Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Как избухна свада между тези, които избягват не само свадите, но и срещите

Ненаситният барс се беше запътил да закуси по-рано, отколкото трябва, преди още изяденото огромно количество месо да се беше смляло напълно в стомаха му.

Когато излезе от временното си леговище, изгряващото слънце вече беше позлатило снежните върхове на Арарат.

Едрият и тежък барс пристъпваше леко и безшумно. Първите слънчеви лъчи играеха по гладката му, блестяща оранжева кожа, гъсто посипана с лъскави черни петна. Петната придаваха особена красота на звяра и същевременно го правеха незабележим на фона на също така пъстрите планински склонове. Грациозното гъвкаво тяло се движеше толкова леко и бързо, сякаш някакъв приказен огнен дракон се плъзгаше между камъните.

Проточил огромната си опашка, мъркайки кротко, барсът излезе на скалата и погледна надолу, натам, където беше закусвал вчера сутринта. Там ли са още остатъците от лова му?…

Но освен костите нищо друго нямаше от козела. Като видя това, хищникът се разяри, удари гневно опашка о земята и изрева силно и яростно: „Уахх, уахх, уахх!…“

Той се приближи лениво и неохотно до огризките от месо и кокали, прикрити със сняг. Но щом протегна лапа, изпод снега изскочи някакво железце. То издрънча силно и така се впи с острите си зъбци в крака на барса, така го припиши, че звярът започна да вие от болка. В желанието си да се освободи той дръпна лапата си, но болката още повече се усили, клещите се стягаха.

Барсът се разлюти. С все сила удари железцето о камъка и го счупи. Свободен вече, той погледна с кървясали очи наоколо, сякаш търсеше врага си.

А долу кротко спеше все още пияната и поради това съвсем безгрижна мечка.

Ето го!…

Барсът се притисна до скалата, сви се па топка и заприлича на стоманена пружина, готова да се изопне.

Горкият мечок!… Замаян още, той чу зловещия рев, погледна врага си с мътни очи и ако имаше ръце, сигурно щеше да махне — я си върви по пътя!… После се обърна лекомислено и пак задряма, но изведнъж почувствува, че нещо тежко се стовари на гърба му, а в шията и хълбока му се забиха остри нокти…

От изненада и болка мечката изрева и този именно рев изплаши децата и ги накара да изтичат обезумели от пещерата.

Сега пред очите им се разиграваше ужасната схватка между двата диви звяра, единият от които притежаваше голяма сила, а другият — голяма ловкост.

Мечката се въртеше бясно па едно място и се мъчеше да отхвърли от гърба си и да разкъса „ездача“. Ала напразно. Барсът притежаваше вековния опит на дедите си, тяхната мъст, злоба, кръвожадност… Той се вкопчи със зъби и предни лапи във врата на противника, а с ноктите на задните си лапи, остри като ножове, разкъсваше хълбока му.

Ревейки от болка, мечката с барса на гръб се спусна към долния край на скалите, заобикалящи клисурата, но изведнъж се спря: скалите завършваха с пропаст.

Тя се обърна назад, търколи се в снега, който покриваше лозето, и затисна най-после барса под себе си.

Тогава злобният враг измени тактиката си и прибягна до по-страшни средства. Сграбчи мечката отдолу и заби зъбите си в муцуната и, а ноктите — в шията, и пак пусна в действие острите „ножове“ на задните си лапи. За миг разпори с тях търбуха па мечката, разкъса кожата и на парчета.

Мечката запристъпя бавно към изхода от клисурата, но само след няколко крачки се олюля и падна.

Барсът не я последва. Явно пострадал също в борбата, той закуца към подножието на скалите отдясно на клисурата, намери в ямичка събрана вода и започна жадно да лочи. После облиза раните си и влачейки задните си крака, допълзя и се скри между камъните.

Децата нямаха смелост да тръгнат след звяра. Потресени от кървавата схватка, те не отидоха да видят и мечката, а няколко минути наблюдаваха отдалече чернеещия се върху снега труп. Сърцата им биеха неспокойно. Това, което се случи, беше толкова неочаквано и ужасно, че всички просто се вцепениха.

Същевременно обаче това беше и радостно за тях. До вчера сутринта те тършуваха по храстите, петимни за шепичка плодове, за да залъжат глада си, а днес пред тях лежеше проснато животно, едва ли не колкото крава… Това се казва щастие! Не по-малко важно беше и това, че единият им ужасен враг вече не съществуваше. А другият в най-жалък вид изчезна в леговището си. Кой го знае дали ще излезе скоро! И на барса не ще да е било много приятно в лапите на мечката.

Децата бяха безкрайно радостни и мислено благодаряха на отшелника за подаръка. Ако и да не изпълни прякото си предназначение, все пак той доведе барса до състояние на безразсъдна ярост. Със „здрав разум“ барсът никога не би нападнал мечката, а би се постарал да избягва среща с нея.

Общо взето, капанът направи голяма услуга на децата и пред тях стоеше привлекателната и богата възможност да се сдобият с тлъстото, едро тяло на падналата в боя мечка.

Без дума да продумат, като се разбираха само със знаци, момчетата взеха брадвата, копията и главни и като същински заговорници се отправиха предпазливо към убитото животно. С брадвата и ножа Ашот и Хасо отделиха плешките и бедрата от трупа. Целите в пот, задъхани, момчетата все току поглеждаха страхливо нататък, където беше отишъл барсът.

Те бързаха така, както могат да бързат само крадци вмъкнали се в чужда къща. Нямаха време дори да одерат животното, а нарамиха големи парчета месо и забързаха към жилището си. Когато стигнаха до южната „барикада“, Ашот я ритна с крак и я събори. Стражът-плашило на върха на грамадата камъни падна на земята. Вече не беше нужен!

Разпъхтени, момчетата нахълтаха в пещерата, свалиха от раменете си ценния товар и чак тогава се усмихнаха един на друг. После, в същото мълчаливо съгласие, „заговорниците“ отново излязоха от пещерата, но в коридора Ашот се спря, ослуша се и даде знак да се връщат назад.

— Другото ще трябва засега да оставим — кой знае защо, шепнешком каза той.

— Защо? Главата си оставям, месото не оставям — заинати се Гагик. — Нали вие ще ми искате всеки ден месо!

Ашот обаче смяташе, че мечият труп трябва да остане там, докато се разбере какво е станало с барса: жив ли е, или не? Ако е жив, щом огладнее, ще дойде за жертвата си. Естествено най-напред трябваше това да ce установи. За тях то беше въпрос на живот и смърт.

— Докато чакаме барса, орлите ще изплюскат всичко — продължаваше да протестира Гагик.

— През деня ще ги гоним, а довечера сами ще си отидат. Затова пък барсът, ако е жив, през нощта непременно ще дойде.

— И вълкът е такъв: нощем идва да си дояжда плячката — каза Хасо в подкрепа на Ашот.

Гагик, недоволен, отиде в ъгъла на пещерата и донесе оттам кошницата си. Сложи в нея огромния мечешки бут, с пъшкане я върна обратно и я покачи върху купа дърва, струпани до стената.

— Това е складът за месо, носете месото тук — заяви хладно той.

Всички мисли на момчето явно бяха заети с мечото месо, което остана навън.

За всеки случай децата преместиха „стражите“ си до останките на нещастния мечок — нека го пазят! И трябва да кажем, че плашилата изпълняваха с чест задачата си: орлите не смееха да припарят дори наблизо, докато при охраната на пещерната крепост тези „стражи“ не изиграха такава роли.

— Довечера, когато си отидат орлите, ти донеси чучелата в пещерата каза Ашот на овчарчето. — Ако барсът е още жив, не бива да ги оставяме до мечото месо, защото той няма да посмее да се приближи до човек.

След това момчетата взеха да поправят вратата, счупена от мечката, а Хасо трябваше да отиде в Овчарника.

— Ти пак се въодушеви и забрави опасността! — възмути се Шушик на лекомислието на Ашот. — Когато сме всички заедно — как да е, но защо изпращаш Хасо сам?

От смущение овчарчето протегна ръка към главата си, за да си нахлупи калпака над очите, но калпакът не беше там…

Момчетата се засмяха в един глас. Усмихна се и Шушик. Беше и винаги приятно смущението, което предизвикваше у овчарчето грижата и към него.

— Да не мислиш, че пращам Хасо в устата на барса? — попита Ашот. — По всяка вероятност барсът вече не съществува, не бой се. Пък и дори да е жив, до овчарника няма да може да се качи. Но аз все смятам, че е умрял. Още тогава разбрах, че е дошъл краят му. Ще попитате по какви признаци? Хайде, сами помислете.

— Е, кажи де. Може пък това съобщение да бъде най-после полезно! — забеляза подигравателно Гагик.

— А другите, значи, са били безполезни? — разсърди се Ашот. — Но защо ли трябва да се обяснявам с тебе! Та ето какво. Когато нападна мечката, барсът беше гладен, но вие забелязахте ли, че нищо не яде? Не му е било до ядене. Това е едно. Освен това той отиде веднага при водата: така винаги правят тежко ранените животни. И трето: когато вървеше, се клатеше, а главата му беше отпусната. Никак не приличаше на победител. Четвърто: след като се напи с вода, не се върна горе при скалите, в леговището си… Дивите зверове си търсят винаги убежища нависоко, над клисурите и долините, откъдето незабелязано могат да следят врага и бъдещата жертва. Всичко това ми е показвал и обяснявал баща ми. Та и барсът. Когато го видях, че се напи и не се качи горе, веднага си казах: няма да го бъде. Всеки ловец знае, че раненото животно остава долу, защото няма сили да се изкачи горе. Съгласни ли сте?

— Е да, има нещо умно — пак го подразни Гагик. Щом сте съгласни, да се заловим за работа. Остани, Хасо, щом Шушик… — Ашот погледна момичето, усмихна се и не се доизказа.

Дали защото мечката вече не съществуваше, или благодарение на успокоителните думи на Ашот, но духовете се поуталожиха и в пещерата отново настъпиха „мирни времена“.

Ала колко щяха да продължат и какво очакваше децата занапред, това, разбира се, никой не знаеше.