Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (72)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В борбата човек възмъжава

Тази нощ беше неспокойна за Ашот. Сигурно така се чувствува пълководецът в навечерието на решително сражение. А Ашот наистина си въобразяваше, че е малък пълководец. От време на време надигаше глава и оглеждаше с умиление и гордост „войската“. Също като Георг Марзпетуни^[1] в навечерието на битката край Гарни!

Възбуден от войнствените си мисли, Ашот на няколко пъти скача от леглото и поглежда навън. Ала до разсъмване имаше още много време.

Ето че децата започнаха да се събуждат. Пръв стана Гагик. Намигна на Ашот и заговорнически попита:

— Какво, пачата не е ли още готова? Не? А защо си станал толкова рано?

Ашот изсумтя и поклати глава.

Гагик отиде в ъгъла на пещерата, където беше делвата с водата, която използуваха вместо сол. Разтвореният в нея варовик се утаяваше на дъното, а солта като по-лека, оставаше в горния слой на водата. Гагик „посоли“ пачата и погледна с умиление Ашот:

— Да започнем ли, Ашот джан?

Ашот отвори вратата на пещерата:

— Ама навън е още нощ!

— Каква ти нощ! Яребишкият петел пропя вече два пъти! Хасо, я излез навън да видиш по звездите — не е ли време?

Хасо излезе настръхнал. Може би не беше чак толкова студено, но на изтощеното момче се стори, че навън е януарски студ.

— Зорницата не е още изгряла — съобщи той, когато се върна.

— Ах, наивен овчар! И в такъв случай дори не можеш да излъжеш! — намръщи се недоволен Гагик.

Но какво ги интересуваха звездите, когато от огъня идваше такава замайваща миризма на пача?

— Добре, да започнем. Само че наяжте се хубаво. Ще отидем да търсим звяра и не се знае кога ще се върнем.

— А не може ли да не ходим? — попита плахо Саркис. — Кой знае какво ще се случи.

— Не може. Докато не намерим барса жив или мъртъв, няма да имаме спокойствие. Нима не е ясно?

Гагик и Хасо нищо не казаха, макар че дълбоко в душата си бяха против такива опасни опити.

Когато най-после, съмна и слънцето се показа иззад върховете, Ашот стана, взе оръжието си и каза развълнувано:

— Отиваме, всички отиваме!… — И за да запали децата, добави: — В село трябва да се върнем с кожата на барса, развята като знаме!

И наистина децата се оживиха от привлекателната идея. Нарамиха всичко, което имаха — копията, тоягите, каменните чукове и тъпата брадва на отшелника, — и излязоха от пещерата.

Шествието завършваха Шушик и Саркис и не може да се каже, че не изпитваха страх. Защо този път Ашот не им предложи да останат в пещерата? „Сигурно иска и нас да направи смели“ — помисли си Шушик.

Гагик приличаше на петел, готов за бой. Другарите му разбираха, че така той се вдъхновява, дава си кураж, А Гагик си мислеше: „Трябва и аз поне веднъж да бъда отпред!… Въпрос на чест!“ И изпреварваше другарите си, а отгоре на това и им подвикваше:

— Какво пълзите? По-смело, по-смело, след мене.

— Рискът е благородно дело…

Шушик гледаше учудено и въпросително Хасо. „Гагик ли е това?“ Понеже оставаше често в пещерата да домакинствува, тя не беше забелязала, че в опасностите момчето се беше закалило и възмъжало.

Стигнаха до площадката, където се намираше лозето, и се спряха: в снега видяха следи от барса, които водеха към скалите.

Всички мълчаха, обзети от страх.

— Хайде по-напред да се упражним малко в хвърляне на копие. Може би ще стане нужда — предложи шепнешком Ашот.

— Значи, ще се сражаваме с барса? — попита ужасено Шушик. — А защо Ашот сто пъти вече ни е повтарял, че барсът е мъртъв?

— Да, той сигурно е умрял — потвърди Ашот. — Виждате ли кървавите следи по снега? Но… кой знае? За всеки случай… Нека се прицелваме в онзи храст. Ще хвърляме от петнайсет крачки.

И той се приготви да хвърли копието си, но Гагик го улови за ръката:

— Ех ти, главо! Нали острието на копието ще се счупи!

— Ах, вярно! Но каква друга цел да изберем?

— Снежен човек… Защо човек? По-добре снежен барс.

Наистина умно!

За няколко минути децата направиха от сняг някакво четирикрако, по-скоро овен, отколкото барс, и започнаха да го замерят с копията.

Но какво разочарование!… От петте удара само един попадна на целта. Такъв печален резултат никой не очакваше.

— По-високо, Гагик, по-високо! Хвърляй така, че преди да се забие в целта, копието да опише дъга във въздуха. А твоето преминава отгоре — учеше другаря си Ашот.

Хасо мълчеше, на никого не правеше забележка, макар че улучваше най-точно от всички. Пък и как да не улучва — нали все замеряше с камъчета и пръчки овцете, когато се отделяха от стадото.

Шушик наблюдаваше отмерените движения на Хасо и мълчаливо се възхищаваше. Тя знаеше, че Ашот не обича да го превъзхождат и не искаше да го огорчава пред такова сериозно сражение.

* * *

Но и той имаше успехи. След около час копието му вече улучваше „барса“. А пък Гагик и Саркис въобще не овладяха това изкуство и ако попаднеха случайно на целта, ударът беше толкова слаб, че копието дори не пробождаше снежната фигура.

Ала Гагик съвсем не се отчайваше. Той продължаваше все така да се перчи, въртеше се насам-натам, имаше сякаш „криле“. От изобилната храна напоследък момчето понапълня, очите му пак заблестяха, усещаше прилив на енергия…

— Ах, Ашот джан, аз се чувствувам същински юнак! Остави копието и ела да се поборим…

— Сега не е време — отсече сухо Ашот. — Да вървим…

Децата се спускаха по кървавите следи и когато стигнаха до подножието на скалистите гребени, заобикалящи клисурата, завиха надясно. Там, сред камъните, се чернееше дупка на пещера, прикрита от шипкови храсти. Звярът, изглежда, беше влязъл вътре, защото по трънливите шипкови клонки бяха останали оскубани влакна от пъстра козина.

Децата се спряха и погледнаха в очакване водача си. Те вярваха в неговото безстрашие и в съобразителността му, бяха убедени, че започнатото дело ще се увенчае с успех. Но зейналата черна дупка на пещерата и тайнствената тишина наоколо съвсем не им вдъхваха смелост.

Ашот даде знак на момчетата и те окастриха храстите пред входа на пещерата. Шипковите клони и притурените към тях сухи съчки загоряха с пукот; кълба дим, лют и замайващ, се извиха нагоре.

— Отстранете се от входа — разпореди се Ашот, а той самият, с брадвата в ръце, застана до дупката в позата на убиец, който причаква жертвата си.

Планът беше ясен. Звярът не ще издържи на дима и ако е жив, ще напусне пещерата или ще се задуши вътре. Но и в двата случая те ще чуят кашлица.

Шушик, цяла разтреперана, се беше скрила зад една скала и стоеше там с главня в ръце. Саркис също беше отишъл по-настрани. На рамото му лежеше тежкият каменен чук. Голямата му кръгла глава се тресеше, сякаш студ пронизваше цялото му тяло. А Гагик все се перчеше, намигваше на другарите си, усмихваше се неестествено. Очите му горяха трескаво. Само Ашот, макар и да изпитваше известен страх, външно се показваше хладнокръвен и спокоен, както подобава на водач.

Притиснати до скалите отляво и отдясно на входа, децата прекараха около половин час в напрежение. Димът изобилно нахлуваше в пещерата, но оттам не идваше никакъв звук.

Децата постепенно добиха кураж, напрежението отслабна. И огънят вече гаснеше.

— Значи, умрял е — обяви Ашот.

— Е — каза Гагик, без да мърда от мястото си, — само заповядай и аз ще вляза да му одера кожата.

— Хайде, хайде, не се перчи толкова! — усмихна се Ашот. — Знаем те ние какъв Назар си.

— А, така ли?

Гагик пъхна тоягата си във входа на пещерата, заудря с нея по стената и се развика:

— Ей, ти! Я излизай по-скоро, че съм дошъл за душата ти!…

Окуражени от виковете на Гагик, Шушик и Саркис също се приближиха.

— Хасо, накърши клони! — извика Ашот. Няколко минути след това, въоръжени с горящи елови клони, децата влязоха в пещерата.

— Вървете, не се страхувайте — окуражаваше другарите си Ашот. — Нито един звяр не може да понася огъня.

Тесният вход на пещерата водеше в коридор, който се изкачваше доста стръмно нагоре. Той ту се разширяваше и образуваше просторни, високи площадки, ту се стесняваше толкова, че децата едва се провираха.

На места ходът се раздвояваше и някои от разклоненията бяха съвсем малки. Тук-там по пода и между камъните се виждаха ивици жълтеникава глина, а от свода висяха варовикови образувания — сталактити. Кости от разни животни бяха пръснати по целия проход, по страничните отклонения и особено из вдлъбнатините на стените.

От първата площадка, където имаше най-много кости, се отделяше страничен ход, който водеше някъде навътре, но децата не можаха да проникнат там, защото тунелът беше много тесен. А освен това там се виждаха цели скелети от животни…

Когато Ашот освети с факела си навътре в пещера, та, децата останаха изумени и ужасени: колко много кости, черепи, скелети, необикновено дълги рога, някои от които съвсем непознати, сигурно на отдавна измрели животни. Истинско гробище!…

Но ето че еловите клони запращяха, засъскаха и угаснаха. Децата останаха на тъмно. Само далече зад тях се виждаше ивичка слаба светлина, която проникваше от входа.

Децата се умълчаха.

— Да се върнем — каза Ашот.

Препъвайки се в тъмнината, те се измъкнаха криво-ляво навън. Ашот изпрати веднага Хасо за борина от смолисти елови дънери. Децата бяха приготвили борината, за да осветяват пещерата през дългите тъмни вечери.

Когато Хасо донесе подпалките, Ашот се зае да ги навърже по две и по три заедно, за да горят по-добре. В това време иззад един висок камък се подаде главата на Гагик. Понеже нямаше друго занимание, той търсеше в храстите плодове.

— Хасо, погледни какво намерих! — показа той клонче офика, натежало от червени плодове.

Хасо отиде при Гагик. Ашот все още се занимаваше с факлите, а Шушик разговаряше тихо със Саркис.

След малко Саркис стана и се приближи до Ашот. Още веднаж искаше да се опита да отклони другаря си от опасното му намерение.

— Остави, Ашот — каза той, — за какво ти е това? Не е ли по-добре да затрупаме входа на пещерата с камъни и да си гледаме спокойно работата?

Съветът беше умен. И наистина: достатъчно беше да запушат входа, за да не излезе вече барсът оттам — ще умре от глад, ако, разбира се, все още е жив.

Но можеш ли да убедиш Ашот? Като ловец, възбуден от близостта на дивеча, той съвсем беше загубил способност да разсъждава хладнокръвно. Надеждата да се сдобие с чудесната барсова кожа не му даваше спокойствие. А когато и Шушик се присъедини към Саркис, Ашот избухна:

— Страхувате ли се? Вървете си тогава и не ми пречете. Да затрупаме входа на пещерата ли? Ама че умник! Такава кожа да изгние там, така ли?…

Шушик се възмути.

— Пак ли те прихвана? Все мислиш как да смаеш света! Каквото и да правиш, не можеш да стигнеш Камо! — уязви момчето тя, но веднага се разкая.

Думите и се забиха като остър нож в сърцето на Ашот. Кръвта закипя в жилите му. Той пламна цял. Лявата му буза трепна, а луничките по нея почти не се забелязваха.

Ашот стрелна с огнен поглед Шушик и каза рязко:

— Щом е така, отивам сам. Сам ще отида срещу барса и на всички ще докажа, че…

— Охо, вижте го само колко е честолюбив! — извика Шушик, а очите й бляскаха лукаво. — Ами че успокой се де!…

Но Ашот беше изчезнал вече навътре в пещерата.

— Върни се! Какво правиш? — изплашено извика Саркис.

Разтревожи се и Шушик, макар че смелостта на Ашот и силната му воля и се нравеха.

— Нека върви — каза тя, но веднага се замисли. — Саркис, зверовете нали се боят от огъня?… Е, няма да остане дълго там. Щом угасне огънят, ще се върне.

Шушик се излъга. Тя забрави онзи огън, който никога не угасваше в сърцето на смелото момче.

Докато все още беше близо до входа, той дочу вика на Шушик:

— Ашот, Ашот, върни се! Аз се пошегувах!… Сърцето на момчето трепна. „А, страхуваш се!…

Жалиш ме!“ — радостно си помисли то и щастлива усмивка озари приятното му кръгло лице, обикновено сурово и малко мрачно.

— Ще си поплачеш… Да не мислиш, че ще се върна?… — мърмореше си той, като се промъкваше по тесния тунел.

Ашот имаше много борина, затъкната в колана, и вървеше почти без страх. Когато дойде до мястото, където пълният с кости коридор се раздвояваше, той, без да мисли, зави наляво, в мрачен, влажен тунел с остри камъни и нисък таван.

Момчето вървеше бързо: не се спираше, не се оглеждаше, не мислеше за опасността.

Сводът на пещерата стана още по-нисък. Коридорът започна да криволичи ту наляво, ту надясно, стесняваше се.

Ашот се наведе, после коленичи и продължи да лази почти на четири крака. Борината в ръцете му пращеше и всеки миг можеше да угасне. Но и през ум не му минаваше дори да се връща. Вече не мислеше за трупа на барса — тук въобще нямаше следи от звяра. Интересът към новото, неизвестното, към непознати светове, онзи интерес, който е присъщ за юношеската възраст, зовеше момчето напред.

Най-после с изподрани от острите камъни колене Ашот излезе от тесния проход и се озова в обширна пещера. Той беше вече толкова далеч от входа, че до него не достигаше никакъв звук отвън. И изведнъж го обзе някакво неопределено чувство, нещо, подобно на страх.

— Глупости! — каза високо той, за да се успокои, но в отговор от далечния тъмен ъгъл на пещерата отекна див гръмогласен смях.

Сърцето на Ашот трепна и сякаш спря. А ехото подхвана смеха — студен, сух, страшен, и той гърмеше зловещо под сводовете на пещерата…