Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

СЕДМА ГЛАВА

Как нашите деца мечтаеха да имат мощните ръце на първобитния човек

Саркис не се помръдна. Или беше уморен, или бе изпаднал в отчаяние.

— За какво да ходим някъде си да събираме гориво — възрази той, — може би няма да успеем да получим огън.

— Най-напред се купува колата, а после воловете — каза Гагик и излезе от пещерата след Ашот.

Саркис също бе принуден да напусне шумолящото си ложе.

Ашот се покатери на един дъб и започна да кърши сухите клони. Сняг се сипеше върху стоящия под дървото Саркис, но той не се и помръдна от мястото си.

— Иди да окършиш клонките на онази там ниска еличка каза Ашот. — Какво си се изпънал, като че ли си глътнал бастун?

Но преди още Саркис да се обърне, Хасо вече беше до еличката, изскубна я с корен и я замъкна в пещерата.

В това време Шушик беше заета с една трънка, но колкото и да се мъчеше, не можа да отчупи нито клонче. Студеният сняг пареше до болка слабите и тънички пръсти.

— Храстът е жилав, хушке Шушик, не бива, остави, ще си изпободеш пръстите — кротко убеждаваше момичето Хасо. — Ела тука. Ето така… Вземи този клон и този, ха, влачи ги сега… Остави ги там, до пещерата.

Овчарчето Хасо бе прекарало целия си кратък живот из планините и горите. Сега то беше в стихията си. Катереше се по покритите със сняг издатини на скалите, изравяше от пукнатините кичести нискорасли смърчове, изскубваше ги и като ги хвърляше надолу, викаше:

— Хушке Шушик, дръж!…

Гагик започна борба със стар пън и целият в пот, се мъчеше да го изтръгне от земята. Но пънчето излезе упорито, той се принуди да го остави и се залови с пукнатината в скалата: есенният вятър я беше натъпкал със сухи листа.

— Какво сте се заврели в разни пролуки и дупки? — разговаряше Гагик с листата. — Хайде стоплете царя на природата — човека…

Постепенно пещерата се напълни с гориво. Само Саркис нищичко не донесе.

— Няма ли някой от вас случайно кибрит? — попита Ашот.

Всички претърсиха мълчаливо джобовете си. Не, никой нямаше!

— Веднаж се опитах да пуша, но така си изпатих от баща си, че едва аз самият не задимях — оплака се Гагик. — Ето какво значи да слушаш родителите си! Ако имаше сега кибрит, щяхме ли така да се мъчим от студа?

— Тогава ще се опитаме да получим огън така, как то го е получавал първобитният човек — каза Ашот, — Всеки да вземе по два сухи клона и да почне да ги търка един о друг.

Докато, насядали по земята, децата пъшкаха и се мъчеха да получат огън чрез триене — простия, но труден начин на нашите прадеди, Хасо отвори овчарската си торбичка и извади от нея гъба праханка. Той я бе намерил върху стар прогнил пън преди няколко дни, бе я изсушил в гореща пепел и прибрал с намерение да я подари на баща си на празника.

— Вие правете както знаете, а пък аз както мога — каза той на другарите си.

Хасо отиде настрана, сложи гъбата върху един плосък камък и хубаво я начука с друг камък, за да омекне. После извади ножчето, надялка от смолистите елови клончета тресчици и като потърси между разхвърляните из пещерата камъни, намери кремък. Види се, всичко това беше недостатъчно, защото Хасо разпори подплатата на памуклийката си и измъкна малко памук. Като привърши приготовленията, той се залови в ъгъла на пещерата със своята работа.

— Търкай, Саркис, търкай силно, така няма да получиш огън — подканяше Шушик другаря си.

Но и при нея нищо не излизаше. А когато погледна покритото с пот чело на Ашот и високо повдигащите му се гърди, тя изобщо загуби вяра в успеха на тази работа. Така май огън не ще получат…

— Нищо не излиза — пъшкайки тежко, призна Ашот, без да гледа Шушик.

В какво неудобно положение изпадна!

— Да, това май е по-трудно, отколкото да ядеш кисело мляко — съгласи се Гагик. И продължи вече сериозно: — Но за да получиш огън по първобитен начин, трябва да имаш и ръцете на първобитния човек… А ние… — И той протегна напред тънките си дълги пръсти. — Ето до какво довежда вечното писане!

Децата отново седяха мълчаливо, погълнати от мислите си.

Чат, чат!… — чуваше се от далечния край на пещерата.

— Ти какво правиш там, Хасо?… Нищо ли не излезе?

* * *

Дълго седяха децата в тягостно мълчание. Как, по какъв начин да получат огън? Тази мисъл измъчваше всички. Ясно е, че без огън са загубени.

— Но защо да стоим така, със скръстени ръце? — наруши най-после мълчанието Ашот. Продължавайте, търкайте, търкайте!

Той взе отново две съчки и започна ожесточено да ги търка една о друга.

Няколко минути в пещерата се чуваше само този сух, еднообразен звук. Но полза — никаква.

Най-после върху едната съчка на Ашот се появи лек дим. Замириса на изгоряло. Децата се въодушевиха, но огън все още нямаше.

— Така ли се получава огън? Само знаете да говорите големи приказки! — след продължително мълчание изведнъж каза Саркис.

— А как? Как предлагаш ти? — избухна Ашот. Ръцете му чак трепереха от умора. — Та нали първобитният човек…

„Първобитният човек!“… — прекъсна го Саркис. — Намерил с кого да прави сравнение! А физика учил ли си? Е, хайде обясни според законите на физиката защо никой от нас не можа да получи огън чрез триене и какво трябва да направим, за да го получим.

Ашот смутено мълчеше. Я виж ти! А той винаги мислеше, че това мамино синче нищо не разбира от физика!… Ха сега де, какво да му отговори?…

Ако в пещерата беше светло, Ашот щеше да види как високомерно и подигравателно се усмихваше самодоволният Саркис.

— Полето на триене на твоите съчки е много голямо, това е то! Те само се затоплят, а огън не дават… — Той помълча и поучително заключи: — Щом не знаеш нещо, питай по-напред другарите си, а след това взимай решения и заповядвай.

Забележката беше уместна и затова се стори на Ашот особено хаплива. Но той реши да не се предава.

— А виждал ли си рисунката в нашия учебник? — разпали се той. — Какво говори рисунката?…

— Говори, че ти не знаеш как да получиш огън подчертано спокойно отвърна Саркис. — Говори още и това, че трябва най-напред да се направи вдлъбнатина в равна дъсчица, да се постави в нея краят на пръчка и да се върти бързо с длани. Тогава полето на триене на двете повърхности ще бъде пет пъти по-малко, отколкото при тебе, а резултатите — пет пъти по-големи. Сега разбра ли? Убеди ли се, че първобитният човек е знаел по-добре от тебе физика?… И при това не е учил в училище, сам е стигнал…

Този път Ашот преглътна обидата.

— Но откъде да ти взема плоска дъсчица?… Какво правиш ти там, Хасо?

В това време Хасо се приближи до изхода с пълна шепа камъни, прегледа ги един по един и ги… хвърли. После излезе навън и веднага затъна едва ли не до кръста в рохкавия мек сняг.

— Къде, за какво? — викна Ашот.

— Трябва ми черен кремък с остър край…

— Да беше казал. Гагик, след мене!

След тях излезе и Саркис. Като утъпкваха пътечка в снега, децата се движеха покрай скалите.

Те се спряха на едно място, където под издатина, ниско надвиснала над земята, беше сухо, и започнаха да разглеждат камъните, от които беше съставена скалата.

Саркис държеше някакво жълтеникаво камъче и го разглеждаше внимателно.

— Казаха ти, че трябва черен — забеляза Ашот.

— Не се сърди, Ашот — намеси се Хасо, — и това е кремък. Я дай, Саркис, ще опитам… Истински кремък!… Да вървим!

— Е, какво? Какво? Намерихте ли? — спусна се насреща им Шушик.

Гагик изпъчи гордо гърди, сякаш се връщаше от някакво победоносно сражение.

— Скоро ще разбереш — тайнствено отвърна той. Хасо пак отиде навътре в пещерата и коленичи до приготвените от него борина и подпалки.

Чат, чат, чат!… И при всеки удар на огнивото о кремъка бели, златистожълти, огненочервени искри ту единични, ту на цели снопчета като дъга пламваха и се разлетяваха в мрака на пещерата.

Децата наклякаха наблизо зад овчарчето. Приведени напред, те следяха напрегнато и нетърпеливо ръцете на Хасо.

 

Ах, колко беше необходим огън!… Той щеше да разпръсне студа и мрака на тази непрогледна пещера. Огън… Бяха ли се замисляли те по-рано колко важен е той в живота на човека? Не, не случайно, види ce, нашите далечни прадеди са се прекланяли пред огъня!…

Все пo-често изпод стоманата излитаха снопове искри и в пещерата изведнъж замириса остро на горяща прахан.

— Джан[1] огън! — викна Шушик, като скочи от мястото си.

Но Ашот бързо и затвори устата с ръка:

— Шшшт!… Не пречи!

Хасо работеше така съсредоточено, че за него в тази минута сякаш нищо не съществуваше — нито това, което го заобикаляше, нито другарите му. Но наведен над леко димящото парченце прахан, той именно заради другарите си беше забравил всичко на света. Знаеше, че от това късче сушена гъба сега зависи животът му.

Той взе суха тресчица, прищипа в нея праханта и започна да духа леко и внимателно — така че зараждащото се огънче да не угасне от неговия дъх, а да получи малко въздух, за да се разпали и пламне.

— Е, какво става? — не издържа и извика Ашот.

— Почакай, почакай, ей сега — кротко отвърна Хасо, но като вдигна треската, изстина: огънят умря, преди да се е родил…

— Ха сега, получавай! Това е то, твоето нетърпение! — викна в лицето на Ашот Шушик и излезе от пещерата.

Последваха я и другите. Хасо вървеше с ниско наведена глава. Ето на, той беше получил вече огън, получил го беше с цената на голямо напрежение! Защо му попречиха, не му позволиха да довърши работата си?… Сега на овчарчето беше ясно защо механикът на фермата Карекин никога не извършваше поправките в присъствие на клиента. „Ела утре в толкова и толкова часа и ще си го вземеш“ — казваше той и се затваряше сам в малката си работилничка.

Защо не продължаваш? Къде ти е кремъкът? попита Ашот, без да скрива раздразнението си.

— Кремъкът се изхаби… Острите краища се очукаха, не дават вече искри, виждаш ли? — И той показа на Ашот малкото тъпо парченце.

Децата прекараха цялата нощ в студената пещера. Мразовитият вятър свободно нахлуваше през незакрития вход. По едно време Хасо излезе безшумно, като внимаваше да не събуди другарите си. Той събра големи камъни и издигна с тях нещо като защитна стена пред входа. А когато след това легна пак и прегърна своя неразделен приятел Бойнах, чу как тежко въздъхна насън Шушик… Горкичката, може би й беше студено или пък „леглото“ й беше много кораво.

Сърцето му се сви. „Тя поне да не беше с нас! — помисли си той. — На нея й е по-тежко, отколкото на всички нас…“

Той пак стана и грижливо покри момичето с дебелата си топла аба, с която беше прекарал не една нощ в планината. От дъното на пещерата се чуваше монотонното, непрекъснато бълбукане на водата, а навън свиреше виелицата. Колко дълга е нощта, когато не ти се спи!

… Сутринта децата се събудиха с натежали глави, в ужасно настроение

Най-рано стана Хасо. Той предпазливо си взе от Шушик абичката: ще видят децата — ще му стане неудобно; после разтури каменната „врата“ и отиде в познатата вече вдлъбнатина на скалата. Не след дълго намери шепа кремъци и се зае отново със своите опити.

Момчето още от вечерта беше турило в пазвата си праханта и парчетата от прогнилото дърво, за да поизсъхнат.

Когато, обзети от нетърпение, другарите пак се събраха зад гърба на момчето, то стана неспокойно. Ръцете му трепереха, не можеше да се съсредоточи в работата, която изискваше голяма предпазливост. А Хасо много добре знаеше колко степени преминава искрата, преди да се превърне в огън!

Най-напред трябва да се запали праханта. От праханта искрата ще премине на памука, а от памука — на гнилото дърво. Гнилото дърво тлее, дими, но не дава пламък. Пламък ще дадат само сухите трески. Но я се опитай от тлеещото дърво да подпалиш треските, да загорят, да дадат пламък!… Огънят трябва да се раздуха, но как? Всичко зависи от това как се духа, от разстоянието, от което се духа, и от силата на духането. Ако огънят се духа много отблизо, въглеродът, отделяй от белите дробове, може да угаси слабия пламък; ако е от по-отдалече — струята не ще достигне до пламъка, а само ще тласне въздух, богат на кислород, едва ще докосне тлеещите трески и ще разпали огъня.

Всичко това Хасо знаеше, разбира се, само от опит и не можеше да обясни на другарите си такива тънкости.

Добре, че Шушик дойде навреме на помощ на свенливото овчарче. С правото на единствено момиче тя говореше смело с „началството“ и затова каза:

— Ашот, хайде да не повтаряме вчерашното. Да се дръпнем настрана! Какво се изсипахте тук?…

Всички послушно станаха и се поотдалечиха. Но никой не беше в състояние да откъсне поглед от ритмичните движения на ръцете на овчарчето и от огнените снопчета, които пламваха върху тъмния фон на пещерата.

И сега като вчера на всички страни се разлетяха огнени игли, посипаха се водопади от искри. В напрегнатата тишина не се чуваше дори дишане.

И ето че едва забележима струйка дим се издигна нагоре, към ушите на Хасо, а после още по-високо и обви белия му кюрдски калпак. Миризмата на тлееща прахан загъделичка ноздрите на децата.

Навярно те никога през краткия си живот не бяха, очаквали нещо с такова нетърпение, с каквото сега очакваха пламъка. И той светна най-после в мрака на пещерата. Най-напред огънят изтръгна от тъмнината дясната буза на Хасо, после на червени петна заигра по чудноватите, грозни стени на пещерата. Зад гърба на момчето, застанало на колене, започна да расте и се удължава собствената му сянка.

Когато, радостно усмихнат, Хасо се понадигна и стана, всички видяха в краката му купчинката сухи клончета, по които с лек пукот бягаха и мятаха огнени езичета весели пламъчета.

— Ура-а-а!… — като под команда завикаха децата. Бойнах естествено нищо не разбираше, но заразен от общата радост, оглушително залая. Под сводовете на пещерата ечеше ехото.

— Ура-а-a!… — още веднаж извикаха децата.

В тази минута те сякаш отново забравиха тежкото си положение. Засия дори и Саркис.

Заедно с всички се радваше и Ашот, макар че му беше все пак неприятно, че заслугата за огъня не беше негова.

А овчарчето добросърдечно се усмихваше и в очите му, същински зърна черно грозде, святкаха искрите на създадения от него огън.

— С какво удряше? — попита го Ашот.

— С какво ли? С огниво, разбира се.

— А откъде го имаш?

— Огниво има всеки овчар — отвърна просто Хасо.

— Виж, това е хубаво! То ще ни е много нужно. Духай, духай! — изведнъж се се изплаши Ашот. — Огънят ти гасне…

Радостта не беше за дълго — пламъкът пак угасна.

Но Хасо можеше да разпалва огъня и в дъжд, и дори по време на буря.

Той приближи един до друг краищата на тлеещите пръчици, легна и като изду бузи, започна внимателно и спокойно да съживява умиращото огънче. Димът се усили, очите започнаха да го смъдят, да сълзят… След малко димът се издигна на кълба към тавана и полази по свода.

Колкото повече се разгаряше огънят, толкова по-силно духаше Хасо.

Внезапно се чу пукот, пламъкът лизна веждите на момчето, ресните на шала около калпака му и като червен фонтан се метна нагоре…

Сърцата на децата затрепкаха от радост, но те не смееха да помръднат от страх да не би огънят пак да угасне. И само в отблясъците на пламъка се виждаше колко бързо и нервно дишаха от вълнение.

Влажните клони пращяха. Гъст дим се смесваше с езиците на пламъка, издигаше се и изпълзяваше навън. Децата седяха около огъня, наслаждаваха се на дългоочакваната топлина и само неуморният Хасо все още беше нещо зает.

— Ашот, жадна съм… — с жален детски глас каза Шушик.

— Жадна? — замислено повтори Ашот. — С водата ние наистина сме зле. Още преди да падна снегът, аз огледах клисурата — нямаше и следа от вода.

— Откъде знаеш? Като си рекъл — няма, та няма! — със същия капризен глас изрази съмнение Шушик.

— Ако имаше вода, все поне малко зеленина щеше да расте наоколо, макар и…

— Добре, разбрахме! Няма нужда да продължаваш обясненията си — прекъсна го Гагик. — Я по-добре ни кажи в какво да разтапяме сняг. Да потърсим някой вдлъбнат камък, а?

Но какъв камък може да замени тенджерата?

— Какво ще кажеш ти, Хасо? — обърна се Ашот към овчарчето.

— Аз ли? Какво да кажа? Аз приготвям вода за Шушик… — отвърна Хасо и силно се изчерви.

— Вода? Къде е водата ти? — сепна се момичето.

— Ей сега, ей сега ще ти дам, хушке Шушик.

Той събра и натуря в плъстения си калпак пял куп камъни с различна големина — колкото орех, кайсия, праскова — и ги изсипа в огъня.

— Сигурно така огънят ще гори по-силно — пошегува се Гагик и намигна на другарите си.

Но Хасо имаше съвсем други намерения.

Той изскочи за минутка от пещерата и се върна със снежна буца, голяма колкото човешка глава. „Снежната топка“ имаше малко удължена, яйцевидна форма — единият и край беше заоблен, а другият — остър.

Когато камъните в огъня се нажежиха, Хасо взе две пръчки. С тях като с маша той започна да вади един по един камъните от огъня и да ги поставя върху тъпия край на снежната топка. Горещите камъни съскаха и потъваха навътре. Пещерата се изпълни с гъста пара като ковачница, където в кофа с вода пускат нажежено желязо. А Хасо все прибавяше камъни.

Най-после от долния остър край на снежната буца потече чиста, прозрачна вода, а камъните и пепелта останаха отгоре.

— Пий, хушке Шушик — плахо предложи Хасо и поднесе на момичето своя извор.

Шушик скромно отказа. Но момчетата настояха. Тогава тя подложи уста под струйката и започна жадно да пие. Никога досега водата не беше и се струвала така вкусна, така необходима. Жаждата е по-мъчителна зa човека, отколкото гладът. Момичето сякаш нямаше сили да се откъсне от тази тънка струйка, която течеше от „слабеещата“ снежна топка,

— По тези места няма вода. Снегът ще я замени — каза Хасо.

Когато всички се напиха, за най-голямо учудване на другарите овчарчето извади от торбичката си парче хляб, наряза го на равни части и го раздаде.

— Това е моят запас — каза смутено той, сякаш беше виновен, че е запазил толкова малко хляб.

Вече два дни това парче не даваше мира на момчето. Стомахът му така се бунтуваше, че миналата нощ той едва не изяде хляба тайно. Но не, такова нещо Хасо не можеше да стори. Хора като него не забравят другаря си. Той в никакъв случай не би изял и залък сам, без да го раздели с приятеля.

Сухият черен хляб се стори на всички по-сладък от гата[2].

— Единственият недостатък на хляба е този, че е много малко — със сериозен тон изказа мнението си Гагик и като събра старателно падналите по земята тро-хички, изсипа ги в устата си.

„И на мене мама ми даваше лаваш за из път — спомни си Шушик. — Защо не го взех? Защо?…“

— Хушке Шушик! — чу тя след малко.

Викаше я Хасо, който беше излязъл от пещерата на въздух.

Когато момичето отиде при него, овчарчето, цяло изчервено, й пъхна в ръката още едно парченце хляб.

— Вземи, аз съм сит… Ядох много… — прошепна то и изтича в гората да събере дърва за огъня.

Бележки

[1] Джан — мили, скъпи.

[2] Гата — сладкиш.