Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (44)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Децата тръгват да откриват тайната на загадъчната градина

Чак когато се наядоха до насита, децата оцениха напълно значението на своето откритие. По всичко личеше, че лозите са подивели, но не са диви — хилядолетни наред жителите на Араратската Долина отглеждаха такива лози^[1].

Ето например „кармйр кахани“ („червено висящо“). Гроздовете му, нависнали на гирлянди по мазетата на колхозниците, се запазват чак до пролетта свежи, сякаш току-що са ги откъснали, и на Първи май украсяват богатата празнична трапеза. Или „воскехат“ („златен плод“). На вид това грозде не прави впечатление, а една трета от съдържанието му е захар. От него се получават много силни десертни вина, които не се нуждаят от спирт. А „изапитук“ — „кози бозки“ — е толкова прозрачно, че се виждат всички семки и жилки на плода…

— Погледни само, Ашот, какви дълги и тънки зърна. Май че този сорт в града го наричат „женски пръстчета“, нали? Да ти е жал да го ядеш! — говореше Гагик, докато разглеждаше на светлината красивия плод със златисти отблясъци на слънцето. — Колко жалко, че онова славно зайче не е могло да прецени с какъв благороден сорт е имало работа…

— Хайде, вие поговорете за сортовете, а пък аз ще си тръгна — каза Хасо, наниза на пръчка няколко грозда и забърза към пещерата.

— Почакай, Хасо! Ти май от радост забрави за опасността? — спря го Ашот. — Я запали огън тука, на сухото местенце… Огънят винаги трябва да бъде с нас, разбираш ли?…

Овчарчето сложи ръка на дясното си око и се зае да пали огън. След това взе главня и се отдалечи тихо. „Ло, ло, ло…“ — долиташе до децата песента му. Дали пееше от радост, или пък искаше да изплаши барса?… Не, най-вероятно момчето си даваше просто кураж с песента…

То вървеше и димът от факела се стелеше на ленти над главата му, А Ашот и Гагик продължаваха разговора за произхода на тайнствената градина.

— Чудно лозе — продума замислено Ашот. — Сякаш някой нарочно го е посадил тук. — По лицето на момчето се виждаше, че мисълта му работи усилено над загадката. — Ами че оттук и гроздето не може да се изнесе дори — каза той и погледна Гагик.

— Не може да се изнесе, разбира се! Стопанинът на лозето си е стоял тука, чакал гроздето да узрее, после го изяждал и когато наближела зимата, дебел като мечка, се е клател от крак на крак към село — предположи Гагик.

Ашот не отвърна на шегата. „Не, тук се крие нещо по-сериозно“ — помисли си той.

— Почакай, Ашот! — извика изведнъж Гагик, като се плесна с длан по челото. — Ще ти кажа с каква цел е било посадено това лозе. Ще разправям с думите на дядо Асадур от село Лъчаван. Да беше той тука, непременно щеше да каже: „Мили мои деца, щом има смърт на света, човек не бива да я забравя и така трябва да се труди, че и след смъртта му хората да използуват плодовете на труда му. Погледнете — ще каже старецът, — кой знае кога е умрял човекът, който е посадил лозето, а делото му още живее! И ловец, заблуден в планината, утолява глада и жаждата си с плодовете на това лозе, а и дивите животни ядат грозде и на своя животински език благодарят на онзи, който го е отгледал в това пусто място…“ Е? Разбра ли сега? — попита направо Гагик.

Но тази вдъхновена и мъдра реч не направи никакво впечатление на Ашот. Той така беше погълнат от мислите си, че сякаш нищо изобщо не чуваше.

— Не, това вероятно е случайност — промълви той, като отговаряше на някакви свои мисли. — Това не е работа на човек…

— Защо да не е? Според тебе зайците ли са получили сорта „червено висящо“… чрез селекция, а? Я по-добре погледни насам, Ашот! Та тук е имало вада! Значи, поливали са лозето!

И наистина на склона бяха запазени едва забележими следи от вада.

— Погледни — продължаваше „откритията“ си Гагик. — По тези лозови пънчета има явни следи от трион: така се подмладява лозата. Не, каквото и да казваш, тук човешка ръка е пипала!

Но мислите на Ашот напираха в надпревара и той почти не слушаше другаря си.

— Почакай, Гагик! — прекъсна го той, — Нека се заемем е тази интересна задача. Такова едно лозе може да бъде от голямо значение за всички колхози в Араратската долина, и на първо място за нашия колхоз. Но за това после. А сега трябва да изясним добре откритието си.

Следите от старата вада водеха от върбата до лозето, което се намираше на малка площадка, покрита със сняг. По всичко личеше, че там, където растяха тръстиките, върбата и брястът, някога е било водохранилището. С времето то е било изпълнено с тиня.

— Ясно е! — заключи Ашот, като разгледа внимателно мястото. — Помниш ли, Гагик, потокът мина точно оттук. Значи, тук е било водохранилището. Когато водата изтичала от пещерата, човекът я събирал и после постепенно я изразходвал за градината си. Така ли е?… Но кой е бил той? Как е попаднал тука този градинар и защо се е заселил в това място, откъснато от света?… Трябва да намерим жилището му, то е някъде наблизо!…

— За съжаление градинарят е забравил да ни остави адреса си…

— Не, оставил го е! — прекъсна го рязко Ашот. — Той всеки ден е идвал тук, в градината си. Съгласен ли си? Значи, трябва да има и утъпкана пътека, която води до жилището му. Дали не е останала някаква следа от нея?

— Вярно… — рече замислено Гагик. — Хайде да огледаме площадката от всички страни.

Момчетата взеха от огъня димящи главни, разгледаха внимателно границите на градината и наистина откриха следи от някаква пътека. Тя водеше към скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Беше ясно, че някога, много, много отдавна, човек, а може би и не един човек, е ходил по тази пътека.

Децата се спряха нерешително. Да вървят ли напред, или да се върнат в лозето!

— Какво ли пък ни интересува кой е бил и къде е живял? — махна с ръка Гагик.

Но тайната на загадъчното лозе не даваше мира на Ашот. Той не се съмняваше, че пътечката, която бяха намерили, щеше да ги изведе до жилището на собственика на градината. А възможно е той да е още жив?

* * *

Момчето беше много възбудено.

— Слушай — обърна се то към Гагик, — как мислиш, нали все пак собственикът на лозето е трябвало да си създаде що-годе удобства, някакво жилище?

— Как не! Сигурно си е имал дом с прозорец и врата, а може и с тонир^[2], където Шушик ще ти пече лаваш…

— Какво ли съм седнал да говоря с тебе! — ядоса се Ашот. — Щеш не щеш, жилището трябва да намерим.

И Ашот обясни надълго и широко колко важно ще бъде за тях подобно откритие. Входът за пещерата, където живеят, е винаги отворен и нощем, когато всички спят, звярът спокойно може да влезе вътре. Това може да се случи и през деня, когато в пещерата са само болните. Ще влезе и ще разкъса някого… А онзи човек е живял вероятно в пещера с врата. И си е имал, разбира се, някакви стопански уреди — трион например. За това дори свидетелствуват рязаните лозови пънчета. Ако е живял тук и през зимата, жилището му е било топло… Освен това може да са останали и някакви хранителни запаси…

Гагик, който досега слушаше с безразличие, изведнъж се оживи:

— Няма нужда да продължаваш, Ашот, съгласен съм с всичко с тебе, да вървим!…

Пътечката, по която вървяха другарите, на места се. губеше в сипеи и трънаци, но нито камъните, нито храстите ги объркваха. Те бяха уверени, че пътеката не може да се прекъсне, намираха я отново и мълчаливо, със свито сърце продължаваха напред. Когато се приближиха почти до самите скали, Гагик се наведе, вдигна нещо от земята и го показа на Ашот.

Беше останка от вълнен чорап с кръпка.

— Този човек сигурно е станал вече горски дух — прошепна страхливо момчето и видът му беше толкова сериозен, че Ашот едва не се разсмя.

— Какъв ти горски дух! — каза той пресилено весело, с желание да подчертае собственото си безстрашие.

— Дядо ми казваше, че ако човек прехвърли сто и петдесет години, става горски дух. Брадата му пораства до петите и се заплита в краката му. Толкова се променя, че не можеш да го познаеш. Таласъм… Нощем слиза от планината и краде деца от селото. Преди няколко години от нашето село изчезна едно дете, помниш ли?…

— Беше го отвлякла хиена, то се разбра! — каза Ашот. — Ловци убиха хиената.

Може и хиена да е било… Но страхът в сърцето на Гагик растеше от минута на минута. Той всякак се мъчеше да го прикрие, вървеше наперено, с високо вдигната глава, готов за бой. Дори обвини Ашот в страхливост, а когато онзи му се подигра за наперения вид, попита съчувствено:

— Ти май побледня… — Но тутакси се смути и понеже почувствува, че се изчервява, наведе се. — Да се не знае обувката му макар! — измърмори той. — Върви, върви, аз ей сега.

А в себе си помисли: „Да видим, колко ли крачки ще посмее да направи без мене?…“

— Кой побледня? Аз ли? — попита гордо Ашот и решително закрачи напред.

Ала колкото и да си даваше кураж, колкото и да се стараеше да изглежда безстрашен, и той беше загубил и ума, и дума. До ръждивите скали момчетата видяха каменни стъпала.

Стъпалата водеха някъде нагоре и без съмнение бяха дело на човешка ръка…