Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Човек въпреки всичко намира начин да излъже животното

Вечерта, точно преди да си легнат, Хасо попита:

— Ашот знаеш ли къде бях по залез слънце?

— Наистина те нямаше. Да не би да си ял шипки в храстите?

— Тайно от другарите аз нищо не ям! — с достойнство и с неочаквана разпаленост отговори Хасо.

Никой не забеляза как лежащият в ъгъла Саркис потръпна при тези думи. Никой не го гледаше. А Хасо вече с по-мек глас продължи:

— Разузнавах къде се крият врабците.

— Така ли? Е, и? Намери ли?

— Намерих, под Яребишкия хълм има голяма пещера. Там…

— Много ли има? — оживи се Ашот.

— Много. Долетяха отвсякъде и напълниха цялата пещера. Не знаеш ли как се ловят?

— Как да не зная! Защо си мълчал, момче, и не си казвал? Хайде, ставайте! Тръгваме.

И Ашот скочи с такава бързина, сякаш минута само ако закъснееше, от врабците и помен нямаше да остане…

— Дай ми ножа, Хасо, а вие вземете тоягите и обвийте краищата им с тази трева — разпореди се той и изскочи от пещерата.

* * *

Ашот скоро се върна е няколко храста трънки, отрязани до корена. Гъстите клони бяха покрити с множество остри, бодливи шипове. За да могат храстите да се държат в ръце, той очисти набързо краищата им от бодлите и ги раздаде па другарите си — на всеки по храст.

— А сега — след мене!

Но може ли Гагик да се помръдне от мястото си, без да разбере точно закъде го викат!

— Най-напред обясни къде и защо? — заинати се той.

— Ти никога ли не си ловил зиме птици в плевника? — разсърди се Ашот.

Гагик поклати отрицателно глава.

— Вярно, че са мънички, но какъв бульон става от тях!… А пилаф с такъв бульон?… Няма нищо по-хубаво от него! Ние го готвим всяка зима. Искаш ли да знаеш как ловим врабците? Слушай. Когато зиме се заврат в плевника да се постоплят в сламата, ние открехнем лекичко вратата и стоим до нея с ей такива храсти в ръце. После подплашим птиците, те се разхвърчат в паника и — в пролуката, право на храстите. Тогава ние ги удряме с бодливите клони и те падат на земята, само да събираш. Ясно ли е? А сега да вървим по-бързо. Хасо, завържи кучето, нека остане…

Децата взеха две горящи главни, тоягите с намотано по тях сено и храстите и излязоха от пещерата. Саркис също взе факел и храст и ги последва.

Беше нощ, но човек ще помисли, че слънцето току-що е залязло и мракът не е успял още да завладее напълно земята. Небето беше ясно, звездно. Снегът, обгърнал с бяла покривка клисурата, искреше меко. Цялата природа наоколо спеше спокоен сън. Спяха планините, спяха скалите. На сумрачния фон на нощното небе като фантастични замъци ясно се очертаваха черните силуети на зъберите.

Хасо вървеше отпред и показваше пътя.

Децата се приближиха безшумно до Яребишкия хълм и спряха пред тъмния вход на Врабчата пещера, както я кръстиха по пътя.

Какво беше намислил Ашот? Какво трябва да правят сега? Да влязат с факлите в пещерата?

Не, Ашот прибра от всички факлите и главните. Постави главите върху камъните една срещу друга и приближи димящите им краища. Така те можеха дълго да тлеят, без да угасват.

После отведе Гагик настрана, даде му палтото си и му прошепна нещо на ухото. Гагик кимна — разбрал е.

— А вие — след мене — каза Ашот и поведе децата в пещерата.

Всички държаха в ръце бодливите храсти.

Гагик не беше успял още да вдигне както трябва палтото и да закрие с него и тялото си тесния вход на пещерата, а вътре децата вече се развикаха, засвиркаха с уста. Вдигна се страшна врява. Скоро обаче поутихна и до Гагик достигна шумолене от множество крила. Изплашените в съня си врабци хвърчаха хаотично из пещерата от стена до стена. Те се спущаха инстинктивно към изхода, но се блъсваха о завесата, приспособена от Гагик, и зашеметени, продължаваха да се въртят в мрака.

А „ловците на врабци“ нищо не виждаха в тъмнината. Впрочем нямаше нужда и да гледат. Вдигнали високо храстите, те силно ги размахваха, както сварят. Много врабци се удряха в тези бодливи препятствия и падаха на земята. Други намираха убежище в пролуките на пещерата, но ужасният шум, който вдигаха непрекъснато децата, ги принуждаваше да напускат скривалищата си.

В разгара на лова Гагик от любопитство отпусна леко палтото и пъхна глава навътре в пещерата. В същия момент някой силно го перна по темето с бодливия храст. Гагик отскочи назад и без да иска, откри входа.

— Вие какво — извика той, — да не сте решили сега пък мене да ловите?

Някой се засмя, но всъщност на децата не им беше до смях: останалите живи врабци намериха пътя към спасението.

— Закрий входа, Гагик! По-бързо! — извика Ашот.

— Не, братко, моята глава не е намерена в гората, та който минава и заминава, да я удря…

Като видяха чорлавия Гагик, децата не можаха да сдържат смеха си, макар че челото му беше силно надраскано.

Пострадалият извади изпод черния си перчем остър бодил и го подаде на Ашот:

— Добър ловец си, няма що! Затова ли ме постави тук, да има по какво да пердашите с метлите?

— Нищо, Гагик! Ние пък ще ти дадем една птичка повече. — Шушик, я донеси тука факлите, да видим какво става на бойното поле.

И наистина пещерата приличаше на бойно поле — навсякъде бяха пръснати избити врабци.

Децата събраха плячката си, натъпкаха я в шапките и джобовете и във весело настроение тръгнаха за „у дома“.

Сега Хасо вървеше не отпред, а накрая. Както винаги при опасни походи: нататък — в авангарда, насам — в ариергада, изобщо там, където е най-трудно.

… На хората, израсли сред природата, силно са развити и петте сетива: обоняние, осезание, вкус, зрение, слух. Но те притежават и още едно, „шесто чувство“, неизучено досега от науката. И дали това чувство именно не подсказа на Хасо, че нечии очи го гледат упорито в тила?…

Момчето се обърна и видя, че иззад храстите наистина се бяха вперили в него горящи фосфорни очи. Те блеснаха, после угаснаха, изчезнаха.

„Звяр…“ — реши Хасо и като размахваше главнята, ускори крачките си.

От страх да не наплаши другарите си той нищо не им каза, но мисълта за това не го напускаше. Какъв звяр можеше да има тук? Откъде и как е дошъл?

За овчарчето беше ясно само едно: това не е вълк. Вълчите очи му са добре познати. А и как ще попадне вълк в тази клисура? Не, друг хищник беше…

Така размишляваше Хасо и по-късно, легнал на твърдата постеля до уморените си от лова другари, които отдавна вече дълбоко спяха…

Всъщност не всички спяха.

Други мисли вълнуваха Ашот през тази нощ. Досега гладът и слабостта бяха пречка да се заловят с разчистването на пътеката. Неведнъж бяха говорили за това, но той поддържаше друго: необходимо е най-напред да се снабдят с храна. „Да се нахраним добре, да се запасим с храна за два-три дни и тогава да се заловим с пътеката“ — казваше той. И нямаше как — съгласяваха се с него. „Е, сега имаме храна — размишляваше момчето. — Няма какво да се чака… Още утре ще си опитаме щастието. Само че нямаме никакви инструменти. Можеш ли да направиш с ножа лопата?“ Сънят затвори очите му и той заспа, преди да е решил как и с какво ще чистят от снега злополучната пътека.

* * *

Но и насън дори този въпрос не му даваше мира. Toй се виждаше как върви с горелка в ръце и насочва жарката огнена струя към снега, покрил Дяволската пътека… Снегът се топи, топи се с невероятна бързина… „След мене, вървете след мене!“ — радостно вика Ашот другарите си и бърза ли, бърза напред, а след него леко и весело — Шушик, Хасо, Гагик… Всички бързат към свободата. Тогава Ашот се обръща да види дали идва след него и Саркис. Не изостава ли както обикновено? Не, върви. „Как ще изостане сега?“ — мисли си снизходително Ашот.

А горелката, също като огнедишащ дракон, бълва дим и пламък, изгаря снега и все повече открива чернеещата се пътека — пътя към дома. „Към дома, към дома!…“ — беззвучно шепне Ашот и чува насън собствения си глас — звънлив, бодър, зовящ…