Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ТРЕТА ГЛАВА

Кой беше разбойникът, който ограби децата

Ударът беше толкова неочакван и тежък, че няколко минути децата не можаха да дойдат на себе си. Стояха като вцепенени на прага на пещерата и никой дума не продумваше. А когато най-после се опомниха, първото нещо, което направиха, беше да изтичат в пещерата, да затворят вратата и да я подпрат с тежко дърво.

Вършеха всичко като под команда, дружно, а после със затаен дъх се заслушаха. Гагик дори закри устата си с ръка, за да заглуши кашлицата, която го мъчеше.

След като се поуспокоиха, децата заобиколиха още неугасналия огън и до някое време стояха нащрек, напрегнали слух.

— Да излезем на разузнаване, а? — попита най-после шепнешком Ашот и погледна Към Хасо на кого другиго можеше да разчита в такъв страшен час?

— Да отидем. Да потърсим следи — съгласи се Хасо.

Те отвориха предпазливо вратата, огледаха от прага целия видим оттам свят — скалистата стена срещу пещерата и храстите под нея, — след това се престрашиха и излязоха.

С високо вдигнати копия момчетата направиха няколко крачки напред и се огледаха. Цялото мъжко население на пещерата, въоръжено също с копия, ги следваше. Децата имаха изплашен вид и вървяха след Ашот и Хасо не за да сразят врага, а защото се страхуваха да останат в пещерата. Ограбеното жилище вече беше опасно място.

Ашот изгледа другарите си така строго, че Шушик и Саркис се върнаха при огъня. Гагик остана. Той вдигна високо брадвата и мина отпред.

— Ограбил ни е човек! — изведнъж извика той, като показа следите, ясно очертани върху снега.

И действително оттук като че ли беше преминал бос човек.

— Приготви оръжието! — с желание да си даде кураж или да изплаши врага ни в клин, ни в ръкав извика Ашот.

Той направи няколко крачки, наведе се над следите, огледа ги внимателно и каза твърдо:

— Мечка…

Децата отстъпиха инстинктивно назад. Върнаха се при пещерата и застанаха до вратата, готови всяка минута да се скрият зад нея.

— Пияна е навярно, горката. Младото вино кипи в стомаха и и и замайва главата — шепнеше Гагик, а зъбите му един е един не се срещаха. — Ох, че е студено! — говореше разтреперан той.

Хасо разбираше защо е толкова студено на Гагик, но не му го казваше, жалеше го. „Ех — мислеше си той, — не всички хора са смели!…“

— Ще ида да се стопля — каза Гагик и влезе в пещерата.

— Какво има пак? — подскочи Шушик. — Нищо, дребна работа.

— Каква дребна работа?

— Нищо, мечка… Някаква страхлива мечка. Домъкнала се, излапала запасите ни и избягала.

— А какво ще правите сега?

— Ще я убием.

И Гагик, придавайки си войнствен вид. добави, като погледна разтрепераното от страх момиче:

— Няма да има време дори и да смели откраднатото!…

Той каза това така безгрижно, сякаш ставаше дума не за див звяр, а за новородено агънце.

— А как ще убиете мечката? — попита наивно Шушик.

— Как ли? Както винаги: с брадвата по кратуната и — това е то…

В пещерата влязоха Ашот и Хасо. Те притуриха в огъня няколко дълги цепеници и седнаха.

— Заради тебе останахме гладни! — вдигна глава Саркис. Той, изглежда, беше повече раздразнен, отколкото изплашен. — Защо не остави никого в пещерата?

— Не хленчи! — подвикна му Ашот.

Някакво глупаво честолюбие не му позволяваше да признае грешката си.

— Ти… ти… ти… — продължаваше да крещи Саркис, напълно загубил самообладание.

Децата се спогледаха изумени: „Какво му е станало?“

Ашот едва се сдържаше, ръцете му трепереха. Спречкването изглеждаше неизбежно, но той стисна зъби и замълча.

— Хасо, да излезем — повика той овчарчето.

— Постоплете се малко, защо бързате? — с престорено безгрижен тон каза Гагик.

— Не, трябва да тръгнем по следите, да видим къде е нашият неприятел. Да не е заспал някъде. Тогава — с брадвата по главата и… — Ашот не се доизказа. Сигурно се побоя от подигравките на Гагик.

Саркис скочи. Помътнелите му очи светнаха. Той искаше да каже още нещо, но махна с ръка и пак седна.

Тоя ден момчето изобщо беше някак особено раздразнително и гледаше всички с мътен, неспокоен поглед.

Каква беше причината? Страх ли, или нещо друго? По нареждане на Ашот Саркис и Шушик трябваше да останат в пещерата, да залостят вратата с тежки дървета за по-сигурно и да поддържат силен огън,

— А ние ще тръгнем — каза той. — Щом мечката е изпила толкова вино, сигурно е пияна.

С брадвата в едната ръка и с копие в другата, той тръгна напред по следите на мечока, а Хасо и Гагик — подир него.

След като беше излязла от „коридора“, мечката беше свила надясно и тръгнала нагоре из скалите. На едно място сред храстите тя се беше търкаляла, както се търкалят понякога на улицата пияни хора. А няколко крачки по-нататък беше лежала, но вече върху снега. Ашот показваше мълчаливо на другарите си следите и почукваше с пръст по челото си: „Рунтавата не е била съвсем в ред“ — искаше да каже той.

И у момчето назря безумна идея — да издебне звяра, както спи, и да го цапне с брадвата по главата!… Виж, това ще бъде добре! Тогава не ще ги плашат нито снегът, нито зимата — живей си спокойно до пролетта!

Тази мисъл така завладя Ашот, стори му се толкова лесно осъществима, че страхът, загнезден в сърцето му, се смени донякъде от дързост. И сега, щом се чуеше някакъв шум или нещо шавнеше в храстите, той в миг настръхваше възбудено — не от уплаха, а от породилото се в безразсъдното му въображение желание да унищожи врага…

Децата се изкачиха нагоре по склона. Но следите на мечката показваха, че тя е прехвърлила рида и е забягнала по хребетите, които затваряха клисурата от изток.

— Офейкала е! — реши Ашот. — Изплашила се е от гласовете ни!… Как ще стои тук мечка, щом чуе човешки глас?

Ашот действително беше убеден, че мечката си е отишла и се отказа от мисълта да я преследва, да я намери и убие заспала. Но когато се върнаха в пещерата, децата все пак решиха да вземат някакви мерки за самозащита. Най-напред намислиха да изкопаят дълбоки трапове в началото и в края на „коридора“, който водеше към Пещерата на отшелника, но почвата беше толкова камениста, че трябваше да се откажат от това намерение. Вместо трапове те издигнаха в коридора две високи барикади от камъни. Ала след като привършиха всичко, децата прецениха, че подобни прегради не могат да бъдат никакво препятствие за мечката. Но защо ще ги разрушават! И те решиха най-отгоре на всяка да поставят пазач.

Идеята им се стори интересна и лесно осъществима. Само че трябваше онези от децата, които се чувствуват физически по-силни от другите, временно да се откажат от палтата си. Натъпкаха ги с трева, в разперените ръкави пъхнаха пръчки и тези плашила бяха забити най-отгоре на каменните барикади На главите им сложиха плъстения калпак на Ласо и шапката на Саркис. Така отдалеко човек действително можеше да помисли, че двама души — единият с кюрдски калпак, а другият със сукнена шапка — оглеждат зорко околността. Тежко на оня, кой го дръзне да се приближи до пещерата, където живеят пленниците на Барсовата клисура!…

Тъмна вечер се спусна над дефилето. Децата бяха тъжни и много уморени: колко камъни трябваше да пренесат! Само Саркис не беше участвувал в този тежък и напрегнат труд. Той или лежеше до огъня и тихо пъшкаше, или скачаше и с див поглед се озърташе наоколо.

Какво ставаше с него? Никой не можеше да разбере.