Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Къде водеше тайнствената пътека

— Е, болни, натъпкахте ли си коремите с грозде? — весело попита Ашот, когато се върнаха в пещерата.

Но веселото му настроение беше само привидно. Мислите му натрапчиво се връщаха на въпроса: къде водят каменните стъпала?

Децата не се осмелиха да се изкачат по тях, а решиха да се върнат и обсъдят спокойно какво да правят по-нататък.

— Да, коремът ми се поду, а отокът на крака спадна — за пръв път се пошегува Саркис.

А Шушик се усмихваше с щастливата усмивка на същество, което се възвръща отново към живота. Тя се почувствува много по-добре.

— Как няма да спадне отокът, като всеки от вас е приел по двайсет дози гликоза!… — изказа мнението си Гагик.

Шушик слушаше шеговитите разговори, но чувствуваше, че двамата другари са нещо угрижени.

— Какво се е случило? И защо вие не донесохте грозде? — попита тя, като поглеждаше подозрително момчетата.

— Нищо не се е случило… Хасо, къде е нашето тежко оръжие? Пред пещерата ли? Ще вземем и него… — И сякаш за оправдание Ашот добави: — Трябва да сме предпазливи. Предпазливостта не значи страх.

— Какво се е случило? Къде отивате? — обезпокои се още повече Шушик. В сините й очи се четеше тревога.

— Нищо особено… Отиваме да убиваме горския дух — отвърна безгрижно Гагик. — Отиваме на лов, не се безпокой.

Ашот, Гагик и Асо оставиха момичето и Саркис разтревожени и излязоха набързо от пещерата. Те взеха първобитното си оръжие, копията и каменната брадва, и заслизаха надолу.

Изведнъж Ашот се спря и извика:

— Джан! Я вижте!… — И показа скалата насреща. Иззад върха и се подаваше глава, въоръжена с два огромни рога: див козел следеше съсредоточено движенията на децата.

Това означаваше спасение и бурна радостна вълна се надигна в гърдите на децата.

— Миличък!… Хайде пожертвувай по-скоро живота си заради нас! — възкликна Гагик.

— Бъди спокоен, и без нашите молби сега звярът закусва с някой от тях. Това е добре дошло за нас! — извика Ашот, но веднага предупреди другарите си: И все пак трябва да сме предпазливи… Кой знае…

— Да, Ашот! Кой знае, може пък наистина там да живее горски дух.

Гагик, разбира се, не вярваше в легендата за горския дух, но все пак го мъчеше някакъв необясним страх.

— Хайде, Ашот, сега поне, щом Шушик не е с нас, признай си, че и ти се страхуваш… Не много, ей толкова, колкото нокътя ми… — задяваше другаря си той.

— Разбира се, че се страхувам. Нали аз отговарям за живота ви…

— Като член на отрядния съвет ли?… — заяде го Гагик, а черните му очи така лукаво святкаха и шегата беше така хаплива, че на Ашот не му оставаше нищо друго, освен да си даде вид, че я приема като другарска закачка.

— Не дрънкай глупости, че… — каза той и като хвана Гагик за яката, повали го на покритата с мека шума земя и го притисна с коляно.

— Не се страхуваш! От нищо не се страхуваш! — пъхтеше Гагик. — И от Давид Сасунски[1] си по-голям юнак!… Пусни ме!…

Но щом само Ашот го пусна, Гагик ловко му сложи крак и онзи се строполи тежко на земята. Преди още Ашот да се е опомнил, Гагик вече го беше възседнал…

Започна борба, която се водеше с променлив успех. Двамата се търкаляха запъхтени по земята, като ту единият, ту другият вземаше връх. „Гликозата“, за която говореше Гагик, изглежда, вече проявяваше своето въздействие, сладката плодова захар беше дала сили на децата. Имаха желание да играят, да се боричкат, да се смеят. Дори врага си сякаш започнаха да забравят…

Най-после, уморени, двамата се изправиха на крака и се усмихнаха. Откакто бяха в Барсовата клисура, за пръв път си позволяваха малко развлечение.

Не след дълго, пак с копията в ръце, децата стояха до каменната стълба, притисната в тесен коридор между две високи ръждиви скали.

Ашот безспорно пръв започна „изкачването“. Но като изкачи няколко стъпала, забави крачка. Буйно израсли трънки и шипки му препречваха пътя; стъпалата, влажни поради избуялата по тях растителност, бяха обрасли цели в мъх. Личеше, че отдавна, много отдавна тук не е стъпвал човешки крак.

И ето че отдясно, в скалата, децата видяха открехната дървена врата.

Ашот трепна и се спря.

Чудно! Това, че наблизо е живял или сега живее човек, съвсем не зарадва децата. Напротив, обхвана ги някакъв необясним страх… Ашот едва надви вълнението си, обърна се към другарите си и им каза с тон на военна заповед:

— Вървете след мене!…

— Не бой се, аз те пазя като планина откъм тила!… — обади са Гагик, макар че явно се страхуваше и нервни тръпки лазеха по цялото му тяло.

— Рота-а, напред! Приготви картечниците! — изкомандува той.

За съжаление никой не се обади, не вдигна ръце изплашен, нито се предаде. Пещерата мълчеше.

Ашот блъсна вратата с крак и храбрата войска се спря на прага.

В здрача, който цареше в помещението, отначало нищо не можеше да се различи. Но когато привикнаха, децата забелязаха на пода пепел от огнище, въглени и няколко главни. Всичко беше покрито с дебел слой от нещо сивокафяво, подобно на тор, но нито птичи, нито кози.

Ашот се наведе и го заразглежда с любопитство.

— А! Скоро ще ядем шишкебап! — досети се той и отстъпи назад, за да притвори вратата.

— Наистина ли? А от какво? — оживи се Гагик.

— От дългоухи прилепи.

— Е, и то не е лошо. А големи ли са? По колко тежат?

Ашот кипна:

— Не приказвай много, че пак ще останеш с пръст в устата. Я по-добре се качи на рамената ми и запуши с палтото дупката над вратата.

Гагик, застанал на входа, се обърка.

— Аз ще постоя тук да пазя, а ти разгледай хубавичко дали няма някой там.

— Никой. Щом са се заселили прилепи, значи, тук е пусто. Сега спят зимен сън. Тихо, не ги разбуждай.

— Ти видя ли ги? Къде?…

— По тавана висят. По-бързо се качвай, че ще изпуснем обяда!

Дупката над вратата някога беше служила явно за комин. Това се виждаше по черната ивица сажди.

Гагик се покачи на рамената на Ашот, запуши отвора с палтото си и каза:

— Покажи сега къде е шишкебапът ти. — Почакай, ще изхвръкне… Резетата на вратата в ред ли са?…

Врата?… Само името и беше останало! В действителност бяха няколко греди, издялани с брадва и съединени криво-ляво. Похабени от времето, дъждовете и ветровете, те едва се държаха.

Децата запушиха с клони и листа пролуките и седнаха да се посъветват.

Жилището на собственика на лозето беше несъмнено по-хубаво от тяхната Врабча пещера — дълбоко, топло, с врата. Ако вратата се подпреше отвътре, човек можеше да се смята защитен от разни нежелани посещения. Изобщо беше ясно, че трябва да се преселват. Но когато излязоха от пещерата, Гагик каза, че докато е светло, трябвало да поработят на пътеката, а в новата квартира да се пренасят вечерта. И без това бяха загубили много време с гроздето и търсенето на жилището…

— Добре — съгласи се Ашот, — да тръгваме… Когато бяха вече на Дяволската пътека, лицето на Ашот се озари от самодоволна усмивка.

— Виждате ли — каза той, — нашият труд не е отишъл напразно. Ние отворихме на козите пътя за клисурата, а те ще ни спасят от барса. — И той показа животинските следи по пътеката.

И наистина сякаш цяло стадо кози беше дошло по Дяволската пътека в Барсовата клисура.

— Слушай, Ашот! А може би козите са ни утъпкали пътя? — зарадва се Гагик.

И те продължиха нататък. Там, където имаше сняг, козите следи прекъсваха. Напред склонът беше гладък като огледало. Надолу зееше пропаст, нагоре беше скала. Чудно… От небето ли бяха паднали тези кози!…

Набитото око на Ашот забеляза обаче, че на едно място върху разчистената част на пътеката беше паднал сняг отгоре. Значи, козите се бяха спуснали от скалата!

Ашот я разгледа внимателно и извика радостно: — Отгоре са дошли!… Ама че дяволи! Скачали са от скала на скала и са пристигнали. Това се казва риск!… Нима вълк може да се спусне по такава стръмнина?

— А няма ли да можем и ние да минем по техния път? — попита Гагик. Той се облегна на скалата и подложи слабото си рамо. — Хайде, Ашот, стъпи на мене, нека се опитаме… Не, не, ти си тежичък. Хасо, по-добре ти се качи.

Хасо се покачи на рамото на Гагик, улови се за издатината, повдигна се, стъпи и застана по средата на скалата.

— Тук има следи от кози, Ашот — каза той.

— Протегни ръка, виж, няма ли да стигнеш върха на скалата.

— Не, не мога да стигна. Ако някой ме подкрепя отдолу, може би ще стигна догоре… Ей до онзи висок клин…

Но той и сам едва се държеше на крайчеца на камъка. Кой ще се осмели да му подложи гръб?… А и да му подложи, стига само да потръпнат краката на Хасо, и двамата ще загубят равновесие.

— Слез, слез! — извика му отдолу Ашот. Проблесналата надежда за освобождение отново угасна и децата пак се заловиха за работата си.

Когато дойдоха до тунела, половината от който беше вече изчистен, Гагик издърпа от ръцете на Ашот лопатата и започна да хвърля бързо сняг.

— Честна дума, Ашот, гроздето в стомаха ми е станало младо вино — горя!… Мога да работя чак до среднощ! Хасо, ти защо замря? Хвърляй сняг… Така! Сега не ние ще открием пътя, а нашият приятел маджар[2] — бъбреше весело Гагик.

— Да можеше някой друг да го свърши — клъвна го Ашот.

— Не, Ашот, знаеш ли… Чуй какво ще ти разкажа. Аз отивах сутрин на училище, а баща ми и майка ми — на полето. Градината ни за лично ползуване оставаше непрекопана. Една вечер баща ми се върна от работа, взе лопатата и — в градината. Аз — след него. Влязохме и гледаме — нашият стар дядо работи с бел в ръцете. От него пот като град тече… За нас не оставил нито педя земя — прекопал всичко от край до край. Учудихме се „Кога успя?“ — питаме. А той се смее: „Мислите, че аз? Водката.“ Разбра ли?

Така с шеги децата работиха, докато започна да мръква. Привечер тунелът беше очистен и те излязоха на другия му край.

— Утре ще стигнем до края на хълма.

— А в други ден — ще излезем от клисурата. Всичко ще дам за твоите сълзи, майчице!… — говореше Гагик. — Нищо, почакай, скоро дивото ти биче ще си бъде у дома. Деца, да отидем ли пак да навестим гроздето, а?

Децата погледнаха учудено Гагик.

— В тъмнината ли?

— Ти само покажи къде може човек да си похапне, аз и в тъмнината ще се оправя!

Уловени един за друг, те слязоха предпазливо в клисурата и почти бегом се отправиха към лозето, като размахваха главните. Скоро се върнаха в пещерата, натоварени с тежки гроздове.

Понеже беше късно, отложиха за сутринта преселването в новото жилище. Гагик въобще беше против.

— Имаме работа само за ден-два — казваше той, — струва ли си да си правим този труд?

До известна степен той беше прав. Въпросът с храната се разреши по най-неочакван начин и храна имаха в изобилие. Сега вече непременно ще излязат от клисурата. Или, както се изрази сполучливо Гагик, отсега нататък гроздето им е верният съюзник

Тази вечер беше за децата най-радостната от всички вечери, прекарани в Барсовата клисура. След като се нахраниха, Хасо извади от пояса свирката си и засвири весели мелодии, а Гагик предложи дори да поиграят.

— Кой пък ще се разиграе сега?… — учуди се Ашот.

— Защо не? Нима пак потокът трябва да ни залее, че да си спомним за играта?… Хайде, Хасо, свири!

И сложил ръце на раменете на Ашот, Гагик заигра, а Шушик и Саркис гледаха усмихнати.

Но играчите скоро се умориха. Насядали край огъня, всички заслушаха мълчаливо свирнята на Хасо. Свирката му лееше звуци — ту проплакваше жално, ту звучеше весело и закачливо.

От време на време Хасо откъсваше устни от свирката и пееше, като извръщаше лице от огъня и поставяше по кюрдски обичай ръка до ухото си.

Бериване, бериване,

иро мъки длан готи длан,

аз и дух ага бъкям…

пееше с приятен, кадифен глас овчарчето.

Какви бяха думите? И за какво се говореше в песента? Защо вълнуваше толкова певеца, защо го развеселяваше и озаряваше лицето му с топла усмивка?

— И ти си въобразяваш, че разбрахме твоето „иро мъни“? — попита Гагик.

— Това е песен на кюрдските чергари — поясни Хасо: — „Бериване, бериване (доячки, доячки), сред ваели е моята любима? Ако е сред вас, предайте й: «Девойко, изгоро моя, наречи се нещо, вземи си стомните, ела на извора да си похортуваме, да се посмеем. Ако попита майка ти: „Защо закъсня, дъще?“ — кажи й: „Нанизите ми се разсипаха, събирах ги…“»“

— Браво, Хасо! А после, после… — подканяше го Гагик.

— Какво после? Нашите песни са все такива, все за девойки — отвърна смутено Хасо, скрил лице зад гърба на Ашот.

— Много добре. Пей и превеждай — настояваше Гагик, на когото много се харесваха песните на овчарчето. Те бяха по-весели от пропитите с тъга песни на арменските овчари.

— Добре — съгласи се Асо, — ще изпея още една. И той отново запя, като сложи дясната си ръка на ухото и скри глава в сянката:

Иро хатя гонги тютюна зара…

Той пя толкова дълго, че сякаш изпя цяла любовна поема. А когато преведе, оказа се, че са само четири стиха, с които момъкът се обръща към девойката: „О, съседи, ако не познавате моята любима, ще ви кажа как изглежда: тя е стройна, с красиви очи, мраморно чело, мургаво лице. И е най-лична между момите.“

А девойката отговаря на момъка;

„Днес докараха в село тютюн и аз купих за моя мил. Дано приеме моя дар. Ако не иска, ще прибавя към тютюна две целувки и няма тогава да откаже…“

Шушик се смееше от сърце, а овчарчето от смущение нахлупи калпака над очите си. Но после пак запя и дълго забавлява другарите си, като ги пренасяше в света на овчарите чергари. Но то забеляза, че клепачите на Шушик натежаха и млъкна.

— Заклюма — посочи с глава към момичето Гагик, стана и излезе от пещерата.

Ашот и Хасо го последваха.

Беше ясна нощ. Небето с милиарди искрящи очи гледаше към земята, В далечината, по склоновете на Арарат, пламваха някакви гигантски факли. Те се разгаряха и като огнени ленти опасваха подножието на планината.

— Тамошните кюрди са подпалили тревата — каза Хасо. — Баща ми казваше, че отвъд реката има ниви, които някога са били на арменците. Заграбили ги турците, но не ги използували — ни орат, ни сеят, ни жънат. Краят подивял. Не косят тревата и старата се смесва с новата. Тревата е толкова гъста и висока, че закрива кон с конника. Затова всяка есен кюрдските овчари изгарят старата суха трева, за да направят място на новата.

Хасо млъкна, а след малко продължи сериозно и мъдро, като възрастен:

— Арменците са видели много мъка, но и ние кюрдите не сме патили малко. Виждате ли онзи край, дето гори? По-рано там са живели много кюрди. Англичаните им дали пушки и казали: „При турците няма живот за вас, ние ще ви помогнем да си направите държава.“ Тогава кюрдите почнали да се бият с турците, но безуспешно. Онези ги накарали да отстъпят към подножието на Малък Арарат, на иранска земя. После турците дали някакво парче земя на Иран, а в замяна получили онази, дето се заселили кюрдите. Докарали голяма войска, подгонили кюрдите към бреговете на река Араз и там избили всички… Който останал жив, преминал реката. Баща ми срещнал някои и говорил с тях. И те му разказали своите патила…

— Скоро ще съмне, да влезем в пещерата каза Саркис, като се свиваше от студ.

Подпирайки се и а тояжката, и той беше излязъл на Въздух и стоеше зад другарите си.

— Отде знаеш, че скоро ще съмне? — попита го Хасо.

— Ето, Зорницата изгря. Овчарчето се засмя:

— Това не е Зорницата, а Керван хран — така я наричат кюрдите. Тая звезда е подлъгвала много хора. Помниш ли, Ашот, аз споменах за нея оная нощ, когато ни заля потокът. Исках да разкажа откъде носи името си, но така остана. „Керван-хран“ значи „Керванджийски обирджия“. Случва се понякога нощем, когато камилите преживят спокойно храната си, някой от камиларите изведнъж да каже: „Зорницата изгря, време е да тръгваме, вдигайте животните.“ Камиларите не познават добре звездите, както сега нашият Саркис, и вземат тази звезда за Зорницата. Наистина и тя е светла, но изгрява по-рано. Камиларят се излъгва и вдига кервана. Вървят, вървят, а все не съмва. Тъкмо от това се възползуват обирджиите. Заобикалят кервана, убиват камиларите и грабят. Ето защо тази звезда се нарича „Керванджийски обирджия“. Хайде да си вървим, наистина става студено.

Налягаха около огъня на меките постелки от шума и се притиснаха един до друг. От своя ъгъл Хасо видя побледнялото лице на Шушик. Тъжна усмивка играеше по устните и. „Сигур й се присънва майка и…“ — само помисли момчето и заспа — тъй бързо и тъй сладко, както могат да заспиват само овчарите, които живеят постоянно сред природата.

Бележки

[1] Давид Сасунски — герой от арменския епос.

[2] Маджар — младо вино.