Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (51)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Понякога не е изгодно да се заспива зимен сън

Не беше съмнало още, когато съчките за огъня свършиха. Но откъде да вземат? Наоколо не останаха дървета с неокършени клони. Всичко, което можеше да се чупи с ръце, беше изгорено, а за стъблата трябваше брадва.

Посипаха жарта с пепел, легнаха, притиснати един до друг, и спаха до изгрев слънце. Пък и кой ще се реши да излезе по-рано от пещерата!

През нощта бурята беше утихнала и сякаш някаква невидима ръка беше смъкнала от небето покривката от облаци. Над земята се спущаше сковаващ студ.

Когато снегът, натрупан до входа на пещерата, заискри при първите лъчи на изгряващото слънце, Ашот реши, че е време да тръгват да търсят дърва.

Беше вече тридесетият ден от живота им в Барсовата клисура.

* * *

Когато излязоха от пещерата, децата неволно присвиха очи. Всичко наоколо беше покрито с пухкав бял сняг, а върховете, станали сякаш още по-високи, се очертаваха ясно върху нежното лазурно небе.

В далечината срещу Барсовата клисура се издигаше величествено Арарат. С белоснежната си корона той приличаше на беловлас старейшина, отправил кротък поглед към заобиколилите го синове и внуци — могъщите арменски планини.

— Хайде, после ще се възхищаваме, сега не е време, да вървим — каза Ашот и закрачи напред.

— Почакай — спря го Гагик, — Ами нашият добър съсед? Онзи, чиито нокти са като котешките?.

Ала Гагик нямаше основание да мисли, че Ашот е забравил опасността. Но какво можеше да направи той — дори главни не бяха останали, какво да вземат със себе си!

— Ти, Шушик, хвърли в огъня последните клончета и духай, нека пушат, докато дойдем. Не се страхувайте, в такъв светъл ден звярът едва ли ще излезе от леговището си.

Но момчетата се бавеха, не им се излизаше от пещерата.

— Не ви разбирам — вълнуваше се Шушик. — Казвате, че сте намерили жилище като истински дворец, а не бързате да се преместим там!… Какво чакате? Тук ще замръзнем!

— Да не искаш да разгоним „пилетата“? Докато не ги свалим оттам, не мисли за преселване — отвърна Гагик. — Е, да вървим ли, а?

Краката на децата изведнъж затънаха в снега, по гърбовете им полазиха студени тръпки. А слънцето тази сутрин сякаш нарочно се издигаше особено бавно.

— Вървете след мене и вдигайте шум — викайте високо, свирете — изкомандува Ашот.

Но бяха изминали едва няколко крачки и Гагик се спря:

— Все пак аз смятам, че най-напред трябва да помислим за храната, а после за огъня. Да отидем да погледнем дали „пилетата“ ни са живи и здрави.

Да, това не беше без значение. Снегът беше покрил с дебела пелена и лозето, и корените, и храстите. Ясно, че прехраната им сега зависеше изцяло от прилепите.

— Добре — съгласи се Ашот. — Хасо, иди да донесеш огън, поне едно дръвце…

И момчетата поеха към тайнствената пещера. Прилепите бяха на местата си. Спяха. „Но как да ги изловим?“ — мислеше си всяко от децата.

— Хайде да пуснем дим, да се задушат…

— Преди да се задушат, те ще се събудят и няма да можем вече да ги приспим. Трябва да ги хванем заспали — възрази Ашот.

— Не, по-добре с дим. Как ще ги изловим един по един?… А от дима изведнъж ще нападат към петстотин парчета, като круши.

— Остави, моля ти се, този твой тон! — избухна Гагик. — Едно си баба знае, едно си бае! Не вземе да се посъветва с другарите

— Защо да се съветвам с тебе? Какво разбираш ти от природата! — заяви Ашот, но тутакси се разкая. Не беше ли Гагик, който им подсказа пътя за спасяването на Саркис? Ако бяха послушали него, Ашот, Саркис щеше да полети върху купа заледен сняг… Не, така не бива.

И въпреки че според него съветът на Гагик беше глупав, Ашот все пак реши да отстъпи:

— Добре, нека бъде, както ти казваш.

Влезе Хасо с димящи клони в ръце, а след него и Шушик.

— Защо си излязла? — разсърди се Ашот.

— Страх ме е там. Довлякох се криво-ляво, Хасо ми помогна… Но защо седите на тъмно, а не отворите вратата? Какво сте намерили?

— Почакай малко, ей сега ще разбереш.

Те събраха съчки, струпаха ги в средата на пещерата и ги подпалиха, като предварително запушиха дупката над вратата. Вдигна се тежък дим. Той се насъбра под свода, но приютените там прилепи дори не помръднаха…

— Ами ти не знаеш ли, те си закриват с крилата дори ноздрите! — припомни Ашот. — И пет пари не дават за твоя дим. Сигурно и не дишат дори!…

— Да почакаме още. Може все пак да дишат по мъничко — не се предаваше Гагик.

И наистина, когато под свода на пещерата пушекът още повече се сгъсти, чу се тихо махане на крила. Прилепите се събудиха, намериха някаква пролука във вратата и един подир друг започнаха да изхвърчат навън.

— Лови, лови!… Ай, излита моето прилепово месо!. — плесна ръце Гагик.

Изпаднал в паника, той се спусна към вратата, но цепнатините, които пропускаха светлината, бяха толкова тесни, че през тях според момчето и пчела не можеше да се провре.

Децата се объркаха, а прилепите през това време продължаваха да изчезват като призраци.

— Но къде се дянаха, Ашот?…

Гагик се щураше насам-натам, докато най-после се разбра, че те се изплъзват точно през тесните цепнатини на вратата, — Запушвайте, запушвайте по-бързо!… Всички цепнатини, навсякъде, откъдето прониква светлина! — крещеше Гагик. Не оставяйте дупчица дори колкото карфица!…

Ашот беше раздразнен. Вбесяваше го и шумът на Гагик, и изчезването на прилепите — единствената им надежда да се спасят от глада.

— Ха, гаси по-скоро огъня! По-скоро! Защо послушах този… този дърдорко! Само ги разгонихме… Когато най-после всички цепнатини бяха запушени, а огънят — угасен, децата се поуспокоиха. Но големите загуби ги отчаяха.

— Искаше петстотин парчета наведнъж да обрулиш — като круши, а?… Изяде ли ги?… — нахвърли се Ашот на Гагик.

А Гагик беше просто разстроен.

— Ама през такава цепнатина… — измърмори той. — Как се провряха?…

Никой не можеше да му даде отговор. „Изглежда, че тези, които излетяха, бяха най-малките“ — помисли си Ашот. Той знаеше, че има прилепи, големи колкото майски бръмбар. Да се промушат през такава тясна цепнатина, за тях е лесна работа. Дали в някой скрит ъгъл на пещерата не зимуват точно такива мънички прилепи? Цяла колония!…

По-късно, когато се поуспокои, Ашот се помъчи да обясни на другарите си станалото.

— Според мене всичко тук е просто — каза той. — Тялото на прилепа по природа е приспособено да минава през най-тесни цепнатини, през които преследващият го враг не може да се провре. И при лисицата е така. Входът за дупката й е толкова тесен, че през него не може да се вмъкне и най-слабото куче. С очите си съм виждал — завърши Ашот. — А сега да излезем. Нека се успокоят.

Щом се отвори вратата, събудените от пушека прилепи веднага изхвръкнаха след децата. В пещерата останаха само спящите. Те си висяха все така залепнали на тавана.

Момчетата се подпряха на скалата и се замислиха. Беше студено. Краката им замръзваха. Отново започна да ги мъчи гладът. И защо само на вятъра разчистваха тази проклета пътека? През това време можеха да оберат всичкото гpозде и да преживеят някак. Сега какво да правят?

— Ако стоим, нищо няма да свършим. Трябва да се действува. Хасо, ще можем ли с ножа ти да направим някаква стълба? — попита Ашот.

— Нали ти забрани да казваме „не“ — отговори уклончиво овчарчето. — И да не можем, трябва да направим.

— Щом е тъй, хайде да намерим две високи и тънки дървета.

Но къде ще намериш в каменистата, изложена на юг клисура високи дървета! Те се срещат само в гъста, гора, най-вече по северните планински склонове. Там те сякаш се състезават помежду си в своя стремеж да се издигат по-високо, към слънцето, да изпреварят съседа, който пречи, да получат повече топлина от него.

А тук, в клисурата, не е нужно дърветата да растат нависоко. Наоколо е просторно, слънце има толкова много, че растенията се стремят да крият корените си колкото е възможно по-дълбоко в земята, за да не изсъхнат.

Децата помнеха колко трудно им беше да се снабдят с малко по-дълго дърво за стълбата, която трябваше да спаси Саркис. Сега тука и такова дърво нямаше. Онези, които намираха, едва ли щяха да стигнат и до средата на стената.

Момчетата сложиха стъблата на две млади дървета едно до друго и с ликовите си „върви“ вързаха здраво за тях къси напречни дръвчета. Стана слаба и неустойчива стълба, но все пак стълба. Децата я внесоха в пещерата и я подпряха на стената.

С такава стълба не можеха да стигнат, разбира се, до тавана, но те измислиха и нещо друго. Отрязаха още едно младо дръвче и направиха чатал, с какъвто градинарят къса ябълките от дървото. Подхване ябълката с чатала и така внимателно я откъсне, че тя не „почувствува“ дори как се е отделила от клончето.

Целият ден почти мина в тези приготовления. Когато най-после всичко беше готово, Гагик каза:

— Стълбата е неустойчива, но мене ще издържи — станал съм лек като перце! Аз ще се кача, а вие я дръжте здраво отдолу. Той се покачи и застана на най-горното стъпало. Подадоха му чатала и той свали от тавана един прилеп така внимателно, че животното не се събуди.

— Хайде в торбата, миличък — каза нежно Гагик и пъхна прилепа в торбата, окачена на шията му, a след това се наведе и попита Ашот: — Съобразителен ли съм?

Ашот се засмя. Но работата вървеше бавно и това не му харесваше,

— Така и за три дни няма да ги събереш — поклати недоверчиво глава той.

Ашот открехна вратата, за да освети тавана на пещерата, осеян с тъмни прилепови тела, пресметна бързо на ум и заяви.

— Ако сваляш по един на минута, ще ти трябват пет-шестстотин минути за тази работа, тоест…

— Шестстотин минути?. — Миличките ми! Толкова много ли сте? Че какво от това? За къде бързаш? Ще събарям по двадесетина на ден, стигат ни. Другите нека си живеят на тавана.

— Ще отслабнат. Трябва да ги приберем, докато са тлъсти.

— И това е вярно — съгласи се Гагик. — Чакай, ще съборя един долу, да видим дали ще се събуди, или ще умре.

С края на чатала Гагик събори един прилеп на земята.

Но къде ще се събуди паднал от такава височина.

Работата се облекчи. Гагик събаряше един след друг спящите прилепи от тавана, а те падаха и продължаваха да спят но сега — вечен сън.