Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Човек трудно се разделя с лошите навици, придобити в детството

Привечер, когато децата, капнали от умора, почиваха в пещерата, Саркис си помисли: „Дали да ги заведа при склада на катеричката, да им го открия и да кажа: «Простете, другари… Вие спасихте живота ми и не мога повече да крия от вас храната. Яжте със здраве…»“

Но в този момент си спомни колко трудно беше дошъл до пещерата. Значи, много е слаб и всяка болест — грип, ангина или възпаление на белите дробове — ще го свали в гроба.

Страхът отново обзе Саркис и отново в него се пробуди познатият егоизъм.

„Ще им се паднат само по две шепи орехи, а ти ще се храниш с тях цели десет дни. Не прави глупост, животът ти е по-скъп…“ — нашепваше му някакъв вътрешен глас.

В сърцето на момчето започна глуха борба и то нема сили да направи решителната крачка.

Трябва да кажем, че орехите, които преди няколко дни децата бяха взели от Саркис, си стояха непокътнати. Така се и търкаляха в ъгъла, където ги беше хвърлил възмутеният Ашот. Гордостта не им беше позволила да ги пипнат дори и в минутите на най-мъчителния глад.

Понякога на Хасо много се искаше да вземе орехите и тайно да нахрани с тях своя верен Бойнах. „Мръсното парче ще изяде само кучето“ — изглежда, си мислеше той, но пак не се решаваше: какво ли ще си кажат другарите! Хасо искаше да поговори с тях, да разбере какво мислят, но не можеше да надвие свенливостта си.

Насядали около силно пламтящия огън, децата размисляха какво да правят по-нататък. Разчистването на пътеката вече не им се струваше толкова трудна работа. Наистина можеше ли да се сравни тя с огромните усилия, които положиха, за да избавят Саркис от бедата?

Ашот изказа тези мисли пред другарите си и им вдъхна вяра, че за три-четири дни ще разчистят пътеката и ще се измъкнат най-после от клисурата.

Но преди това беше необходимо да се отстрани една досадна „дреболия“: мъчителното чувство на глад.

Спасяването на Саркис ги подкрепи морално, но физически децата бяха много отслабнали. През тези дни те изядоха всичко, каквото имаха, понеже не им оставаше нито време, нито сили да търсят храна. Ето защо решиха, че едни ще отидат на пътеката, а други ще се грижат за продоволствието.

— Е, щом ме смятате за специалист по прехраната, аз ще се заема с тази работа — заяви Гагик.

Шушик трябваше да стои в пещерата, да поддържа огъня и да се грижи за Саркис. А Ашот и Хасо щяха да изхвърлят снега от пътеката.

Докато обсъждаха всичко това, Саркис пак се върна към мисълта за орехите. „Щом Ашот казва, че след три-четири дни ще излезем от клисурата, защо да не открия на другарите си тайната за склада на катеричката?“ — мислеше си той и в един момент едва не каза: „Идете всички да разчиствате пътеката, храна имаме…“

Но не можа да надмогне себе си. „Току-виж, че пак завалял сняг и цяла зима си останал тук“ — набиваше се в мозъка му и той реши: „Не, ще почакам още няколко дни — да видя как ще потръгне работата…“

Като се откъсна от тези мисли, той се заслуша в разговора на Шушик и Ашот, Те говореха за Хасо.

— Такова момче, а кой знае защо, не е пионер! недоумяваше Шушик. — Просто чудно!

— Но нали знаеш, че във фермата няма нито училище, нито пионерска организация — поясни Ашот. — Кой е виновен за това?

— По-рано, когато живеехме на село, аз ходех на училище — каза Хасо, — но тогава още не можех да стана пионер, бях малък…

— Мисля, че и ние можем да те приемем пионер — неочаквано заяви Ашот. — Ти напълно заслужаваш.

— Правилно!

— Вярно!

На децата много се хареса идеята на Ашот, а пък Хасо пламна, на челото му избиха едри капки пот.

— Кой е против? — важно попита Ашот в желанието си да спази необходимата формалност.

Но кой можеше да е против? И Саркис дори погледна с усмивка овчарчето.

Ашот свали червената си връзка и я върза на врата на смутеното момче.

— Ти си длъжен да дадеш обещание, да положиш клетва — каза той.

— Ще се постарая да живея така, както трябва — тихо каза Хасо. — Ще се постарая да извърша в живота си нещо много нужно, полезно за хората… Ако повярвате — добре, ако не повярвате — ще видите… Ето моята клетва…

И макар че тези думи не бяха написани в пионерския устав, те развълнуваха децата със своята простота и искреност.

— Чудесно го каза! — изръкопляска Гагик. Ашот, въодушевен, внесе още едно предложение: — Ние се задължаваме да се погрижим Хасо да излезе от Барсовата клисура научен да чете арменски.

— Да чете ли?… Та толкова дълго ли ще останем тука? — разтревожи се Шушик.

— Не… Хасо ще се научи много бързо — успокои я Ашот. — Нали все пак знае нещо…

Весела беше свирнята на Хасо тази вечер, а и на сърцата на децата беше леко. Те се радваха, че другарят им стана пионер, че напредваше разчистването на пътеката, която водеше към свободата, че Саркис беше спасен…