Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ТРЕТА ЧAСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Из планината скиташе козел с шапка на главата

По хребетите на Малък Кавказ зимата беше вече настъпила. Сега там вилнееха вихри и фъртуни. А по южните планински склонове, в клисурите и котловините, които стигаха до Араратската долина, снегът се топеше и към Аракс течаха мътни потоци.

Дивите кози и овни бяха слезли от студените върхове в слънчевите долчинки, по-близо до селата. Ако ловецът Арам не беше заминал за Далечния изток да търси любимия си син, всяка сутрин от плоския покрив на къщата си щеше да гледа дивите кози, застанали величествено на върха на хълма, в чието подножие се намираше селото.

Гонени от снежната виелица, животните слизат от платото в долините и ровят с копитцата си колхозните зимници, търсят храна. Те се събират и на изоставеното гробище, където ближат старите надгробни плочи, макар че овчарят Авдал слага солта по плочите не за тях, а за овцете.

Стадата от колхозната ферма са слезли долу и пасат по пъстрите и просторни склонове на хълмовете.

Само козите, игриви и неспокойни, не се свъртат на едно място. Те бягат от котловините нагоре, катерят се по скалите и понякога тук се срещат с дивите си събратя. А случва се и обратното: цяло стадо диви кози или планински овни-муфлони, подплашено от нещо, нахълтва възбудено в колхозното стадо, размирява го и пак хуква стремително към скалите. След тях с бесен лай се спускат овчарските кучета, но къде ти — и арабският жребец не може да догони муфлона.

* * *

… Небето пак се забули с облаци и oт време на време пак преваляваше сняг на парцали.

Овчарят Авдал седеше под скалата, облегнат на студения камък, и свиреше със стария си кавал любимите мелодии.

„Ло, ло, ло, ло!“ — свиреше кавалът му и подкарваше послушното стадо ту към тучните пасища, ту на водопой. А когато станеше нужда, със същия кавал той усмиряваше и козите: нали понякога дивият вятър зашумява в главите им.

Като всички овчари-езиди[1] в нашата страна, Авдал беше роден в колиба на планинско пасище и бе израсъл сред овцете. Те го разбираха и обичаха, изпълняваха послушно, каквото им кажеше. Види ли човек Авдал, застанал на скалата, огромен в широкия си ямурлук, ще рече, че стадата по целия този край са все негови. Черни очи, гъсти черни мустаци и обгоряло от слънцето бронзово лице — същински бедуин!

По външност Хасо приличаше на баща си, но беше взел кроткият характер на майка си, скромна и трудолюбива жена, която Авдал беше купил преди революцията за двадесет овена и три жълтици от кюрдите, населяващи подножието на планината Алагяз…

Седи под скалата овчарят Авдал и надува кавала — излива сърдечната си мъка, скръбта по изгубения син. И му се иска всичко наоколо — и планините, и небето, и скалите да изживяват заедно с него скръбта му, и те с него да проливат сълзи…

Ех, ти, къде си ми, лъвче мое?…

Накривил черния си астраганен калпак, Авдал подпира чело, затваря очи и поклащайки глава, с жална кюрдска песен оплаква загубеното си момче:

Азе айрана лавке моми бъжбълънда

дил ширина… Азе айрана лавке хома

еке ранг асмара анй зетат…

„Живота си давам за стройната снага, ясното чело, сладката приказка на моето чедо…“ — казваше се в песента.

Далече на склоновете като зорка стража стоят овчарските кучета, заслушани сякаш в звуците на познатата песен. Верни приятели в радостните и тежките дни на своя господар, те разбират каква голяма мъка преживява той и също тъгуват за Хасо…

И ето едно от тях — вълкодав с пъстри хълбоци — завъртя гальовно опашка, приближи се плахо до Авдал, близна го по дланта и легна в краката му с глава върху предните си лапи. Колко печал имаше в очите на животното, устремени към овчаря!

— И ти ли тъгуваш за Хасо, Чало джан? И твоето сърце ли плаче за него? — каза развълнувано Авдал. — Няма го, изгуби се нашият Хасо. Изхвръкна от ръцете ми моето соколче. Нямам вече чедо, Чало джан — изплакваше мъката си овчарят. — Кой ще поддържа огъня в моето огнище, когато остарея и си отида?…

Непоносима тежест притискаше сърцето на овчаря, сълзи напираха в гърлото му. Той млъкна и само тежки въздишки се изтръгваха от гърдите му…

„Къде, къде, под коя скала, под кой камък остана, чедо мое, мой безценен синам[2]?…“ — с дълбока печал мислеше Авдал. Той се мъчеше да окуражи, да смъкне тежестта, която гнетеше сърцето му; опитваше се да се откъсне от мислите си, макар и за час да забрави загубата. Но не… Всяко дере, всяка долчинка, всеки храст, ручейче, от което синът му беше пил вода — всичко му напомняше за него. Ей тука той викаше овцете — слагаше калпака си на овчарския кривак, размахваше го и клисурата ехтеше от звучния му глас. Ей там на онзи голям камък сядаше и вземаше кавала. Песента му ромолеше и се лееше като планински ручей…

Как да забрави? Как да се освободи от гнетящите сърцето му мисли? Никъде нито за минута не напущаха те овчаря.

Във фермата ли беше, приятели ли срещнеше, кучето ли хранеше или усмиряваше разлудувалите се кози и взимаше агнетата — пред него все беше образът на Хасо, неговият верен помощник, хубавият му, добрият му син. Поне да имаше с кого да поговори за него, да сподели болката си. Овчарският живот преминава в самота. Планините и камъните, тревата И цветята — ето неговите другари.

… изведнъж иззад близката скала се подаде сива шапка. Ех, че хубаво! Сигурно е някой от фермата. Ще има с кого дума да размени, да му олекне на душата…

— Ти ли си, Сурен? Ядене ли ми носиш? — извика Авдал, но за негово учудване шапката мигновено изчезна. Скоро пак се появи малко по-долу зад назъбения камък.

„Глупчото му неден, да не е намислил да играе на криеница?“ — недоумяваше Авдал и отново извика:

— Ей, Сурен! Виждам те!…

И сивата шапка пак се подаде зад камъка. Но какво е това?… Тя беше сложена, или по-точно забодена, на главата на огромен козел…

— Проклет да си, зъл сатана! — промълви уплашено суеверният овчар и разтърка очи: дали не беше му се привидяло?…

Но козелът мигновено изчезна.

„Какво е пък това? — мислеше си овчарят. — Да не е самият дявол?“

И за да разсее страха си, Авдал пак взе кавала.

„Ло, ло, ло, ло, Хасо… Ло, ло, ло, ло…“ — прозвуча сред скалите жална песен.

Откъм ръждивите скали до Авдал долетя някакъв трясък. Кучето, легнало в краката на овчаря, трепна и наостри уши. Авдал се ослуша. Да не са пък вълци? Те винаги слизат от планините след стадата и затова всеки храст, всеки камък, всеки шум се струваха подозрителни на овчаря.

Не, това бяха диви козли. Те се сражаваха, като се удряха един друг с огромните си възловати рога. Започваше периодът на разгона, а следователно и борбите. „Чат-чат-чат!…“ — чуваше се в скалите. Но колкото и да се взираше, Авдал нищо не можеше да види. Как ще различи сивите животни върху сивия фон на камъните!

Но ето че на един рид, ясно очертан на светлосиньото небе, се появиха два огромни козела. Забравили опасността в стихията на враждата си, те се счепкаха в яростна борба. Удряха си челата, спираха за миг, за да се отдалечат един от друг на няколко крачки, и пак ожесточено се сблъскваха. И на главата на единия Авдал сега ясно видя шапка…

От скалите овчарското куче залая силно срещу тях. Подплашени, козлите прекратиха боя и хукнаха през глава. Профучаха край Авдал. Шапката на рогата на козела, който бягаше отпред, ту се отмяташе на тила му, ту падаше на челото, закриваше очите му и дразнеше животното. За да се освободи, козелът тръскаше бясно глава, но шапката бе заседнала здраво на рогата му.

Гледай ти чудо!…

Неграмотният овчар вярваше в духове и в чудеса и това, което видя сега, наистина му се стори някакво чудо.

Козелът се блъсна о камък, спря за секунда и затръска отново глава. Тогава Авдал пак видя шапката на рогата му. Видя и… я позна. А и как да не я познае?! Разбира се, това беше ушанката на Ашот, сина на ловеца Арам. Не, Авдал не грешеше. Отгоре тя беше с червено сукно, а подгънатите наушници — от кожата на вълка, който сам Авдал миналата година беше уловил с кучетата и доубил с кривака си…

Козелът профуча по гребена на бърдото и се скри от другата му страна…

Разказът за срещата със загадъчния козел смая и развълнува работниците от фермата.

Жената на Авдал и майката на Шушик се разридаха, а овчарите, събрани вечерта в читалнята, обсъждаха от всички страни необяснимата случка и си биеха главите над нея.

И вярно: по какъв начин и при какви обстоятелства шапката на изчезналото момче се беше озовала на рогата на дивия козел?… И дали наистина е шапката на Ашот? Ако е така — а Авдал твърдеше, — какво можеше да означава това?… Живи ли са децата, или ги е сполетяло някакво нещастие и са загинали?

Във фермата не спаха почти цялата нощ, мъчеха се да разтълкуват случилото се. И всички дойдоха до заключение, че децата трябва да се търсят не в Далечния изток, а някъде около Айкецор.

От фермата изпратиха в селото човек да съобщи на майката на Ашот, че из планините скита козел с шапката на сина и върху рогата си…

Майката, то се знае, се развълнува, но тя нищо не разбра. Това чудно явление можеше да проумее само Арам, всеизвестен познавач на природата и нейните чудеса. Той щеше да отиде в планината, да намери и убие козела; щеше да види и да каже наистина ли е шапката на сина му. И ако е така, щеше да се помъчи да разбере как се е прехвърлила от главата на Ашот върху рогата на козела… Но нали Арам не беше тук!

— Пратете му телеграма веднага да се върне — каза през сълзи майката на Ашот.

Арам и Аршак бяха съобщили с телеграма, че не са могли да попаднат на следите на децата. По областите, окръзите и районите на Далечния изток — навсякъде органите на милицията били вдигнати на крак, но и те не могли да намерят децата…

„Е, щом е тъй, нека се върнат“ — решиха айкецорци и разгорещеният от виното Баруйр подаде за Арам следната телеграма:

„Див козел с шапката на сина ти на глава скита по клисурите — тчк. — връщай се да обсъдим какво да правим.“

Телеграмата за козела с шапката на Ашот развълнува Арам и Аршак. Хиляди предположения им минаха през ума, докато се приземят на летището в Армения и тръгнат за родното село.

Арам едва успя да прегърне жена си и децата, взе си за из път хавурма[3], загъната в лаваш, и запраши към планината.

Колкото и да го увещаваше Сиран да си почине и да хапне, той не отстъпи.

Не стана нужда Арам да се изкачва много високо. Колхозните стада бяха събрани в топлите клисури над самото село, там бяха слезли също дивите кози и муфлоните от заснежените планински върхове и плата.

Слънцето вече клонеше на залез, когато на едно пасище Арам намери овчаря Авдал.

— Е какво, Арам кирво[4], изгубиха се децата ни, а?… — попита тъжно Авдал и очите му овлажняха.

Арам пушеше мълчаливо. Колко беше отслабнал, как се беше изменил този винаги весел, безгрижен, жизнерадостен човек! Очите му бяха хлътнали, а косите — побелели…

Арам извади от джоба си пачка пари и ги подаде на овчаря.

— Ето ти парите, които ми даде за разноските. Връщам ти ги, не стана нужда от тях.

Колкото и да отказваше Авдал, Арам го принуди да ги вземе.

— Кажи, Авдал, наистина ли видя шапката на Ашот?

— Какво да ти кажа, Арам кирво?… Шапката отгоре беше червена, а кожата — оная, дето ти я дадох от вълка… Не зная, може и да ми се е сторило…

Арам размишляваше мълчаливо. Кой знае, може наистина само да се е привидяло на Авдал? Не, трябва сам да поскита по върховете и клисурите, да намери загадъчния козел и да изясни тайната с шапката.

— Братко Авдал, а освен тебе друг не видя ли този козел?

— Не.

— Хайде да поскитаме заедно.

Авдал наведе глава и сложи дясната си ръка до окото. Той повери стадото си на другите овчари и тръгна след Арам.

Кюрдът е винаги другар в тежките дни. Кюрдът няма да те остави сам да обикаляш планините, да се излагаш на опасности.

Те се качваха нагоре из клисурите, бродеха по планинските рътлини, надничаха във всички гънки и процепи на скалите, плашеха дивите кози, които бягаха, щом ги видеха. Но до залез слънце не срещнаха козел с шапка.

Когато подкараха стадата към село, Арам се върна във фермата заедно с Авдал и остана там да нощува.

Той спа неспокойно. Колко много впечатления за един ден. Какъв дълъг ден! Сутринта закуси в Сталин-град. Прелетя над Ростов — слънцето току-що изгряваше, а когато, излязъл от облаците, самолетът летеше над Закавказките хребети, наближаваше пладне…

В ушите му още бръмчеше моторът, още трепереше сърцето му. Когато прогони дрямката и отвори очи, видя пред себе си овчаря Авдал, който седеше до огнището, навел тъжно глава. Той държеше в грубите си пръсти кавала и нежни, тъжни кюрдски мелодии се носеха във въздуха…

Ло, ло, ло, ло…

Бележки

[1] Езиди — религиозна секта на племе, сродно на кюрдите. Езидите се кланят на огъня и слънцето.

[2] Синам — приказна птица.

[3] Хавурма — парченца овнешко месо, изпържени в мас.

[4] Кирво — приятел (кюрд.).