Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

И кучето не търпи грубост

Петнадесетият ден, прекаран от децата в Барсовата клисура, беше също така мъглив и зловещ, както и предишните.

Облаци скриваха слънцето и лъчите му не можеха да проникнат в пещерата, да докоснат опушените и стени. Ето защо, когато децата се събудиха, съвсем не можеха да допуснат, че небесното светило е изминало вече половината от своя дневен път.

Уморени от преживелиците и страданията на вчерашния ден, както и от безсънната нощ, те сигурно щяха да спят чак до вечерта, ако не бяха отчаяните викове на Саркис.

Ашот разтури набързо каменната врата на пещерата, изтича навън и извика:

— Идем, идем, потрай! — После се обърна към другарите си и попита угрижено: — Но какво ще му дадем?

— Вярно, за да се спусне човек по въже в пропастта, трябва наистина да е много сит — съгласи се Гагик.

От набраните предишната вечер плодове бяха останали съвсем малко. Децата ги изядоха мълком, пийнаха разтопен сняг и станаха.

— Шушик, занеси шипки на Саркис и гледай да го успокоиш. Кажи му, че сме приготвили дълго въже, само че… Хасо, да ударим ли по-напред някоя и друга червенушка, а?

Шушик се съгласи с Ашот, но напомни:

— За лов — половин час, не повече… Не закъснявайте, жал ми е за момчето. Ами Гагик?

— Гагик ще събира дърва за Саркис… Всъщност няма нужда — днес ще го освободим. Гагик ще събере съчки, но за нас.

След като разпредели задълженията, Ашот взе лък и стрели и излязоха с Хасо от пещерата. Нерешително, плахо тръгна след господаря си и Бойнах.

По пътя Хасо разказа на Ашот както за горящите в тъмнината очи, така и за странното държане на кучето.

— Да отидем да намерим следите — предложи овчарчето, — по тях ще разберем какъв звяр е бродил насам.

Но там, на южния каменист склон на планината, където Хасо беше видял светещите фосфорни очи на тайнственото животно, отдавна вече нямаше сняг, значи, „разтопили“ се бяха и следите. А да вървят по-нататък по снежните склонове, децата нямаха нито време, нито сили.

„Нощем така светят очите само на котката — разсъждаваше Ашот. — О, сигурно е бил манул!…“ Манулът е дива средноазиатска котка, която понякога се появява в долината на Аракс от Муганските стели. Ашот си спомни, че веднаж от Ереванската академия на науките бяха помолили баща му да им достави това животно. Баща му попаднал в дирите му и дълго го преследвал. Опитният ловец бил поразен от безстрашието на тази котка: тежко ранена, тя се хвърлила върху него и се опитвала да захапе гърлото му. Но шепа сачми довършили зверчето.

„Сигурно такава котка е била и тая“ — реши Ашот и се поуспокои: не е чак толкова страшно…

— Добре, най-напред нека освободим Саркис, а с твоя звяр призрак ще се заемем после — каза той. — Я, червенушки!… Чакай, аз ще стрелям!… Иди бързо нататък.

Ала Ашот изпрати напразно доста стрели, докато убие първата птичка. Пък и тоя разбойник Бойнах я грабна и изчезна в Дъбравата, където Хасо в това време дебнеше на едно дърво катеричка и мислеше как да я улови.

— Дай тук, мръсно псе! — крещеше Ашот и тичаше след кучето.

Всеки ловец изгаря от нетърпение да види веднага убития от него дивеч — да го разгледа добре, да го окачи отстрани на ремъка и да удовлетвори по този начин ловджийската си страст… Но откъде да знае това Бойнах?… Той слушаше само вътрешния си глас: „Щом ти е паднал дивеч — носи го на господаря си!“

Кучето разгневи Ашот. Той започна да хвърля по него камъни, настигна го и го ритна с крак.

Овчарчето видя това. Кръв нахлу в главата му, на мургавото му лице ярко пламнаха очите. По-добре Ашот него да беше ударил така безжалостно, отколкото това безпомощно, изгладняло псе!…

— Вземи — каза студено момчето, подаде му птичката и извърна глава.

Катеричката беше на едно високо клонче и гледаше надолу — малките и очички святкаха.

Хасо изопна тетивата с такава сила, че лъкът се изви почти на обръч, стрелата се откъсна и се понесе нагоре като куршум… Катеричката полетя надолу, удряйки се о клоните. Но как ще я остави Бойнах да падне на земята?… Подскочи и — хоп! — хвана животинчето във въздуха.

— Дай! — грубо я поиска Ашот.

Но Бойнах се отдръпна назад заръмжа и даде катеричката на Хасо.

Ашот все повече се ядосваше. Хасо му се подчинява, а това келяво псе му се перчи, не иска да се покорява!

— Ще го заставя да дава на мене убития дивеч! — заяви рязко той.

— Опитай се — спокойно, но с лека усмивка каза

— Кажи му да тръгне с мене и да търси дивеч за мене. А ако не може, аз зная как да го науча!

— Може… — намръщено отвърна овчарчето. — Може малко. Баща ми го учи. — И като се обърна към кучето, нареди му кротко: — Бойнах — след него!…

Бойнах разбра и неохотно тръгна след Ашот. В очите на кучето ясно се четеше още незабравената обида Когато минаваше край скалите, Ашот заповяда:

— Бойнах, търси!…

Кучето лениво и дълго претърсва пукнатините и храстите. изведнъж се спря до един камък, който приличаше на легнал бик.

Ашот се приближи предпазливо с пръст върху обтегнатата тетива на лъка.

Бойнах беше вдигнал предната си дясна лапа и стоеше така. Той не беше ловджийско куче, но когато слухтеше, винаги замръзваше в тази напрегната поза — както правят лисиците. Сякаш се беше вкаменил. Напрегнатото внимание на кучето говореше, че под камъка се крие някакъв дивеч. То не го вижда, но подушва миризмата му…

„Заекът спи… Другарят на онзи заек… Ей, че ще е хубаво, ако го хванем или убием!“ — мярна се в главата на Ашот радостната мисъл.

И съвсем неочаквано пред погледа му изплува бялото личице на Шушик, обкръжено от свилени златни коси. Как гальовно гледат небесносините и очи, когато вижда добрите постъпки на другарите си, тяхната сърдечност!…

Ашот се приближи предпазливо и със затаен дъх насочи стрелата. Нищо! Наведе се и погледна под камъка — празно. Само една муха, голяма черна муха, изхвръкна с бръмчене от някаква пукнатина… И щом тя изхвръкна, Бойнах тутакси отпусна лапа, изпълнил сякаш тежкото си задължение.

На Ашот дори се стори, че псето се усмихна злорадо.

— Заради тази муха ти ме доведе тука?… — ядоса се той и грабна камък.

Но Бойнах вече бягаше и весело скимтеше, сякаш се радваше, че така хитро се бе пошегувал с момчето.

Отзад някой се засмя сдържано. Ашот се обърна — Хасо.

„Виждаш ли, и кучето не търпи грубостта“ — говореше погледът му.

Навел смутено глава, Ашот тръгна нагоре към Дяволската пътека.

Гагик и Шушик бяха вече там. Те бяха донесли въжето и с нетърпение очакваха да дойдат ловците.

— Ето това се казва отличен лов!… — възкликна Гагик, посрещайки другарите си. — Кожата на катеричката ще подарим на Шушик — нека си я наметне на раменете и отиде в клуба на бал. Месото ще окачим в ъгъла на пещерата. До пролетта тъкмо ще ни стигне! А това… Каква е тази птица? Дива пуйка?

Ашот не отвърна на шегите. Сега той съвсем не изпитваше радостта на човек, върнал се от богат лов. В замяна на това овчарчето за пръв път преживя тази радост. Като видя в ръцете на Шушик животинчето, той си помисли: „Дали ще разбере, че аз, Хасо, съм убил катеричката?…“ Но откъде ще разбере? Нали сам той никога няма да и каже, не ще си позволи да унизи другаря си… А още повече пред момиче…

Шушик скачаше и притискаше до бузите си пухкавата кожичка, а Ашот, като видя това, стана още помрачен: „Ако аз бях убил катеричката, нямаше да се радва така“ — помисли си с огорчение той. Настроението му явно беше развалено. И възмутеният поглед на овчарчето, и странното поведение на кучето — всичко беше така неочаквано!