Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Остров погибших кораблей, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Йосиф Събев, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Островът на изчезналите кораби.
Роман. Първо издание
Изд. Народна култура, София
Биб. Юношески романи
Превод: Йосиф Събев
Художник: Юли Минчев
С ил., 1 л. портр.
Формат: 25 см. Тираж: 15 080 бр. Подв.
Страници: 140 с.
Цена: 0.51 лв.
История
- — Добавяне
Част първа
На палубата
Големият презокеански параход „Бенджамин Франклин“ беше готов да отплува от генуезкото пристанище. На брега бе настанало обичайното оживление, чуваха се виковете на разноезичната пъстра тълпа, а на парахода беше настъпила онази напрегната, нервна тишина, която неволно обхваща хората пред далечно пътуване. Само на третокласната палуба пътниците припряно се суетяха, размествайки и нагласявайки своите партушини. Пътниците от първа класа мълчаливо наблюдаваха от височината на своята палуба този човешки мравуняк.
Разтърсвайки въздуха, параходът изсвири за последен път. Матросите почнаха да вдигат подвижната стълба.
В този момент до стълбата бързо се приближиха двама души. Онзи, който вървеше отзад направи на моряците знак с ръка и те спуснаха стълбата.
Закъснелите пътници се качиха на палубата. Добре облеченият строен и широкоплещест млад човек, мушнал ръце в джобовете на широкото си палто, закрачи бързо към каютата. Гладко избръснатото му лице беше съвсем спокойно. Обаче наблюдателният човек би могъл да забележи по свитите вежди и ироничната усмивка на непознатия, че това спокойствие е привидно. След него, без да изостава нито крачка, вървеше възпълен човек на средна възраст. Бомбето му беше килнато назад. Потното му, повехнало лице изразяваше едновременно умора, удоволствие и напрегнато внимание, като на котка, която мъкне в зъбите си мишка. Той нито за миг не оваляше очи от своя спътник.
На палубата далече от стълбата стоеше млада девойка в бяла дреха. За миг очите й се срещнаха с очите на закъснелия пътник, който вървеше отпред.
Когато странната двойка отмина, девойката в бяло, мис Кингман, чу как морякът, който вдигаше стълбата, каза на своя другар, като кимна към отдалечаващите се пътници:
— Видя ли? Старият познат Джим Симпкинс, нюйоркски полицай, пак е хванал някакъв мошеник.
— Симпкинс ли? — отговори другият моряк. — Той по дребен дивеч не ходи на лов.
— Да, и виж как е облечен. Сигурно е специалист по банковите каси, ако не и по-лошо.
На мис Кингман й стана страшно. На един параход с нея ще пътува през целия път до Ню Йорк престъпник, може би убиец. Досега тя беше виждала само по вестниците портретите на тези тайнствени и страшни хора.
Мис Кингман се качи бързо на горната палуба. Тук, сред хората от нейния кръг, на това недостъпно за обикновените смъртни място, тя се чувствуваше в относителна безопасност. Облегна се в удобното плетено кресло и потъна в бездейно съзерцание — най-добрия дар на морските пътешествия за нервите, изморени от градската суета. Тентата прикриваше главата й от палещите лъчи на слънцето. Над нея тихо се поклащаха листата на палмите, посадени в широки качета между креслата. Някъде отстрани се носеше ароматният мирис на скъп тютюн.
— Престъпник. Кой би помислил? — прошепна мис Кингман, спомняйки си срещата при стълбата. И за да се отърси окончателно от неприятното впечатление, тя извади малка изящна табакера от слонова кост, японска изработка, с изрязани върху капака цветя, и запуши египетска цигара. Синята струйка дим се проточи нагоре към палмовите листа.
Параходът излизаше от пристанището, маневрирайки. Той сякаш стоеше на едно място, а се движеха окръжаващите го декори с помощта на въртяща се сцена. Цяла Генуа се обърна към парахода, като че ли желаеше да се покаже за последен път на отпътуващите. Белите къщи прибягваха от хълмовете и се трупаха до брега като стадо овци на водопой. А над тях се извисяваха жълто-кафявите върхове на планините със зелените петна на градините и пиниите. Но ето някой смени декорите. Откри се целият залив — синя огледална повърхност с кристална прозрачна вода. Белите яхти сякаш бяха потопени в къс от синьо небе, паднало на земята — толкова ясно се виждаше целият кораб през прозрачната вода. Безбройните рибни пасажи шареха между жълтеникавите камъни и ниските водорасли на бялото пясъчно дъно. Постепенно водата ставаше все по-синя, докато скри дъното…
— Хареса ли ви каютата, мис?
Мис Кингман се огледа. Пред нея стоеше капитанът, който смяташе, че е негово задължение да оказва по-голямо внимание на „най-скъпите“ пътници.
— Благодаря, мистър…
— Браун.
— Мистър Браун, отлично е. Ще се отбием ли в Марсилия?
— Ню Йорк е първата спирка. Но може би ще спрем за няколко часа в Гибралтар. Вие искате да отидете в Марсилия ли?
— О, не — бързо и даже с уплаха отговори мис Кингман. — Европа ми дотегна до смърт. — И като помълча, тя запита: — Кажете, капитане, сред нас на парахода… има ли някой престъпник?
— Какъв престъпник?
— Някакъв арестуван…
— Възможно е те да са даже неколцина. Обикновено нещо. Защото тези хора имат обичай да се спасяват от европейското правосъдие в Америка, а от американското — в Европа. Но полицаите проследяват и връщат в родината им тези заблудени овце. В присъствието им на парахода няма нищо опасно — можете да бъде съвършено спокойна. Довеждат ги без окови, за да не обръщат внимание на пътниците. Но в каютата веднага им поставят на ръцете белезници и ги приковават към леглото.
— Но това е ужасно! — възкликна мис Кингман.
Капитанът вдигна рамене.
Нито капитанът, нито даже самата мис Кингман осъзнаваха смътното чувство, което предизвика това възклицание. Ужасно е, че оковават хората във вериги като диви зверове. Така мислеше капитанът, макар и да намираше, че това е разумна предпазна мярка.
Ужасно е, че този млад човек, който толкова малко приличаше на престъпник и с нищо не се отличаваше от хората от нейния кръг, ще седи през целия път окован в задушната каюта. Ето смътната подсъзнателна мисъл, която развълнува мис Кингман.
И като смукна силно от цигарата, тя потъна в мълчание.
Капитанът се отдалечи незабелязано от мис Кингман. Свежият морски вятър си играеше с края на белия й копринен шал и с кестенявите й къдрици.
Даже и тук, на няколко мили от пристанището, достигаше ароматът на цъфтящите магнолии като последен поздрав от генуезкия бряг. Гигантският параход неуморно пореше синята повърхност, оставяйки зад себе си дълга вълниста следа. А вълни-тегели бързаха да зашият раната върху копринената морска шир.