Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (38)

Трийсет и седма глава

После всичко протече сякаш насън. Мъгляви образи, приглушени далечни звуци.

Синя светлина. Виковете на Иския. Портата се хлопна зад тях.

— Уилям? Уилям! Чуваш ли ме, Уилям?

Умираше за сън. Чувстваше се капнал от умора. Изпитваше неистова нужда от почивка. Разбиването на шифъра върху капака бе изцедило силите му до последната капка.

— Събуди се! — викаше Иския.

Вече чуваше по-добре. Предметите се приближиха. Мислите му се избистриха.

— Добре съм — промърмори той и се опита да седне.

Все още беше замаян. Огледа се.

— Къде сме?

— И аз се питам същото. Що за място е това?

— Къде са шофьорите?

— Останаха зад портата. — Тя посочи желязната преграда. — Изплъзнахме им се на косъм. Добре, че портата се хлопна.

Уилям се изправи. Подпря се на Иския. Вдигна глава и се огледа. Орбът се носеше из въздуха.

— Проработи — констатира Уилям.

Неочаквано той се сети нещо.

— Видя ли накъде пое бръмбарът? Успя ли да ни последва?

— Изгуби се нататък — посочи Иския.

Уилям се обърна и дъхът му секна. Намираха се в огромно помещение. Покрай едната стена имаше наредени подводници. Зад подводниците — камиони, танкове и военни мотоциклети.

— Какво представлява това? Военен склад? — предположи Иския.

— Да. Вероятно от Втората световна. — Уилям направи няколко несигурни крачки напред.

— Според теб някой знае ли за съществуването на склада?

— Институтът — положително. Навярно и Ейбрахам Тели, предполагам. Не ми се вярва обаче някой да е успял да се добере дотук. Но защо тук е пълно със стара военна техника?

Уилям се замисли. Дали Гофман и Слапъртън го бяха излъгали? Или изобщо не знаеха за това?

— Защо държат подводници точно тук, при положение че няма вода? — чудеше се и Иския.

— Нямам представа.

Уилям спря до една подводница и плъзна длан по металния й корпус. После почука с юмрук по него.

— Според теб в безопасност ли сме тук? — Иския хвърли боязлив поглед към гигантската порта.

— Да, стига да стои затворена. — Уилям посочи една ръчка до вратата. — Явно с това се отваря отвътре. Дано само не се натъкнем на нещо обезпокоително. Ела.

Поеха между редиците военни камиони.

— Как мислиш, дали дядо ти е някъде тук? — попита Иския.

— Така ми каза. Трябва само да открия къде точно. Търсим криокамера номер седем.

Спряха пред червена бронирана врата. „Криохранилище“ — пишеше на табелка.

— Дълбоко замразяване… — промърмори Иския. — Трябва да е тук.

— Заключена е — установи Уилям, след като натисна дръжката.

Огледа се и погледът му падна върху един паркиран наблизо танк.

— Карал ли си някога такова чудо? — попита Иския.

— Е, все някога трябва да има първи път — отвърна Уилям, сякаш нямаше нищо по-естествено.

Уилям плъзна пръсти по командното табло. Показалецът му спря върху копче.

— Понякога се налага човек да се осланя на интуицията си — и го натисна.

Иския изкрещя, защото седалката й потъна назад и зае хоризонтално положение.

— Съжалявам — извини се Уилям.

Пръстът му се отмести върху друго копче. Натисна го. Мощният двигател забоботи и целият танк се разтресе.

Уилям дръпна двата лоста за управление и натисна газта. Танкът потегли с тласък.

— Внимавай — предупреди Иския и се вкопчи в седалката.

Момчето наклони лоста настрани. Танкът се завъртя и оръдието се насочи към вратата. После гръмна мощен залп.

След него се възцари тишина. Уилям повдигна капака и двамата с Иския надникнаха.

— Майчице! — ококори се момчето.

Иския се усмихна. Снарядът бе отнесъл червената бронирана врата. От мястото, където допреди малко се намираше тя, зееше тъмна дупка, забулена в дим.