Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Как безжизнените прилепи възкръснаха и отлетяха

Минаха още няколко дни. Те бяха ясни и безоблачни, но слънцето грееше вече по-слабо — зимата встъпваше в правата си.

Децата поглеждаха с надежда към Дяволската пътека, но напразно — там не се виждаха дори камъните: всичко беше победяло от сняг. Значи, зимните приготовления трябваше да продължат…

Децата изсякоха почти цялата Дъбрава, но стария орех пощадиха от благодарност за отдавна вече изядените орехи. Оставиха също бряста, върбите, зърнастеца, където катеричката беше сушила гъбите, и още няколко „познати“ дървета.

„Дърводобивът“ сега беше значително облекчен. То се знае, че на голямото точило в ковачницата брадвата можеше да се наточи за половин час, а Саркис употреби за това цели дванадесет — от обяд до късно през нощта, та дори и част от сутринта. И с такова усърдие търка тъпата брадва о гладкия базалт, че ръцете още го боляха. Но затова пък сега на слънцето брадвата направо изпускаше искри. А като удареха по дървото, едва я измъкваха. Саркис беше много радостен и доволен от работата си.

След като нацепеха отсечените дървета, децата ги отнасяха в пещерата и ги нареждаха в един ъгъл.

— Сега ще изсъхнат и ще горят хубаво — каза доволен Ашот. — А утре ще почнем да правим и одъри от разцепени дървета.

— Почакай, Ашот, имаме по-важна работа — възрази Гагик — Защо ти са одъри? Лоши ли са леглата ни? — попита той, показвайки „дюшеците“ от клони и листа.

Но Ашот настояваше на своето.

— Ти пак ли започваш старата песен? — намръщи се Гагик. — Не забравяй, че сме колектив и бъди така добър да се съобразяваш с неговото мнение. Иначе ще правим отново избори… Забрави ли вече?

Ашот се изчерви до ушите. За пръв път му напомняха онзи случай.

— Добре — съгласи се мрачно той. — Кажете тогава вие, с кое да започнем?

— Така, разбира се… Ние се гласим тук да зимуваме, нали? Нужна ли ни е светлина в тази тъмна пещера? Нужна е.

— Борина ли? Най-лесна работа, аз ще намеря борина — каза Хасо.

Той седеше до огъня и точеше на облия камък ножа си.

Децата се покатериха по скалите и изтръгнаха няколко елички, високи колкото човешки бой, но с гъсти широки клони и корени. Расли между камъните, под знойното южно слънце, те бяха цели пропити от тлъста смола. От еловите стъбла, от клоните, та дори и от корените момчетата надялаха много борина, жълта като кехлибар[1].

— Сега чуйте какво ще предложа — каза Гагик, когато свършиха с борината. — Донесете глина, ще направя за всеки чаша и чиния. Стига сме сърбали от една паница като нашите прапрадеди.

С факли в ръце всички се отправиха към Глинената кариера.

— Ето вече цял месец се задушаваме от дима, пък и очите ни изтекоха — каза по пътя Шушик… — Защо никой не се сеща, че трябва да се иззида печка?

— Какво да правим, като всеки ден все изниква по нещо ново — оправдаваше се Ашот. — Но сега непременно ще иззидаме. Хайде, деца, нека всеки вземе по една голяма буца глина…

Когато наближаваха пещерата, ароматът на кипящото младо вино, приготвено от техните ръце, ги радваше, веселеше ги, вдъхваше им надежда. Настроението им изобщо съвсем не беше лошо.

Не мина обаче много време и то по най-неочакван и неприятен начин рязко се измени.

Една вечер, когато се прибраха, децата намериха вратата на пещерата отворена.

— Какво значи това? Кой може да е влизал? — разтревожи се Ашот.

— Добре поне, че са оставили вратата отворена — каза Гагик, — проветрили са помещението. А то от тези винени пари главата ми се мае!…

Но до шега ли им беше сега? Влязоха предпазливо в пещерата и се спряха поразени. Делвата с виното беше обърната, гроздето — изчезнало, в пещерата въобще цареше пълно безредие. Някакви невидими същества бяха унищожили всичките им запаси. Изяли прилепите, изпили виното, излапали накрая и гроздето.

Сякаш гръм порази децата. За миг рухна целият рай, нарисуван от Гагик, на пух и прах станаха всички надежди. Изтощените, окъсани деца се озоваха очи в очи със суровата, гладна, студена зима.

— Барсът?… — шепнешком попита Гагик.

— Барсът не пие вино, не яде грозде — продума замислено Ашот.

Те стояха вцепенени сред празната пещера и тъжно си мислеха: „Кой, кой враждува така жестоко с нас?…“

Бележки

[1] Кехлибарът се получава от смолата на иглолистните дървета, главно от бора.