Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ЕПИЛОГ

Горещо е в Араратската долина, толкова горещо, че около пладне въздухът става тежък и гъст като мъгла. Суха мараня тегне над земята. Всичко живо се крие от палещото слънце. Птиците отлитат в далечни прохладни места, а безкрилите се крият в гънките на земята. И змиите дори изпълзяват в планината — „на курорт“.

И ето в този ужасен пек, когато на небето не се вижда нито едно облаче, от ръждивите скали, надвиснали отляво над равнината, изведнъж се спуща буен мътен поток. Той се носи с бучене и грохот надолу към Аракс, влива се в реката, размътва прозрачните и води и изчезва. Сякаш нищо не е било!…

Какъв е този поток? Къде извира? Откъде тече? Векове наред хората се бяха мъчили над тази загадка и тя сигурно така и щеше да си остане неизяснена, ако през един прекрасен есенен ден група пионери от Айкецор не бяха отишли във фермата сред планината да навестят подшефните си телета. На връщане те попаднаха в Барсовата клисура и месец и половина бяха нейни пленници.

Децата излязоха оттам отслабнали, обгорели от слънцето и вятъра, но животът в клисурата беше закалил телата и душите им.

Страшните стихии на планинската зима изпращаха на децата студ и бури, принуждаваха ги да гладуват, да изпитват тежки лишения, заплашваха да ги погубят… Но пионерите не загинаха, не паднаха духом. Напротив, те излязоха победители в тежката борба.

Изтекоха, отминаха онези трудни дни, студове, бури, глад…

Пак е пролет в Араратската долина, пак при дойдоха и помътняха водите на Аракс.

Надолу от Барсовата клисура, по необработваните участъци на Араратската долина, боботят и димят трактори, настъпват към целинните земи. Те разорават девствената земя и браздят жълтата глинеста почва.

Овощарят Аршак вади от кошницата връзки калеми от подивялата лоза и ги подава на заобиколилите го ученици.

— Хайде, мили мои, садете ги, само, че по-внимателно, та всички да се прихванат! — напътва той младите си помощници.

И калемите от лозата, отгледана някога в Барсовата клисура, биват поставени внимателно в дълги ровове.

Председателят Харут вече не е в колхоза. Сега други хора управляват колективното стопанство в Айкецор и под тяхното ръководство се създава това лозе — единственото в Араратската долина, което не ще има нужда да се заравя за зимата и да се отравя през пролетта. Ще се осъществи мечтата на Артем Сароянц, завещал на хората плодовете на дълголетния си живот.

По шосето откъм Ереван пристигна лека кола и зави надясно, към сухото корито на тайнствения поток. От нея слязоха хора с чанти в ръце.

— Има ли тук някой от „пленниците на Барсовата клисура“? — попита един от пристигналите. — Ще ни покажете ли къде е било лозето?

Това бяха работници от Академията на науките. Бяха дошли да вземат калеми за опитната станция.

От Ереван пристигнаха в Айкецор и геолози в брезентово облекло. Те обследваха пещерата и разгадаха тайната на потока.

Геолозите взривиха скалите и откриха подземен басейн с тъмна, студена вода. Устието на това водохранилище се затваряло от подвижен камък. Когато басейнът се напълвал с вода, под напора и камъкът се отмествал и потокът избликвал навън. Щом спаднела водата, камъкът отново се връщал на мястото си.

Ето колко прост бил произходът на този тайнствен поток.

Колхозът обузда подземните води. От есента до края на пролетта те се събират в басейна, но не изтичат вече, когато им скимне. Не. Щом младите насаждения имат нужда от влага, ловецът Арам слиза по Дяволската пътека в Барсовата клисура и отваря направения тука шлюз.

Веднаж Арам забеляза на планинския връх самотен овен, който наблюдаваше учуден спокойно течащата вода. Това беше синът на Чернушка. Майка му отдавна вече живееше във фермата, а той все още водеше див живот и нито примамките на Хасо, нито опитите на Арам можеха да му подействуват. Роден сред свободната природа, израсъл на воля, той не пожела да се раздели с любимата си планина…

Днес е петък. След два дни Шушик ще дойде във фермата, а Хасо още не е приготвил всичките си уроци. Нищо. Ще успее. Досега не се беше засрамвал пред малката си учителка.

Хасо изважда с умиление от пояса си любимата свирка.

„Ло-ло-ло-ло“ — разнасят се над пасищата сребристите и трели.

Хасо взима камъче и го хвърля по разлудувалата се коза, после сваля плъстения си калпак, омотан с копринен шал, слага дясната си ръка до ухото и започва да пее. Нежна кюрдска мелодия оглася планината:

Бериване, бвриване…

Колко прекрасен е пролетният звън

на ручея, що се спуска от планината,

но не може да се сравни той

с нежното пеене на моята сестра.

Колко прекрасни са пролетните цветя,

които красят нашите поля,

но още по-прекрасна си ти,

Шушик джан, сестричке моя…

Шушик се радва на редиците млади лозови издънки, а планинският ветрец донася звуците на познатата любима мелодия. Сложила мургавата си ръка над очите, тя се мъчи да различи на върха малката фигурка на овчарчето. После се обръща към работещия до нея другар и казва с топъл глас:

— Слушай, Ашот, Хасо пее… Нашият Хасо…

Край
Читателите на „Пленници на Барсовата клисура“ са прочели и: