Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Даровете на природата не винаги радват стомаха на човека

Кой казва, че Барсовата клисура е бедна, че в нея няма храна? Не е истина! Има в изобилие. Само че всичко, което децата намираха, докато разравяха снега, обръщаха камъните и тършуваха по хралупите, съвсем не можеха да използуват за ядене. Нали в течение на многото хилядолетия кухнята постепенно беше отдалечила човека от онова, което му дава наготово самата природа.

Въпреки че снегът беше дълбок, целият животински свят в Барсовата клисура все пак се хранеше с нещо и живееше. И козите, и орлите, и яребиците… Дори зайците, следи от които бяха открили децата. Само те все си бяха гладни. И колкото по-дълго търсеха нещо, за да заситят глада си, толкова повече ги обземаше отчаянието.

А и как да не се отчаят, щом под дъбовете дори не можеха да намерят нито един желъд! А пък по всичко личеше, че тази година дъбовете бяха родили много. За това свидетелствуваха останалите между листата празни чашки от желъди.

Под скалите, които затваряха клисурата отдясно, децата забелязаха едно доста старо орехово дърво, широко разклонено на всички страни. Дали не беше посадено тук от човек? Впрочем плодовете на дивите орехови дървета по нищо не се отличават от облагородените.

— Я разчистете снега, момчета. И орехите не са лоша храна — каза Ашот, кой знае дали от отчаяние, или пък от желание да повдигне настроението на другари-те си.

Като духаха на измръзналите си пръсти, децата разчистиха снега под дървото, огледаха всички гънки и възли на корените. Не, нито един орех нямаше!

— Е добре. Да допуснем, че катеричките са събрали и скрили в дупките си орехите. Но къде са се дянали желъдите? Може ли да има мечки в тази затворена крепост? — разсъждаваше Гагик.

Когато уморените и гладни деца отново се събраха в пещерата, Ашот каза:

— Всички животни оставят следи по снега. Ако се съди по следите, тукашните животни се крият в пещерите. Още утре ще отидем, ще намерим някое и… като му сложим на главата нечия шапка, ще се върнем — завърши Гагик след Ашот.

Всички схванаха шегата — беше смешна, но никой дори не се усмихна. Мисълта, че могат да загинат от глад, а и самият глад не им даваха спокойствие.

— Не се шегувай — каза Ашот. — Ние ще намерим начин. Имаме нож. Ще се опитаме с него да си направим и оръжие, и различни сечива. Виждали ли сте рисунките в учебника — оръдията на първобитния човек? Ето такива…

Възражения не последваха и Ашот се обърна към Хасо:

— Вземи ножа и отрежи за всеки от нас по една тояга. Там в дъбовата гора.

Хасо скочи и в знак на послушание по източен обичай допря длан до дясното си око:

— Какви тояги? Дълги или къси?

— И дълги, и къси. Като дръжка на брадва, като дръжка на лопата, като стърчишка на кола… С късата ще може да се удря отблизо, а с дългата — отдалеч.

Ашот говореше с такъв делови тон, като че ли животното седеше в пещерата и само него чакаше — да отиде и започне да действува със своите тояги, къси и дълги.

— Гагик, ела с мен. Ти, Саркис, донеси няколко по-големички камъка. А Шушик ще се грижи за огъня. Изобщо запомни, Шушик, че ти отговаряш за огъня. Ако угасне — пак ще ни се обърка работата.

— Огънят няма да угасне! Аз ще дойда с вас — скочи Шушик. — Все за нещо ще потрябвам.

Единоначалието беше нарушено. Ашот не можа да сдържи гнева си.

— Но аз нали казах, че трябва да останеш! — повиши глас той.

— Ех, Ашот джан — намеси се Гагик. — личи си, че не познаваш жените. Нека върви. За нищо и никакво! така ще се разреве, че няма да ти стане драго.

… Докато близо до пещерата Хасо майстореше дръжки за бъдещото оръжие, Ашот оглеждаше дръвчетата и храстите наоколо.

„Трябва да намерим млада и жилава кора, от която да направим върви“ — мислеше си той.

Пещерата, в която децата се бяха настанили, се намираше в горната част на клисурата. Изглежда, че клисурата започваше от нея и се спускаше надолу, като все повече се разширяваше.

Малко по-долу някога е било вероятно падина. Постепенно, с течение на времето, потоците са нанесли в нея пясък и тиня и са я изравнили с околната местност. Образувала се е малка равна площадка, не по-голяма oт харман. На единия й край растеше тръстика, а до нея имаше стара върба и два бряста — дървета, които обикновено виреят на влажни места.

Младият бряст има мека и жилава кора. Затова, когато Ашот я сряза, а след това дръпна, клонът веднага се обели. Скоро почти целият бряст се оголи, а около него на земята лежаха куп дълги ленти кора.

— Сега си имаме и върви — каза Ашот. — Хайде събирайте ги и ги носете при огъня. Вземи си ножа, Хасо, и продължавай работата.

Вечерта при светлината на огъня Ашот привързваше камъни на тоягите, донесени от Хасо. Камъните бяха най-различни — големи и малки, остри, тъпи, ръбести. Прикрепени на тоягите, те наподобяваха картинките в учебника по история. Като че ли от страниците на книгата бяха слезли допотопните оръжия — извити и криви, но все пак пригодни за удар.

— С такова нещо естествено можеш да пернеш всеки звяр, но жалко, че ще го оставиш на място — мрачно се пошегува Гагик, като разглеждаше големия чук

Другарите му се разсмяха, макар и невесело. Видът на „оръжието“ все пак им вдъхна известни надежди.

Но Ашот не беше доволен.

— Да убиваш с тях, разбира се, може, но да колиш… Нито едно не става.

— Вярно, съвсем са тъпи — съгласи се Шушик разочарована.

Ашот излезе и скоро дотътра с пъшкане и охкане два големи камъка в пещерата. Като ги удари един о друг, той ги разтроши на няколко островърхи парчета.

Подът на пещерата беше от базалт, и то толкова гладък, сякаш някой нарочно го беше шлифовал.

— Саркис, я вземи този камък и наточи хубаво острия му край о базалта. То ще ни бъде секира.

Трудно е да се каже дали тонът, с който беше заповядано, не се хареса на Саркис, или си спомни старите обиди, но той не се и помръдна, все едно, че не чуваше. Седеше опрян на някакво пънче и продължаваше мълчаливо да гледа огъня. Ашот не повтори. Той наточи сам камъка и го прикрепи здраво на един от прътите. — Ето че вече си имаме и секира, и каменен чук — обяви той. — Но то нищо не е. Ако не успеем да излезем оттук в най-скоро време, ще трябва да помислим и за по-сериозни сечива.

— Ти само за сечивата говориш! Ами леглата? — разсърди се Шушик.

Действително еловите „матраци“ бяха изсъхнали, трошаха се и се разпиляваха. От тях изскачаха и бодяха остри клончета. Трябваше да се подновят постелките, да се прибавят пресни клонки и шума. Така поне мислеше Шушик.

— Нали е виден ловец — защо му е меко легло? — подигра го злобно Саркис.

— Меко легло ли? Да не би да искате пружинени матраци? — отговори Ашот на подигравката с подигравка, макар и да почувствува, че Шушик е права.

Ала късият ден беше към края си. Навън пак стана тъмно и студено. Какво ще намерят по това време?

— Е, за храната и леглата ще помислим утре. Ще потърсим нещо — каза Ашот. — А сега да видим как да се отървем от този проклет дим… — Той се закашля и започна да търка насълзените си от дима очи. — Очите ми изтекоха вече… Гагик, няма ли да измислиш нещо?

— Защо да не измисля? Ако легнем, димът няма да ни мъчи — с дрезгав глас отвърна Гагик и посочи с глава към Саркис, който се бе налегнал на земята: — Защо не, да легнем, ама кой ще работи вместо нас?

Суровите клони съскаха, димяха. Входът на пещерата беше нисък, кълбата дим се трупаха вътре, сгъстяваха се, издигаха се към свода. И наистина само легнал можеше да се чувствуваш сносно. Саркис отлично беше усвоил тази „рецепта“.

Ашот излезе и огледа пещерата. Димът се измъкваше само от входа, и то едва-едва. Издигаше се нагоре и лижеше надвисналите над пещерата камъни.

За да може да излиза свободно, необходимо беше да се пробие дупка на свода. Но с какво? С каменния чук? Или… с ножа на Хасо? Децата нямаха нищо друго!

Ашот помисли, помисли, но нищо не можа да реши и се върна в пещерата. Настроението беше отвратително — подходящо за сериозен разговор със Саркис. Така поне се стори на Ашот.

И разговорът излезе неприятен.

— Саркис — каза Ашот, — не ми харесва твоето държане. Ние трябва да работим пряко сили, за да не загинем. Ако се движим като тебе едва-едва…

— Аз се движа така, както съм свикнал! — рязко го прекъсна Саркис.

— Зная, че така си свикнал. Но тогава си бил у дома си, всичко си получавал наготово, а сега ние нищо нямаме. На пръв поглед уж проста работа — огън, но само да се поддържа непрекъснато, изисква от нас голямо напрежение. Ако и ние сме като тебе, съчки за огъня дори не ще можем да набавим, а да не говорим за храната…

Забележката беше справедлива, но Саркис я прие болезнено.

— Значи, тук само аз съм мързеливец, така ли? — раздразнено попита той.

„Какво да се прави с този човек?… — мислеше си Ашот. — Всички трескаво са се заловили за работа, всеки гледа да допринесе нещо за колектива, а той, мушнал ръце в джобовете, стои или лежи до огъня и плюе по тавана. Ако пък от немай-къде му се наложи да свърши нещо, едва се мъкне, като че ли с въже го дърпат. И не съзнава, че това е отвратително, не търпи забележки, обижда се…“

— Не се обиждай, Саркис, не обичаш ти да работиш — кротко се намеси Шушик.

— Само това оставаше, хлапачки да ме учат! Косите ви са дълги, ама…

— Няма нужда да довършваш! Известно ми е! прекъсна го Шушик. — Но нека ти припомня, че когато нашето училище правеше алеята в Мейлу, ти пак отказа да участваш.

— И добре направих! Аз ще се мъча да садя овощни дръвчета по пътя, а който мине и замине, ще си къса! Не…

Ашот поклати неодобрително глава и помисли: „На какъв език да говоря с това момче, че поне нещичко да разбере?“

Шушик припомни сега за работата, подета от младите природолюбители под ръководството на Ашот — работа, нека го кажем, завършена с чест.

Равен път минава между памуковите ниви от Айкецор до азърбайджанското село Мейлу, потънало сред овощни градини. По-рано цели четири километра човек не можеше да срещне по пътя ни дръвче, ни храстче! Когато лете пътникът вървеше под жаркото южно слънце, обливаше се в пот и жадуваше за сянка… Но в началото на миналата пролет пионерите от двете села — арменското и азърбайджанското — решиха да насадят край пътя овощни дръвчета.

С какво въодушевление работеха само децата!

Планът беше разработен от младите природолюбители в Айкецор, но в работата взеха участие почти всички. Саркис както винаги стоеше настрана, а на това отгоре злословеше: „Я гледай, вземат ума на хората!“

И така ден след ден, като всеки засаждаше по няколко дръвчета, арменските и азърбайджанските деца се, срещнаха най-после на средата на пътя, извикаха гръмко „ура“ и сърдечно се прегърнаха. Четирикилометровата алея, засадена от техните ръце, беше готова. Решиха да я нарекат „Алея на дружбата“. От децата се възхищаваха и в района, и в центъра, и в пресата! А списанието „Пионер“ напечата цял разказ за „Алеята на дружбата“. И имаше защо…

Ако нашият читател попадне случайно в Айкецор, ще види по пътя Мейлу-Айкецор два реда стройни млади дръвчета, наредени като пионери за преглед. На „шията“ на всяко дръвче ще забележи окачена квадратна дъсчица с името па този, който го е садил и се грижи за него: откъм Мейлу — Мехти Абас-огли, Кирим Мустафаев, Хала Мамадкъзи… Откъм Айкецор — на трите разкошни фиданки в началото на алеята стои името на Ашот Сароян, после на Анаид Мирцоян, Гагик Камсарян, Шушик Миракян… По няколко десетки имена от всяка: страна!…

По „Алеята на дружбата“ минават хора местни и външни — и виждат кой по-добре и кой по-зле се грижи за своите фиданки. Самите дръвчета мълчаливо разказват за това… А колхозниците от Мейлу и Айкецор четат с гордост по дъсчиците имената на децата си.

Ще минат години, децата ще станат възрастни хора, а днешните фиданки — огромни дървета. И умореният пътник, поседнал да си почине на сянка и да се освежи с чудесните плодове, ще благослови: „Нека бъдат вечно млади ръцете на онези, които са садили и поили тези дървета…“

Ето каква голяма работа извършиха пионерите от Мейлу и Айкецор! И този труд им достави голяма радост и удоволствие. Единствен Саркис не изпита тази радост, и то само защото имаше лош характер и беше лошо възпитан.

Настъпи утрото. Започваше четвъртият ден, откакто децата бяха в плен на Барсовата клисура.

Едно след друго те се измъкнаха от пещерата, но студът на ранното утро ги накара да се приберат и разпалят огъня. Под сводовете на пещерата пак се насъбра дим и започна да ги мъчи. Отново трябваше да легнат по гръб на коравите легла.

Колко късно надниква слънцето в тази клисура! Целият свят сигурно е стоплен вече от животворните му лъчи, а тук — само мъгла и нищо друго.

Но ето най-после от върховете, ограждащи клисурата от изток, то проникна и тук, а мелодичната хвалебствена песен на спотаила се някъде в скалите яребица посрещна изгрева му.

Песента развълнува Ашот, раздразни ловджийската му страст.

— Успокойте се — обърна се той към другарите си. — Сега ще уловим или заек, или яребица. Времето е тъкмо за лов, снегът е дълбок.

— А за нас не е ли много дълбок? — простодушно попита Шушик.

— За нас може би, но не и за тебе. Ти отговаряш за огъня, разбра ли?

А на момчетата Ашот поясни като опитен ловец:

— Когато снегът е дълбок, яребицата и заекът се принуждават да го разравят, за да си търсят храна. Ние трябва да ги проследим и да ги уловим точно когато са се заровили в снега… Разбрахте ли?…

— Повече от половината — засмя са Гагик и се обърна към Шушик: — Ето ти тояга, остани да наглеждаш огъня. Ако дойде мечка, помоли я да почака. Щом се върнем, на бърза ръка ще и смъкнем кожата. — Но като забеляза неодобрителния поглед на Ашот, Гагик смутолеви: — Моля да ме извиниш, май поех твоите функции.

— Да, не бива да го вършиш, макар че, общо взето, се разпореди правилно. Ти, Шушик, остани тук и се погрижи да намериш още листа за леглата ни. Наскуби и трева оттам, където снегът е по-малко.

— Защо непременно трева? — възрази момичето. — Меко легло може да се направи и от мъх. По дърветата има колкото искаш. Ние ще съберем…

— Добре, да тръгваме. Завържи Бойнах: той ще лае, ще изплаши дивеча.

Въоръжени с „оръжия от каменния век“, децата потеглиха. Ашот се надяваше, че зайците са идвали през нощта при бряста да си похапнат от меката му вкусна кора. По снега бяха останали парчета от „лентите“. И вярно — ето какво значи да си ловец! — на отсрещния склон се виждаха следи от заек, които водеха до бряста. Заекът, изглежда, беше идвал тук, гризал кора, скачал, тичал насам-натам и оставил толкова заплетени пътечки, че на неопитен човек би се сторило, че около бряста е играло цяло стадо зайци.

Ала набитото око на Ашот веднага се ориентира в този лабиринт и избра следата, която извеждаше навън. Ашот тръгна уверено по нея към южния край на клисурата, като предупреди (допря пръст до устните си) другарите си да вървят след него съвсем тихо.

* * *

Ашот беше в такова трескаво състояние и вървеше така тайнствено,че Гагик едва сдържаше смеха си.

Колкото по-надолу се спускаха децата, толкова клисурата ставаше по-широка и в южния си край преминаваше в плато.

Следите на заека водеха тук. Снегът беше толкова дълбок, че децата едва се движеха.

— Почакайте! — спря се изведнъж Гагик. — Трябва да преценим горе-долу колко тежи.

— Кой?

— Заекът.

— Я остави! — Ашот почваше да се дразни.

— Но защо, братко, да се мъчим напразно? Докато не разбера колко килограма е, няма да го гоня с празен корем…

Какво да правят? Да се възмущават? Да се смеят? Стомасите на всички са хлътнали от глад, свят им се вие, иска им се да викат от отчаяние, а той се шегува.

— Зайците по нашите места тежат средно по три кила — наслуки каза Ашот. — Да вървим…

— Три? — Гагик, като прегъваше пръсти, започна нещо да пресмята. — Дреболиите — на Бойнах. Ще останат два и половина килограма… Кожата — двеста грама… — бърбореше той.

Децата скоро слязоха в Заешката обител, както Гагик кръсти площадката. Още отдалече се виждаше дупката, изровена от заека в снега. Сигурно се криеше там или само беше направил тунела и си бе отишъл.

Когато, стараейки се да не вдигат шум, момчетата дойдоха до дупката, Гагик изведнъж пак се спря, погледна своя инструмент — ни чук, ни секира — и попита:

— А не е ли смешно, деца?… Четирима, с огромни тояги — и то… за някакъв си нещастен заек! А?…, Аз, да си кажа честно, смятам…

— Ссст!… — сърдито изсъска Ашот.

Но беше вече късно: заекът изскочи от дупката отгоре на снега, направи голям скок и като местеше енергично лапички, се понесе стремглаво. Изглежда, че беше тежък, защото на няколко пъти затъваше дълбоко в снега, размахваше крака, сякаш плаваше, но все изскачаше и препускаше, докато се изгуби между огромните камъни…

Жалко, че оставиха Бойнах в пещерата. Децата се страхуваха, че ще попречи па лова, а точно той може би щеше да хване заека…

— Изяде ли го? ядосано се нахвърли Ашот върху Гагик. — Щом се шегуваш, когато трябва и не трябва, сега стой гладен и хленчи!…

— Ох, мълча, мълча! — И Гагик закри с длан устата си, макар че сега вече можеше и да не мълчи.

Децата пак тръгнаха по следите, едва се катереха запъхтени по скалите, но заекът, щом забележеше още отдалече, че се приближават, хукваше презглава нататък.

А на билото на скалите бяха кацнали орли и с остър поглед следяха всяко негово движение. Един от тях, едър брадат орел с бели мъхнати „шалвари“, размаха тежко крила, издигна се и започна да кръжи над бягащия заек. Заекът забеляза, че го преследват и мушна глава в снега, като мислеше вероятно да се скрие в него. Но закъсня. Хищникът като камък връхлетя отгоре му, заби мощните си остри нокти в гърба на жертвата си и я отнесе на върха на една канара.

— Е, Гагик, колко кила тежи заекът? — язвително попита Ашот.

Гагик мълчеше мрачно. Всичко стана така неочаквано. А той беше вече решил кой какво ще получи… „Как избяга, глупакът!… Просто глупак! Щом и без това е щял да загине, нямаше ли да бъде по-голяма чест за него, ако го изядат айкецорските пионери?“

А орелът в това време, настанен удобно в недостъпно местенце, спокойно се наслаждаваше на плодовете на своя лов и сигурно се подиграваше на злополучните хлапаци.

Като поглеждаха с омраза към орела, децата поскитаха още малко по каменистите склонове на клисурата, по не намериха нищо и уморени, гладни и тъжни си тръгнаха към пещерата.

Къс е есенният ден. Още не бяха успели да разгледат както трябва клисурата, а слънцето се скри.

Гагик си спомни за дядо си. Право казваше той: „Седнеш сутрин да закусиш и докато се нахраниш, вече се е стъмнило.“

Когато влязоха в пещерата, Бойнах се спусна със скимтене към стопанина си и се притисна до краката му, а Шушик, щом погледна помрачнелите лица на другарите си, веднага разбра, че не им е провървяло. Придаде си обаче безгрижен вид и весело каза:

— Я вижте какви легла съм ви приготвила!

Но за да си представи човек тези „легла“, трябва да знае, че пещерата приличаше на голямо корито, издълбано в гръдта на планината. Издигнатите му хоризонтално разгънати краища образуваха от двете страни нещо като широки каменни одри, където Шушик беше подреждала „леглата“.

Тя беше настлала отдолу суха трева, а отгоре покрила с мъх.

На дъното на „коритото“ димеше и пращеше огънят. Пламъкът му се издигаше нагоре и стопляше двата одъра.

Да, след такъв лов заслужаваме хубава почивка на меко легло. С пълно право — каза Гагик и с удоволствие се изтегна на едното легло. Примерът му последваха и другите.

— Снегът се топи бързо, не остана вече и половината — каза Ашот. Той искаше, види се, да окуражи другарите си. — Чувате ли, вода?…

Децата се ослушаха.

Някъде навътре в пещерата глухо капеше вода. Вероятно снегът, попаднал в дълбоките пукнатини на планината, се топеше и водата постепенно проникваше навътре.

— Интересно, къде може да отива? Дали се просмуква в земята, или образува под скалите езеро? — като че ли сам се питаше Ашот.

— Че се топи, топи се, но пътечките все не се откриват. Колко сняг само е навял вятърът по тях! Всичко е изравнил!… — мрачно каза Саркис.

Никой не му възрази. Всички знаеха: толкова сняг се бе натрупал по Дяволската пътека, че до пролетта нямаше да се махне. Опасно беше да се ходи по него: една непредпазлива крачка, леко загубване на равновесие — и ще се търколиш в пропастта. А да изгубиш равновесие на такава пътека, не е трудно: ако снегът се позаледи отгоре — ще се хлъзнеш; ако започне да се топи — ще хлътнеш. Така или иначе, все ще загинеш… На децата оставаше само едно: така да организират своето „домакинство“, че да не умрат от глад и да чакат.

Колко е дълга ноемврийската нощ! Насядали около огъня, децата тихо разговаряха, а пред пещерата тичаше Бойнах и яростно лаеше по някого.

Xaco постла абата си до огъня, изсипа върху нея от джоба си няколко шепи шипки и като ги преброи една по една, раздели ги на пет равни части.

Шипки? Истинско спасение!

— Откъде? — попита Ашот.

— Отгоре. Само че са малко: проклетата мецана преди нас ги е намерила.

— Тук има ли мечки? — шепнешком попита Шушик.

— Не, следите са стари. Изглежда, че е била тук преди няколко седмици и е изпочупила всички храсти. Жълъдите пак тя е излапала, а сигурно и орехите. Нито един не е оставила тая пуста мецана!

— Нищо, нека се угоява — толкова по-вкусна ще бъде — успокояващо каза Гагик. — Или вие се съмнявате в това?

Никой не се обади. Вниманието изцяло беше погълнато от шипките. Те раздразниха гладните стомаси и съвсем разсъниха децата.

 

Седнал до Шушик, Гагик непрекъснато се шегуваше, мъчеше се да поддържа духа на другарите си.

— Гледайте, деца, пред мене е лято, зад мене — зима. Особен климат!

И действително: пред Гагик беше „лято“ — огънят гореше силно, а отзад вееше студ…

— От лявата ти страна пък е пролет. — Ашот погледна Шушик и се засмя.

— Да-да, Ашот джан! И то каква пролет! С рози, теменужки…

Шушик се усмихна снизходително на шегите на другарите си, но не се чувствуваше нещо добре: цялото тяло я болеше, особено гърбът, а гладът я мъчеше просто безмилостно…

Хасо измъкна от пояса си тръстикова свирка — вечната спътница на овчаря — и засвири спокойни, тъжни кюрдски мелодии. От време на време момчета пееше тихичко с малко пресипнал, но приятен глас:

Ло, ло, ло, ло… Слушайте ме, хей, планини, хей, канари!

Aз разтворих пред вас пламенното си сърце,

Могат ли нашите ветрове да угасят огъня, който гори в него?

Може ли вашата прохлада

да изсуши сълзите в очите ми?

Като ручеите на Бингиол планина се леят надолу те…

Ло, ло, ло…

— Не, Хасо, така не става! В твоите песни звучи направо отчаяние — забеляза Ашот. — И без това не ни е весело.

Овчарчето се усмихна и на загорялото му, бронзово лице ярко блеснаха големи бели зъби.

— Отчаяние?… Не, защо да се отчайвам, щом имам такива другари като вас?… Знаете ли вие какво е другар? С другаря и смъртта е мила… Това е песента на Хчезаре. Тя казва на своя любим Сиабандо: не ходи за дивия бик, не ходи! Ако си ловец, твоята плячка съм аз. Не ходи!… Не я послушал Сиабандо. Бил млад, влюбен. Кръвта в него кипяла. Подгонил той дивия бик, пуснал в него стрелите си, ранил го. Но сляпата съдба се намесила: вдигнал го бикът на рогата си, хвърлил го, ударил го в един сух клон, клонът се забил в гърдите на Сиабандо… Мъгла забулила планината Сипан, но и в мъглата Хчезаре намерила своя любим. Намерила го и се разплакала над него, а Сиабандо стене и и говори: „Не плачи, Хчезаре, не плачи, моя мила…“

Хчезаре му отговаря:

Ах, как да не плача,

когато слушам твоята въздишка,

когато слушам твоите вопли, Сиабандо?

С камъни е покрито билото на Сипан,

на билото има кристално езеро.

С неговите води ще умия твоята рана,

ще помоля слънцето балсам да и стане,

мой Сиабандо…

Като вопъл звучеше в устата на овчарчето Хасо песента за нещастната Хчезаре. Децата я слушаха с вълнение.

В пещерата влезе Бойнах. Той легна и сложил глава на лапите си, сякаш слушаше внимателно. Кучето беше спокойно и невъзмутимо: щом господарят му свири и пее — значи, стадото не е застрашено от вълци. Значи, всичко е наред.