Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Каква беше пещерата и какво намериха нашите деца в тъмните й глъбини

Хасо не беше свършил още работата си, когато от пещерата изтича Гагик с огромни рога на главата. Шушик дори се стъписа: — Ой, какви рога! От какво животно са?

— Водачът на природолюбителите смята, че някога са украсявали главата на огромен кавказки елен. Такива елени вече няма. Погледнете само — същински дъбови клони! Как ли е минал еленът по такъв тесен ход?… Чудно!

От пещерата излезе и Ашот. В едната си ръка държеше ученическата чанта на Шушик, натъпкана с дребни кости, а в другата — череп с извити рога. От какво ли животно беше? Естествено нито от муфлон-самец, нито от козел. А от какво ли?…

— И защо ти са толкова кости? — учуди се Шушик. — Как? — възмути се Ашот. — Нито една няма да оставя! Но ти разбираш ли, че сме попаднали на животинско гробище? Ще видите колко учени ще се заемат с тези кости… Хайде, по-бързо, Гагик, Шушик, да вървим…

И те непрекъснато влизаха и излизаха и мъкнеха от пещерата кости от всякакъв вид и големина… Колко много различни животни! Кога и защо са влизали в пещерата? И тревопасни, и гризачи, и хищници…

Беше превалило пладне, когато децата седнаха уморени пред пещерата.

— Тук и ще обядваме — заяви Ашот. — Гагик, изтичай до нашата пещера за месо. Да хапнем и да се опитаме да разгадаем какви са били тези животни и защо са се заврели тука.

Скоро на огъня засъска набоденото на шиш мечо месо.

Хасо одра най-после кожата на барса, без никъде да я среже, и я наметна на рамото на Шушик.

Гладката лъскава кожа светеше на слънцето, златистите отблясъци на козината се преливаха, играеха. Човек мъчно можеше да си представи, че съвсем доскоро такава красота е принадлежала на коварен и кръвожаден хищник.

Кожата беше около метър и половина, а и опашката — не по-малко от метър.

— Аз ей сега ще се превърна в барс да видя дали ще издържи сърцето на Саркис… — И Гагик се вмъкна в кожата на звяра и заръмжа зловещо: „Уахк, уахк, уахк!…“

Всички се разсмяха, снизходителна усмивка се появи и на лицето на Саркис.

— Слава на небесата, най-после слънцето излезе иззад облаците! — поклони се Гагик на Саркис. — Хайде да постелем кожата и да обядваме на нея.порадвайте се какви чудесии само стават! До вчера той всяваше ужас в сърцата ни, а днес се е проснал пред нас.

След обяда децата се заеха е костите, намерени в пещерата. Разглеждаха ги една по една и правеха разни предположения.

Ашот още веднаж учуди всички с познанията си. Оказа се, че се е занимавал сериозно със зоология, прочел много книги. Интересували са го и най-дребните неща, свързани с животинския свят: устройството на животинското тяло, навиците и склонностите на животното.

Какви ли кости не намериха децата в пещерата! От най-дребните кокалчета на лисича опашка до огромните кости на отдавна умрял елен. Ашот се възхищаваше на тези безформени, изцапани с глина купища останки.

— Това е глезен на козел. Това — парче от щипки на рак, а това — човка от яребица.

— Чакай, чакай! — прекъсна го Гагик. — Няма какво да ми четеш евангелие над главата, като чичо отшелник. Какво общо има яребицата с тази дълбока, тъмна пещера?

— Яребицата ли? Тя е попаднала в пещерата в корема на бухала — намираше веднага отговор Ашот. — А както вече ти е известно, в тази пещера живеят бухали. Денем се крият в пещерата, а нощем ходят на лов.

— Да, възможно е… — съгласи се неохотно Гагик. — Но дори и да си прав, какво значение има? На кого е нужно всичко това?

— Защо? — учуди се Ашот. — Нали всяка костичка разказва за нещо…

— Е! Сега на нас това не ни трябва — промърмори Гагик.

Но Ашот реши да не му обръща внимание.

— Ето тия рога — упорито продължаваше той — говорят за много неща. Огромните елени, които са ги носели, са живели в горите. Значи, някога тук е имало големи и гъсти гори. Ето череп от магаре, ето копито от кон — прехвърляше Ашот богатството си[1].

— Ама че го каза! поклати отново с недоверие глава Гагик. — Лисица — може, язовец — може, но коне и магарета какво ще правят тук? Не, братко, баламосваш ни.

— А то е толкова лесно обяснимо! — изчерви се до корена на косите си Ашот. — Зверовете са разкъсвали коня и магарето и парче по парче са ги домъквали в това скришно място.

— Мъдро говори, а? — принуди се да признае Гагик. — Но ето че най-главното все пак не каза: защо нашият мил барс се е заврял в тази пещера?…

Младият природолюбител се замисли за миг, но после сякаш си спомни нещо и се оживи.

— Тази пещера е била гробище на животните — отговори той. — Когато са чувствували, че краят им наближава, те са идвали тука, завирали са се в най-тъмните ъгли и ниши и там са издъхвали. Моят баща ми е казвал, че умиращите животни се стараят да отидат по-далеч от чуждите погледи, да се скрият.

— Сега вече ти вярвам, че си ловец. И тъй като съм две седмици по-голям от тебе, ела тука по бащински да те целуна… И сега можеш да говориш колкото си искаш!…

Гагик стана, взе от огъня парченце въглен и над входа на Пещерата на барса написа с големи букви:

ГРОБИЩЕ НА ЖИВОТНИ

Открито от млади природолюбители при училище „Степан Шаумян“ в село Айкецор под ръководството на Ашот Сароян 17 декември 1953 година

Като свърши, той отстъпи няколко крачки и с ръце на хълбоците заразглежда с гордост произведението си.

— Ето и паметната плоча! Не ви ли казвах, че в края на краищата всичко ще се нареди!

Ашот направи снежна топка и изтри старателно от „паметната плоча“ думите „под ръководството на Ашот Сароян“…

„По-рано никога не би направил такова нещо“ — мина през ума на Шушик. Тя нищо не каза и само се усмихна на Ашот. А той, доволен от постъпката си, каза тихо, сякаш на себе си:

— Така е по-добре. Хайде, ставайте, време е да си ходим.

Слънцето беше залязло и отблясъците от лъчите му вече гаснеха зад планинските хребети, когато, натоварени с трофеите си, децата се прибраха в Пещерата на отшелника.

Сърцата им бяха спокойни. Врагът беше унищожен и над тях не виснеше опасност. Дори може би щяха да принесат полза на страната си и на науката…

Бележки

[1] Нищо не съм преувеличил тук. Само съм изброил някои от 1798-те кости от 659 различни животни, които действително нашите учени са намерили в пещера на един от южните склонове на Малък Кавказ, точно срещу Малък Арарат. Сега тe се пазят в музея на Зоологическия институт при Арменската академия на науките — В. А.