Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Щраусът не става невидим, когато скрие глава под крилото си

Дванадесетият ден от живота на нашите деца в Барсовата клисура беше за тях един от най-радостните…

Сега те бяха сравнително добре въоръжени, за което говореха дори разхвърляните по ъглите на пещерата пера oт червенушка.

Но не това беше все още най-радостното.

Едва се бе съмнало, а всички станаха, измиха се със сняг, засилиха огъня и нетърпеливо започнаха да поглеждат навътре в пещерата, където във вдлъбнатината на стената се пазеше вчерашната плячка. Хасо я беше сложил там — по-далечко, за да не изкушава изгладнелия Бойнах.

Сега овчарчето вадеше от „хладилника“ едно след друго врабчетата, хвърляше ги в полата на Шушик и поглеждаше въпросително Ашот;

— Стига ли, или още?

— Кого питаш? Аз отговарям за склада с продуктите намеси се Гагик и като избута Хасо, посегна към врабчетата.

— Вярно — съгласи се Ашот, — щом става дума за храна, между нас няма равен па Гагик. Нека той ни стане домакин. И тъй…

— Какъв домакин? Не домакин, а началник-управление по снабдяването!… — поправи го Гагик и гордо изпъчи слабичките си гърди. — За закуска — заяви той — на всеки се полагат по седемдесет и пет грама птиче месо — медицинска норма.

— Претегли ми, моля ти се, тези седемдесет и пет грама, само че по-точно — помоли се Шушик.

— Природата вече ги е претеглила. Мъжкият врабец има двадесет и осем грама чисто месо, женската — двадесет и четири грама, а малкото врабче — двадесет и един. Средно — почти двадесет и четири грама и половина… Значи, по три врабеца на всеки. Складът ще задлъжнее на всеки по грам и половина месо.

Като бръщолевеше непрекъснато, Гагик раздаде врабците.

— А за себе си защо взе четири? — учуди се Ашот. Гагик сне мълчаливо шапката си и показа драскотината на челото:

— Забрави ли?

— Ах, да, обещахме да ти дадем един врабец повече, задето те цапнахме по темето… Добре, яж. После ще помислим какво ни предстои да правим.

— Най-напред трябва да намерим глина и да иззидаме печка, че ще се задушим от дима — побърза да предяви исканията си Шушик. — А и нещо, в което да пазим вода.

— Ами вие какво ще кажете?

 

— Трябва да се направят копия с дълги дръжки. — И Гагик показа как могат да се хвърлят отдалеко.

— Копия едва ли ще ни потрябват — възрази Ашот. — Започва истинската зима и в клисурата ще останат само пернатите.

— Ох, колко хубаво! — зарадва се Шушик. — Значи, тук няма зверове?

— Има… Може и да има… — промълви Хасо. — спомнил си двете блестящи очи, които видял през нощта.

Но никой обаче не го попита защо мисли така.

— Май че вие се гласите тук да зимувате, a? — възкликна Ашот. Аз пък мисля другояче. Това, за което говорите, разбира се, е нужно, но сега нямаме време за губене. В момента имаме храна, така че ще отидем да разчистваме пътеката.

Той погледна въпросително другарите си. И наистина струва ли си сега да се мисли за дима и студа, който хлуе в пещерата! Всички усилия трябва да се насочат само към едно: как да се излезе от клисурата.

— Снегът по каменистите места се стопи, а на другите силно се слегна — каза Ашот. — Вземете инструментите и да тръгваме…

Той все още се намираше под впечатлението на съня си. Пред очите му беше още огненият дракон, който освобождаваше Дяволската пътека от снега…

Предложението зарадва всички, дори мързеливеца Саркис. След моралните плесници, които получи напоследък, той сякаш се осъзна малко, но все още се колебаеше: ту му се струваше, че другарите са прави, ту с нова сила пламваше оскърбеното му самолюбие.

Озлобен срещу себе си и другите, тази сутрин Саркис стана преди всички, слезе тайно в склада на бедната катеричка и забравил неотдавнашните угризения на съвестта си, хубавичко закуси с орехи. Но преди още да свърши, пак довтаса „онова проклето куче“. Изплезило червен език, то започна да мете с опашката си земята, да го стрелка с очите.

Саркис гледаше с омраза невинното животно, но като разбра, че със сила няма да се отърве (трябва да вземе пример от баща си: сварят ли те на мястото на кражбата, по-добре раздели с този, който те е хванал), изкриви устни в сладка усмивчица, счупи няколко ореха и с болка в сърцето ги хвърли на кучето.

Бойнах, свикнал вече с растителната храна, мигновено излапа орехите и поиска още. Но Саркис затули добре склада си с камък и се върна при другарите. Тогава погледът му падна върху Шушик, която едва се държеше на тънките си крачка. Без малко щеше да я съжали и да отиде дори за орехи… Но нали това би означавало да открие „склада“ па всички! Не, такова нещо няма да направи…

„Какво ме интересува! Нека всеки се грижи за себе си“ — мислено повтаряше Саркис онова, което беше казвал неведнъж гласно. Това единствено го оправдаваше пред собствената му съвест.

Но защо, ще попитате, децата не викаха Саркис да работи?

И те точно за това говореха днес на разсъмване, когато той беше отишъл пак при склада на катеричката.

Шушик каза, че е време вече бойкотът да се прекрати: „Докога ще мъчим човека!“

— Докато не се разкае пред колектива, няма да го прекратим — повтаряше своето Ашот.

— А не се ли разкая, когато дойде през нощта на лов за врабци? Това значи, че го е показал на дело. То не е ли работа? Откъде знаеш, може в тъмното да е убил повече от тебе? — избухна Шушик. — Изобщо аз съм против такава суровост.

— Ние сме сурови, защото условията, в които попаднахме, са сурови — възрази Ашот. — Защо Саркис не каже, че съжалява за случилото се? — повиши глас той.

След дълги спорове децата решиха да почакат още някой и друг ден, да видят как ще се прояви Саркис в такава важна работа като разчистването на пътя — дали сам без покана ще пожелае да работи…

Когато децата излязоха от пещерата, Саркис, макар и мързеливо, се помъкна след тях, нататък, където започваше засипаната със сняг пътека.

По пътя те се спряха до мястото, където неотдавна бяха видели заека. „Защо — помисли си Ашот — дългоухият се криеше точно тук, на откритата площадка, под снега, а не на по-безопасно местенце нейде под камък? Ето че и прокопаният от него вход още стои. Вероятно е намерил тук храна. Интересно, каква? Може да е подходяща и за нас…“

Ашот направи няколко крачки по посока към заешкия тунел, но потъна до колене в мокрия, тежък сняг и се спря. Нямаше сили да продължи.

— Зная, зная, сърцето ти не може да се откъсне от светлия спомен за онзи заек… Ах, как избягаха, как избягаха цели три кила чуден шишкебап! — засмя се Гагик.

Ашот не отвърна. Отърси снега от краката си и тръгна към онази злополучна пътека, която коварно се затвори като капан веднага след като ги пропусна тука.

Докато склонът не беше стръмен, децата се движеха на върволица, един след друг. Но колкото по-дълбока ставаше пропастта под тях, толкова по-страшно беше да се върви. А и как да не се страхуват? Доскоро още те тичаха, скачаха, държаха се здраво на краката си, а сега? Вървежът на всички стана неуверен, отпуснат…

На места пътеката беше свободна, но по-голямата и част бе скрита под снега — някъде улегнал и спластен, а другаде — разтопен, разкашкан.

Децата се спряха и внимателно се огледаха. Пътеката започваше от клисурата, опасваше целия каменист склон на скалата и стигаше чак до лявото крило на ридовете, които ограждаха Барсовата клисура. Тук-таме тя се разширяваше във вид на тераси, чиито долен край едва се забелязваше под снега. А на някои места снегът беше дебел и очертанията на пътеката съвсем се губеха. Изобщо тя беше толкова тясна, че бе опасно да застанат двама души един до друг.

— Хайде, вие се постоплете на слънчицето, а аз ще започна — каза Ашот и взе да хвърля с тоягата си мокрия сняг надолу.

Топлите слънчеви лъчи, отразявани от снега, галеха детските лица, сгряваха ги. От слънцето или от усилената работа Ашот се сгорещи. Съблече палтото си и го подаде на Хасо.

Но Хасо не го взе.

— Мой ред е — кратко каза той и пусна в действие кривака си.

С тези тояги май нищо няма да направим — каза Ашот. — Ще се опитам да измайсторя някакво гребло.

— Ще те помоля да не се месиш в моята домакинска дейност! — заяви Гагик и тръгна към пещерата.

По пътя той наряза млади клончета, не по-дебели от молив, сложи ги до огъня и се зае да плете нещо. подобно на малък сал. Може би цял час си игра с тази работа, но накрая остана много доволен. Случайно погледът му падна върху „долапчето“ с врабците и той си помисли: „Жалко, че командирът ни не е тук. Може би щеше да ме награди с някое и друго врабче…“

— Идат, лопатите, идат! — на излизане от пещерата викаше към другарите си Гагик и размахваше над главата си своето единствено изделие.

Бойнах ловеше мишки из храстите. Разтревожен от виковете на Гагик, той залая силно и хукна след него.

— Е, какво, донесе ли? — още отдалече нетърпеливо извика Ашот.

Децата прикрепиха плетеното изделие на Гагик към една от тоягите и се заеха един подир друг да чистят с него снега от пътеката. Работата се облекчи и колкото повече напредваха момчетата, толкова повече укрепваше надеждата им, че ще видят най-после белия свят…

— Така не става, деца — заяви неочаквано Ашот. — Нека едни от нас работят, а други да отидат да потърсят нещо за ядене. Няма място за всички ни тук, а и няма защо.

Хасо и Гагик ходеха най-лесно по скалите и затова те тръгнаха да разгледат процепите. Шипковите запаси в Масур се бяха свършили. Наложи се да търсят нови храсти с плодове и, разбира се, двете момчета много се измориха. Най-после в едно отдалечено местенце на другия склон блеснаха на слънцето някакви червени петънца. Шипки!

Като видя храста, Гагик се зарадва:

— Ах, мили мои витамини С! Почакайте, аз ей сега ще дойда при вас! — възкликна той.

Хасо се учуди: „Не се ли е побъркал Гагик?“ Откъде можеше да знае овчарчето какво е това витамин С и колко е богата с него шипката на нашата слънчева страна?

Докато те бяха заети с беритбата на плодовете, Ашот разчистваше пътечката, а Саркис стоеше и мълчаливо го наблюдаваше как работи — не се решаваше да му предложи помощта си.

Изведнъж Ашот каза:

— Шушик, ти иди в пещерата да нагледаш огъня… Нямаше защо въобще да идваш с нас. Нали е решено с какво ще се занимаваш…

— С огъни ли? Че как ще отида при огъня, като всички сте тука? — възрази жално момичето.

Тя събаряше снега от края на скалата и по детски се радваше, като го гледаше как пада в пропастта.

Саркис наблюдаваше и, изглежда, разбираше какво удоволствие изпитват другарите му, като виждат резултатите от труда си. Само той беше лишен от тази радост. И изведнъж реши и се приближи до Шушик:

— Дай аз малко да похвърлям…

Шушик се усмихна и му подаде лопатата, но Ашот я грабна и започна сам да работи. Той хвърляше снега с бързи, нервни движения и във всеки замах на ръката се чувствуваше едва скривано раздразнение. Саркис се досещаше, че причината на това раздразнение е той, неговото присъствие.

„Той просто не може да ме търпи“ — помисли си момчето и вътре в него сякаш нещо се сви.

Разчистването напредваше много бавно и едва когато децата хапнаха донесените от другарите им сочни червени шипки и малко си починаха, работата потръгна по-живо. И не толкова шипките, колкото все повече укрепващата вяра в скорошното освобождаване придаваше сили на децата.

Така те работиха до пладне и когато пресметнаха, определиха, че са очистили от снега почти четвъртината от пътеката. Наистина нататък скалата ставаше все по-отвесна. На места дори надвисваше над пропастта, а напред бяха и пукнатините, които пресичаха пътеката. И все пак при такова темпо можеше да се разчита, че след шест-седем дни ще се простят с Барсовата клисура, ако, разбира се, дотогава не падне нов сняг и всеки ден имат храна.

Когато всички капнаха от умора и лопатата вече падаше от ръцете им, Шушик попита тихо Ашот:

— Защо се инатиш, защо не му позволяваш да работи?

Саркис седеше настрана и гледаше към планината.

— Е, да речем, че му позволя. Мислиш ли, че ще работи?

— Ще работи, и то по-добре от всички. Не виждаш ли, че се разкайва…

— Разкайва се, че няма накъде. А ти си наивна и не го познаваш. Ще хвърли две лопати сняг, а после има да се хвали на село, че той ни е извел от клисурата!

— Не бъди такъв жесток, Ашот.

— Добре, да опитаме. Иди го извикай, — Саркис, ела и ти да поработиш с нас! Ашот те вика! — радостно извика Шушик.

Саркис щеше без малко да отговори: „Тъй ли? Дойде ли ви умът най-после?“ Но се въздържа.

Той взе лопатата. Но работата му достави удоволствие само първите две минути. След това се умори, толкова се умори, че чак лопатата му дотежа. Не, не обичаше той много да се труди, не беше свикнал на голямо усилие. Всъщност не е ли по-хубаво нищо да не прави? Ако много-много се напряга човек, може бързо да се прости с живота…

Добре, че дойде да го смени Гагик. Саркис с готовност му предаде лопатата.

— Как мислиш, Ашот, дали да изпратим Шушик за любимите ни врабчета? — попита Гагик, като намигна лукаво. — Да повикаме и тях на помощ…

Никой не можеше да възрази против такава помощ и Шушик тръгна незабавно да приготви обеда.

Слънцето вече захождаше зад върховете на арменския планински масив, когато момичето се върна с врабците, опечени на дървени шишове. След нея вървеше Бойнах; той скимтеше нетърпеливо и се облизваше. Всеки получи по шиш с три врабчета — три мънички птичета, с които трябваше да се нахрани човек, работил непосилно от сутринта до вечерта…

Бойнах напразно поглеждаше в очакване на кокалчета. Но как щяха да оцелеят те между два реда млади зъби?

И щом похапнаха, изведнъж сякаш просветна наоколо — светът стана розов!

— Хайде, ставайте! — изкомандува Ашот.

Работата се поднови. Ашот беше най-отпред и хвърляше снега с плетената лопата. След него — останалите. Един — с тояга, друг — с кривак, изобщо работеха кой с каквото може и тихичко се движеха един подир друг. Шествието завършваше Саркис. Тук, на края, за него не само че не оставаше никаква работа, но и нямаше от какво да се страхува: краката му стъпваха на освободена от снега, чиста пътечка, По-опасно беше за първите — тези, които напрягаха сили, за да хвърлят купища сняг от тясната пътека, Току-виж, загубили равновесие и полетели след снежната буца в бездната… „Не, храбрият Назар^[1] няма да отиде на война. Само той липсваше там!“

Ала както на бойното поле куршумът намира често страхливеца, скрит в окопа, така и бедата сполетя Саркис, загрижен най-много от всички за своята безопасност. Постигна го точно онова, от което той най-много се страхуваше.

Ашот отдавна бе схванал простата хитрост на Саркис, който само си даваше вид, че работи. Като го наблюдаваше как отпуснато и без желание размахва пръчката си, Ашот все повече се дразнеше и най-после извика:

— Я ела тука, Саркис! Поработи малко на моето място, няма защо да си махаш напразно ръцете…

Какво можеше да направи Саркис? Пак да не се подчини, да не обърне внимание на това неприятно предложение? Не, сега ще е много предизвикателно.

„По-добре да не се захващам с него“ — реши Саркис и като се подпираше на пръчката си, започна предпазливо, много предпазливо да върви напред. Ето че мина край Шушик, притисната предварително до скалата; ето го вече на една крачка и от Гагик, но изведнаж… Проклет камък! Саркис не искаше децата да забележат боязливата му, несигурна стъпка и за миг вдигна високо глава. В тази секунда пред краката му се изпречи някакъв камък, той се спъна, загуби равновесие и полетя от края на пътеката в пропастта, без дори да изохка.

Шушик изпищя страшно. Отдолу се чу някакъв глух плясък, шум от сипещи се камъни и изведнъж всичко утихна.

…Оглушително, тревожно залая Бойнах.

— Олеле, какво стана!… — Гагик приклекна; коленете му трепереха. — Дръпни се! — Подплашен, той улови за ръка Ашот, който се беше приближил до края на пропастта. — И ти ли искаш там?

Ашот отстъпи половин крачка, като продължаваше до се взира напрегнато в бездната, Не можеше да види какво има зад скалистата издатина. Само долу, на издатината, се зеленееше малка кичеста ела с дебели криви клони.

— Саркис! — наведен над клисурата, извика Ашот.

Ехото повтори гласа му и заглъхна. Децата напрегнаха слух, но наоколо цареше мъртва тишина.

Ашот седна на пътечката и отпусна глава на ръцете си.

— Каква страшна история! Какво направих!…

Децата стояха, потънали в тягостно мълчание, нарушавано само сегиз-тогиз от хлипането на Шушик.

Падна, преби се о чукарите техният другар по съдба — тежък, егоист, но все пак другар… И тъкмо когато почваше сякаш да се осъзнава, когато правени първите крачки към колектива, към приятелите…