Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (71)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

В навечерието на голяма битка човек трябва да се подкрепи физически и морално

Вечерта Гагик донесе глина, направи от нея пет груби чаши и ги нареди край огъня.

— Да не мислите, че са само за чай — обясни той. — В тях ще ядем и пача.

Кой знае дали Гагик наистина беше такъв лакомник или повишеният му интерес към яденето се изразяваше повече в шеги, но това стана повод за една малка неприятност.

Тази вечер Ашот се канеше да обяснява на другарите си устройството на козята глава. Но на Гагик така му се бе прияло пача, че още през деня използува отсъствието на Ашот и опърли главата на огъня, насече я на малки парчета и я сложи в гърнето да ври… Бяха останали само рогата и част от черепа. Принудиха се да се задоволят и с тези „нагледни средства“.

— Как мислиш, защо природата е дала на козела такива грамадни рога? — обърна се Ашот към Гагик.

— Защо ли? За да ти измъкне шапката от ръцете — Шушик прихна.

— А още защо? — без да обръща внимание на шегата, попита Ашот.

— За да надвива съперниците си козли — вече сериозно отговори Гагик.

— Още?

Никой не се обади. Тогава Ашот реши да разкаже това, което знаеше:

— Веднаж, когато бяхме на лов, баща ми подгони козли до върха на една скала — започна той. — Да бягат назад — те не можеха, защото се страхуваха от куршума, а отпред имаше пропаст И се хвърлиха в нея. Аз се зарадвах, мислех си — пребили са се и лежат под скалите, а баща ми страшно се разсърди: „Изплъзнаха ни се!“ Погледнахме от скалата надолу — нито един, всички бяха избягали!… Питам баща си: „Как така? Как не си счупиха краката?“ — „Ами че те не се хвърлят с краката, а с главата надолу“ — каза той. Я вижте какви дебели и здрави рога имат — показа на децата Ашот. — Виждате ли как са очукани? От камъните е. Щом видят, че нямат друг изход, козите се хвърлят с главата надолу. Ако паднат на краката си, то се знае, че няма да станат вече.

— А защо домашният козел няма такива рога? — попита Шушик.

— Ами че нашите козли не се бият и не се хвърлят от скалите — отвърна Хасо.

— А сега — продължаваше Ашот — ще се опитаме да разберем на колко години е бил този козел… Шушик, ти как мислиш?

Според Шушик огромното животно с дебел врат и почти еднометрови рога сигурно ще да е имало към тридесет години. Но за всеки случай тя приспадна половината:

— На петнайсет.

Хасо се разсмя:

— Има ли толкова стари кози? Чакай да преброя пръстените по рогата. Един… два… три… седем, осем… Бил е на осем години, вече стар…

— А защо пръстените са разположени неравномерно? Гледайте — Шушик взе линийката, — този е дванайсет сантиметра, а този, последният — само пет…

— Я чакай, преди да отговоря, да си понапъна мозъка… — Сложил пръст на челото си, Гагик се замисли. — С храната ли е свързано? — попита той Ашот.

— Разбира се.

Децата разгледаха един по един всички пръстени, като се мъчеха да си спомнят каква растителност е имало по пасищата през миналите години.

До детските години на козела те не стигнаха — откъде да знаят какво е било лятото преди седем-осем години!… Но климатическите изменения през последните години съвпадаха с „показанията“ на рогата на козела. Разстоянията между пръстените в сушавите години бяха по-къси, а в плодородните — по-дълги.

— Вижте какво откритие направихме. Ще пишем за него във вестника — въодушеви се Ашот — и нашата дописка ще бъде основана на проучването на тези рога. Шушик, вземи молива…

Огънят пращеше слабо, глиненото гърне се поклащаше леко и изпускаше пара, която пръскаше приятна миризма.

— Не е ли време да го опитаме? — попита хрисимо Гагик.

— Късно е, вече е време да си лягаме. Ние и без друго изядохме много шишкебап, а да се преяжда преди лягане, е вредно каза Ашот.

— Късно ли?… В Лондон в два часа през нощта ядат бифтек, честна дума! Четох в едно списание…

Но Ашот беше непреклонен.

— Я по-добре, Хасо, да ни изпееш една хубава кюрдска песен — обърна се към овчарчето той.

И Хасо,както винаги обърнал лице към тъмния ъгъл на пещерата, запя със звучен глас:

Бериване, бериване!…

Кого зове на тази песен чистия звук?

Къде води онази пътека през ливадата?

Кой стои до чинара — и той цял чинар?

Кой ще падне в краката ти, джан, да прегради твоя път?…

Дълго и нежно пя овчарчето. Когато свърши, Гагик беше изпекъл вече чашите в огъня и преди да си легне да спи, пак подхвана:

— Нашите деди винаги са яли пача рано сутрин, на разсъмване.

— Какво ни интересуват дедите? Когато изгрее слънцето, тогава ще ядем — заинати се Ашот.

— Подценяваш ти, момче, опита на нашите прадеди — каза Гагик, но разбра, че няма да успее и се залови отново с кошницата си, започната предната вечер.

Другите деца също плетяха с увлечение кошници и така разнообразиха времето си. Те сякаш се съревноваваха кой по-бързо и по-хубаво ще изработи своята кошница.

Раздаде се победоносният възглас на Ашот:

— Моята е готова! — И той занесе в ъгъла на пещерата голяма, тежка кошница.

Никой обаче не можеше да плете такива кошници, каквито излизаха изпод тънките, гъвкави пръстчета на Шушик, които умееха и да шият, и хубаво да рисуват, и да пишат най-красиво в класа…

От пръчки, различни по дебелина и цвят, Шушик изплете такава кошница, която би смаяла и най-големите майстори. А да не говорим за овчаря Хасо. В ням възторг той съзерцаваше прехласнат произведението на момичето — кошница с цветна ивичка на края, с украса, с капак…

— Ще я изпратим на изложбата — рече Ашот.

— По-добре да я подари на някой човек, който заслужава — намигна Гагик на Шушик, като сочеше тайничко с пръст към себе си.

— Да, и аз така мисля. Ще я подаря на един много достоен и добър другар — произнесе Шушик спокойно и тържествено.

Всички чакаха с нетърпение кой ли ще е този другар?

То се знае, и Ашот, и Гагик имаха еднакво право да се надяват на подаръка. Нима не го заслужават?…

Но момичето се бавеше. То стана, оправи падналите на челото си коси, подаде кошницата на Хасо и каза мило:

— В нея ще събираш горски ягоди. Ще си спомняш нашите тежки дни, нашата дружба…

— Браво, браво!… Не очаквах! — заръкопляска Гагик.

А овчарчето, изчервено и смутено от неочаквания израз на уважение и приятелство, мънкаше объркано на кюрдски:

— Заф, заф, разима^[1]!… Ти си моя сестричка, ти си светлина за очите ми… — и притискаше до сърцето мургавата си слаба ръка.

Хасо беше кратък. Но точно с такива кратки думи кюрдът изразява своята преданост, любов, щастие — всичко онова, което чувствуват към момичето, наречено от тях сестра.

За сестрата кюрдът може да даде и живота си…

— И ти си мой брат… — отговори свенливо Шушик и с топла усмивка протегна ръка на Хасо.

— Ура, ура!… — закрещя отново Гагик.

Но Хасо в миг охлади неговия жар. Грабна кривака и му се закани:

— Да не си посмял да дразниш Шушик!… Гагик знаеше, че е на шега, но стана сериозен.

— Кюрдът не си поплюва, като нищо може да те цапардоса — каза той и всички се засмяха весело.

Настроението им беше хубаво, гладът не ги мъчеше, бяха доволни един от друг и от работата си, в глиненото гърне проблясваше вода, златистите снопи дива пшеница, наредени край стената на пещерата, достигаха почти до свода. Погледнеш ги и ти става драго на душата. А най-важното, опасността почти преминаваше…

Ашот обаче беше замислен. Той отдавна бе решил да подготви децата за нещо важно и само чакаше сгоден случай. Днес случаят се представи.

Когато всички се измориха и оставиха кошниците, Гагик каза:

— Хайде, Ашот, днес е твой ред да ни лъжеш. Всъщност какво друго им оставаше, освен да се „лъжат“ (на езика на шегаджията Гагик това означаваше да си разказват приказки). Безкрайните случки, повечето с весел край, облекчаваха тежката им участ, скъсяваха зимните нощи, а заедно с тях и неволите.

— Е добре — съгласи се бързо Ашот. — Ще ви разкажа една история, която учи на съобразителност. Чел съм я — тя е от Себеос наш историк от средните векове. Слушайте.

През седмия век една част от Армения се намирала под властта на персите, а другата била подчинена на Византия.

Арменският княз Съмпат Багратуни вдигнал народа на бунт срещу завоевателите и насилниците византийци. Като научил това, императорът заповядал да уловят Багратуни. Закарали го във Византия и, окован във вериги, го хвърлили в тъмница, преди да бъде разкъсан от зверовете — така решил императорът.

Съмпат стоял гол на арената на цирка със скръстени на гърдите жилести ръце и наблюдавал с презрение зрителите, събрани е хиляди да гледат мъченията му. Той бил висок, красив мъж, плещест, силен. Стар, опитен войн. В много сражения бил показал силата и смелостта си.

Вратичката на клетката със зверовете се отворила и пуснали срещу Съмпат огромна кафява мечка… Ха кажете, ако срещнем мечка, как ще се сражаваме с нея?

— Храбро! — възкликна Гагик.

— Не е работата само до храброст. Тук е нужен и ум. Съмпат знаел — а и вие научете и не го забравяйте: мечката се плаши, ако й извикат неочаквано и силно. Така и станало. Мечката се спуснала срещу Съмпат. А той — право срещу нея. Викнал в ухото й и с юмрук — по най-чувствителното място, сънната артерия… Звярът се олюлял, отстъпил назад и паднал. Паднал и не станал вече…

Тогава пуснали срещу Съмпат бесен бик. Бикът изскочил на арената и се насочил към жертвата си. Но Съмпат и сега не загубил присъствие на духа. Изчакал спокойно бика с протегнати напред ръце и го хванал за рогата. Започнала се напрегната борба.

Зрителите, между които бил и императорът Маврикий с императрицата, чакали със затаен дъх края на борбата.

Бикът се мъчел да се изскубне и да вдигне човека на рогата си или да го събори, но напразно. А човекът напрягал мишци, искал да извие врата на бика…

Изведнъж дивият жален рев на бика изплашил хората. Тресейки окървавената си глава, животното бягало обезумяло… Багратуни му бил изтръгнал рогата. Но не стигало това. Той догонил бика и го уловил за опашката и единия крак. В ръцете на Съмпат останало копитото и „с бос крак“ бикът избягал позорно…

Зрителите въздъхнали с облекчение, а императорът от страх занемял.

Какво е станало? Как победил Съмпат? Със сила или с ум? И със сила, и с ум. А най-вече с ум. Той забелязал, че бикът е стар, а на старите бикове рогата и копитата са слаби…

Да, не бива да се бориш с врага, преди да разбереш слабото му място.

Всички очаквали, че Маврикий ще заповяда да освободят храбрия арменец, но се излъгали. Императорът бил мрачен и жадувал за мъст.

Той дал знак и на арената пуснали лъв — огнено-риж, ловък, свиреп звяр. Съмпат почувствувал, че е застрашен от сигурна смърт, но следял хладнокръвно движенията на врага. Той знаел, че преди да нападне, лъвът се прицелва в жертвата си от седем-осем метра и тогава се хвърля върху нея. Така правят и барсът, и тигърът, и дивата котка. Който знае това, не му е трудно да избегне нападението. Свие ли се лъвът като пружина, ти отскочи настрана. Той не ще се хвърли, нито ще избяга, а ще се притисне до земята и пак ще започне да се готви за скок. Ако не загубиш присъствие на духа, ще останеш жив. Така и направил Съмпат. Когато лъвът скочил, той се дръпнал настрана, после изведнъж се хванал за гривата му, метнал се на гърба му и със страшна сила започнал да стиска гърлото на звяра… Лъвът се задъхвал, тресял глава и тяло, тичал по арената, но скоро дишането му се прекъснало — в шията му се впили яките, стоманени пръсти на сърцатия мъж. Лъвът паднал и останал с изплезен език.

Обезумялата от възторг тълпа поздравявала бурно Съмпат. Разнесли се възгласи:

— Свобода, дай му свобода!

Императорът Маврикий бил принуден да даде знак и Съмпат бил освободен…

Ашот млъкна за миг, разрови огъня с пръчка и вече с друг тон продължи:

— Барсът е все още при нас в клисурата, все още можем да го срещнем. Възможно е да не е умрял още. Утре ще тръгнем по следите му. Сега вече знаете как нападат човека тези хищници. Нали?… Така че, ако не загубите присъствие на духа, той нищо няма да може да ви стори. Мечката сигурно за пръв път е имала работа с такъв звяр, иначе непременно щеше да отскочи настрана още докато барсът беше във въздуха…

— Ашот, разказът ти ме прероди! — произнесе с патос Гагик. — Готов съм веднага, още тази минута да се срещна с някакъв лъв, да го уловя за гривата и да се метна на гърба му. Честна дума! Кръвта ми просто кипи… Напред срещу барса! — Гагик грабна главня и се спусна към изхода.

— Да не мислите, че ще го спра? Нека върви, нека се поупражни, сърцето си да кали — смееше се Ашот.

А Гагик, едва излезе от пещерата и се спря безпомощно. Над клисурата се беше спуснала гъста мъгла…

„Трябва да вървя, иначе ще помислят, че съм се изплашил“ — реши той и направи още няколко крачки напред. Главнята пращеше, сипеше искри, а те като падащи звезди осветяваха за миг всичко наоколо.

— Да отидем да видим, може барсът да е идвал вечерта да търси остатъците от нашата мечка — каза Ашот.

Но неговото намерение беше друго. Той искаше да поведе другарите си да търсят барса с цел да закали предварително сърцата и волята им.

Всички взеха факли и излязоха от пещерата. До огъня остана само Саркис.

— Охо, и вие ли идвате? — извика Гагик. — Като че ли не мога сам! — Ала тутакси се изплаши от думите си: „Ами ако наистина се върнат?“

Размахвайки главните, децата слязоха с такъв шум и врява в клисурата, че и цяло стадо тигри да бяха срещнали, и те щяха да се изплашат и с ужас да избягат…

* * *

Зрелището запали отново въображението на Ашот и съживи безумните му мечти.

Децата стигнаха с размахани копия до „бойното поле“ и под командата на Ашот запратиха оръжията си право в търбуха на мечката.

После при светлината на главните разгледаха всичко наоколо, но не откриха нови следи. Само старите още личаха по снега и свидетелствуваха, че звярът не е вървял, а е пълзял, толкова е бил слаб.

— Е, вече е съвсем ясно. Утре ще тръгнем по следите. А сега да се прибираме.