Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Какво ще бъде, ако…

На четиридесет и петия ден от своя плен, след като закусиха добре, децата насядаха около печката и дълго мълчаха, погълнати от мислите си.

Саркис седеше, навел мрачно голямата си глава. Колкото повече се сближаваше с другарите, толкова позамислен и мълчалив ставаше. В душата на момчето изглежда, се водеше голяма борба,

Той вдигна очи към Ашот и неочаквано попита:

— Когато се върнем на село, как трябва да живея?

Въпросът за неговите отношения с баща му го измъчваше, но момчето не посмя да каже направо.

— Как да живееш ли? Както ти подскаже съвестта.

— Съвестта ми?… Моята съвест ме учи… — Той помълча, но се реши изведнъж и развълнувано добави: — Не е лесно все пак, та той ми е баща!…

И наистина Саркис постави трудна задача пред другарите си. Какво да му кажат, какво да го посъветват? Всички мълчаха и само Ашот, като най-решителен и най-прям, погледна Саркис право в очите и каза:

— Кое според тебе е по-важно за пионера: личните интереси или интересите на колхоза?

Пак настъпи мълчание, но то говореше много на Саркис. Значи, всички мислят така… Значи, дошло е време да решава…

— Добре — едва можа да каже той, но погледът му, изразът на лицето, високо вдигнатата глава — всичко свидетелствуваше за победата, която момчето беше удържало над себе си.

Минаха още няколко минути и Саркис каза:

— В село никой не ми е говорил за баща ми. Защо мълчахте. Колкото по-рано научех истината, толкова по-добре щеше да е за мене. Но аз много неща от постъпките на баща си не знаех, а и майка ми не знаеше…

Въпросът беше зададен разумно и Ашот мислеше как да му отговори, когато се намеси Гагик:

— Ти чувал ли си поговорката: „Който говори истината, трябва винаги да има оседлан кон“… Та щом я каже, да яхне коня и да бяга.

Децата се засмяха, а Гагик продължи сериозно:

— Да, щом казваш истината, по-добре плюй си на петите и — в Барсовата клисура, та да си спасиш главата… А ние, щом и без това сме в клисурата, защо да мълчим?

— Това, разбира се, е несериозен отговор — възрази Ашот. — Въпросът е там, Саркис, че ако бяхме казали всичко това в село, нямаше да ти подействува. А тук е друго. Условията са други. Тук ние всички заедно ти отворихме очите, обстоятелствата също помогнаха… Сам знаеш кои… А мислиш ли, че в село премълчаваме несправедливостите? Казваме ги! Но там често ще чуеш: „Вие сте още деца, не са за вас тези работи.“ Не, за нас са! — Лявата му буза трепна нервно, а в очите му светна познатият на всички огън. — Нека не мислят, че ние нищо не схващаме… Ние всичко виждаме и разбираме! — повиши глас той. — Когато пораснем, ще докажем…

— Ашот, когато пораснеш, ще бъдеш ли наш председател? — попита простодушно Хасо.

Всички се засмяха, а Ашот все така направо отговори:

— Да, ще бъда! Аз съм си поставил за цел да стана председател на нашия колхоз. Както искате го напечете — честолюбие ли, или нещо друго… Ще стана агроном, ще се върна на село и ще кажа на всички: „Така не се ръководи народ!…“ Да не мислите, че търся слава?… Не, искам да помогна на нашите колхозници, искам да живеят по-добре и да няма неправди…

— Интересно! Я разкажи как ще ръководиш ти селото? — попита с дяволита усмивка Шушик.

Ашот щеше да отговори, но погледна Гагик и се смути:

— Да не мислиш, че все забележки ще правя?… Нищо подобно! Да вземем например животновъдството. Харут хвърля прах в очите на районния комитет с цифри. Изкупува дребни животни от колхозниците, праща ги във фермата, а после съобщава в района, че планът по броя на добитъка е изпълнен… По-нататък. Каква ферма е тази, където бяхме ние? Само една четвърт от добитъка са крави, и то какви крави! Останалото е дребосък — бичета и телета. Аз ще сложа край на това — разпали се Ашот. — Ще засея с трева и цвекло петстотин хектара земя и така ще храня кравите, че ще залея с мляко и селото, и района…

Той сякаш сериозно навлизаше в бъдещата си роля на председател. Беше интересно и малко смешно.

— Харут принуждава колхозниците да му продават крави, притеснява хората. Видяхте ли какво направи миналата година? — обърна се той гневно към другарите си. — Не даде нито грам сено за трудодните и забрани на колхозниците да косят трева по полето за кравите си. По планината тревата така си и изсъхна. Има ли тук разум? Взе тревата на онези, които бяха успели нощем да си понакосят, и отгоре на това ги обвини, че са изоставили колхозната работа заради личната. Защо майката на Шушик продаде кравата си? Защо продадохме ние нашата? Защото нямахме с какво да ги храним. Така ли се постъпва с народа?

— Почакай. Ашот — прекъсна го Саркис. — Вие много говорихте за колхозния склад и за магазина в Ереван. Дори Гагик каза веднаж. че складът и магазинът развалят хората. Това е вярно. Знам това нещо. Но ти кажи какво трябва да се направи, та магазинът да не покварява продавача. Нали там има продукти, пари… Колкото и честен човек да се постави там, малко по малко се разваля. И складът също. Каквото и да кажеш, складът е съблазнително нещо… — Саркис се изчерви, сякаш беше изобличен в нещо лошо.

— Не е вярно! — възрази Ашот. — Аз ще ви разкажа една случка и ти, Саркис, ще видиш, че складът може да съблазни само слабия, малодушния и, прощавай, алчния човек. Тази случка съм чувал от баща си.

Ашот се спря, погледна смутено Саркис, но махна с ръка и започна:

— Това, което ще разкажа, може да обиди някого, но все едно… Когато била установена съветска власт в Ереван, сложили баща ми да охранява централния еревански склад. И той отишъл там с оръжието, което имал, и с войнишкия си шинел. По това време в Армения върлувал глад, хората страдали от тиф и други болести. Всеки получавал на ден по половин фунт[1] солена селда и по четвърт фунт хляб. При военния комунизъм, казваше баща ми, заплати нямало. Но всеки работел с жар — нали се решавала съдбата на народа.

През тези дни пристигнал от север влак и спрял на Ереванската гара. Вагоните били натъпкани чак догоре с брашно и шоколад. Разтоварили влака и откарали продуктите в централния склад. Работниците от склада пренесли продуктите и се разотишли по ломовете. То се знае, надявали се и те да получат по нещичко и затова съобщили радостната вест в семействата си.

Хората работели в склада цял ден и миризмата на шоколада замайвала главите им. На някои може би е минавало през ум да вземат по парченце за децата си. Кой ще забележи? Толкова много шоколад! Но дори в тези още неграмотни хора революцията възпитала висока съзнателност. „Как така?… С каква съвест ще занесеш на децата си шоколад, когато други деца умират от глад?…“

В сърцата на работниците се водела жестока борба и край на борбата сложил народният комисар по продоволствието, който пристигнал в склада.

Той обиколил всички помещения и останал доволен. Миризмата на шоколада дразнела и него, измъчвала го — комисарят тогава не получавал по-голяма дажба от обикновения работник.

„Другарю комисар, хапнете поне парченце“ — предложил му завеждащ склада.

Но комисарят отказал. Той помолил да съберат всички служещи в склада и им казал:

„Другари, сега нашата страна е страна на сираци. Аз дойдох лично да ви помоля да не пипате шоколада: Съветска Русия го е изпратила за нашите сираци…“

Казал и заминал. И от четиридесет и седемте души никой и с пръст не докоснал шоколада.

— Сега виждате, че никаква длъжност не разваля честния човек.

Бележки

[1] Фунт — стара руска мярка за тежина, равна на 409,5 г.