Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Колко е важно навреме да се постави огледало пред човека, за да види образа си.

Минаха още два дни, толкова тежки, че децата стигнаха до върха на отчаянието. По цели дни обикаляха с тежките тояги на първобитни хора по ниските склонове на Барсовата клисура, надничаха във всички пукнатини, но не можаха да намерят нищо друго освен няколко изсъхнали гъби и спаружени плодове.

— Деца, яжте всичко, каквото ви падне, всичко, което е по-меко от камък ободряваше другарите Гагик.

Но какво „по-меко от камък“ можеше да се намери в Барсовата клисура? Тръстика ли, която растеше до върбите? И тръстиката използуваха — изядоха сладникавите и корени. И в земята ровиха и ядоха коренчета от разни растения. Но много скоро съжалиха за това Шушик почувствува виене на свят, зрението й се замъгли. Тя се клатушкаше като пияна, не знаеше какво върши и говори.

— Какво си яла? Или си се побъркала от страх? — разпитваше момичето Ашот и го разтърсваше за раменете, дано го накара да дойде в нормално състояние.

Децата се върнаха мълчаливо в пещерата.

— Ето резултатите от твоята безразсъдна постъпка! — отново се заяде Саркис с Ашот.

Саркис не ходеше с другарите си да търси корени и не ги ядеше, но — чудно нещо! — оживи се и гласът му сега звучеше много по-твърдо.

— Не грачи! — раздразнено го прекъсна Ашот. Вечерта Гагик пак слезе в дола и бързо се върна.

— Не се бойте, Шушик е яла банги^[1] — рече той и показа някакви корени.

— Банги ли?…

Момчетата въздъхнаха с облекчение. В Айкецор и възрастните, и децата знаеха, че корените и семената на растението банги упойват и могат дори да доведат до състояние на леко бълнуване и унесеност. Но всички тези явления бързо минават.

„Наял се с банги“ — казват в селото за човек, който е извършил някаква глупост, някаква необмислена постъпка.

— Ти ни докара бедата! — каза Ашот, — Даваше съвети да ядем всичко, което е по-меко от камък, а сега — на ти тебе!

— Да. този лозунг не се оправда отговори шеговито Гагик. — Ще го поправим: „Яжте всичко полезно, което е по-меко от камък.“ Нали?

Но никой не отговори. А Шушик, легнала близо до огъня, кротко спеше. Тя скоро се събуди, разтърка очи. седна на леглото и попита със сънен глас:

— Къде сме?

— Във вашия двор — бързо се обади Гагик. — Запалили сме огън и се гласим да печем домати. Изтичай до градината да донесеш. Ама не забравяй чушки и патладжани.

И наистина Шушик без малко щеше да стане, но скоро дойде на себе си.

— Все още ли сме затворени в клисурата? — тъжно попита тя. — Свършено е с нас, така ли?… — И за пръв път през тези дни момичето зарида с глас.

Настроението на децата се понижи — неочакваният плач на Шушик разстрои всички. И наистина: смъртта ги дебнеше от прага на пещерата! Всички бяха толкова отслабнали и изтощени, че им беше трудно дори съчки за огъня да съберат. А няма ли огън, студената пещера ще стане свидетел на тяхната смърт. Всички съзнаваха това.

Овчарчето искрено желаеше да ободри другарите си. да поддържа силите им, но какво можеше да направи?… Като се стесняваше и изчервяваше, то разказа къса кюрдска приказка, после свири със свирката си, пя и пренесе за известно време обитателите на пещерата сред изумрудените възвишения на Малък Кавказ. А когато и това беше изчерпано, постла както обикновено абата си, изтърси върху нея съдържанието на джобовете си и каза:

— Този път трябва да се дели на шест части… Ще дадем и на Бойнах.

— Ще яде ли? — попита Ашот и погледна повехналите плодове на дивата трънка.

— А какво ще прави? Ще трябва да яде. Вече му дадох няколко за опит.

Бойнах получи своя дял. Той действително започна да яде плодовете, чийто вкус му беше непознат. като трошеше шумно и костилките.

— Видяхте ли? Кучето знае по-добре от нас Костилките трябва да се чупят. Действувайте на моя отговорност — все още се опитваше да се шегува Гагик.

Децата последваха съвета му. Само Саркис нямаше нужда да бъде подсещан — той винаги ядеше зърнастеца „по начина на Бойнах“.

Но ето че и трънките свършиха. Изяде порцията си и Бойнах, но остана недоволен — малко му бяха дали. Той скимтеше и въртеше усилено опашка, дано измоли още плодове от господаря си.

— Няма, мило, няма — говореше овчарчето на кучето и обгърнало косматата му шия, без никой да го забележи, тихичко плачеше.

Впрочем децата разбираха чувствата на Хасо. Те знаеха, че за овчаря кучето е много близки същество, брат.

И Бойнах сякаш разбра. Притисна се до краката на Хасо и почна нежно да ближе ръката му, като че ли молеше за прошка, задето го бе огорчил… Но не лежа дълго така. Чуло някакъв лек пукот, кучето наостри уши, скочи, изтича до Саркис и като подуши джобовете му, залая сърдито. Същевременно то гледаше момчето с такъв изразителен поглед, като че ли му казваше: „Хайде извади храната, която криеш, или ще те разкъсам.“

— Какво иска? — обърна се Ашот към Хасо.

Хасо мълчеше смутен. Явно, че разбираше езика на кучето си, но не смееше да преведе.

Саркис, синкавобял, енергично се бранеше от Бойнах.

— Марш, марш вън! — крещеше му той.

Но кучето не мирясваше и едва не захапваше момчето за панталоните.

— Какво иска? — повтори въпроса си Ашот.

— Какво ли? Нима не е ясно? — измърмори тихо Хасо.

Ашот разбра. Скочи от мястото си и се приближи до Саркис.

— Хайде, обръщай джобовете! прогърмя той, вперил гневен поглед в изкривеното лице на момчето Но в това време дойде Гагик и безцеремонно бръкна сам в джобовете на Саркис. Там имаше още много орехи.

— Какво право имате? Аз ги намерих… Нека всеки сам се грижи за себе си!

— Така ли? — направо изрева Ашот. — А с какво право и с каква съвест ти ядеш това, което носят Хасо или Шушик, което носим ние с Гагик?… — И като за махна, той удари силно Саркис по бузата.

Шушик извика и плесна с ръце. Хасо обърна глава — сцената го порази. Дори Гагик не знаеше как да се държи, как да реагира на постъпката — шегата тук не вървеше.

На лицето на Саркис замръзна някаква странна, крива усмивчица и от това момчето изглеждаше още по-жалко.

А Ашот сякаш отмаля. Побледнял от гняв, той трепереше с цялото си тяло. А и как да не трепери? Син на честен ловец, през целия си кратък живот Ашот се беше подчинявал на правилото: дели с другаря си онова, което намериш в полето. Колко, колко пъти пред неговите очи баща му без никакво съжаление, дори с радост делеше с другите ловци месото на убито от него животно! Винаги поравно, винаги справедливо. Той се отказваше дори от кожата и бутовете на животното, които по стар обичай се полагаха на ловеца. А Ашот знаеше колко мъка струваше понякога дивечът на баща му! Колко дълго трябваше да го проследява, колко трудно беше да го влачи на раменете си по стръмнините… И все пак деляха поравно. Такъв беше установеният открай време обичай, така го изискваха другарството, човечността. А този тук… На никого не казал, с никого не споделил и дори тогава, когато джобовете му бяха пълни, протягаше ръка за жалката шепичка плодове, които можеха да изядат другите…

— Е?… Какво да те правим сега? — глухо попита Ашот, все още прав срещу Саркис.

Саркис се усмихна предизвикателно:

— Да не съм ги откраднал нещо, а?… Почакай, Ашот, ще излезем оттук, тогава… Ти ще си получиш за тази плесница…

— И на това отгоре заплашва! Каква подлост! — Може би аз не бива да говоря, но ще кажа плахо се намеси Хасо и се обърна към Саркис: Ти не се отделяй от нас… Нашите кюрди казват: овца, която се е отделила от стадото, става плячка на вълка…

Саркис отговори на Хасо с презрителен поглед, а на другите подметна:

— На моя труд сте хвърлили око, а? Тежичко ли ви стана? Няма да го бъде, нека всеки се грижи за себе си!

— Ах, значи, така?… Добре!

Ашот помисли около минута и решил нещо, каза на Саркис:

— Там, под ореха, съм приготвил дърва за огъня Донеси ги, ще ги горим през нощта.

— Защо пък аз точно трябва да отида?

— Първо, ти си се наплюскал, и, второ, твой ред е. Върви или ще те изхвърлим. Ще останеш навън и ще замръзнеш.

Заплахата подействува. Саркис имаше характера на баща си: юнак сред овцете, а сред юнаците овца.

— А сам ли ще отида? — вече почти смирено, с наведена глава, попита той.

— Хасо, излез с Бойнах навън. Стойте до входа, за да не се страхува.

Когато Саркис, затаил злобата в сърцето си, излезе от пещерата, Ашот каза:

— Дървата бяха само повод. Ние трябва да решим как да се държим с него.

— Ти си много суров и груб, Ашот — кротко забеляза Шушик. — Така не се оправя човек. Обидите ще го накарат само да се инати и той ще стане още по-лош.

— А ти, Гагик, какво ще кажеш?

— Аз ли? Ще кажа така: гърбавия само гробът може да изправи. Ясно ли е?

— Та така ли ще го оставим? Няма ли да се помъчим да му повлияем? — обидено попита Ашот.

— Да му повлияем ли? Но как? — попита Гагик. — Дядо ми, ти го знаеш, много обича остроумните поговорки. Та той често казва: „Накарали вълчето да учи четмо. Кажи «к», а то — «коза». Кажи «а», а то — «агне»…“ Няма смисъл да се занимаваме с него, това ще ви река.

— Не, има смисъл? — възрази Ашот. — Той или ще остане тук, или ще излезе човек оттук. Казваш вълче ли? Значи, ще трябва да му строшим кучешките зъби.

Саркис все още не се връщаше и Ашот се увлече, та както винаги изнесе цяла лекция.

— Такива хора — казваше той — не забелязват своите недостатъци. Мнозина на село угодничат пред баща му и глезят него — сина на Баруйр! Затова е станал егоист, себелюбец. Трябва всичко това да му се обясни, да му дадем да разбере кой е той и кой е баща му. Налага се дори да го унижим. Само когато разбере, че не е по-добър, а в много отношения по-лош от другите, тогава ще можем да му помогнем да се оправи, да стане друг. Това е моето предложение. Може педагозите да не одобрят такъв метод на възпитание, но аз съм убеден, че мекото отношение не ще помогне. Ако с такъв човек се отнасяш меко, той ще се качи на главата ти.

— Речта ти е хубава, но жалко — малко длъжка — взе го на подбив Гагик.

— Ти всяка моя дума ли ще претегляш и критикуваш?

— Да, точно така. Ашот, я нека си поговорим простичко. Защо вечно четеш лекции?… Жал ми е за тебе…

Ашот за миг се стъписа. Неочакваното изказване на Гагик много го смути. Та сега ставаше дума за Саркис! Той пламна и погледна изпод вежди Шушик.

— А нима ръководителят няма право да изказва мислите си? попита най-после той. — Нима…

Гагик го гледаше спокойно. По устните му играеше лека усмивка. Приятно му беше, когато под действието на хапливите му думи Ашот губеше равновесие.

— За какво съм аз тук? — след кратка пауза подхвана пак Ашот. — Отговори, каквото те питат. Е? Какво да правим с този… с този…

Но Гагик не успя нищо да каже. Неговата забележка, която всъщност нямаше непосредствено отношение към повдигнатия от Ашот въпрос, ги отклони и до връщането на Саркис не можаха да се разберат.

В пещерата влезе Хасо, след него — Саркис с наръч съчки. Той ги носеше леко. Тлъстите орехи от запасите на бедната катеричка, изглежда, бяха подкрепили силите му.

— Ха така. Сега щe работиш наравно с нас. А то на какво прилича? „На хляба ортак, на работата враг“, както ще каже дядо ми. — Този път Гагик говореше необикновено сериозно. А сега сядай и слушай нашите сладки приказки.

— За какво? — попита Саркис, като местеше с недоверие поглед от Гагик към Ашот.

Той, види се, не на шега се беше изплашил от заканата да бъде изхвърлен от пещерата.

— За какво? За тебе, за баща ти… Нали така? обърна се Гагик към Ашот.

Това е добре. Значи, и Гагик е привърженик на неговия „метод“. А Шушик? Ашот погледна въпросително момичето и като взе мълчанието му за съгласие, кимна доволен.

— Саркис — започна той, — ти се перчиш с баща си и се големееш. Но тук има едно недоразумение и ние искаме да го изясним, за да разбереш как стои работата в действителност. Искаме ти да се убедиш, че кюрдът Хасо например стои с няколко глави над тебе.

Тези думи вбесиха Саркис.

— Кюрдът Хасо? — повтори той с глух глас. — Ох, веднаж само да излезем оттук, от тази проклета клисура.

Той стисна здраво юмруци, но срещнал пламтящия поглед на Ашот, изведнъж помръкна и сведе очи.

— Да, да! Ето чуй и се увери. Хасо, разкажи, моля ти се, защо напоследък живеете толкова лошо? Нали майка ти е доячка във фермата, ти си овчар, а баща ти — знатен животновъд. Защо тогава сте толкова бедни, а?…

Въпросът беше зададен неочаквано. Хасо, смутен, гледаше ту Ашот, ту Гагик и в погледа му се четеше: „Не бива, да не говорим за тези хора…“

— Говори, говори! Няма от какво да се срамуваш! Видя ли как беше скрил орехите? Ти няма да направиш такова нещо, нали?

— Аз? — Хасо се усмихна, като показа белите си зъби. — По-добре да умра тоя ден, когато сторя това — каза с достойнство той.

— Разбра ли с какво той стои по-високо от тебе? — попита Ашот. — А ти смиташ обидно дори да го сравняваш със себе си! Сега слушай! Ще ти бъде полезно. Разказвай, Хасо.

Можеше ли Хасо да не се подчини на Ашот? И той започна разказа си. Говореше смутено, без да гледа Саркис.

— Какво да кажа? Цялото село го знае. Не много отдавна управителят на фермата повика баща ми и му нареди да откара овцете в село. „Авдал — рече, — откарай ги и ги предай на Баруйр, нека ги зачисли и предаде на приемателния пункт.“ Баща ми тръгна и аз с него. Откарахме ние овцете и — небето е свидетел — изцяло ги предадохме на Баруйр. Точно сто седемдесет и три глави. Получихме разписка и се върнахме във фермата. А на другия ден Баруйр изпрати бележка: „Защо не докарате останалите овце — петдесет и пет глави?“

Управителят на фермата прочете разписката, която му занесе баща ми. „Баруйр е прав. Къде са останалите? Нали ти поверих сто седемдесет и три глави?“ Баща ми занемя, разбра, че Баруйр го е излъгал и нарочно с думи, а не с цифри сложил в разписката неверен брой овце. Ние не бяхме прочели, нали не знаем да четем по арменски. Пък и как може да не вярваш на човека?… Е, отидохме ние — не ни сдържа — в село, при Баруйр. Мислехме, че като ни види, ще го досрамее да ни излъже в лицето. А той ни погледна право в очите и рязко отказа: „На хартийката е написано, че съм приел сто и осемнадесет, значи — толкова.“ Баща ми се примоли, но нищо не излезе. С тази работа се зае съдът. Погуби ни тая разписка. Повярваха на хартийката, а не на нас…

Хасо млъкна. На очите му се появиха сълзи.

— Продължавай.

— Какво има да продължавам? Баруйр нагласи всичко, намери „свидетели“. Казаха, че по пътя от фермата баща ми продал част от овцете на чергари азърбайджанци. Без малко не пратиха баща ми в затвора. Добре, че се застъпи секретарят на партийната организация, а и вашите бащи помогнаха. Хасо погледна със сърдечна признателност Ашот и Гагик. — Решиха, че няма как, тази „липса“ от петдесет и пет овце трябва да се набави… И ето работим, работим, а все не смогваме да се отървем от този дълг. Къде е тук съвестта?… неочаквано повиши глас овчарчето. То цялото бе побледняло от възмущение, очите му искряха. — Но нищо каза то и в гласа му прозвуча заплаха, — умни хора ни научиха, помогнаха ни да напишем до някакъв си там пленум… Пленумът, казват, те ще защити овчаря.

— Е, Саркис, разбра ли сега какви пари ядете? А де ти е съвестта, щом живееш от труда на това момче? И в дъжд, и в град, и в снежна буря Хасо пази стадото си от вълците, а ти?… Знаеш ли, че той живее във влажна къщурка? А с какви пари е построена вашата красива къща?

Така говореше Ашот. Големите му черни очи горяха от такова негодувание, от такъв гняв, че камък да беше на мястото на Саркис, и той би се разтопил.

А Гагик гледаше побледнялото от възбуда и възмущение лице на другаря си и си мислеше: „Виж, този път, Ашот джан, прави приказки говориш. Бий с тежки думи, бий от своята трибуна!“

Саркис се сви под този внезапен натиск и слушаше мълчаливо, с наведена глава. Лицето му оставаше в сянка и трудно можеше да се разбере какво впечатление му правят „тежките думи“ на Ашот.

Ашот млъкна, но устните му продължаваха да се мърдат, като че ли искаше да каже още нещо. Но момчето само махна с ръка и се обърна към Шушик:

— А сега ти кажи.

— Аз нищо не зная… аз… мене… — замънка нещо момичето.

— Какво не знаеш? Разкажи вместо кого отиде да се бие твоят баща.

Сякаш гръм порази момичето. То побледня, после изведнъж почервеня и като се реши, каза рязко и направо:

— Вместо неговия баща… Майка ми и досега плаче, когато разказва за това. Моят баща сееше ориз за колхоза. Още от първите дни след сеитбата, та чак до жътвата той не излизаше от водата. Хвана го остър ревматизъм. През топлите дни можеше да работи, но щом започнеше зимата, лягаше на легло. Какъв войник можеше да бъде той? Освободиха го от военна служба. А след това изведнъж го викат в комисариата… Не зная подробности, нали бях съвсем малка, зная само, че председателят Харут и бащата на Саркис му скроиха номер. Освободиха Баруйр, а баща ми признаха за годен, Отиде той на фронта и… вече не се върна…

Шушик не можа да продължи. Сълзи я задавиха. Оживя незабравената мъка.

— Разбрали кой си и чий си син?. — нанесе следващия удар Ашот. — Сега аз ще довърша вместо Шушик. През годините на войната, когато баща й е бил на фронта, а майка й тук се е съсипвала, за да изхрани трите си деца, твоят баща построил двуетажна къща от дялан бигор. С чий труд? Питал ли си го, пионеро Саркис?

Главата на Саркис се свеждаше все по-ниско и по-ниско. Изглежда, че за първи път в живота му у него се пробуди нещо, подобно на срам — чувство, съвсем непознато за него преди това. Срамуваше се за нечестните дела на баща си, за това, че той, Саркис, пионерът, е затварял очи пред тях, гордеел се е с положението на баща си и се е възползувал от него. „Но баща му наистина ли е живял с нечестни пари?…“ — този въпрос не даваше на Саркис цяла нощ да заспи. Докато размишляваше, Саркис се опитваше да се оправдае: зает с уроците и игрите, откъде да знае той какво върши баща му! Освен това всичко е ставало тихомълком!… И все пак е срамно. „Ах, колко е срамно!…“ — повтаряше си той. Но минутите на разкаяние се сменяха от упорит протест. „Как може кюрдът Авдал да стои по-високо от моя баща, а синът му, тоз прост, безпомощен овчар — по-високо от мене? Не, тук има нещо друго, нещо не е в ред…“

Така разсъждаваше Саркис, като ту се разкайваше, ту се оправдаваше. Но както и да беше, каквито и противоречиви мисли да се блъскаха в главата му, „непедагогичният“ метод на Ашот упражни върху него несъмнено въздействие. Другарите хвърлиха в лицето му горчивата истина и сякаш фалшивата гордост на това момче започна да се срива като къщурка, построена върху пясък. Сриваше се и високомерието му. Сега вече никого не ще може да гледа отвисоко.