Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (8)

Седма глава

Уилям лежеше с дрехите върху завивката и се взираше в тавана. Часът беше три и половина след полунощ, а той още не беше мигнал и въобще не очакваше да заспи. Твърде много мисли бушуваха в главата му. Разсъждаваше върху думите на майка си за катастрофата и колко тежко е пострадал. Тогава как изобщо се е спасил? Дали оцеляването му е свързано с изчезването на дядо му? Ах, колко много му се искаше дядо му да е тук! Но не беше. Щом се сетеше за случката в музея, стомахът го присвиваше. Новината кой е разгадал Мозъкотрошачката вече навярно бе обиколила целия свят. По негова вина се налагаше пак да бягат.

Уилям чуваше как родителите му трополят долу в дневната. Събираха най-необходимия багаж. Планираха да потеглят още на разсъмване.

Той седна в леглото и се огледа в тъмната стая. Защо му се струваше, че застудя? Стана и отиде до прозореца, но неочаквано настъпи нещо твърдо. Погледна надолу. На пода действително имаше предмет. Приклекна да го види. Оказа се бръмбар. Лежеше по гръб, вирнал крачета. Внимателно го побутна с пръст. Бръмбарът не помръдна. Момчето го взе в шепата си.

После предпазливо го сложи върху писалището. От едно чекмедже извади увеличително стъкло. Разгледа насекомото и зарея взор в празното пространство. Бръмбарът не беше обикновен. Състоеше се от метални пластинки, скрепени с микроскопични винтчета. Бръмбар робот! Един от най-красивите и сложно изработени предмети, които Уилям беше виждал.

Как се бе вмъкнал в стаята му? Забеляза дупчица в прозореца. Сепна се, защото бръмбарът внезапно подскочи, превъртя се, стъпи на крачетата си и рипна от писалището на пода. Там спря и огледа Уилям. После набра скорост и започна да щъка из стаята. Откри молив, паднал под писалището, спря, взе го, върна се при Уилям и постави молива на пода пред него. Държеше се като игриво куче, което те подканва да му хвърляш пръчка. Уилям вдигна молива с усмивка.

— Да си играем ли искаш?

Бръмбарът заподскача. Уилям хвърли молива. Той се удари в стената и падна на пода. Бръмбарът се спусна, вдигна го и го върна на Уилям. Момчето се засмя, силно впечатлено.

— Брей, колко си бърз! — възкликна, вдигна молива и го хвърли малко по-силно.

Този път моливът се удари в рамката на вратата и тупна в коридора. Бръмбарът се спусна след молива, но този път не се върна. Остана в коридора. Гледаше Уилям.

— Ела, де — извика го момчето.

Бръмбарът обаче не дойде. Тракаше неспокойно с крачета по паркета. Сякаш подканяше Уилям да излезе в коридора.

— Ела! — повтори момчето, но понеже бръмбарът не откликна, предпазливо се приближи. — Не си тръгвай — спокойно помоли Уилям.

Внимателно приклекна до него, протегна ръка, но точно преди да го хване, бръмбарът се втурна към стълбите.

— Не, не, не — прошепна момчето и го последва.

Бръмбарът спря пред стълбите и на метър от Уилям пусна молива.

— Моля те, не слизай.

Без да го послуша, бръмбарът се спусна надолу. Момчето се надвеси и надникна към тъмния коридор на първия етаж. Къде се изгуби бръмбарът? Долу родителите му разговаряха тихо. Уилям се спусна на пръсти по стълбите и предпазливо се наведе над парапета.

— Не знам — чу да казва баща му. — Може и да е чиста случайност. Но не бива да поемаме рискове.

— Говори ли с Института? — попита майка му.

— Да. Пътуват за насам. Те, естествено, вече знаеха за случилото се в музея. Сигурен съм, че именно те са организирали тази изложба.

— За да го издирят ли? — попита мама.

— Заложено му е генетично. Знаели са, че е само въпрос на време да се хване на въдицата.

— И сега какво? Да го изпратим обратно в Англия? Няма ли друга възможност?

— По-добре за известно време да го изведем от страната. Не бива да рискуваме — настоя татко му. — В момента най-безопасното място за него е Институтът.

— До гуша ми дойде. Омръзна ми да се крия. Искам си стария живот — задавено промълви майката.

— И аз. Но не можем да рискуваме — повтори бащата.

Някакъв звук отвлече вниманието на Уилям от разговора. Той се надвеси още по-надолу да огледа тъмния коридор. И неочаквано забеляза как едра сянка се промъкна покрай стената и после потъна в мрака. Уилям понечи да извика, но от дневната баща му се разкрещя, колкото му глас държи:

— УИЛЯМ! БЯГАЙ ОТ КЪЩАТА! БЪРЗО, БЪРЗО!

Момчето стоеше вцепенено на стълбите. Майка му изпищя. А баща му пак извика:

— БЯГАЙ, БЯГАЙ!

Уилям хукна обратно към стаята си и хлопна вратата. Цялата къща се разтресе.

Тежки стъпки задумкаха по стълбите. Спряха пред вратата на стаята му.

Уилям притихна със затаен дъх. Наостри уши.

Нищо.

Нито звук.

Пълна тишина.

Прекалена тишина.

Уилям се спусна към прозореца. След секунда вратата зад гърба му се разпадна на трески. Той отвори прозореца и се хвърли в мрака.