Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (58)

ТРЕТА ГЛАВА

Кой беше разбойникът, който ограби децата

Ударът беше толкова неочакван и тежък, че няколко минути децата не можаха да дойдат на себе си. Стояха като вцепенени на прага на пещерата и никой дума не продумваше. А когато най-после се опомниха, първото нещо, което направиха, беше да изтичат в пещерата, да затворят вратата и да я подпрат с тежко дърво.

Вършеха всичко като под команда, дружно, а после със затаен дъх се заслушаха. Гагик дори закри устата си с ръка, за да заглуши кашлицата, която го мъчеше.

След като се поуспокоиха, децата заобиколиха още неугасналия огън и до някое време стояха нащрек, напрегнали слух.

— Да излезем на разузнаване, а? — попита най-после шепнешком Ашот и погледна Към Хасо на кого другиго можеше да разчита в такъв страшен час?

— Да отидем. Да потърсим следи — съгласи се Хасо.

Те отвориха предпазливо вратата, огледаха от прага целия видим оттам свят — скалистата стена срещу пещерата и храстите под нея, — след това се престрашиха и излязоха.

С високо вдигнати копия момчетата направиха няколко крачки напред и се огледаха. Цялото мъжко население на пещерата, въоръжено също с копия, ги следваше. Децата имаха изплашен вид и вървяха след Ашот и Хасо не за да сразят врага, а защото се страхуваха да останат в пещерата. Ограбеното жилище вече беше опасно място.

Ашот изгледа другарите си така строго, че Шушик и Саркис се върнаха при огъня. Гагик остана. Той вдигна високо брадвата и мина отпред.

— Ограбил ни е човек! — изведнъж извика той, като показа следите, ясно очертани върху снега.

И действително оттук като че ли беше преминал бос човек.

— Приготви оръжието! — с желание да си даде кураж или да изплаши врага ни в клин, ни в ръкав извика Ашот.

Той направи няколко крачки, наведе се над следите, огледа ги внимателно и каза твърдо:

— Мечка…

Децата отстъпиха инстинктивно назад. Върнаха се при пещерата и застанаха до вратата, готови всяка минута да се скрият зад нея.

— Пияна е навярно, горката. Младото вино кипи в стомаха и и и замайва главата — шепнеше Гагик, а зъбите му един е един не се срещаха. — Ох, че е студено! — говореше разтреперан той.

Хасо разбираше защо е толкова студено на Гагик, но не му го казваше, жалеше го. „Ех — мислеше си той, — не всички хора са смели!…“

— Ще ида да се стопля — каза Гагик и влезе в пещерата.

— Какво има пак? — подскочи Шушик. — Нищо, дребна работа.

— Каква дребна работа?

— Нищо, мечка… Някаква страхлива мечка. Домъкнала се, излапала запасите ни и избягала.

— А какво ще правите сега?

— Ще я убием.

И Гагик, придавайки си войнствен вид. добави, като погледна разтрепераното от страх момиче:

— Няма да има време дори и да смели откраднатото!…

Той каза това така безгрижно, сякаш ставаше дума не за див звяр, а за новородено агънце.

— А как ще убиете мечката? — попита наивно Шушик.

— Как ли? Както винаги: с брадвата по кратуната и — това е то…

В пещерата влязоха Ашот и Хасо. Те притуриха в огъня няколко дълги цепеници и седнаха.

— Заради тебе останахме гладни! — вдигна глава Саркис. Той, изглежда, беше повече раздразнен, отколкото изплашен. — Защо не остави никого в пещерата?

— Не хленчи! — подвикна му Ашот.

Някакво глупаво честолюбие не му позволяваше да признае грешката си.

— Ти… ти… ти… — продължаваше да крещи Саркис, напълно загубил самообладание.

Децата се спогледаха изумени: „Какво му е станало?“

Ашот едва се сдържаше, ръцете му трепереха. Спречкването изглеждаше неизбежно, но той стисна зъби и замълча.

— Хасо, да излезем — повика той овчарчето.

— Постоплете се малко, защо бързате? — с престорено безгрижен тон каза Гагик.

— Не, трябва да тръгнем по следите, да видим къде е нашият неприятел. Да не е заспал някъде. Тогава — с брадвата по главата и… — Ашот не се доизказа. Сигурно се побоя от подигравките на Гагик.

Саркис скочи. Помътнелите му очи светнаха. Той искаше да каже още нещо, но махна с ръка и пак седна.

Тоя ден момчето изобщо беше някак особено раздразнително и гледаше всички с мътен, неспокоен поглед.

Каква беше причината? Страх ли, или нещо друго? По нареждане на Ашот Саркис и Шушик трябваше да останат в пещерата, да залостят вратата с тежки дървета за по-сигурно и да поддържат силен огън,

— А ние ще тръгнем — каза той. — Щом мечката е изпила толкова вино, сигурно е пияна.

С брадвата в едната ръка и с копие в другата, той тръгна напред по следите на мечока, а Хасо и Гагик — подир него.

След като беше излязла от „коридора“, мечката беше свила надясно и тръгнала нагоре из скалите. На едно място сред храстите тя се беше търкаляла, както се търкалят понякога на улицата пияни хора. А няколко крачки по-нататък беше лежала, но вече върху снега. Ашот показваше мълчаливо на другарите си следите и почукваше с пръст по челото си: „Рунтавата не е била съвсем в ред“ — искаше да каже той.

И у момчето назря безумна идея — да издебне звяра, както спи, и да го цапне с брадвата по главата!… Виж, това ще бъде добре! Тогава не ще ги плашат нито снегът, нито зимата — живей си спокойно до пролетта!

Тази мисъл така завладя Ашот, стори му се толкова лесно осъществима, че страхът, загнезден в сърцето му, се смени донякъде от дързост. И сега, щом се чуеше някакъв шум или нещо шавнеше в храстите, той в миг настръхваше възбудено — не от уплаха, а от породилото се в безразсъдното му въображение желание да унищожи врага…

Децата се изкачиха нагоре по склона. Но следите на мечката показваха, че тя е прехвърлила рида и е забягнала по хребетите, които затваряха клисурата от изток.

— Офейкала е! — реши Ашот. — Изплашила се е от гласовете ни!… Как ще стои тук мечка, щом чуе човешки глас?

Ашот действително беше убеден, че мечката си е отишла и се отказа от мисълта да я преследва, да я намери и убие заспала. Но когато се върнаха в пещерата, децата все пак решиха да вземат някакви мерки за самозащита. Най-напред намислиха да изкопаят дълбоки трапове в началото и в края на „коридора“, който водеше към Пещерата на отшелника, но почвата беше толкова камениста, че трябваше да се откажат от това намерение. Вместо трапове те издигнаха в коридора две високи барикади от камъни. Ала след като привършиха всичко, децата прецениха, че подобни прегради не могат да бъдат никакво препятствие за мечката. Но защо ще ги разрушават! И те решиха най-отгоре на всяка да поставят пазач.

Идеята им се стори интересна и лесно осъществима. Само че трябваше онези от децата, които се чувствуват физически по-силни от другите, временно да се откажат от палтата си. Натъпкаха ги с трева, в разперените ръкави пъхнаха пръчки и тези плашила бяха забити най-отгоре на каменните барикади На главите им сложиха плъстения калпак на Ласо и шапката на Саркис. Така отдалеко човек действително можеше да помисли, че двама души — единият с кюрдски калпак, а другият със сукнена шапка — оглеждат зорко околността. Тежко на оня, кой го дръзне да се приближи до пещерата, където живеят пленниците на Барсовата клисура!…

Тъмна вечер се спусна над дефилето. Децата бяха тъжни и много уморени: колко камъни трябваше да пренесат! Само Саркис не беше участвувал в този тежък и напрегнат труд. Той или лежеше до огъня и тихо пъшкаше, или скачаше и с див поглед се озърташе наоколо.

Какво ставаше с него? Никой не можеше да разбере.