Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (47)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Водата се превръща в лед, а ледът затваря пътя

Надвечер в Барсовата клисура се появиха нови стада диви кози. Те или бягаха от вълци, или бяха дошли на „сватба“…

Необезпокоявани от никого, козите пасяха спокойно по терасите, където снегът беше ометен от вятъра. Но щом забележеха децата, те се скриваха с грациозни скокове между извисените един над друг планински ридове, а после отново се показваха.

През нощта, в просъница, децата чуваха ясно чаткането на леките копитца.

Сутринта, когато излязоха от пещерата, пред очите им се разкри вълшебна картина. Първите лъчи на изгряващото слънце посребриха белите върхове на Голям и малък Арарат Но долината все още беше потънала в лека мъгла.

По околните възвишения яребиците бяха започнали своя утринен концерт и няколко минути децата блажено го слушаха.

— Да вървим, другари, денят е чудесен! Да идем и пробием най-после пътя към свободата! — прочувствено произнесе Ашот.

Децата се изкачиха горе. Те бяха толкова уверени, че това е последният им ден в клисурата, че на никого и през ум не мина да се заеме с обикновените домакински работи. Струваше им се, че няма нужда дори гориво да търсят, макар че огънят вече гаснеше! Защо им е огън? Довечера всички ще се греят край домашните огнища и ще си легнат на меки, топли постели…

Мисълта за дома вълнуваше всички, но те не говореха помежду си нищо, от страх да не би с невнимателно казана дума да се изплъзне и извоюваната вече от тях свобода.

Предната вечер, когато другарите му спяха, Хасо донесе много грозде и изстиска от него сок. Но никой не го опита дори. Решиха да го изпият в чест на освобождаването им преди самото тръгване за в къщи, а празните съдове да вземат със себе си в село за спомен от пещерния им живот.

— Ама няма ли да се върнете? — попита тревожно Шушик.

— Не, ще се върнем, разбира се! Ще изпием виното и след това ще тръгнем. Тогава и вас ще вземем. А сега ще нарамим всичко, каквото можем.

Натоварени с тояги и чукове, момчетата в повишено настроение се изкачиха на Дяволската пътека. И това, което видяха тук, ги накара да, се вкаменят: пътеката, вчера почти освободена от снега, сега беше покрита С дебел пласт лед.

Децата отпуснаха ръце — ударът беше много тежък. Как се радваха вчера, като видяха, че снегът на този западен склон най-после се беше стопил и весели ручейчета прекосяваха Дяволската пътека и се спущаха в клисурата! Всичко беше тъй хубаво! Но ето само за една нощ усилията на цялата седмица се превърнаха на на пух и прах. Срещу тях се опълчи нов враг, и то още по-упорит.

Какво да правят? Да изоставят ли в отчаяние всичко, или да насочат сили и срещу този нов, неочакван враг?…

Не, невъзможно е, разбира се, да изоставят всичко! И децата започнаха борба с наслоения лед, който беше сковал пътеката.

Нямаше никакво съмнение, че сега работата щеше да върви много по-бавно и много по-трудно.

— Удряй, Гагик, удряй по-силно!…

Но откъде толкова сили в тъничките ръце на Гагик, че да повдигнат тежкия каменен чук и да го стоварят върху тези ледени буци!…

Като се сменяха един друг, момчетата дойдоха до място, където от скалата, надвиснала над пътеката, висяха вече не шушулки, а цели ледени стълбове. Още по-нататък заледени потоци пресичаха пътя…

Децата се спряха. Бяха уморени и отново ги налегна отчаяние.

— Защо се омърлушихте? А това тук за какво сме го правили? — И Ашот повдигна тежкия „чук от каменния век“.

В неговите ръце този чук леко трошеше леда, преградил пътя им. Ледените висулки, блокове и стълбове се разлетяваха на дребни, искрящи на слънцето парчета и падаха със сребърен звън в пропастта А Гагик хем замахваше с чука си, хем повдигаше глава към небето.

— Май това пусто слънце днес не се движи! — с недоволен глас избъбра той.

— Работи, работи! Не поглеждай много-много към слънцето — ще си повредиш очите — обади се Ашот.

Най-после Гагик остави чука си на пътеката с дръжката нагоре и попита:

— Виждаш ли колко се скъси сянката? Не е ли време да обядваме?

— Виждам, виждам! — засмя се Ашот като избърсваше потта си, извика надолу: — Ей, Шушик, Саркис, носете грозде!

— Виж, това е умно! А ти — удряй, та удряй! Ушите ми ще проглушиш с такива груби думи!…

Децата работеха на пътеката от сутрин до вечер и лицата им ту се озаряваха от надежда, ту помрачаваха от отчаяние.

Когато идваха на работа, Ашот и неговите приятели виждаха, че целият им вчерашен труд е отишъл напразно. Водата, която се стичаше от върховете, заливаше пътеката и през нощта замръзваше, като отново затваряше пътя…

Какво да правят?… Дълго се мъчиха те да разрешат този сложен въпрос и най-после намериха изход.

Сега момчетата започнаха да носят клони и да ги разхвърлят по пътеката. Водата, замръзвайки, закрепваше здраво клоните и така се образуваше пътечка, по която не можеха да се подхлъзнат. По нея децата дойдоха до онзи пролом, който едва бяха прескочили на идване в Барсовата клисура. Сега краищата му бяха заледени и да се премине на другата му страна беше невъзможно. Трябваше да донесат две дървета и да ги поставят над него. Върху тях наредиха клони и се образува мостче.

Работата сякаш потръгна успешно. Но неочаквано се появи ново, и то съвсем сериозно препятствие. Стичащата се отгоре вода пълнеше тунела, замръзваше постепенно и пласт след пласт образуваше в него нещо като ледена запушалка.

— Е, сега вече е свършено с нас! — извика Гагик. — Да се върнем в нашата пещера и да чакаме пролетта…

Ашот го погледна раздразнено:

— Ако ти си малодушен, не разваляй поне настроението на другите!… — И след малко добави по-меко: — Нима не знаеш, че януари и февруари са напред? Мислиш ли, че ще ни бъде леко да издържим януарските студове? Хайде, вземайте чуковете и да започнем. Не се бойте, до довечера ще пробием тунела…

Късно вечерта децата се върнаха в пещерата с такова настроение, с каквото войниците се връщат след победа. Бяха успели най-после да очистят тунела от леда, да преминат на другия му край и да напреднат по пътеката още десет крачки. Оставаше съвсем малко заснежен, заледен път и сърцата им трепкаха радостно — предвкусваха щастието от освобождаването. Сега за всички беше вече ясно, че утре ще си бъдат у дома. Оставаше им последната нощ!

Събрани около огъня, те си почиваха, ядяха с наслада грозде и слушаха чудесните песни на Хасо:

Ло, ло, ло, ло, бериване,

гледам в твоите очи —

ясни като водите на Алагяаз…

Днес овчарчето изненада другарите си. С въглен върху кората на дърво написа последната буква от арменската азбука, която беше научил. И по този случай изпя песен, посветена на учителката си:

Ло, ло, ло…

Колко прекрасен е пролетния звън

на ручея, що се спуска от планината,

но не може да се сравни той с нежното

пеене на моята сестра.

Колко прекрасни са пролетните цветя,

които красят нашите поля,

но още по-прекрасна си ти,

Шушик джан, сестричке моя…

— Браво, Хасо, браво! — раздаде се от всички страни. — Та ти си цял поет!…

— Само че досега не съм чувал нежното пеене на твоята сестричка — не се въздържа Гагик.

Но нищо вече не можеше да смути Хасо. Той толкова свикна с момчетата и с Шушик, че се чувствуваше с тях свободно и леко.