Крис Удинг
Отрова (1)

ДУШЕБДЕНИЕ

Имаше едно време една девойка, която живееше в блато и се наричаше Отрова. Тя бе малко особена на външен вид — стройна, с бледа кожа и дълга черна коса, стелеща се симетрично от двете страни на главата й. Лицето й беше овално, имаше високо чело, малка брадичка и тънки устни, а носът й бе съвършено прав, ако не се броеше едва забележимата чупка в основата му. Ала онова, което изпъкваше най-ярко в облика й, бяха очите — големите й теменужени очи, през които тя наблюдаваше света с някаква мрачна и навъсена решителност. Отрова живееше в едно поселище, наречено Чайкино, което бе сгушено дълбоко в сърцето на Черните блата. Названието му беше доста странно, при положение че никой от обитателите му не бе виждал чайка, а още по-малко пък море. Никой… с изключение на стария Чевръстин, който беше бродил нашир и длъж из Владенията и бе видял много неща, ако можеше да се вярва на разказите му. Поселището се издигаше върху стълбове и множество свързани помежду си дървени платформи, лъкатушещи между огромните разкривени дървета и тревистите островчета, подаващи се тук-там от застоялата, затлачена с плевели езерна повърхност. От време на време сиво-кафявите води се надигаха почти до основите на постройките и поглъщаха изцяло малките островчета, а друг път нивото им падаше толкова ниско, че човек можеше да зърне тъмните силуети на зловещите тресавищни обитатели, които дебнеха непредпазливите. Тук, в Черните блата, животът бе крехък, несигурен и изпълнен с множество опасности. Ето защо единствената твърда земя, където можеше да се чувстваш сигурен, бе тази, която сам си съградиш.

Отрова обитаваше една тумбеста колибка, намираща се близо до края на езерото — там, където рогокорите дървета се издигаха до самите води. В къщичката живееха още баща й, мащехата й и малката й сестричка Азалия. На тяхната платформа нямаше други постройки и колибката им бе обрамчена от кръгла тераска, застлана с разхлопани дъски и увенчана с парапет от преплетени криви клонки. Въжено мостче ги свързваше със следващата платформа — едно от дървените му стъпала липсваше (навярно бе изгнило от старост) и откакто се помнеше, Отрова трябваше да го прескача. Когато беше малка, тя обичаше да сяда на ръба на зейналия отвор и да подритва с крачета над застиналата блатна повърхност. Майка й — истинската й майка — я бе предупредила да внимава, ала тъй като момиченцето с теменужените очи обичаше да прави точно обратното на онова, което й казваха възрастните, не взе под внимание съвета й. Един ден, когато нивото на водата се бе покачило особено високо, тя седеше на ръба на отвора и поклащаше безгрижно крачета, без да подозира за дебнещата опасност. Тогава козирибът изскочи светкавично от блатото и момиченцето зърна рогатия му силует миг преди да се надигне от езерния мрак — огромната му раззината паст бе като бездна, около която се вихреха многобройните му мустачета. Отрова се отдръпна назад в момента, в който гибелните челюсти се затвориха на мястото, където се намираха краката й. Устата на козириба бе достатъчно голяма, за да ги откъсне с едно захапване. Тази случка я накара да си вземе поука.

Майка й Далнина обичаше да казва, че дъщеря й никога няма да слуша съветите на хората около нея и че винаги ще прави наопаки на това, което й казват. Амбицирана от тези думи, Отрова реши да направи точно обратното и за известен период от време следваше стриктно съветите на майка си, ала после реши, че това само я обърква и се отказа. Сетне майка й умря от блатна охтика малко след раждането на Азалия и сломеният й от мъка баща се ожени повторно за една студена красавица от съседното поселище, наречена Лайкучка. Мащехата и заварената дъщеря се намразиха от пръв поглед. Въпреки че пред съпруга си беше истинско въплъщение на елегантността и добротата, Лайкучка ненавиждаше момичето с теменужените очи и то й отвръщаше със същото.

На Лайкучка принадлежеше и заслугата да я назове Отрова, и то точно на имения й ден. Не винаги я бяха наричали така — що за родител ще кръсти новородената си рожба Отрова? Всички я знаеха като Напръстниче до деня, в който навърши четиринадесет години. Тогава всички жители на поселището се събраха на централната платформа, за да чуят името, което момичето с теменужените очи бе избрало да носи. Сред блатните обитатели имаше традиция момичетата да се кръщават на цветя и билки, а момчетата — на животни или природни забележителности. На имения им ден, когато вече официално ги признаваха за възрастни, те имаха правото да се преименуват. Мнозина, като Лайкучка например, запазваха кръщелните си имена, а други (като баща й, дървосекача Сечко) се насочваха към традиционни за занаята им прозвища.

Сутринта на имения й ден Напръстниче се скара жестоко с Лайкучка.

— Никога не правиш това, което ти казвам! Никога! Никога няма да се научиш да се държиш като добро момиче! Само задаваш въпроси и никога не приемаш нещата такива, каквито са. Винаги ми правиш напук! Никога няма да направиш баща си щастлив и никога няма да се омъжиш за свестен млад мъж. Ти си отрова за това семейство! Отрова!

В края на краищата, такава и стана. Когато обяви новото си име пред стълпилите се блатни обитатели, те почти не се изненадаха. Винаги бяха смятали момичето с теменужените очи за особнячка — странна, чудата и различна от тях. Единствено баща й и мащехата и затаиха дъх от ужас, ала вече бе твърде късно да се направи каквото и да било. От днес нататък тя бе Отрова и щеше да си остане Отрова завинаги.

* * *

Две години след това събитие Отрова беше вече на шестнадесет и тепърва трябваше да свиква с бремето на женствеността. Последният й рожден ден бе напълно забравен от родителите й и до нея нямаше никой друг, с когото да го отпразнува, ала това изобщо не я тормозеше. Това си беше просто един обикновен ден, не по-различен от всеки друг. Защо трябваше да се чувства задължена да бъде щастлива, да танцува, да пие блатовина и да се весели? Само защото през този ден бе изхвърлена, мокра и кървава, от корема на майка си? Беше си щастлива и преди, когато цялата вселена се свеждаше до една уютна и топла утроба и единствените звуци, които достигаха до нея, бяха туптенето на майчиното сърце и приглушените тонове на успокояващия й глас. Това бе къде-къде по-хубаво от този студен, мрачен и неприветлив свят, изпълнен с печал и страдание.

Тя завиждаше на онези свои връстници, които успяваха да забравят за грижите си в празничната еуфория и всичките им мечти се свеждаха до това да си намерят добър съпруг или хубава съпруга и да си отгледат деца, които да продължат рода им. Отрова просто не можеше да разсъждава като тях. Тя не бе способна да се отърси от мисълта, че един на всеки петима издъхваше от блатна охтика преди да навърши тринадесет години, че всяко второ дете беше мъртвородено и че всеки месец безследно изчезваха момчета и момичета — похитени от тресавищните обитатели или вълшеблените създания. Другите блатни жители също тъгуваха и понасяха тежко ударите на суровия и жесток живот, ала никой от тях не правеше и най-малкото усилие да промени нещо. Изглежда хората бяха много по-щастливи, когато се примиряваха с участта си. Момичето с теменужените очи обаче не беше устроено така. Да се омъжи за някой млад красавец от поселището, да му народи деца и да пропилее живота си в грижи за тях? По-скоро би се хвърлила сред свирепите козириби. Така поне смъртта й щеше да е бърза и мигновена, за разлика от мъчителната агония, каквато представляваше животът на всички в Чайкино.

— В теб има от древната кръв, Отрова — й беше казал веднъж Чевръстия. — От онези времена, когато мъжете и жените са били силни и са господствали над Владенията.

— Какво се е случило с тях? — попита тя. Както винаги, седеше на рогозката пред огнището, а старецът се бе разположил във вехтия си плетен стол и си подръпваше с наслада от наргилето, поставено на пода до него.

— Изнежиха се — въздъхна Чевръстин. — Животът стана твърде лесен и във Владенията цареше мир. Обаче човекът не обича да живее в мир — мирът е против природата му. Ето защо хората започнаха да се дърлят помежду си и постепенно дребните им свади се превърнаха в конфликти, ала конфликтите лесно се възпламеняват и много трудно се потушават. Тъй започна Междуособната война и когато приключи, човекът беше разединен и слаб. Той се оттегли в планините и блатата и обърна гръб на събратята си. Древните градове сега са пусти и порутени, обитавани единствено от призраците на миналото. Също като нас — завърши Чевръстин и изпусна поредното облаче ароматен дим. То потрепна пред сиянието на пламъците и се заиздига към тръстиковия покрив, докато не изчезна напълно.

Отрова знаеше всичко за Междуособната война — или поне познаваше легендите, защото кой можеше да каже кое е истина и кое — измислица?, — ала въпреки това й беше приятно да слуша разказа на стария човек. За обитателите на Чайкино Чевръстин беше особняк, също като нея. Той често отсъстваше за продължителни периоди от време, а когато се връщаше, винаги имаше нови истории за разказване. И макар че беше кротък и безобиден човек, странстванията му плашеха блатните жители и те забраняваха на децата си да общуват с него. Нищо хубаво не можеше да дойде от външния свят — там живееха вълшеблени създания, тролища, зли духове и други безименни твари. Някои дори подмятаха, че във вените на Чевръстин тече вълшеблена кръв — нямало как иначе да е толкова жив и енергичен на неговите години, а това рано или късно щяло да му донесе неприятности.

— Но ти, момиче — рече накрая възрастният мъж, — ти имаш от древния дух в себе си, също както и аз. Животът в Чайкино не може да те удовлетвори, защото виждаш доста по-далеч от носа си, за разлика от останалите.

— Понякога ми се иска просто да съм… щастлива — призна девойката. — Щастлива от това, което имам… Като другите момичета.

— Не! — отсече Чевръстин и махна рязко със сбръчканата си ръка. — Недей да смесваш удовлетворението с щастието, Отрова. Не забравяй, че… — добави той, загледан в огъня с отнесено изражение — …някои са родени на идеалното място за тях, а други трябва сами да си го потърсят.

* * *

Тази вечер беше Душебдение. Отрова бе прекарала деня в скитане из многобройните тресавища, пръснати около езерото, където се намираше Чайкино, и в събиране на гъбки и коренчета, които изравяше с помощта на малкия си ръждясал сърп. Тук бе толкова влажно, че ръждата оставяше своя отпечатък върху всички новоизковани метални изделия в рамките на година. Въпреки това обаче, блатните обитатели изобщо не се опитваха да си направят дървени или каменни сечива, с които да заменят железните — просто бяха вдигнали рамене и се бяха примирили. Отрова изруга, докато се мъчеше да отсече едно жилаво стъбло без особен успех, и за стотен път през този ден си пожела да разполага с нещо по-остро.

Когато пое към Чайкино, здрачът се бе сгъстил и душеклетките вече бяха окачени по дърветата. Кошничката й беше пълна с малки гъбки — навярно това щеше да ядоса не на шега Лайкучка, която изрично й бе казала да събере само най-големите, ала Отрова предпочиташе по-дребните, защото бяха далеч по-ароматни и вкусни. А и кой всъщност вършеше работата?

Девойката мина покрай две хлапета, които се катереха по горните клони на гъсто разположените дървета, за да закачат поредната душеклетка. Те не спираха да си бъбрят, докато нагласяха дървената сфера, в средата на която имаше запалена свещ. Самата свещ бе поставена в цветна стъкленица, която придаваше мек пурпурно-розов оттенък на сиянието й. Отрова погледна по-нагоре и зърна мускулестото туловище на една блатна змия, увита около дебел клон, ала за щастие влечугото не проявяваше никакъв интерес към вкусните хапки под себе си, които дори не подозираха за присъствието й. По това време на деня блатните змии обикновено нямаха апетит; но ако децата се бяха качили на дървото няколко часа по-рано, когато метаболизмът на влечугото бе активиран от оскъдната слънчева светлина, то щеше да навие жестоките си пръстени около тях и да направи костите им на желе, докато телцата им се парализират напълно. Отрова се зачуди колко ли пъти още децата щяха да се изплъзват от пълзящата гибел, преди да попаднат в смъртоносната й прегръдка.

Тя се заизкачва по платформите на Чайкино, които щяха да я отведат до колибката им. Въздухът бе хладен и изпълнен с бръмченето на насекомите и ленивото цамбуркане на по-едрите блатни обитатели. Големи водни кончета се стрелкаха напред-назад из сенчестите усои като екзотични махала, а по езерната повърхност пълзеше гъста бяла мъгла, скривайки я под булото си.

Поселището бе построено по такъв начин, че Отрова трябваше да мине покрай доста колиби, докато стигне до своята. На повечето платформи се издигаха по няколко къщурки — вратите им гледаха към центъра, а гърбовете им се обрамчваха от тесни дървени тераски. Мрачни кръгли прозорчета, разделени на четири от рамките, се взираха намръщено в езерото. Мъждукащото сияние, което струеше от тях, се сливаше със светлината на насмолените факли, забучени в стърчащите по краищата на всяка платформа пилони. От каменните коминчета, прорязващи тръстиковите покриви на хижите, се виеха тънки струйки дим и се губеха сред короните на дърветата.

Отрова тъкмо бе стъпила на последната платформа, която я делеше от колибката им, когато до слуха й достигнаха развълнувани детски гласове. Момичето не искаше да се среща с превъзбудените от предстоящото празненство хлапета — те не я харесваха и тя изпитваше същите чувства към тях, — ала за съжаление нямаше начин да се шмугне незабелязана. Трябваше да заобиколи платформата и да мине по мостчето, водещо до нейната хижа, ето защо въздъхна тежко и продължи стоически напред.

Девойката се досети за причината за глъчката, преди още да е заобиколила къщурката на съседите си. По едно от въжените мостчета, свързващи платформата, на която се намираше, с останалите, вървеше мъж, следван от шумна група деца. Той не им обръщаше никакво внимание и пристъпваше енергично, леко приведен под тежестта на множеството метални съдини, които висяха по гърба му и подрънкваха при всяка негова крачка. Бе облечен целият в кожи, носеше дебели рунтави ръкавици и голяма вехта шапка, а лицето му се увенчаваше от прошарени бакенбарди и дълги, провиснали мустаци. Ловец на духове.

Отрова се спря, за да го разгледа — не толкова от любопитство, колкото поради желанието си да подразни Лайкучка, прибирайки се възможно най-късно. Ловецът на духове идваше в поселището на всяко Душебдение, за да изкупи блатните призраци, които жителите на Чайкино бяха хванали в своите душеклетки. Отрова си припомни, че през тази вечер той не се изявяваше точно като ловец, защото се сдобиваше с духчетата посредством търгуване и пазарлъци, ала през останалото време от годината навярно оправдаваше прозвището си. На Душебдение ловът на горките блатни духчета просто се превръщаше в публичен спектакъл.

През тази нощ, когато луната бе в точната си фаза, блатните духчета излизаха и подемаха своите вихрени танци. Момичето с теменужените очи смяташе, че са изключително красиви — феерични кълба ефирно сияние, от които се сипеше дъжд от искри, докато кръжаха и се носеха едно около друго. Никой не знаеше защо всяка година се появяват в една и съща нощ, нито пък защо танцуват и променят цветовете си, минавайки през зашеметяващи сетивата нюанси, които отиваха отвъд пределите на човешкото зрение. Някои предполагаха, че това представлява екзотичен брачен ритуал, а други твърдяха, че са мъртви души — децата, които блатото бе отнело от тях, се връщаха, за да навестят своите близки.

Ако последното беше вярно, Отрова намираше за меко казано странно обстоятелството, че съселяните й ги подмамваха като пеперуди в душеклетките и ги затваряха вътре. Разноцветното сияние в центъра на кафезите привличаше блатните духчета и те оставаха там, докато свещите догарят. Всяка клетка бе снабдена с връв, дърпането на която веднага залостваше решетестата вратичка и ефирното създание попадаше в капан, от който не можеше да се измъкне. Оставаше само да се занесе дървената сфера на ловеца на духове.

Съседът й отвори вратата на хижата си в мига, в който ловецът на духове вдигна покритата си с ръкавица ръка, за да похлопа. Отрова познаваше достатъчно добре киселата усмивка, разцъфнала на лицето на Зъберин. Той не искаше да пусне пришълеца в дома си, ала в крайна сметка беше Душебдение и никой не можеше да му откаже. Ловецът на духове щеше да остане в дома му, да яде от храната му и да спи в леглото му, а на сутринта щеше да изкупи всички блатни призраци, които жителите на Чайкино бяха уловили, и да ги затвори в металните съдини, подрънкващи на гърба му. Сетне щеше да ги отнесе някъде другаде, където да затворят искрящите създания в стъклени фенери и да ги продадат на онези, които бяха достатъчно заможни, та да си позволят подобен лукс.

Ловецът на духове влезе в къщата, оставяйки разочарованите хлапета на платформата, но те веднага се скупчиха около прозорците на хижата, надявайки се да зърнат нещо любопитно. Отрова продължи по пътя си. Не можеше да разбере какво толкова интересно има в един ловец на духове — появата му неизменно предизвикваше сензация, докато на хората, откривани полуизядени от блатните паяци, рядко им обръщаха и половината от това внимание. Навярно, защото последното се случваше доста по-често и съселяните й отдавна бяха свикнали с набезите на многокраките гадини.

Когато се прибра, завари мащехата си пред огнището. Меднорусата й коса бе обтегната назад и откриваше лицето й. Сечко — баща й — седеше наблизо, а кошарката на Азалия бе до краката му.

— Явно ти е било доста приятно да събираш гъби, щом се връщаш чак сега — подхвърли Лайкучка, без да вдига поглед от гърнето, което разбъркваше. Когато най-накрая се обърна към момичето, добави: — И си набрала от дребните, въпреки че те помолих да не го правиш.

Отрова я изгледа безмълвно с невъзмутимите си теменужени очи. Пулсиращата вена на слепоочието на мащехата й свидетелстваше, че е ядосана не на шега, ала явно гледаше да се въздържа пред съпруга си. Сечко ги наблюдаваше с онова изражение, което неизменно се изписваше на лицето му, когато жена му и дъщеря му бяха заедно. Изражението на човек, опитващ се да държи куп скъпи чинии, които всеки миг може да паднат и да се строшат на парчета.

— Остави ти там — въздъхна пресилено Лайкучка и посочи масата зад гърба си. — Сега супата ще стане блудкава, след като не донесе гъбите навреме, но какво да се прави… — изкоментира и отново насочи вниманието си към гърнето. Отрова тъкмо възнамеряваше да се прибере в стаята си, когато мащехата й заговори отново: — Правя всичко, което е по силите ми, за да се разбираме с теб, Напръстниче. Всичко, което е по силите ми. Защо трябва все да ми правиш напук?

— Казвам се Отрова — напомни й момичето с теменужените очи. Лайкучка избягваше да я нарича така, защото добре знаеше причината, поради която девойката си бе избрала това име. — Няма защо да се чувстваш онеправдана, Лайкучка. Аз просто правя напук на всички.

— Отрова, недей да говориш така на майка си — обади се загрижено Сечко. — По-добре виж как е Азалия.

Този път дъщеря му не направи обичайната си забележка, макар че от месеци го поправяше всеки път: не майка, а мащеха. Въпреки това мъжът не спираше да нарича Лайкучка майка на Отрова, а тя пък неизменно се обръщаше към нея с Напръстниче. „Каква идиотска ситуация“, помисли си момичето.

Всъщност тя не обвиняваше нито баща си, нито мащехата си. Бе абсолютно убедена, че Лайкучка обича истински Сечко, най-малкото по свой собствен начин — навярно поради тази причина гледаше да не я хока прекалено грубо пред него. Сечко също обичаше Лайкучка, макар Отрова да подозираше, че всеки път, когато я погледне, вижда първата си жена Далнина. Баща й просто бе приклещен между двама неприятели, ала обичаше всеки от тях по различен начин.

Отрова не завиждаше на щастието му — дори и в случаите, когато забравяше рождения й ден, защото бе прекалено погълнат от грижи за съпругата си, — ала не можеше да престане да бъде трън в петата на Лайкучка.

Ако мащехата й просто беше себе си, може би нещата щяха да бъдат наред. Всичко бе заради този нелеп спектакъл, който тя настояваше да играе. Твърдеше, че не се опитва да замести Далнина, ала в крайна сметка правеше точно това. Мъчеше се всячески да създава домашен уют и обожаваше да готви, да чисти и да разпитва Отрова как е минал денят й; с две думи, правеше всичко по силите си, за да бъде грижовна съпруга и майка. Обаче всичко това бе фалш и момичето с теменужените очи бе достатъчно проницателно, за да го забележи. Истинската Лайкучка и пет пари не даваше за домашния уют. Тя просто искаше да води безгрижен и нехаен живот — да си живурка безпроблемно като героите от приказките, които разказваха за стъклени пантофки, три желания и вълшебни пръстени. Отрова помнеше как русокосата хубавица се прехласваше от историите, които Чевръстия разказваше от централната платформа през онези дни, когато беше в Чайкино. Помнеше и звездите, които проблясваха в очите й. Лайкучка бе изключително красива, знаеше добре това и жадуваше да бъде принцеса с цялото си сърце. Въпреки всичко, всеки път, щом разказите на Чевръстия приключваха, тя се прибираше начумерена вкъщи и мърмореше, че никога не е чувала подобни измишльотини и врели-некипели.

Лайкучка бе станала съпруга и мащеха, защото си мислеше, че е длъжна да го направи. Тя беше поредният човек, носещ се по течението на реката на живота, който се бе вкопчил в някаква плаваща греда и се държеше здраво за нея, защото се боеше да се пусне. Както всички други обитатели на Чайкино, Лайкучка просто нямаше сили да плува сама.

Като й създаваше главоболия, Отрова всъщност и правеше услуга. Най-малкото, така животът й ставаше доста по-интересен.

Девойката приседна до кошарката на Азалия. Сечко й се усмихна. Той имаше добродушно, обикновено лице, прорязано от бръчки — неумолимите отпечатъци на грижите. Косата и мустаците му бяха кестеняви, а кафявите му очи сякаш бяха поизгубили от блясъка си след кончината на Далнина. Отрова го обичаше поради същата причина, поради която обичаше и Азалия; просто не можеше другояче.

Сега сестричката й беше почти на четири годинки. Бе достатъчно голяма, за да лудува самичка из къщурката, но не биваше да я оставят без надзор. Обитателите на Чайкино не позволяваха на малчуганите да излизат сами от домовете им, докато не станеха достатъчно големи, че да осъзнаят опасността от евентуално падане в блатото, както и преди да се научат да плуват в някой от по-безопасните водоеми, където нямаше козириби. Мъничето се усмихна и протегна ръчички, щом видя кака си да се надвесва над него.

— От-ро-ва! — изчурулика звънко Азалия.

Девойката я вдигна от кошарката, притисна я силно до гърдите си и я сложи в скута си. Явно убедено, че свободата е на една ръка разстояние, детенцето се опита да се изтръгне от обятията й и да защъка по пода, ала сестра й не й позволи. Лайкучка им хвърли изнервен поглед през рамо — очакваше Отрова да излезе навън, понеже й бе забранила да се мотае край нея, докато готви. Не беше толкова заради мащехата, колкото заради самата девойка; тя бе ужасно непохватна с кухненските съдове и редовно се заливаше с вряла вода или изпускаше нагорещените тави.

Отрова се изправи, възнамерявайки да отнесе Азалия в стаята си, където мъничето можеше да си играе на спокойствие, наслаждавайки се на относителна свобода зад затворената врата. В същия миг Лайкучка откъсна поглед от гъбите, които миеше, и се провикна:

— Внимателно!

— Щом мога да нося кошница с гъби, значи мога да нося и собствената си сестра — отвърна Отрова и затвори вратата на спалнята след себе си.

Хижата им бе разделена на четири части. Беше само на един етаж, защото подпорите на платформата не можеха да издържат повече. Главното жилищно помещение заемаше по-голямата част от къщурката и мебелировката му се състоеше от маса, няколко стола, огнище и фурна. Всичко вътре бе изработено от дърво, с изключение на каменното огнище и ръждясалата желязна фурна. Тъй като колибата не разполагаше с отделно помещение за баня, всички се къпеха пред огнището — в Черните блата не се обръщаше особено внимание на благоприличието. Останалата част от единствения етаж бе разделена на три стаи, всяка от които — долепена до задната стена на хижата. Двете по-големи бяха спални — една за момичетата и една за възрастните, а третата служеше за тоалетна. Това, което я правеше такава, бе пробитият в пода отвор, който гледаше директно към сумрачните води на езерото.

Стаята на Отрова — тя я възприемаше като своя, поне докато Азалия не станеше достатъчно голяма, че да предяви права за лично пространство — беше тясна и потискаща, но все пак й осигуряваше някакво убежище и поради тази причина девойката я ценеше. До едната стена бе допряно опърпано единично легло, а до другата имаше бебешко креватче, снабдено с висока решетка, за да не може сестричката й да се измъкне самичка посред нощ. В средата на помещението стоеше ниска масичка, върху която гореше свещ, а до леглото на Отрова се мъдреше неголяма библиотечка със захабени полици, където бяха наредени украшения и книги. Всичките й книги бяха или подарени, или дадени назаем от Чевръстия. Още от самото начало приятелството й със стареца не се хареса на Лайкучка, но момичето с теменужените очи бе сигурно, че мащехата й не изразяваше собственото си мнение, а просто повтаряше като папагал онова, което говореха съселяните им:

Чевръстия й беше донесъл невероятни подаръци от пътешествията си — странни дърворезби, перо, за което се кълнеше, че е от грифон, вкаменено яйце от птица, която летяла надолу с главата… Отрова подозираше, че последното е измислица, понеже беше доста по-малка и наивна, когато старецът й го подари. Що се отнася до книгите, те бяха предимно с легенди и сказания — истории от всички краища на Владенията. Момичето с теменужените очи ги поглъщаше лакомо; толкова лакомо, че накрая й стана лошо от тях. „Явно прекаляването с хубавите неща също може да ти се отрази зле“, каза си тя.

— Всичките са едни и същи — оплака се една вечер девойката на Чевръстин. — Воинът спасява девицата и двамата се влюбват, а глупакът надхитрява злия крал. Винаги има трима братя или сестри и все най-малкият успява там, където другите двама се провалят. Винаги трябва да си мил и добър с просяците, защото те непременно крият някаква тайна, и никога, ама никога не бива да се доверяваш на еднорог. А ако отгатнеш гатанката, която ти зададат, те или ще се самоубият, или ще изпълнят всичко, което им заповядаш. Всичките са едни и същи и са ужасно глупави! В живота никога не става така!

Чевръстин кимна замислено и пое глътка ароматен дим от наргилето си.

— Естествено, че в живота не става така. Права си за всичко, с изключение на еднорозите — ще разкъсат вътрешностите ти, преди още да си мигнала. Тези неща тук — той потупа с показалец книгата, която Отрова държеше — са простички историйки. Истинският живот също е история, само че далеч по-сложна. Той също си има начало, среда и край. Всеки от нас следва едни и същи правила… които са ужасно много на брой. Всеки от нас си има отделни глави и изпълнени с напрегнато очакване финали. Всеки от нас си има път, който трябва да измине. Някои се скитат нашир и длъж и се връщат с празни ръце; други не ходят никъде и тяхното пътешествие ги прави най-богати от всички. Едни от историите имат поука, а други са лишени от какъвто и да е смисъл. Някои ще те накарат да се смееш, а други ще те разплачат. Светът е библиотека, Отрова, в която никога не ще успееш да прочетеш една и съща книга два пъти.

Девойката изсумтя пренебрежително, макар че казаното от възрастния мъж й харесваше.

— Какви истории тогава имат да разкажат жителите на Чайкино? Та те са също толкова скучни и предсказуеми като тези легенди — възрази тя. — Прочетеш ли няколко, все едно си ги чел всичките.

— Наистина ли мислиш така? — попита Чевръстин, а гърбът му изпука като фойерверки, докато се привеждаше напред. — Според мен нямаш представа и за половината от онова, което се случва тук, просто защото съдиш за книгата по корицата.

Момичето вдигна небрежно рамене.

— Не ме интересува — рече. — Изобщо не ме е грижа за това.

— Е, ами тогава запомни добре какво ще ти кажа — каза Чевръстин. — Всяка история си има своите превратности и неочаквани обрати и човек никога не знае кога ще настъпи следващият. Не забравяй това, Отрова.

— Няма — отвърна саркастично момичето, изхвърляйки моментално думите му от съзнанието си. Въпреки това обаче, взе със себе си книгите, които възнамеряваше да му върне, и ги запази за себе си.

Незнайно защо думите на Чевръстия изплуваха в съзнанието си, когато си легна тази нощ. Супата на Лайкучка бе станала невероятно вкусна — най-вкусната супа, която мащехата й беше готвила, вероятно благодарение на нейните гъби, — след което тя и Сечко излязоха, за да гледат лова на духове. Отрова нямаше никакво настроение за представлението; чувстваше се неизмеримо потисната. Ето защо зави внимателно Азалия и се пъхна под проядените си от молци завивки. До ушите й достигаше далечният смях на дечурлигата, които тичаха подир искрящите призраци, а нейде далеч отекваше едва доловимият звън на малка сребърна камбанка. Този нежен звън сякаш я следваше — следваше я в съня й — и Отрова помнеше как си помисли, че звучи някак странно и не на място сред обичайните шумове на блатата. По някое време Азалия загука насън и сестра й вдигна натежалите си клепачи, за да погледне загрижено сестричката си, която лежеше в креватчето си, преди забвението да обвие съзнанието й. Нямаше как да знае, че го прави за последен път.