде март и пролетта започна да се усеща, въпреки все още честите студени и бурни дни. Един следобед в началото на април Даниел се бе изтегнала върху одеяло, постлано върху буйната трева край езерото, в компанията на Монтейн и Дейлин. С бебето бяха задрямали. Когато се събуди, видя как приятелката й тича с поруменели бузи и се смее, следвана по петите от младия мъж. После двамата паднаха сред тревата и се зацелуваха. Монтейн обаче забеляза, че Даниел ги наблюдава, изчерви се силно, забърза обратно към нея и се заизвинява.

— Наложително ли е да бъдете непрекъснато толкова щастливи пред мен? — попита графинята.

В първия момент вярната компаньонка се смути, но след това видя, че Даниел й се усмихва.

— Ти самата сигурно си безкрайно с щастлива с мъничкия! — промълви Монтейн, като докосна бебето.

— Наистина съм щастлива! Само дето…

— Идва някой! — извика Дейлин и се приближи до одеялото в ролята на вечния защитник, а дланта му обхвана дръжката на меча. Наобиколиха ги бързо и други мъже, чули тропота на приближаващите коне. Дейлин се успокои едва когато видя знамето на крал Едуард. Графинята пък разпозна сър Джордж и се изправи с бебето в ръце.

— Сър Джордж! — извика тя, изпълнена със задоволство.

Той скочи от коня, отпусна се на коляно и пое дланта й в ръката си, а след това посегна към момченцето.

— Ах, какъв прекрасен момък! Какъв наследник! Дори кралят би завидял на такива златни коси!

— Баща му дали би го одобрил?

— Баща му изпадна в екстаз при новината за неговото раждане и след уверенията, че вие се чувствате добре, в което сега се убеждавам лично. Изглеждате още по-сияйна и красива, скъпа.

— Много сте мил, сър Джордж. Но кажете, след като Ейдриън е толкова щастлив от раждането на сина си… къде е?

Сър Джордж забеляза тревожното й изражение и отвърна топло:

— Кралят изисква любимецът му да бъде до него.

— О! — промълви младата жена.

Значи й предстояха още дълги седмици на очакване и задаване на въпроси…

— Но той изгаря от нетърпение да ви види и струва ми се, е готов да изостави както краля, така и службата си при него. Аз ще ви придружа до Лондон… ако сте в състояние да понесете пътуването.

— Ако съм в състояние да понеса пътуването…

— Да, миледи, тъй като бебето е още малко. Но аз виждам, че е чудесно здраво момченце!

— Сър Джордж, тръгваме на разсъмване, ако вие и вашите хора сте в състояние да понесете пътуването.

 

 

Реймон, граф Ланглоа, пристигна в Дувър с фламандски кораб. Капитанът симпатизираше на френската кауза и беше вбесен от разгрома, затова моряците не задаваха въпроси във връзка със семпло облечения, но добре въоръжен мъж, който придружаваше графа.

Самият Реймон носеше тежката роба с качулка на францискански монах. Знаеше, че дегизировката му не е особено оригинална, но вършеше работа. Образованието му позволяваше да общува леко с местното духовенство и да успее да привлече един млад духовник да замине с него за Лондон, където се запозна с изповедника на крал Едуард. Той именно му позволи да се срещне със своя суверен. За огромно съжаление на графа крал Жан не прояви особен ентусиазъм от възможността да го види насаме, нито пък се впечатли от дегизировката му или от факта, че рискува живота си заради него.

— Реймон, скъпи ми графе, това е чиста глупост. Излагате на опасност всички ни. Край крал Едуард има непрекъснато поне стотина човека, които само чакат нарежданията му. Той не би се осмелил да ме убие, но ако загина при опит за бягство, със сигурност ще изрази съжаление пред света.

— Mon Dieu!^[1] Аз дойдох тук…

— Като Божи служител — прекъсна го нетърпеливо Жан. — Наистина ли си готов да си дадеш живота за мен? Тъй като, осмелявам се да твърдя, англичаните ще ти отсекат главата и ще я окачат на Лондон Бридж, ако те открият тук. Не, не, графе, прекалено ламтиш за богатства и награди! Аз отивам в битка само когато имам някакъв шанс. Не искам англичаните да ме застрелят като куче на улицата!

— Прекарах тайно злато и го предадох на Симон, за да подкупи стражата. Ако някой се окаже предател, Ваше Величество, ще го накълцам на парченца.

— Златото е в Симон. Ако можеш да се измъкнеш бързо през Ламанша, вземай Симон и бягай с него.

Ланглоа имаше чувството, че е паднал от небето. Бе истински нещастен. Така му се искаше да спаси краля и да се превърне в герой за народа.

— Подобни бягства са осъществявани и преди…

— Но не от крале. Симон не го пазят така строго като мен. Той се сприятели с доста стражари и понякога дори го пускат да се разхожда из коридора. Вземи Симон! Той те очакваше и разчиташе на теб да му намериш кораб, чийто екипаж няма да го предаде.

— Разполагам с такъв кораб, Ваше Величество!

— Тогава тръгвайте със Симон и като се върнете у дома, съсредоточете усилията си върху събирането на откупа за мен. Синът ми обикаля из провинцията. Вие би трябвало да правите същото. Тогава, графе, ще те почитам като един от моите най-прекрасни и лоялни благородници.

Ланглоа напусна кралския апартамент, свел глава. Пред вратата срещна свещеника от Дувър и измърмори някаква благословия с уверението, че кралят е добре. Сега трябвало да отидат при граф Монтжоа, за да дадат утеха и на него.

Симон го посрещна радостно.

— Имаш ли коне?

— Дойдох с един свещеник. Със златото, което успях да внеса…

— Да, мога да уредя въпроса с конете. Тази нощ доведи тук свещеника. Ще тръгнем като двама религиозни люде, изпълнили дълга си към Бога и своите сънародници.

После продължиха да обсъждат подробностите около бягството. Симон трябваше само да внимава да не се натъкне на някой познат враг като Ейдриън Маклаклън.

Ланглоа настръхна.

— Маклаклън! Готов съм да платя с живота си, за да го видя мъртъв! — Симон внезапно спря. — Но може би няма да се налага да стигам чак дотам. Крал Едуард изпрати Маклаклън в Дувър, за да подготвя атаката на замъка Кардино. Хората му ще бъдат заети… — Погледна към Ланглоа и се усмихна. — Съпругата му трябва да се срещне там с него.

— Съпругата му ли?

— Голям удар ще направим, ако успеем да отвлечем владетелката на Авил.

 

 

Пътят беше дълъг и сър Джордж непрекъснато настояваше да забавят темпото. Даниел пък изобщо не желаеше да спират за нощуване, тъй като нямаше търпение да пристигне в Лондон.

Истински се трогна от посрещането на крал Едуард, кралица Филипа и крал Жан. И тримата я поздравиха изключително мило. Филипа пое веднага Робърт, за да му се порадва. Графинята се вслушваше във всяка нейна дума, тъй като тя бе родила толкова много деца.

— Прилича на баща си, а? — обърна се Едуард към съпругата си, която го изгледа странно.

— Може би. Но тези сини очи…

— Очите на Ейдриън имат лешников цвят, а моите са зелени — намеси се Даниел. — Може би и неговите ще се променят.

— Хммм — измърмори Филипа.

— Къде е Ейдриън? — попита графинята.

— Ами, замина за Дувър, страхувам се.

— Дувър!

— Не се разстройвай, скъпа. Той толкова те чака. Но в замъка Кардино, където оставих граф Жермен да управлява от мое име, избухнаха безредици! Нищо сериозно. Ейдриън ще се справи с положението за броени дни.

— Аз с него ли отивам във Франция?

— Не — отсече Едуард. — Но утре можеш да потеглиш, за да се видите за една нощ и да му покажеш сина. А после ще изчакаш завръщането му заедно с мен и кралицата в Лондон.

 

 

Докато гледаше през прозореца от голямата кула, където пребиваваха важните затворници, Симон зърна в двора Даниел и Филипа. Следваха ги Монтейн, Дейлин и няколко придворни дами. Те се смееха и се наслаждаваха на топлия ден. Кралицата носеше бебето. Симон усети болезнена ярост. Прииска му се да вземе детето и да го размаже в стената. Да унищожи малкия плъх, преди да е станал голям.

Симон вече знаеше, че на следващата сутрин графинята тръгва към Ламанша, за да се срещне със съпруга си. Щеше да остане с него около ден. Докато я наблюдаваше как се усмихва на онова, което й казваше в момента кралицата, Симон си помисли колко добре би оползотворил времето си, ако тя му беше съпруга и му дадяха поне една нощ…

Внезапно французинът се усмихна горчиво при спомена за последната си среща с Даниел. Колко щастлива му се струваше сега с бебето си. Бебето на Маклаклън. Явно него беше забравила напълно. Или може би се лъжеше? Трябваше да я види! Това беше последната брънка в плана му.

 

 

Тя наистина го посети за кратко. Стоя не повече от пет минути. Хвана го за дланите и го запита тревожно дали се чувства добре, но веднага си дръпна ръцете, когато той опита да я привлече към себе си.

— Остави ме да ти подържа ръцете, Даниел. Забрави ли колко те обичах?

— О, Симон, съвсем скоро ще си тръгнеш оттук! — Усмивката й беше като слънце. От нея подобните й на скъпоценни камъни очи светнаха още по-ярко. Сърцето му се разтуптя. — Чух, че си се забавлявал много добре с английските придворни дами.

— За да забравя онова, което желая най-силно.

— Трябва да вървя, Симон. Разбрах, че си тук… Исках да се уверя, че си добре. Бях и при крал Жан, който изглеждаше щастлив, докато играеше шах с крал Дейвид Шотландски. Двамата предвкусваха радостно падането на крал Едуард, който, както разбрах от разговора им, от време на време се присъединявал към тяхната игра.

— Едуард се мисли за всемогъщ… Както впрочем и съпругът ти, миледи. Но всеки си има своята Ахилесова пета.

— Предполагам, Симон.

Пристъпи към него и го целуна по бузата, а след това излезе предпазливо. Пазачът заключи след нея.

— Точно така, миледи! — промърмори французинът. — Всеки си има своята Ахилесова пета.

 

 

Граф Ланглоа, все така облечен в монашеските си одежди, настигна Терез. Тя не го позна, но се ужаси да не бъде съдена от Бог или от Сатаната, когато я помъкна към нишата.

— Ти си Терез. Обещала си да помогнеш на Симон дьо Валоа. Той ти е дал злато и бижута. Сега дойде време да ги заслужиш. Трябва само да изпълниш каквото ти кажа. Тази вечер, на мръкване, заведи два добре отпочинали коня край изхода към пристанището и ме чакай.

Момичето пребледня, зъбите му затракаха.

— Коне? Да взема коне… Исках да помогна, но не мога. Не мога да направя това. Ами ако ме хванат? Ще ме обесят…

Ланглоа я стисна за гърлото. Пръстите му обхващаха шията й и не й даваха възможност да говори. Раздруса я силно. Терез започна да се задъхва.

— Ще го направиш! Или няма да се налага да те бесят, защото сам ще ти клъцна гърлото. Разбра ли, жено?

Тя кимна. Цялата трепереше от страх. Ланглоа се усмихна.

— А, това се казва добро момиче. Господ да те благослови, дете мое!

 

 

Ейдриън крачеше напред-назад по доковете, изпълнен с трескаво очакване почти без да забелязва усилената дейност наоколо: на корабите, които трябваше да го прехвърлят заедно с хората му от другата страна на Ламанша, товареха храна, оръжие, доспехи, коне и какво ли още не. Непрекъснато проклинаше краля. Най-после съпругата му пристигаше, а Едуард го изпращаше във Франция. Именно той бе предложил графинята да дойде в Лондон, а сега бе твърдо решен да не й разреши да го последва, макар Филипа доста често да бе придружавала съпруга си в битките.

Имаше само няколко часа, за да се види с Даниел, след което той заминаваше за замъка Кардино, а тя — за Лондон.

Не можеше да си представи как щеше да понесе тази нова раздяла, но очевидно нямаше друг избор. Животът му бе много по-прост, когато бе ръководен от амбиции, а не от любов. Тогава изпълняваше всичко, което му наредеше кралят, без да се замисля. Сега изпитваше силно до болка желание да помоли да изпратят някой друг, а него да оставят да се наслаждава на спокойствие на плодовете на дългите години усилена работа и лоялност.

— Милорд!

Нейният глас! Завъртя се и я видя.

Тя стоеше на дока, облечена в синьо, със свободно пуснати коси. Беше отслабнала отново, само гърдите й бяха натежали. Беше още по-красива. Очите й блестяха. Бузите й бяха поруменели. Цялата сияеше.

— Миледи! — прошепна младият мъж.

Даниел извика и се втурна към него. Ейдриън я посрещна с отворени обятия, притисна я към гърдите си и я завъртя. Не можеше да опише колко е щастлив, че я вижда, че усеща чистото й ухание, че заравя лице в косите й, че я докосва…

Пусна я на земята.

— Имаме само една нощ! — промълви тя.

— Да, но аз няма да се бавя.

— Така каза и кралят.

— Добре ли си?

— Много.

— А детето?

— Зад мен е. Монтейн го държи.

Погледна я в очите. После се спусна към Монтейн, взе бебето от ръцете й и отметна завивките от личицето му. Даниел се приближи. Сърцето й се разтопи, когато видя изпълненото с благоговение изражение съпруга си.

Без да пуска сина си, Ейдриън я прегърна през раменете.

— Ела! Имам стая в старата страноприемница малко по-надолу по улицата.

Оставиха Монтейн и Дейлин и забързаха натам. Непрекъснато го спираха разни мъже, за да го питат нещо я във връзка с оръжието, я с конете, я с припасите. Той отговаряше бързо и кратко.

— Не се бавете! Отплаваме утре призори!

— Жалко, че не можем да тръгнем сега, владетелю Маклаклън — рече един моряк. — Така отливът ще бъде с нас. Но все още не сме приключили с товаренето.

Поклони се и забърза към доковете.

— Хайде, да се махаме по-скоро от погледите на тези любопитни хора, че няма да останем и секунда насаме! — промърмори Ейдриън и поведе съпругата си покрай една стара нормандска сграда.

Минаха през страничния вход към голям вътрешен двор. После влязоха в неговата стая. Ейдриън затвори вратата, облегна се на нея и се взря в Даниел.

— Доста е неугледно, страхувам се. Леглото е счупено. Коминът пуши. Но… е близо до доковете. Сетих се… да поръчам люлка за бебето.

— Добре! — прошепна графинята и се усмихна, като премести погледа си от него към детенцето, сгушено в ръцете му. — Той спи.

Ейдриън сведе очи към сина си.

— Да, наистина. — Погледна отново към нея. — Красив е. Прекрасен! Благодарен съм и съм горд.

Прекоси стаята, постави Робин в люлката и в следващия момент Даниел се озова в обятията му. Изуми се, когато го усети как трепери, докато я прегръща и целува. Трескавото му желание тутакси се предаде и на нея. Не знаеше дали да плаче, или да се смее, когато започнаха да свалят припряно дрехите си.

— Боже… скъсах… нещо! — изпъшка младият мъж.

— Няма… значение. Аз щях да скъсам повече, ако имах твоята сила!

Устните им се бяха слели. Ейдриън я вдигна и я постави на леглото. Зацелува я навсякъде, отново и отново, докато най-сетне тя извика.

Тогава спря и се надигна.

— Не искам да те нараня… Толкова скоро след раждането…

Даниел разтърси глава.

— Мина много време.

Той обхвана едната й гърда в дланта си.

— Може би стана по-добре, че не бяхме заедно.

— Не, о, милорд, не… Нямаш представа колко ми липсваше, колко се нуждаех от теб…

Привлече го към себе си, плъзна пръсти от двете страни на лицето му и след това — бавно надолу по цялата дължина на тялото. Достигна до члена му, сграбчи го в ръце и го притисна към себе си.

Ейдриън изпъшка и зарови лице в гърдите й. Опитваше да бъде по-нежен, но му се стори, че й причини болка, когато проникна в нея. Тя обаче се вкопчи в него с огнена страст. Първия път беше бърз и безразсъден. Втория — по-бавен. На третия успяха истински да се насладят. След това бебето се събуди и заплака от глад. Ейдриън го галеше по гръбчето, докато Даниел го кърмеше. И двамата съзерцаваха с благоговение чудото, което бяха създали заедно. После Ейдриън върна сина си в люлката и легна до съпругата си. Мислеше, че е задоволен. Беше достатъчно обаче Даниел само да му се усмихне, за да усети отново пъпленето на възбудата. По дяволите тези французи! Целуна я. Тя обви ръце около него.

— Ейдриън…

В този момент вратата се отвори с трясък. Маклаклън се надигна, изумен от нахлулите в стаята мъже. Знаеше, че само смъртни врагове биха връхлетели така, и се проклинаше, задето не можеше да се сети къде е захвърлил меча си.

Гневът и объркването му се увеличиха, когато разбра кои са нападателите — Симон дьо Валоа и граф Ланглоа, придружени от неколцина едри мъжаги.

— О, господа, имах удоволствието да прекарам известно време в компанията на крал Жан и не мога да си представя, че той ви е научил на подобни просташки маниери — рече Ейдриън.

— Симон — обади се Ланглоа, — явно би трябвало да бъдем по-сърдечни, докато го съсичаме.

В този миг Маклаклън зърна меча си, на по-малко от метър под захвърленото наметало. Спусна се към него и се метна обратно на леглото. Графинята се бе надигнала и притискаше завивките към гърдите си. Беше пребледняла като мъртвец и като че ли не можеше да откъсне очи от Симон.

— Може и да умра — промълви Маклаклън, — но непременно ще се срещнем в ада.

Трябваше да убие Симон още навремето. Сега французинът се усмихна, обърна се и избута напред Монтейн. После допря острието на дългия касапски нож в гърлото й така стремително, че по шията й потече тънка струйка кръв.

— Пусни я! — изпищя Даниел и се спусна към него.

— Даниел! — изрева Маклаклън и скочи.

— Ела при мен, Даниел, ела! — призова я Симон. — Ела! Откажи се от игричките и аз ще пусна Монтейн. Не се тревожи за Маклаклън. Той вече съвсем скоро ще научи, че ти успя да подкупиш пазача, за да мога да избягам!

— Какво? — извика задавено младата жена.

Въпреки гласа на разума, Ейдриън изпита неистовата нужда да види очите й. Усети обаче, че някой минава зад него. Завъртя се като светкавица и го мушна в гърдите. А когато се обърна отново, почувствал пак опасност, съпругата му изпищя.

Но прекалено късно.

Ланглоа бе успял да се намеси, умело и решително. Той удари с всичка сила Маклаклън по слепоочието с дръжката на меча. Болката беше нечовешка. Младият мъж неистово се съпротивляваше на мъглата, която го обгръщаше. Тя обаче избледняваше все повече и повече. Не беше в състояние да стори нищо…

Препъна се… И падна.

Стори му се, че вятърът донесе до ушите му оплаквателни вопли.

 

 

— Хайде, Даниел, да тръгваме! — рече Симон.

Графинята погледна към Монтейн. После към падналия на пода Ейдриън. Не беше сигурна дали е жив, или мъртъв. Отчаяно й се искаше да се доближи до него. Изпълваше я ужас и за приятелката й. Погледна отново към Симон. Трепереше и се бореше със сълзите.

— Да дойда с теб ли? Пусни я, скапано копеле! Какво се опитваш да направиш? Да вкараш французи и англичани в нови кървави войни? Да обгориш земите? Да умориш хората от глад?

— Млъкни, Даниел! — извика Симон.

— Никъде няма да ходя с теб! Пусни Монтейн и ме остави на мира. Мили Боже, бебето ми…

— Бебето, точно така, бебето. Би трябвало да го вземем. И да го хвърлим в Ламанша! — посъветва Ланглоа.

— Не! Ще ти избода очите! — извика графинята.

Монтейн хлъцна под острието на ножа и Даниел разбра, че сега не е моментът да се противи.

— Добре. Пусни Монтейн, дай й бебето и идвам с вас.

— Бебето е от семето на шотландеца. То трябва да умре в Ламанша. Ти си млада. Можеш да имаш още много бебета.

— Ако направиш нещо на детето ми или на Монтейн, ще крещя.

Симон погледна към Ланглоа, който сви рамене.

— Ще бъде по-лесно, ако тръгне мирно и тихо.

Симон блъсна Монтейн. Тя се приближи с препъване до люлката, без да откъсва ужасения си поглед от своята приятелка.

— Всичко ще бъде наред — заяви графинята. — Погрижи се за Ейдриън. — Изгледа безстрастно Симон, след това — Ланглоа, и отново — Симон. — Ейдриън те остави жив навремето. Ами вие, граф Ланглоа! Той можеше да ви отреже главата, а не го направи!

Симон се обърна към един от своите хора.

— Бързо! Увий владетеля Маклаклън в един килим — ще го хвърлим в Ламанша.

— Не! — извика вбесена Даниел.

Понечи да изтича до съпруга си, но Симон я хвана. Очите му мятаха мълнии.

— Той си отиде, миледи. Отиде си така, както си бях отишъл аз. Сега ще трябва да свикнеш отново с мен!

Даниел го зашлеви. Достатъчно силно, за да се зачерви бузата му. Дори ноктите й го одраха. Разярен, Симон отвърна на шамара, при което тя се блъсна в колоната на леглото. Пред очите й блеснаха звезди…

И тогава я обзе милостив мрак.