Хедър Греъм
Дивата котка (1)

ГЛАВА ПЪРВА

В страноприемницата „На кръстопътя“,

Англия, зимата на 1621 година, под владичеството на Негово Кралско Величество Джеймс I.

 

Леденият вятър пронизително виеше и заплашваше да отнесе покрива над мъничката таванска стаичка. Жаси притискаше свитите си юмруци към гърдите и дори не усещаше студа, взряна в крехката хубост на жената, която лежеше на леглото пред нея, увита в протрити одеяла. След малко вдигна очи и мрачно огледа мизерната спалня, едва-едва осветена от единствената свещ. Погледът й се насочи към стария сандък, в който нямаше почти нищо, и очите й се премрежиха от сълзи.

Не бива да я оставя да умре така, повтаряше си тя. Ще прося, ще искам пари назаем, ще открадна и дано Господ ми помогне мама да намери по-достойна смърт.

Старият Тамсин я изгледа, сякаш беше отгатнал мислите й, и тъжно поклати глава. Отдавна беше угаснала и последната му надежда да спаси Линет Дюпре.

— Хинин, момичето ми. Хининът би могъл да облекчи страданията й. Нищо повече не мога да ти кажа.

Жаси нетърпеливо изтри сълзите, които се стичаха по бузите й. Не можеше да бъде вярно. Пък и кой беше Тамсин, да твърди подобни неща? Западнал пияница, който едва си изкарваше хляба в гостилница „На кръстопътя“. Твърдеше, че преди много години е следвал медицина в Оксфорд. Кой знае дали не лъжеше — както я залъгваше, когато й обещаваше по-добро бъдеще, далечни страни, екзотични пътувания и смарагдовозелени морета.

Ала днес майка й умираше и Жаси нямаше време да мечтае.

— Хинин ли?

— Хинин — повтори Тамсин. — Все едно да поискате луната. Дори малко количество струва цяло състояние.

Момичето отчаяно прехапа устни. Всичко беше скъпо. Майка й печелеше годишно една златна монета и топче плат. Самата тя не получаваше нищо. Работеше като помощница в кухнята и щяха да започнат да й плащат едва след петгодишно обучение.

— Дали да не помоля мастър Джон… — пошепна тя.

— По-добре си мълчи, дете — произнесе предупредително Тамсин. — Нищо няма да получиш.

Трябваше да се съгласи с него. Клиентите седяха пред препълнени чинии, пиеха бира и френско вино. Мастър Джон беше щедър и често черпеше цялата компания. Толкова по-малко даваше на служителите си.

Въпреки скъперничеството и жестокостта му майката и дъщерята Дюпре бяха останали в страноприемницата. Само тук, където си поделяха таванската стаичка и Жаси вършеше почти цялата работа вместо слабата си, болнава майка, двете можаха да намерят препитание.

Когато болната тихо простена, Жаси изтича към нея, коленичи и улови тънката й, безсилна ръка. Линет винаги й се струваше недействителна, като фея от приказките. И сега, когато смъртта протягаше към нея костеливите си ръце, съвършената й красота не беше изчезнала. Не, мама няма да умре, проплака в себе си Жаси. По-скоро аз ще свърша на бесилката, но няма да допусна тя да намери смъртта си в мизерната таванска стаичка. Омайната Линет — та тя не беше създадена за този грозен и мизерен живот…

Майката отвори очи, блеснали от високата температура, чието странно тъмновиолетово беше в прекрасен контраст със златните коси и кожата с цвят на слонова кост. Не годините бяха състарили лицето, чийто профил и днес беше съвършен, а грижите, безкрайната борба с живота.

— Мамо! — Жаси нежно притисна тънката ръка до гърдите си. — Тук съм, при теб!

В сърцето й пропълзя панически страх. Линет не я познаваше. Беше се върнала в миналото и разговаряше с някой, който вече не съществуваше.

— Вие ли сте, Малдън? Кажете на Шефилд още да не вдига завесата. Не се чувствам добре и трябва първо да събера силите си. Това момиче няма достатъчно талант, за да играе ролята на лейди Макбет.

По ресниците на Жаси отново тежаха сълзи. Дълбока тъга свиваше сърцето й. С болка осъзнаваше, че Линет губи връзка с действителността, връща се в миналото, в красивите места на своята младост. Някога майка й беше неоспоримата кралица на лондонските сцени, гастролираше в Париж, Рим и в целия християнски свят, празнуваше триумфа си, обкръжена от херцози и графове, заобиколена от лукс.

Жаси беше пораснала сред блясък и богатство. Майка й имаше достатъчно прислуга и се отнасяше добре с всички. Ремингтън се грижеше за къщата и двора, старата Мери — за кухнята. Сали Фрамптън от близкия Уейвърли приготвяше ароматни бани за господарката си и фризираше косите й по най-новата мода. Брат Антъни преподаваше на Жаси френски и латински, мис Нели й даваше уроци по танц, а господин Хофингер от Германия й обясняваше всичко за света и неговата история. Разказваше й за великия откривател Колумб, за Новия Свят и колониите, за американците и индианците; за испанците и страшното поражение на Армадата, за англичаните, които продължаваха да водят морски битки с испанците и завладяваха земите оттатък океана. Разказваше и за аристократичните къщи и замъци в Англия. В мечтите си малкото момиче се виждаше отвлечено от рицар в златна броня и отведено в прекрасен замък, за да стане негова господарка. В онези щастливи времена и през ум не й минаваше колко слаба и изтощена ще изглежда майка й след години. Тогава тя седеше в своя салон усмихната, облечена в кадифе и коприна и наливаше чай от сребърна кана.

Ала тези мечти принадлежаха към друго време. Внезапно Линет престана да получава предложения за нови роли. Никога не беше проявявала интерес към финансовото си положение и сега се оказа напълно неподготвена за тежките удари на съдбата. Стреснато узна, че не притежава пари поне за някоя малка къща, в която да се нанесе с дъщеря си, че дори я заплашва затвор за дългове. Като по чудо някакъв тайнствен благодетел я спаси от голямата беда.

Линет го познаваше, макар да премълчаваше това пред деветгодишната си дъщеря. Но когато навърши десет, Жаси започна да разбира недомлъвките на прислугата. Шепнеше се, че херцог Самърфийлд най-сетне отдал дължимото на мисис Дюпре.

Гледаха Жаси по много странен начин, а малкият Джордж, син на готвачката, най-после й разказа, че е „незаконна“. Всички смятаха, че херцогът, с когото майка й била „свързана“, отдавна трябвало да я отърве от затрудненото положение.

Тази новина първоначално пренесе Жаси в някакъв прекрасен свят. Представяше си, че баща й е красив, едър мъж, извънредно богат. Някой ден щеше да престъпи прага на дома му и да го възхити с красотата си. Той щеше да я обикне много по-силно от законните си деца и да я представи на златния рицар, бъдещия й съпруг…

Действителността беше много по-различна. Една сутрин Линет скочи от масата за закуска в малката кухня, извика и се строполи в безсъзнание на земята.

Джеси й се притече на помощ заедно с Мери, която изплашено попита какво е предизвикало странния припадък. За разлика от слугинята Жаси умееше да чете, затова бързо посегна към вестника, оставен на масата. Пробяга с очи по разтворената страница и узна, че херцогът е бил убит безславно при незаконен дуел.

Вече нямаше кой да плаща наема на малката къща. Слугите един след друг си отиваха. Накрая трябваше да напуснат дома си, а когато и последните златни монети се свършиха, Линет напразно се опита да получи ангажимент в някой лондонски театър. Отмъстителната херцогиня се погрижи вратите на театрите да останат затворени пред известната някога актриса.

Жаси скоро осъзна, че трябва да си потърсят друго препитание. Линет също разбираше, че само физическият труд ще им осигури пари за хляб. Всеки, който не плащаше дълговете си, неизбежно попадаше в затвора Нюгейт. Тъй като й липсваха умения, за да получи по-добре платена длъжност, Линет трябваше да работи като кухненска прислужница в страноприемница „На кръстопътя“. Ала красивото й нежно тяло изобщо не беше пригодено за подобен вид труд.

Мастър Джон я прие само защото дванадесетгодишната Жаси беше здрава и силна и можеше да издържи на четиринадесетчасовия работен ден, който беше непосилен за майка й.

Когато Линет отново проговори, дъщеря й бързо се върна в настоящето.

— Кажете им да не вдигат още завесата… — После трескавият блясък изчезна от очите й. Смръщи чело и по бузите й се затъркаляха сълзи. — Жаси, Жаси, Жасмин… Той те нарече така. Толкова обичаше жасминовия аромат. Още като бебе беше прекрасна като цвете… Толкова сладка и мила. О, как обичах да мечтая за бъдещето… Той ни обичаше, сигурна съм, че ни обичаше истински. Можеше да станеш лейди, закриляна и глезена. А виж сега — бедните ти ръце… О, Жаси, какво ти причиних! Как ще те оставя тук, в това ужасно място!

— Не, мамо, не! Добре съм, а ти също ще се почувстваш по-добре, обещавам ти. — Лъжата се изплъзна без усилия от устните й. — Щом оздравееш, ще се изнесем оттук. Получих писмо от несъщата си сестра. Тя е дъщеря на херцога и ни кани в именията си. Майка й… майка й е умряла и тя желае да поправи злото, което ни е сторила. Най-после ще настъпят по-добри времена и за нас, уверена съм в това. Ала първо трябва да оздравееш. — Беше излъгала. Дали Господ щеше да прояви разбиране и да й прости? Ала сега не можеше да се товари допълнително с подобни размишления. Бог ги беше изоставил и тя трябваше сама да изкове съдбата си. Естествено Линет щеше да се ужаси от лъжливата клетва, защото беше много религиозна. Но болната изобщо не я слушаше.

— Никой не е играл Жулиета като мен — с такова достойнство, с такава чистота и невинност. Казваха го всички критици. Пак ще бъда такава, когато отново изляза на сцената. — Тя впи очи в дъщеря си, после величествено отмахна ръката й. — Побързайте! Време е да вдигнете завесата!

Внезапно вратата на таванската стаичка се разтвори с трясък.

— Тамсин! — изкрещя мъжки глас. На прага застана мастър Джон. — За какво ти плащам, човече? Изнеси две бъчви в залата — веднага! Жаси, ако майка ти утре не се изправи на крака и не започне работа, ще изхвърля и двете ви от къщата си! — Гостилничарят избухна в смях и направи подигравателен поклон. — Милейди! — После почука Тамсин по главата. — Побързай, негоднико! Само преди минута пристигна пощенската кола от Норууд. А вие, госпожице Тавански плъх, по-добре слезте долу и обслужвайте клиентите!

— Не мога да изоставя болната си майка! — Още в същия миг Жаси съжали за необмислените си думи. Трябваше веднага да умилостиви мастър Джон. Надигна се от леглото на болната, отиде при него и смирено сведе глава. — Моля ви, сър, помогнете ми. Имам остра нужда от пари. Трябва да купя хинин за мама и да…

Младото момиче замлъкна, защото гостилничарят пъхна ръка под брадичката й и я принуди да вдигне очи към него. Усмивката оголи жълтите му зъби и лошият дъх я удари право в лицето.

— Вече ти обясних как можеш да спечелиш малко пари, момиче.

Стаята се завъртя и Жаси се уплаши да не повърне мизерния си обяд, ако мастър Джон се опита да я докосне. Много добре знаеше какво означаваха думите му. Келнерката Моли често завързваше любовни връзки с гостите и беше посветила Жаси в нещата, които ставаха между мъжете и жените. Обясняваше със смигане, че е гадно, когато отгоре ти лежи някакъв пъшкащ дебелак и пъха в утробата ти… ами, една от частите на тялото си.

— С някое хубаво момче обаче не е толкова ужасно. Понякога става дори приятно. — Тъй като обикновено липсваха мили момци, тя се утешаваше с парите, получавани от другите за услугите й.

Жаси стисна зъби и сведе поглед. Щеше да направи всичко, за да спаси живота на майка си, дори най-отвратителното. А някой ден непременно щеше да убие мастър Джон, беше уверена в това.

— Джон! — Откъм партера долетя пронизителен вик и гостилничарят забележимо се сви. Боеше се до смърт от жена си, не без причина, защото тя тежеше двеста фунта и с все сила размахваше насреща му точилката за фиде.

— Няма нищо, момиче, днес нямам пари — промърмори той и се извърна. Хвърли унищожителен поглед към Тамсин, цапна го отново по главата и хукна надолу по стълбите.

Тамсин простена и прокара ръка през посивелите си коси. Беше дребен и мършав, ала силен и як.

— За Бога, Жаси! — прошепна той и улови ръката й. — Дори не бива да мислиш за тия неща! И без това майка ти скоро ще… — Замълча смутено, защото сърце не му даваше да изговори на глас страшната истина — че Линет ще живее не повече от няколко часа. — Повярвай, майка ти би предпочела да умре, отколкото да те види в ръцете на тоя вонящ грубиян.

При тази представа гласът му потрепера. Жаси все още не осъзнаваше, че е много по-красива от Линет, на която очебийно приличаше. Само че от тъмновиолетовите, косо разположени очи се излъчваше непобедим бунтарски дух, от който крехката актриса беше напълно лишена.

— Все пак трябва да направя нещо! — отговори момичето и нетърпеливо отстрани ръката му.

Тамсин преглътна и отчаяно си пожела да беше нещо друго, а не безполезен пияница, загубил всичко на този свят освен също тъй безполезното си чувство за самосъхранение.

— Време е да вървя, момиче. Измий си лицето и поговори с майка си. А щом заспи, слез долу и се хващай на работа, иначе подлият дъртак ще изхвърли и двете ви на улицата.

Тя кимна и когато Тамсин затвори след себе си вратата, отново коленичи до майка си. Взе влажна кърпа и намокри изгарящото от треска чело.

— Скоро ще се оправиш, мамо — прошепна тя. — Тогава ще се махнем оттук, обещавам ти.

Най-после Линет заспа, красива и въздушна като нощна пеперуда. Жаси се надигна, целуна я по бузата и бързо напусна таванската стая.

Изтича надолу по стълбите и се запъти към кухнята. Ала в този момент Джейк, отвратителният келнер на мастър Джон, й извика да разнесе бира.

В залата беше шумно и задушно. Всички излъскани до блясък маси бяха заети с аристократи и простолюдие.

Жаси мразеше това помещение, пълно с мъже от типа на мастър Джон, който й се хилеха нахално и се опитваха да я ощипят отзад. Не й се позволяваше дори да отблъсква ръцете, които посягаха към нея. Гостилничарят изрично й го беше забранил.

Младото момиче тичаше от кухнята към кръчмата, мъкнеше тежки табли с ростбиф и печени патици, принасяше безброй халби с бира. Раменете и ръцете я заболяха от тежкия товар.

По някое време срещна Моли в коридора към кухнята. Келнерката мило я потупа по бузата.

— Много си бледа, малката! Знам, тревожиш се за майка си. Имам добра новина за теб. Готвачката ей сега ми даде хубава супа и малко от най-доброто вино. Скрих го в задната стаичка. По-късно ще го отнесете на мис Линет…

— Какво става тук? — Зад тях внезапно застана мастър Джон. — О, лейди Жасмин, ваше височество! — И иронично се поклони. — Ако още веднъж забележа, че се мотаеш наоколо и дрънкаш празни приказки, ще изхвърля и теб, и майка ти на улицата! — Заплашително вдигнатият показалец сочеше право в гърдите на Жаси.

— О, моля ви, мастър Джон! — прошепна Моли с умилкващ се глас и миглите й прелъстително затрепкаха. — Моля ви, сър, момичето е още…

— Момичето не иска да работи! — изрева той. — Ако тази вечер се качи горе преди полунощ, да си търси вечеря другаде!

Сграбчи Жаси за раменете и я блъсна към кухнята. Тя едва не изпищя, но това означаваше смъртна присъда за болната й майка. Стисна зъби и премълча грубата обида.

Моли я последва.

— Сама ще занеса супата и виното на мис Дюпре, обещавам ти. Само внимавай да не разсърдиш още повече стария Джон.

— Бог да те благослови — кимна признателно Жаси.

По-късно Джейк й заповяда да сервира още една стомна бира на двамата джентълмени, седнали край камината.

— Само не вири нос, мис! — произнесе предупредително той. — Гостите ни са изискани и трябва да бъдат внимателно обслужени.

Жаси отлично знаеше какво означава „внимателно обслужване“ и се запита защо не е изпратил Моли при двамата господа. Тя умееше да се изчервява предизвикателно и да намира подходящите думи, когато клиентите се смееха и я щипеха по задника.

Когато отнесе пълната стомна на масата, Жаси видя, че двамата мъже наистина са от аристокрацията. Доказваше го изисканото им облекло. Единият беше много мил, рус и строен като героят на моминските й мечти, с блестящи сини очи. Подари й усмивка, при която сърцето й заби по-силно.

— Ей, момиче, къде ви бяха скрили досега?

Кръвта нахлу в лицето й. Джентълменът беше мил и любезен и много приличаше на мъжа, когото си мечтаеше да обикне. Виждаше го да препуска насреща й на силния си жребец, да я вдига пред себе си на седлото и да я отвежда в прекрасния си замък. Там пред нея ще се разкрие нов свят: почтителна прислуга, която ще отгатва желанията й по очите, великолепни рокли и спално бельо от най-фин лен, изобилна храна. А тя ще бъде господарка на дома, обожавана съпруга, която ще дари мъжа си с красиви, здрави деца…

Жаси трепна и смутено сведе очи. Какво си въобразяваше тя? Аристократите не идваха в кръчми като тази, за да си изберат някоя келнерка за годеница. Най-много да се „потъркалят в сеното“ с нея, както се изразяваше Моли.

После обаче гордо отметна глава. Някой ден щеше да се отърве от унизителната бедност, да си извоюва богатство и уважение и да презре всички, които си въобразяваха, че стоят над Жасмин Дюпре.

Русият младеж благодари за пивото и внимателно я изгледа. Очевидно нямаше намерение да се задява с нея. Погледът му беше одобрителен. Сигурно виждаше в нея нещо повече от обикновена келнерка.

Жаси неволно се усмихна. Докато наливаше пивото, пръстите на мъжа докоснаха ръката й.

— Робърт, престани да зяпаш момичето и ме слушай! Онова, което имам да ти кажа, е по-важно.

Младежът отговори на усмивката й с искрено възхищение и Жаси почти не чу предупрежденията на другаря му.

— Знам, знам, пак ще ми разправяш за индианците, Джейми…

— Робърт!

Нечия ръка се вдигна и блъсна рамото на Жаси. Дръжката на стомната се изплъзна от пръстите й и пивото се разля по масата. Младото момиче стреснато сграбчи съда и го изправи.

— По дяволите, момиче, защо не внимаваш!

Не блестящият златен рицар произнесе това гневно проклятие, не, то излезе от устата на другия, който досега не беше благоволил дори да вдигне очи. Ала вниманието на Жаси се насочи изцяло към него. Мъжът скочи от мястото си. Пивото беше намокрило не само елегантната дантелена риза, а и документите, които разглеждаше.

Беше много висок, с широки рамене и тесен таз. Мускулестите бедра опъваха тесния брич, пъхнат във високи, излъскани до блясък ботуши.

Косата, черна и блестяща като ботушите, не беше по-тъмна от святкащите очи. Лицето му беше загоряло от слънцето и макар че не изглеждаше много по-стар от любезния си рус приятел, създаваше впечатление, че е поне с няколко години по-възрастен. Може би причината се криеше във властното излъчване на личността му, във видимата арогантност и витална енергия.

В погледа, прикован в Жаси, нямаше и следа от възхищение — само гняв, а за съжаление и още нещо, което нарани гордостта й — явно презрение. Без да се съобрази с положението си, младото момиче побърза да се защити от несправедливия укор.

— Вината не беше моя, сър. Вие ме блъснахте.

— Овладей се, Джейми — помоли тихо русият. — Кръчмарят е истински тиран. Може да я набие.

Джейми не отговори. Очевидно не се интересуваше от мократа си риза, ала толкова по-усърдно се зае да спаси намокрените документи. Рязко дръпна полата на Жаси и започна да изтрива пергамента с нея.

— Не смейте да ме докосвате! — Младото момиче заблъска с юмруци по гърба му. Внезапно обаче потрепери от страх, когато странните тъмни очи се впиха пронизващо в нейните.

— Престани! — Мъжът без усилия отби атаката й и я сграбчи за китките. После седна и я притегни на пейката до себе си.

— Копеле! — изсъска тя. — Веднага ме пуснете!

Мъжът развеселено се изсмя и Жаси напразно се опита да изтръгне ръцете си. Отчаяно осъзна, че нахалната му самоувереност има основания. Беше извънредно силен, не само физически, но и душевно. Това пролича по вибриращата горещина, която се излъчваше от бедрото и проникваше през полите й, по здравата хватка на силните ръце. Продължаваше безсрамно да я разглежда. Погледът на тъмните, сатанински очи се плъзгаше дръзко по лицето и деколтето й.

По тялото й се разля странна топлина. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Отново направи опит да се изплъзне, обзета от единственото желание да избяга колкото се може по-далеч от този мъж.

В този миг зад гърба й прозвуча смразяващият глас на мастър Джон:

— Проблеми ли имате, джентълмени? Простете на малката, тя е отскоро тук и е доста несръчна. Ала ви обещавам да я накажа както подобава.

Той сграбчи Жаси за рамото и я издърпа да стане от пейката. Ала русият младеж побърза да й се притече на помощ.

— Не смейте да й причинявате болка, мастър Джон! — Заповедническият тон не оставяше съмнение в аристократичния му произход. — Ако само заподозра, че се отнасяте прекалено строго със служителите си, ще поискам от всичките си приятели и познати да избягват за в бъдеще кръчмата ви.

Сега и Джейми вдигна очи към кръчмаря. Очевидно русият му спътник го беше сритал под масата. Тъмнокосият нетърпеливо въздъхна.

— Така е, сър, аз също ще се видя принуден да предупредя приятелите си да стоят по-далече от кръчмата ви. Въпреки че много обичах да пия пивото си край камината ви…

Мастър Джон едва не получи удар. Лицето му се оцвети в тъмночервено.

Чернокосият пусна ръцете на Жаси, надигна се в целия си ръст и подпря ръце на хълбоците.

— Само ако стигне до ушите ми, че сте причинили зло на това момиче, ще се върна и ще ви счупя краката! Ясен ли съм?

— Д-да — пошепна Джон, загубил ума и дума.

— Много добре. — Джейми спокойно се отпусна на мястото си.

Кръчмарят се обърна към Жаси:

— Отивай да работиш!

Без да чака да й го повторят, момичето хукна към кухнята. Искаше да избяга не само от мастър Джон, но и от тъмнокосия непознат.

Кръчмарят бързо я настигна.

— И не си въобразявайте, че сте кой знае какво, лейди Жасмин от таванската стая! — изфуча той. — За мен си едно нищожество! Освен това ти заявявам, че ще удържа от заплатата на майката!

По-малко пари? Въпреки че Линет и без това получаваше колкото да не умре от глад? И всичко заради онзи нахален гост?

— О, оставете ме на мира! — проплака тя.

— Марш в кухнята! Бързо сервирай вечерята на войниците на Негово Величество, които току-що пристигнаха.

В кухнята я посрещна развълнуваната Моли.

— Тъкмо бях при майка ти, мила. Изпи няколко глътки бульон.

— Толкова съм ти благодарна, Моли…

Докато готвачката отрупа голямата табла с ядене и я натовари на рамото й, Жаси забрави случилото се с изисканите гости. Сърцето й отново бе обхванато от тревога.

Хинин, беше заявил Тамсин. Само хининът можеше да победи треската на Линет.

Жаси можеше да купи хинин от аптекаря, който живееше от другата страна на улицата — трябваше само да намери пари.

Докато бъбреше с един от новодошлите колари, готвачката продължаваше да подрежда чиниите върху таблата на Жаси. Мъжът седеше до кухненската маса, потупваше шапката си и приятелски се усмихваше на момичето.

— Велики боже, не вярвам нито дума, Матю! — извика през смях готвачката.

— Обаче е истина. Жаси, слушай и ти!

— Недей така, Матю, момичето е младо и невинно! — укори го строго готвачката.

— Страхотна история — за Джоел Хигинс, който работил в някакъв лондонски обор. Красив, як момък! Разказа ми как една старица искала да му плаща за услуги в леглото, ала той просто не можел да я понася. Само се престорил, че е готов да я люби, и когато бабата се съблякла, прибрал кесията й. Само си подставете картинката! Старата лежи и чака, а Джоел вече е офейкал с паричките й. — Матю гръмко се изсмя. — Добре се е отървал от стария дракон, а?

— Затова пък ще увисне на бесилото — предсказа мрачно готвачката. — И си дръж езика зад зъбите, когато младата ми помощничка е наблизо, Матю. О, Жаси, толкова ми трябваш в кухнята, а той те кара да разнасяш храната в кръчмата. После се оплаква, че печеното не било такова, каквото трябвало да бъде. Впрочем, много съжалявам, че майка ти е толкова зле.

— Благодаря. — Жаси с усилия задържа тежката табла на рамото си. — Дали ще ти е възможно да ми…

— О, небеса! С удоволствие бих ти дала една монета, момиче, стига да имах! Изпратих последните пари в къщи, на старата си майка. Ала ще се моля за твоята. Всемогъщият непременно ще намери изход.

Коларят се изхили.

— Той помага само на онези, които сами си помагат.

Жаси отдавна беше престанала да се надява на божията милост. За да не рухне на земята под тежко натоварената табла, тя се усмихна набързо на готвачката и изтича от кухнята.

Сякаш мина цяла вечност, преди да се качи отново в таванската стаичка. Когато най-после коленичи пред леглото на майка си и чу затрудненото, хрипливо дишане, очите й се напълниха със сълзи. Само да можеше да купи хинин, да облекчи поне малко болките й…

Тихо почукване прекъсна нерадостните й мисли.

— Аз съм, Моли! — Жаси отвори вратата и келнерката хвърли съчувствен поглед към болната. — Състоянието й все още ли не се подобрява?

— По-скоро се влошава…

— О, Господи… — Моли замислено изгледа младото момиче. Също както готвачката и камериерките, тя смяташе, че Жаси заслужава по-добър живот. Можеше да прави нещо много по-добро, отколкото да търка студените каменни подове, ръцете й да са покрити с мехури, а тялото — облечено в дрипи. Всички мечтаеха един ден да дойде приказен принц и да отведе малката Жаси далеч оттук. Беше ослепително красива въпреки бедното си облекло, въпреки грозната мрежа, с която бяха увити великолепните руси къдрици. Същинска роза сред тръните, пролетно цвете посред зима…

А беше осъдена на бедняшка съдба, на този ад на земята…

Моли дълбоко въздъхна.

— Знам, че майка ти не иска да станеш като нас. Само че… Ами, онзи високият, красив лорд ме попита за теб. Каза, че живее в Тауъргейт, оттатък улицата, и тази нощ щял дълго да остане буден.

Горчиво разочарование притисна Жаси за гърлото. Любезният млад мъж я желаеше, както се желае проститутка за една нощ. А тя си беше мечтала за него като за златния рицар от сънищата си…

Внезапно прозвуча слабият глас на Линет:

— Жаси!

Момичето изтича и коленичи на пода.

— Ето ме, мамо. — После нежно докосна горящото чело на болната.

— Помогни ми, о, помогни ми, Жаси… — Очите, които се бяха отворили за секунди, отново се затвориха.

Жаси се изправи. Сълзи мокреха бузите й. Не, няма да оставя мама да умре в тези страшни мъки, каза си решително тя. Ще прося — или ще открадна — да, ще открадна… Всемогъщият сигурно ще ме разбере. А и Той беше единственият, който имаше право да я съди. Вярно, че беше загубила вяра в Бога. Ала ако си помогнеше сама, може би и той щеше да й помогне. Нали така беше казал коларят Матю.

Може би русият изобщо нямаше да забележи кражбата. Ами ако я залови на местопрестъплението? Жаси ядно стисна устни. Тогава щеше да се наложи да му продаде тялото си. Нали затова я беше повикал. Каквото ще да става — само Линет да не сграда повече.

— О, много ти благодаря, Моли.

Келнерката се покашля.

— Момъка си го бива, нали? — пошепна тя и се опита гласът й да звучи весело, после се изчерви. — Предложих себе си вместо теб. Щях да ти дам парите. Ала той иска само теб, никоя друга…

— Разбирам.

— Да остана ли при майка ти?

— О, Моли, нима ще направиш това за мен?

— Разбира се.

Жаси се втурна към легена за миене и напръска със студена вода разплаканото си лице.

— Побързай, детето ми — посъветва я Моли и се отпусна на стола до леглото.

Жаси забързано наметна износената си пелерина и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна още веднъж към майка си и промълви:

— Няма да те оставя да умреш така. В никакъв случай.