Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

С какви намерения бе дошла мечката в Барсовата клисура

Когато Ашот мислеше за мечката, непрекъснато го преследваше въпросът: щом тя е живяла в клисурата, защо толкова време с нищо не е издавала присъствието си? От нея нямаше дори и следи. Не беше чупила храсти, не беше тършувала под дърветата за орехи и жълъди… Чудно…

Но тази загадка беше разрешена неочаквано сутринта на тридесет и седмия ден.

Слънцето не беше още изскочило иззад възвишенията около Барсовата клисура, когато паническият вик на Гагик изплаши децата.

— Орлите изплюскаха мечката, дявол да ги вземе!…

Всички освен Саркис, който не се помръдна, грабнаха копия и се спуснаха към клисурата. И наистина, колкото орли имаше в клисурата, всички се бяха събрали над трупа на мечката. С острите си като копачи клюнове те ръфаха тлъстото месо на мечока.

— А къде са нашите стражи? — завика сърдито Ашот.

„Стражите“ не бяха на мястото си — през нощта вятърът ги беше съборил.

Децата почнаха да разпъждат хищниците с тояги. Орлите махаха тежко с крила и отлитаха. Но не надалеч. Кацаха на близките канари, чистеха окървавените си клюнове о камъните и стрелкаха със злобни погледи децата.

Хълбоците на мечката бяха раздрани, търбухът — празен, тъй като вътрешностите й бяха изпадали. Голямата глава почиваше кротко върху храста.

Гагик сне мълчаливо шапка и с трагичен глас започна:

— Кажи, защо крадеше нашето имущество? Нима не знаеше, че там — Гагик показа небето — има бог, че той ще види и ще те накаже?… И защо така се налока с вино, че загуби разума си и не можа сама себе си да защитиш?…

„Проповедникът“ затресе рамене и престорено заряда.

Хасо и Шушик се смееха весело, а Ашот не слушаше нищо — разглеждаше внимателно наоколо. Той търсеше следи от барса и с радост се увери, че тук нямаше.

— А сега можем да пренесем мечката в пещерата — въздъхна с облекчение той. — Ясно, че барсът не е жив… Хасо, започвай да я дереш, аз ей сега ще дойда.

Докато другарите му разрязваха на части трупа, Ашот проучваше надвисналите над клисурата ридове. Охо! Мечката беше дошла от външния свят дотука по Дяволската пътека. Как е могла! Уж тромава и непохватна, а по какви опасни корнизи се е движела, над какви пропасти!… „Сигурно се е улавяла с лапите за камъните…“ — помисли си Ашот и слезе долу.

Децата продължаваха да се занимават с месото. Трябваше да го нарежат на парчета и пренесат в пещерата. А то беше много — нали миналия път бързаха и успяха да вземат само плешките и бутовете. Но Ашот изгаряше от нетърпение да разкаже на другарите си защо (според него) се е появила тук тази мечка. И затова каза:

— Почивка! Седнете, отдъхнете си. Сега нека заедно да разрешим един въпрос. — И изведнъж започна: — Аз мисля, че в нашата страна няма по-безопасно кътче за зимния сън на мечката от тази клисура. Мечките знаят това и винаги идват зиме тук. Ето и тази: дошла, а изведнъж гледа, че от пещерата пуши, мирише на човек… Щом има човек наблизо, мечката не заспива…

— И ето какво решила: чакай да ги оставя аз гладни, та белким се махнат оттука — разви мисълта на Ашот Гагик и с такова умиление погледна мечите бъбреци, че Шушик не можа да се въздържи и прихна да се смее.

— Е, слушайте де — продължи Ашот. — Мечката е видяла, че в клисурата има хора и е чакала с нетърпение да си отидем. Мислела е, глупачката, че по наше желание сме тука. Добре все пак, че се срещна с барса, иначе цяла зима нямаше да ни остави на мира.

— Не е вярно, колкото мечки съм срещал, все си отминават, овцете дори не закачат — не се съгласи с Ашот Хасо.

— Да, мечката е кротко животно. Тази и Чернушка дори не е закачила. Но мечката е спокойна само когато в гората има много храна. А в тази клисура няма нищо, та щом изгладнееше, непременно щеше да се заинтересува и от нас.

Ашот млъкна за миг, а Гагик се възползува от кратката пауза и се приближи до мечката върху снега, разряза стомаха и и подуши въздуха.

— Ех, мирише на мускатово вино! — усмихна се блажено той.

Когато месото на мечката беше нарязано на парчета, пренесено и прибрано в студения ъгъл на пещерата, Ашот съобщи със задоволство:

— Е, сега вече можем да бъдем спокойни: барсът е умрял. Тогава защо да не отидем за кожата му? Да я вземем и да я наметнем на нашата Шушик Аветовна. Нейното кожухче съвсем се износи, не е хубаво…

Шушик седеше до огъня и гледаше мрачно ужасното си облекло. Но тъкмо тази безобразна кучешка кожа й спаси живота!…

— Нищо, Шушик, не тъжи — каза Ашот, забелязал настроението на момичето. — Ние вече позаякнахме, а от мечата тлъстина съвсем ще укрепнем… Скоро ще се върнем у дома. Ще си облечеш тогава красива рокля и ще отидеш в клуба…

— … и ще танцуваш с Хасо — продължи Гагик. На лицето на овчарчето играеше добра, свенлива усмивка.

— Хайде вие си приказвайте, а пък аз ще отида при овцете — каза той и стана.

— Добре — съгласи се Ашот. — Ние ще се заемем с пшеницата, а ти тръгвай за Овчарника. Искаш ли някой да дойде с тебе?

— Не, не, вие само ще изплашите овцете. Момчетата възложиха на Шушик да приготви обяда и излязоха.

Ашот вървеше мълчаливо. Мислите му непрекъснато се въртяха около изчезналия барс. Макар да уверяваше другарите си, че барсът е загинал, горчивият опит го беше научил на предпазливост и търпение. „Ще почакаме още ден-два — мислеше си той. — Ще приберем пшеницата, ще приготвим «запаси от жито» и ако не се появят пресни следи от звяра, ще тръгнем да го търсим.“