Петър Бобев
Жрицата на змията (1)

1

Моторът изръмжа, задави се в някаква металическа кашлица и спря. Тишината сякаш удари с камшик в ушите. Целият свят онемя.

Пилотът се обърна. Чертите на лицето му се бяха изопнали до неузнаваемост.

— Опитвам да намаля удара — процеди той през зъби. — Вържете се!

Боян Симов преметна раменните каиши, затегна токите, после погледна през десния прозорец на лекия двуместен самолет.

Долу, ширнала се до хоризонта, тъмнееше безкрайната джунгла като океан от къдрава зеленина. А през нея, разсякла и уплела плътната й снага в брилянтната мрежа на безбройните си притоци, се виеше в царствена леност Амазонка.

Амазонка, Парана Тинга на индианците — Царската вода!

Кръгозорът се губеше в теменужената омара на влажните изпарения, над които се стелеха розовите силуети на облаците.

Океанът на джунглата се надигаше, набъбваше. Кадифената му повърхност загрубя, накъдри се в неравни листнати хълмове. Откроиха се отделни дървета-гиганти, успели да извисят снаги над по-слабите си съседи. Изправиха се, настръхнаха грозно и предизвикателно.

Самолетът профуча в бръснещ полет. Горските върхари зашибаха яростно металния му корпус и се разхвърчаха настрана, като че ли повалени от гигантска коса. Крилата се надиплиха, смачкаха се, обезобразиха се. Отхвърча нанякъде хоризонталният стабилизатор. Преди да е достигнал земята, самолетът се разрушаваше. Но скоростта видимо намаля.

Наистина, щяха ли да се спасят? Имаше ли надежда?

Боян Симов избърса с длан кръвта от лицето си. Късче от счупения прозорец го бе порязало, без да усети. Но това сега нямаше значение. Стиснал конвулсивно облегалката на пилота, той очакваше, напрегнал всеки мускул на тялото си, страшното сгромолясване.

И в тоя миг видя през пролуките между извисените корони на палмите някакви каменни строежи — стъпаловидни пирамиди, кули, обширни тераси, дълги колонади. Мярна му се уродлива статуя с огромна глава, после зелената вълна на джунглата налетя и заля всичко.

Град в джунглата! Мъртъв град!

Самолетът продължи да се хлъзга по върховете на дърветата, докато внезапно един горски исполин се изпречи насреща му. Спъната в устрема си, машината се преметна с оглушителен трясък, като ломеше клоните и раздираше — гигантската паяжина на лианите, подобно на фантастична метална муха.

Бензиновите резервоари избухнаха. Пилотът клюмна.

В този миг отдолу сякаш се подхвърли някаква неширока река. Пламналият самолет се вряза с плисък в нея и потъна…

Замаян от удара, оглушал, ослепял, Симов успя да се примъкне до пилота. Пое го, извлече го с мъка през счупения прозорец, от който нахлуваше водата, и изскочи на повърхността. Озърна се тревожно. И двата бряга бяха далеч. Дали би могъл да ги достигне така — ранен, с изтичаща кръв, с тоя безжизнен товар в ръцете? Безспорно пилотът беше мъртъв. Кървава рана на челото му показваше къде е смазан черепът му.

Боян загреба с последни сили, насочи се по течението към вдадения в реката тинест нанос, който му се стори най-достъпен. Дънерите, изтегнати неподвижно върху тинята, неочаквано оживяха, провлякоха се до водата и се гмурнаха. Няколко чифта грозни пъпки запориха лъсналата като разтопен кехлибар водна повърхност. От време на време назъбена като трион опашка изпляскваше нетърпеливо.

Боян усети, че дъхът му спира — каймани! Той обърна назад. Заплува, обезумял от ужас, забравил раните и умората.

И от насрещния бряг наскачаха няколко рогови чудовища. Наближиха. Подадените над водата очи бляскаха алчно. Грозните плочести тела бяха скрити под водата, не се виждаха и страхотните зъбати челюсти. Но Боян знаеше с каква жестока стръв те се разтваряха някъде под него, готови да го разкъсат.

— Помощ! — изкрещя той.

И млъкна. Каква помощ? От кого? В тоя пущинак?

Ако имаше поне нож…

Нож! Какво можеше да стори на тая отвратителна глутница? И все пак — другояче се умира в борба.

Внезапно той съгледа двадесетина метра напред едно изкоренено дърво, понесено от течението, уплетено с треви и лиани, с лишеи и клюмнали орхидеи.

Боян Симов напрегна всичките си сили и достигна спасителния плаващ остров. Когато се преметна върху отрупания с мъхове дънер, на педя от крака му изщракаха крокодилски зъби. Той опита да издърпа при себе си и трупа на пилота, но крокодилите му го изтръгнаха от ръцете и го завлякоха към дъното.

Боян задиша учестено. Спасен — но с цената на какво?

Всъщност дали беше спасен?

Кайманите се боричкаха край него, ръмжаха — грозни, озъбени — и с тъпа, непреодолима настървеност опитваха да се покатерят върху дървото.

Ограден от десетина щракащи зъбати уста, Боян обезумя от страх. Отчесна един клон от плуващия дънер и почна да удря, да мушка всяка по-нахална морда, която се надигнеше към него.

Но борбата не беше по силите на един ранен, отпаднал човек. Предрешена борба. Замаяни от мириса на кръвта, чудовищата не се отчайваха, не отстъпваха, налитаха упорито, сигурни, че плячката няма да им се изплъзне.

Обсаденият сал пъплеше бавно по течението, следван от зловещия си ескорт, сред разсечената гора, която нависваше от двата бряга в гъсти зелени лавини. Плоските корени на горските гиганти се плакнеха във водата. А нагоре се издигаше хаос от листа и причудливо нагънати клони, наметнати с оплетената прежда на лианите.

При наближаването на сала все нови и нови пълчища каймани напускаха притоците и се спускаха да догонят шумното шествие, а разтревожени чапли и флаинги размахваха тежко крила и политаха напред, почти докосвайки с крака повърхността. Сини водни кончета пърхаха наоколо на цели облаци.

Плаващият дънер навлезе в един тих залив, гъсто обрасъл с гигантските листа на амазонската Виктория.

Боян нямаше време, нито желание да се радва на прекрасните водни лилии, които неусетно се свиваха и потъваха под водата за сън. Привличаха погледа му само листата, двуметрови зелени тепсии с червени, завърнати нагоре ръбове. Изглеждаха така плътни, сякаш излети от зелен метал. Дали можеха да удържат тялото му, да му позволят да доскача по тях до плитчината?

Но салът вече доближаваше брега. Боян се приготви за скок. В същия миг той отблъсна дънера с кола си. Отсреща се надигна сърдита боа, изправила заплашително глава над навитото си люспесто тяло.

Крушенецът напусна сала стотина метра по-надолу. Прегази рядката тиня, която клокочеше под краката му, изпускайки вонещи мехури, и се просна върху брега сред избуялия мъх.

Отгоре му закрякаха тревожно невидими в шумата маймуни, разхвърчаха се с крясък орляци зелени папагали.

Грозните влечуги се посуетиха край изоставения дънер, после се разотидоха. Маймуните и папагалите притихнаха.

Боян лежеше по гръб, с притворени очи. Главата му бучеше досадно, убийствено, сякаш до ушите му продължаваше да реве самолетният мотор.

А не биваше! Трябваше да стане, да се подготви, да срещне всяка опасност. Защото джунглата гъмжи от опасности. Зад всяка шумка дебне смъртта.

Трябваше!

Той опита да се надигне, ала главата му, натежала от непоносимата болка, отново се отпусна безволно върху мъховата настилка.

Нямаше сили! Никакви сили! Само мислеше, мислеше трескаво и неспокойно. Как стана всичко? Не беше ли кошмар?

Искаше се само малко напрежение, съвсем малко! И щеше да се събуди, да се намери пак у дома си сред любимите книги, сред гипсовите отломки на каменните паметници с тайнствените, все още неразгадани писмена.

Още едно усилие! Само едно!

Тропическата гора висеше отгоре му заплашително, затискаше го с оловна тежест, смазваше мисълта му. Разумът му не можеше да понесе повече тази страхотна, умопомрачаваща раздвоеност — такава неправдоподобна красота и в същото време толкова безнадежден ужас!

Боян лежеше под огромна сейба, истинска планина от листа и клони, закрепена като по чудо върху сребристия си ствол. По-право, не ствол, а чудовищна мраморна кула, която не биха могли да обхванат с ръце двадесет души. Без никакъв вятър клоните й проскърцваха от собствената си тежест, омотани с цели купи увивни растения и налепени с гигантски праханови гъби като нависнали чардаци. А мъхът пълзеше навред, застилаше червената почва, високо издадените корени, стъблата и клоните, върху които избуяваха цели храсталаци от папрати и орхидеи. От цвят на цвят прелитаха бляскави като скъпоценни камъни пъстроцветни колибри.

Наистина, защо се реши да прекоси джунглата с този лек, остарял самолет? Всички го предупреждаваха какви опасности го заплашват при подобно пътуване. Съветваха го да изчака още два дни редовния пътнически самолет. Щеше да закъснее само един ден, щеше да изпусне само официалната част — поздравленията, които всъщност всякога му бяха досадни. За деловата работа щеше да пристигне навреме. И ако не се бе поддал тъй лекомислено като хлапак на изкушението да прелети над джунглата не на две хиляди метра височина, а почти над върховете й, ако не бе се съблазнил от гъделичкащия мирис на приключението и на непреживяната възбуда, в този момент той щеше да седи още в музея „Тиахуанако“ край езерото Титикака. Би продължавал проучването си върху древноамериканските цивилизации сред богатата съкровищница от периода преди инките — дълбани лодки, глинени съдове, хилядолетни мумии и подобните на тях съвременни тсантси^[1].

Нещастникът неволно потрепера. Дали и неговата глава, ако преди това не я оглозгат хищните мравки, няма да попадне в ръцете на зловещите ловци на черепи, които ще махнат костите й, ще я напълнят с нажежен пясък и ще я окачат да се опушва над огнището?

Майка му, сестра му, приятелите му ще чакат да се върне, ще се надяват, както десетилетия наред вече хората очакват завръщането на легендарния майор Фосет. А в това време неговата тсантса, тсантсата на младия археолог Боян Симов, която сега мисли, страхува се и се надява, ще попадне, сбръчкана и почерняла, смалила се колкото юмрук, в същия музей, където друг любознателен археолог ще се мъчи да гадае по нея човешката история.

А главата го болеше ужасно. Сякаш самолетният мотор се бе намъкнал вътре и витлото разчепкваше мозъка му. Тресеше го. Зъбите му тракаха неудържимо.

Отравяне на кръвта навярно…

Право над главата му висяха огромните надупчени листа на монстерата, толкова големи, че би могъл да се завие с тях. Това ли беше същият филодендрон, който растеше до бюрото му в София и го примамваше с непреодолимия си чар към амазонските лесове, към прекрасната страна на хилядите неразгадани тайни?

Той трепна. Но не можа да се мръдне. Нямаше сила, нямаше и смисъл.

Листата се отместиха и зад тях се промуши една блестяща зелена глава с назъбен гребен. Грозна, уродлива, заплашителна.

Боян въздъхна облекчено.

Игуана!

Слабите обичат да се пъчат във войнствени доспехи.

Безобидният потомък на динозаврите се спусна по опашка от монстерата, като скимтеше тихо, изплези червения си език и улови някаква буболечка, после изведнъж се дръпна назад. Беше видял човека.

В този миг Боян отвори широко очи, впери ги втренчено в гъсталака.

Какво беше това? Обикновен камък или…

Полузасипана с тиня, обрасла с мъхове и замрежена е лиани, прозираше гигантска каменна глава.

Като загадъчните изваяния на Великденския остров, като статуите край езерото Титикака…

Възможно ли бе — чак тук? Скрита, заровена под завивката на пищната растителност, измърсена от гниещите остатъци на загинали растения.

В същия миг, пред прага на неоспоримата смърт, Боян почувствува как някой властен и невидим отмахва от очите му чудна непрогледна завеса, разкрива отдавна дирена тайна.

Той умираше, търсещ и неоткрил загадките на отдавна загинали цивилизации, а край него кипеше истинският живот, животът, който потулва под кипящата си жизненост тлеещата смърт. Наоколо шествуваше победоносното и безпощадно настояще, което затлачваше с утайката на забравата увехналото минало; шествуваше жестоко, самовлюбено и властно.

А градът? Розовият град, зърнат крадешком от прозорците на пропадащия самолет. Реалност ли беше той или кошмар, трескаво бълнуване?

Не е ли това град Манка — Златната столица, легендарният град от червен мрамор, търсен от древните-конквистадори и съвременните авантюристи?

Някои разказват, че в него живеят бели хора, слънцепоклонници, които ловят всеки, който се мерне край владенията им, и го принасят в жертва на своя кървав и жесток бог.

Слънцето, наближило кръгозора, бе обагрило небосклона с кърваво сияние. През мрачния тунел на джунглата прозираше реката, чиито кехлибарени води се бяха превърнали в огнена лава, тежка и ленива. Черни сенки избликнаха от влажните усои, преляха, погълнаха света. Заскрибуцаха цикади. Заквакаха с гъгнещ глас гигантски жаби. Разкискаха се кресливо маймуни. Далече се обади ягуар. Запрелитаха едри прилепи. Почти над лицето на Боян изпърха нощна пеперуда на големина колкото гълъб. Замигаха с фенерчета милиарди светулки като раздухани искри на невидимо огнище. От ствола на съседното дърво светнаха цветовете на паразитното растение апе-апе. В мрака се открои като приказна колона с пепеливото си фосфоресциращо сияние гниещ пън. Откъм реката загрухтяха кайманите.

Боян притвори очи. Ех, ако би могъл да заспи! Да не мисли! Да забрави! Да забрави къде бе попаднал и какво го очакваше!

Та нима можеше да се надява още да оцелее, ранен, без никакво оръжие, отчайващо безпомощен? Да оцелее в Зеления ад на Амазонка, сред най-ужасната джунгла на земята? Да се измъкне той, когато хиляди здрави, въоръжени до зъби смелчаци, са загивали…

Зверове, отровни змии, блата!

И най-страшното — комари…

Те отсега се въртяха на цели облаци около лицето му, звънтяха досадната си песен. Носеха зараза, смърт…

Изведнъж нейде съвсем наблизо проехтя гласът на ягуар. Царят на джунглата предупреждаваше. След това се чу лудо топуркане. Жертвата бе избягала. Гладният хищник изръмжа подире й недоволно.

Боян настръхна. Чу как изпращя настъпена клечка, зашумяха едри кожести листа. Маймуните се разкрякаха яростно. Обадиха се и папагалите.

Както лежеше с опряна глава върху обраслия с мъх корен, човекът се взря в мрака, откъдето идваше шумът.

И видя две святкащи зеници.

Беше тъй отпаднал, че не можа дори да се уплаши; Цялото му тяло, волята му, чувствата му бездействуваха, смазани под лепкавата тиня на безразличието.

Само си помисли, и това не беше толкова чувство, колкото разум — значи, вече край… Е, добре — край… Дано по-скоро…

Звярът изсъска като котка, двете святкащи точки се снишиха. Ягуарът се готвеше за скок.

Замаян, с бръмнали уши, в тежък полушемет, Боян се учуди на равнодушието си. Сякаш не беше той, а някой друг. Сякаш не го дебнеше смъртта. Като че се бе издигнал нейде високо-високо и оттам съзерцаваше безучастно някаква интересна случка, която не го засягаше. Случка — сън, измислица, все едно филм!

Точно тъй, гледаше филм…

Хищникът се подхвърли нагоре.

В същия миг избръмча отпусната тетива като докосната струна на арфа. Звярът се строполи на земята, захърка, затръшка се бясно. Изправи се, пак рухна. Боян усети дъха на месоядната му уста, чу учестеното му дишане.

Тетивата отново звънна, втора стрела се впи в тялото на ягуара, който подритна с крака, изхриптя и притихна.

Маймуните млъкнаха, може би смаяни от станалото или пък побягнали преди това.

Настана тишина. И в тая тишина още по-напрегнато засвириха москитите, заскрибуцаха цикадите, заквакаха жабите.

Кой беше неочакваният спасител?

Безсъмнено не бял човек! Белите не си служат с лъкове и стрели. Пък и какво ли ще дирят тук, в най-залутания край на Амазония?

Изведнъж нещастникът отвори широко очи, от изненада дъхът му пресекна.

Иззад гигантския дънер на сейбата изплува някакво чудесно видение. Приближи полугола бяла девойка с къса памучна туника, с навита на венец руса плитка и диадема от ярки светлинки, която лееше наоколо меко, спокойно сияние и прогонваше черните сенки на джунглата. В ръката си тя държеше лък, а през рамото й висеше колчан със стрели.

Такава красота!

Боян лежеше изумен, без да шавне. Не сънуваше ли? В ред ли беше разсъдъкът му? Защото това не можеше да бъде истина! Истината не е такава. Сън е. Трескав сън, в който се редуват в нелепа смяна ужас и неизживени блянове!

Живо същество ли стоеше насреща му и го гледаше с мълчаливата си, печална усмивка?

Живо същество или болезнена халюцинация?

Девойката пристъпи, окръжена от яркия си ореол, хвърли безразличен поглед към простреляния хищник и се приведе над занемелия от учудване Боян.

Очите й, тъмни и печални, го обгърнаха в безкрайно сладостна ласка. И в същото време той прочете в тях още нещо — неизмеримо тежка мъка и примирение…

Едновременно и топлота, и безнадежден хлад.

Тя раздвижи устни да проговори.

Но не. Не беше говор, а свирене с уста. Или по-право не и свирене, а нещо по-сложно, неразгадаемо — и шепот, и пеене едновременно. Мелодично и галещо.

Девойката млъкна. Очите й го гледаха нетърпеливо. Очакваха отговор.

Какво ли питаше тази музика?

Младият археолог си припомни — свирещия език на гуанчите от Азорските острови, езика без думи на древното загадъчно племе. И още някъде — бушмените в Африка…

В този миг нещо ново привлече вниманието му. След гладкия унес от близостта на това прекрасно създание нов ужас вледени съзнанието му, пресуши устните му, спря дъха му.

Нима тя не чуваше? Не виждаше ли?

През гъстака се подаде огромна змийска глава, а след нея се източи туловището на гигантска анаконда. Тя пълзеше бавно и уверено — някаква неправдоподобна, неприемлива за човешкия разум грамада от гъвкавост и сила, — а под страшната й тежест скърцаха преломените храсти, пращяха разкъсаните лиани. Из зиналите й челюсти се подаваше като двурога вила езикът й, който опипваше всяка трева, всеки дънер наоколо, а изцъклените й зеници мъждукаха със зеленикаво сияние като два фосфорни диска.

Видът на приближаващото влечуго ужаси Боян. Той опита да се привдигне, посочи с ръка.

Девойката само се извърна небрежно назад, после потропа с крак по земята. Змията спря, застана неподвижна като каменна колона, наподобила ограждащите я дървесни стволове. Очите й продължаваха да греят със своя студен огън и само неспокойният й трептящ, език издаваше, че е жива, че стои и дебне.

Девойката пристъпи към нея и я прегърна. Но и с две ръце не успя да обхване шията й.

Едва сега, при сравнението на нежното момиче със заплашителната мощ на чудовището, Боян успя да проумее, да осъзнае неговите размери. Дължината му може би достигаше тридесет-четиридесет метра, а дебелината му се равняваше на три девойки като прекрасното русо привидение, което галеше с ласкави длани люспестата му броня.

Той не издържа повече. Надигна се, подпря се с гръб в стъблото, опита да проговори, да каже нещо, да извика, да изкрещи от ужас.

Внезапно цялата джунгла се завъртя — убитият ягуар, девойката, чудовищната змия, дърветата. Черният мрак избухна като безшумен взрив и зарина всичко. Звездната диадема върху русата глава угасна…